Чарлз Дикенс
Домби и син (58) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава LVII
Друга сватба

Енорийският служител мистър Саундс и прислужницата мисис Миф рано се залавят със задълженията си в хубавата черква, където бе сключен бракът на мистър Домби. Тази сутрин един възрастен джентълмен с пожълтяло лице от Индия ще встъпва в брак с млада особа и се очакват шест карети, пълни с гости.

На мисис Миф й казаха, че възрастният джентълмен с пожълтялото лице можел да обсипе пътя до черквата с брилянти, без това изобщо да се отрази върху финансовото му състояние. Брачната церемония ще бъде извънредно тържествена — обредът ще се извърши от негово преподобие главния свещеник, а кумът, който ще предаде невестата като драгоценен подарък, е човек от Главния щаб, специално дошъл за целта.

Тази сутрин мисис Миф проявява по-голямо раздразнение към простите хорица, отколкото обикновено. Тя има непоклатими възгледи по въпроса за тях, тъй като ги свързва в представите си с безплатните места в черквата. Мисис Миф не се е занимавала с политическа икономия (тя смята, че тази наука има нещо общо със сектантите — „с баптисти, методисти и какви ли не още“, казва тя), но тя изобщо не може да проумее за какво им е на простите хорица да се женят. „Да му се не видяло — възкликва мисис Миф, — четеш им същото, каквото и на другите, а вместо златни лири получаваш по шест пенита.“

Енорийският свещеник мистър Саундс е по-либерален от мисис Миф, но в края на краищата той не се занимава със скамейките. „Трябва да го вършим, мадам — казва той. — Трябва да ги женим. Трябва да се попълват народните училища, както и армията. Трябва да ги женим, ма’ам — добавя мистър Саундс, — за да съществува нацията.“

Мистър Саундс седи на стъпалата, а мисис Миф бърше прахта в черквата, когато се появява една млада, скромно облечена двойка. Смачканото боне на мисис Миф рязко се извръща към тях, защото това ранно посещение я кара да мисли, че става дума за таен брак на избягали от дома си хлапаци. Те обаче не искат да се женят. „Само да се разходим из черквата“ — казва джентълменът. Той пъха щедро възнаграждение в ръката на мисис Миф и киселата й физиономия се смекчава, а смачканото й боне и сухата й, хилава фигура се покланят, като издават пукот.

Мисис Миф продължава да бърше прахта и да тупа възглавничките — казват, че коленете на възрастния джентълмен с пожълтялото лице били изнежени, — но лъскавите й очи, привикнали да наблюдават хората по скамейките, не се откъсват от младата двойка, която се разхожда из черквата. „Кхм! — кашля мисис Миф и нейната кашлица е по-суха и от сеното във възглавничките за коленичене, за които се грижи. — Ако не бъркам, в най-скоро време някоя сутрин ще дойдете при мене, скъпи мои!“

Те се взират в една плоча с надпис на стената, поставена в памет на някой починал. Много са далече от мисис Миф, но мисис Миф вижда с крайчеца на окото си как девойката се обляга на ръката на момъка и как той свежда глава над нея. „Да, да — мърмори си мисис Миф, — и по-лошо би могло да бъде. Вие поне сте прилична двойка.“

Мисис Миф не влага никакво чувство в забележката си. Тя просто говори делово. Брачните двойки я вълнуват точно толкова, колкото и ковчезите. Тя е толкова хилава, ъгловата, суха възрастна жена — истинска скамейка, — че от нея можеш да очакваш отзивчивост колкото от една треска. Но мистър Саундс, който е закръглен и е облечен в сюртук с алена обшивка, има друг темперамент. Докато те двамата, застанали на стъпалата, гледат как младата двойка се отдалечава, той казва, че тя имала хубава фигура, нали, и доколкото могъл да види (тъй като на излизане тя била свела глава), и необикновено хубаво лице. „Общо взето, мисис Миф — със задоволство отбелязва мистър Саундс, — за нея може да се каже, че е истинска пъпчица.“

Мисис Миф изразява съгласието си със сдържано кимане на смачканото си боне, но забележката предизвиква у нея голямо неодобрение и тя взема решение за себе си в никакъв случай да не става съпруга на мистър Саундс, независимо какви пари може да й предложи той и независимо, че е енорийски свещеник.

А за какво ли си говорят двамата млади, когато излизат от черквата и от двора?

— Скъпи Уолтър, благодаря ти! Сега мога да замина щастлива!

— А когато се върнем, Флорънс, ние отново ще дойдем да видим гроба му.

Флорънс вдига блесналите си от сълзи очи към ласкавото му лице и притиска свободната си ръка към другата си свенлива, малка ръчица, хванала се за него.

— Много е рано, Уолтър, и улиците са почти съвсем безлюдни. Хайде да се поразходим!

— Но ти ще се умориш, скъпа.

— О, не! Аз бях много уморена преди, когато за пръв път се разхождахме заедно, но не и сега.

И така, не много променени (тя все така невинна и чистосърдечна, а той — честен, изпълнен с надежди, изпитващ още по-голяма гордост от нея), Флорънс и Уолтър крачат заедно по улиците в деня на своята сватба.

Дори когато някога като деца бяха вървели така по улиците, те не бяха толкова откъснати от всичко наоколо, както сега. Детските им крачка тогава не бяха стъпвали по такава вълшебна земя, както днес. Детското доверие и обич могат да бъдат проявявани много пъти към различни хора. Женското сърце на Флорънс обаче, едно недокоснато съкровище, можеше да се отдаде само веднъж и при обида или изневяра то би посърнало и би се разбило.

Те вървят по най-безлюдните улици и избягват да се приближават до тази улица, където се издига предишният й дом. Лятната утрин е ведра и топла и слънцето ги огрява, когато те се насочват към тъмнеещата мъгла, надвиснала над Сити. Магазините им показват скъпи стоки — скъпоценни камъни, злато и сребро проблясват в огрените от слънцето витрини на бижутерийните магазини, а високите сгради хвърлят върху тях величествена сянка. Но и в слънчевата светлина, и в сянката те вървят, сгрети от любовта, незабелязващи нищо наоколо, и сега, когато са се отдали завинаги един на друг, те не мислят за богатства и великолепен дом.

Лека-полека стигат до тъмни, тесни улички, където слънцето ту жълто, ту червено се мержелее сред мъглата и може да се види само на уличните ъгли и на малките площади, където се издига някое дърво или някоя от безбройните черкви, където започва павирана пресечка със стъпала или където се намира малка градинка или гробище с няколко гроба и надгробни плочи, почернели от времето. Сред всички тези тесни площадчета и тъмни улички Флорънс, преизпълнена с обич и доверие, притиснала се до ръката му, върви напред, за да стане негова жена.

Сърцето й започва да бие по-силно, когато Уолтър й казва, че тяхната черква е съвсем наблизо. Те минават покрай големи складове с фургони пред вратите и чевръсти товарачи се изпречват на пътя им, но Флорънс нито ги вижда, нито ги чува. Настъпва тишина, дневната светлина помръква и тя се озовава разтреперана в една черква, където се разнася странен мирис на изба.

Бедно облеченият стар човек, който бие унилата камбана, стои до портала, сложил шапката си в купела — тук той се чувствува съвсем у дома, тъй като е клисар. Той ги въвежда в мизерна, прашна, облицована с кафяво дърво църковна канцелария, която напомня на шкаф с извадени полици. Проядените от червеи архивни книги сякаш издават слаба миризма на емфие, от която просълзената Нипър се разкихва.

Колко свежа и красива изглежда младата невеста в тази мизерна и прашна канцелария, където нищо друго не е в хармония с външността й освен съпруга й! Тук има един потънал в прах възрастен служител, който държи магазинче за стари списания насреща под свода, зад цяло укрепление от стълбове. Има и една потънала в прах възрастна прислужница, която се грижи единствено за себе си и счита това за напълно достатъчно. Има и един потънал в прах възрастен енорийски служител (това са енорийският служител и прислужницата, познати на мистър Тутс от предишната неделя), който има нещо общо с благочестивото общество, притежаващо молитвена зала в съседния двор — в тази зала прозорците са със стъклопис, каквато никой смъртен не е виждал досега. Тук има и потънали в прах дървени полички с корнизи, сбутани над олтара, над паравана, из галерията, както и над надписа относно делата, извършени от главата и църковните настоятели на благочестивото общество през 1694. Тук има и потънали в прах стари резонатори над амвона и пюпитъра, приличащи на капаци, които могат да се захлопнат пред извършващите богослужение свещеници, в случай че те обиждат паството. Създадени са всички условия, за да се трупа прах. Само в черковния двор възможностите в това отношение са много ограничени.

Пристигнали са капитанът, чичо Сол и мистър Тутс. В черковната канцелария свещеникът си поставя широката бяла мантия, а чиновникът кръжи наоколо му и духа прахта. Младоженецът и младоженката застават пред олтара. Няма никакви шаферки, ако не се брои Сузан Нипър, и няма друг кум освен капитан Кътъл. Един човек с дървен крак, със синя торба в ръка, гризящ дребна ябълка, надниква да види какво става вътре, но като не намира нищо интересно, отново излиза куцешком, огласяйки църквата с дървения си крак.

Нито един благотворен лъч светлина не пада върху Флорънс, коленичила пред олтара и склонила свенливо глава. Небесното светило е закрито от сградите и не прониква там. Отвън има хилаво дърво, откъдето се чува тихото цвърчене на врабчетата, отсреща, сред слънчевите зайчета, пробягващи по мансардата на бояджията, е кацнал кос, който силно чурулика, докато трае богослужението. Чува се и тропането на човека с дървения крак. Възгласите „амин“, произнесени от потъналия в прах служител, сякаш запират малко на гърлото му както при Макбет, но капитан Кътъл му оказва помощ, и то с такава голяма охота, че на три места изговаря „амин“ там, където не се полага.

Венчавката свършва, те се разписват в една от старите книги, предизвикващи кихане, широката бяла мантия се поставя обратно да бере прах, а свещеникът се прибира у дома. В едно тъмно ъгълче в тъмната черква Флорънс плаче в обятията на Сузан Нипър. Очите на мистър Тутс са зачервени. Капитанът лъска носа си. Чичо Сол смъква очилата от челото си и се отправя към изхода.

— Да те благославя бог, Сузан, скъпа Сузан! Ако можеш да опишеш пред някого любовта, която изпитвам към Уолтър, и достойнствата, които са ме накарали да го обикна, направи го заради него! Сбогом! Сбогом!

Те предварително са решили да не се връщат при мичмана, а да се разделят тук. Наблизо ги чака карета.

Мис Нипър не може да говори. Тя само плаче, хълца и прегръща господарката си. Мистър Тутс се приближава, утешава я и я взема под своя опека. Флорънс му подава ръка, подава му и устните си с преизпълненото си от радост сърце, целува чичо Сол и капитан Кътъл, и младият й съпруг я отвежда.

Сузан обаче не може да остави Флорънс да си замине, отнасяйки печален спомен за нея. Тя е възнамерявала да се държи съвсем по друг начин и горчиво се укорява. Обзета от намерението да се опита за последен път да поправи впечатлението, което е оставила, тя пуска мистър Тутс и се втурва след каретата, за да се покаже усмихната на прощаване. Отгатнал мислите й, капитанът се затичва след нея, тъй като той смята, че негов дълг е да изпрати младоженците с радостни възгласи, ако е възможно. Чичо Сол и мистър Тутс остават пред черквата да ги чакат.

Каретата е заминала, но улицата е стръмна, тясна и задръстена от фургони и Сузан е уверена, че ще съзре каретата спряла недалеч. Капитан Кътъл я следва по петите, докато тя лети по нанадолнището. Той размахва колосаната си шапка, давайки по този начин сигнал, който може да бъде забелязан от съответната карета, а може и да не бъде забелязан.

Сузан оставя назад капитана и се изравнява с каретата. Тя надниква през прозореца, вижда Уолтър и кроткото лице до него, пляска с ръце и крещи:

— Мис Флой, скъпа! Погледнете! Сега всички сме много щастливи, мила! Още веднъж сбогом, съкровище, още веднъж!

Самата Сузан не разбира как успява за един миг да си пъхне главата през прозореца, да целуне Флорънс и да я прегърне през шията.

— Сега всички сме много… много щастливи, скъпа мис Флой! — казва Сузан, но гласът й подозрително потреперва. — Сега няма да ми се сърдите, нали?

— Да се сърдя ли, Сузан?

— Няма, нали? Зная, че няма да ми се сърдите, няма, нали, миличка, скъпа моя! — нарежда Сузан. — А ето го и капитана… вашия приятел капитана, нали разбирате… който иска да ви каже сбогом още веднъж.

— Урааа, Радост за сърцето! — с цяло гърло крещи капитанът, а върху лицето му се чете голямо вълнение. — Урааа, Уол’р, момчето ми! Ураа! Урааа!

Младият съпруг, надвесен от единия прозорец, младата съпруга — от другия, капитанът, вкопчен в едната врата, Сузан Нипър — в другата, каретата, независимо дали иска, или не, е принудена да се движи напред, а всички други каруци и карети протестират, че тя е спряла движението — никой не е виждал подобна суматоха на четири колела. Сузан Нипър обаче храбро устоява на намерението си. Тя непрестанно се усмихва на господарката си, усмихва се до последния миг, макар и през сълзи. Когато Сузан най-сетне изостава назад, капитанът, със силно развяна от вълнението яка, продължава ту да се показва, ту да се скрива от прозореца, крещейки: „Ураа, момчето ми! Ураа, Радост за сърцето!“, докато става невъзможно повече да се движи успоредно с каретата. Накрая, когато каретата се скрива от погледа и капитанът се доближава до Сузан Нипър, тя пада в несвяст и я отнасят в една хлебарница, за да се свести.

Чичо Сол и мистър Тутс, седнали върху каменния фундамент на оградата, търпеливо чакат в двора на черквата да се завърнат капитан Кътъл и Сузан. Тъй като и на двамата нито им се говори, нито им се слуша, те си правят чудесна компания и са много доволни. Когато отново всички се прибират при малкия мичман и сядат да закусват, никой не е в състояние да хапне нито една хапка. Капитан Кътъл си дава вид, че се нахвърля лакомо върху препечения хляб, но скоро се отказва от преструвката. След закуската мистър Тутс казва, че щял да се върне вечерта, и през целия ден се скита из града, изпитвайки смътно усещане, като че не е спал в продължение на две седмици.

Странно очарование се излъчва от дома и от стаята, където толкова често седяха заедно, а сега е съвсем опустяла. Това очарование засилва, но и успокоява болката от раздялата. Когато мистър Тутс идва вечерта, той казва на Сузан Нипър, че никога не му е било толкова мъчно и все пак в тази мъка има нещо сладостно. Той се изповядва пред Сузан Нипър, когато остава насаме с нея, и й описва чувствата, които са го обзели, когато тя откровено му е казала мнението си относно възможността мис Домби някога да го обикне. Преизпълнен с доверие, породено от общите им спомени и от сълзите им, мистър Тутс й предлага да излязат заедно и да купят нещо за вечеря. Мис Нипър се съгласява и те купуват множество вкусни неща, а после с помощта на мисис Ричардс чудесно сервират масата за вечеря, преди да са се прибрали капитанът и старият Сол.

Капитанът и старият Сол са били на борда на кораба, отвели са Дио там и са се погрижили за натоварването на сандъците. Те имат много неща да разправят за популярността на Уолтър, за удобствата, които ще има на разположение — оказало се, че той непрестанно тихичко си работел рано сутрин и късно вечер, докато направил каютата си „картинка“ (според думите на капитана), за да изненада младата си съпруга.

— Забележете, дори каютата на един адмирал не може да бъде по-подредена — казва капитанът.

Но едно от нещата, които доставят най-голяма радост на капитана, е увереността му, че големият часовник, щипците за захар и чаените лъжички се намират на кораба, и той току си мърмори под нос: „Ед’ард Кътъл, приятелю, ти избра най-верния курс, когато предаде онова малко имущество за съвместно притежание. Ти знаеш къде е брегът, Ед’ард — добавя капитанът, — и това ти прави чест, приятелю.“

Старият майстор на корабни уреди е по-смутен и разсеян от преди и дълбоко изживява сватбата и раздялата.

За него обаче е голяма утеха да вижда до себе си стария си приятел Нед Кътъл и на лицето му се четат признателност и задоволство, когато сяда на масата да вечеря.

— Моето момче е останало живо и преуспява в живота — казва старият Сол Джилс и разтърква ръце. — Нима имам право да изпитвам нещо друго освен признателност и радост!

Капитанът не е заел още мястото си на масата, мотае се около нея известно време, а после се спира нерешително, поглежда неуверено мистър Джилс и казва:

— Сол! Долу е последната бутилка със старата мадейра. Искаш ли да я донесем, момчето ми, и да я изпием тази вечер за здравето на Уол’р и невястата му?

Майсторът на корабни уреди поглежда замислено капитана, пъха ръка във вътрешния джоб на сюртука си с цвят на кафе, вади тефтера си и измъква едно писмо.

— До мистър Домби — казва старият човек. — От Уолтър. Да бъде изпратено след три седмици. Ще го прочета: „Сър! Ожених се за дъщеря Ви. Тя се отправи заедно с мен на далечно плаване. Да бъда предан на нея, значи да не предявявам никакви изисквания нито към нея, нито към Вас, а господ ми е свидетел, че аз съм й предан.

Защо, след като я обичам повече от всичко на земята, аз без всякакви угризения на съвестта свързах живота й с моя живот, който е изпълнен с опасности и рискове? На този въпрос няма да отговарям. Вие знаете защо, а Вие сте неин баща. Не я укорявайте. Тя Вас никога не е укорила.

Не мисля и не се надявам, че Вие някога ще ми простите. Това е последното нещо, което мога да очаквам. Ако обаче настане час, когато за Вас би представлявало утеха да знаете, че до Флорънс има човек, чиято главна задача в живота е да изтрие от паметта й спомена за предишните страдания, то аз най-тържествено Ви заявявам, че ако настане такъв час, Вие можете да изпитвате пълна увереност в това.“

Соломон внимателно слага писмото в тефтера си, а после поставя отново тефтера във вътрешния джоб на сюртука си.

— Няма още да изпиваме последната бутилка със старата мадейра, Нед — казва замислено старият човек. — Рано е.

— Рано е — съгласява се капитанът. — Да. Рано е.

Сузан и мистър Тутс са на същото мнение. След известно мълчание те всички сядат да вечерят и пият нещо друго за здравето на младоженците. А последната бутилка със старата мадейра продължава да лежи необезпокоявана сред прахта и паяжините.

След няколко дни в открито море излиза величествен кораб, опънал белите си криле от попътния вятър.

На палубата е Флорънс — и за най-грубия моряк на борда тя е олицетворение на изяществото, красотата и невинността, нейното присъствие доставя радост и е добро знамение за благополучието на плаването. Нощно време е и те двамата с Уолтър седят сами и наблюдават великолепната лунна пътека.

Флорънс обаче не може вече да я вижда ясно, защото сълзи замъгляват очите й. Тогава тя скланя глава на гърдите му, обвива ръце около шията му и казва:

— О, Уолтър, скъпи мой, толкова съм щастлива!

Съпругът й я притиска до сърцето си и те замлъкват, а величественият кораб продължава своя безметежен път.

— Когато слушам морето — казва Флорънс — и когато го гледам, то предизвиква толкова спомени. Кара ме да мисля за…

— За Пол, любима. Зная, че те кара да мислиш за него.

За Пол и Уолтър. Гласовете във вълните непрекъснато тихо й говорят и й нашепват за любовта… любовта, вечна и безгранична, съществуваща извън пределите на пространството и времето, преливаща отвъд морето, отвъд небето, достигаща невидимата далечна страна!