Чарлз Дикенс
Домби и син (21) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XX
Мистър Домби предприема пътуване

— Мистър Домби, сър — заяви майор Багсток, — Джоуи Б. въобще не е сантиментален човек. Джоузеф е непреклонен. Но и Джоуи е способен на чувства, сър, и когато те се пробудят… дявол да го вземе, мистър Домби — извика майорът с неочаквана ярост, — това е слабост и аз няма да й се поддам.

Майор Багсток изрече тези фрази от горната площадка на стълбището в собствения си дом на улица Принцеса, където посрещаше мистър Домби като свой гост. Мистър Домби бе дошъл да закусят заедно с майора, преди да потеглят на път. Злочестият туземец вече бе преживял куп неприятности заради препечените кифли, а що се отнася до обичайния въпрос за варените яйца, животът му бе станал истинско бреме.

— Не подобава на един стар воин от фамилията Багсток — продължи майорът, като възвърна спокойния си тон — да се оставя да бъде измъчван от собствените си чувства, но… дявол да го вземе, сър — извика майорът, обладан от нов пристъп на ярост, — споделям скръбта ви.

Лицето на майора стана още по-мораво, а рачешките му очи здравата се опулиха при ръкуването му с мистър Домби и той придаде на този миролюбив жест такъв войнствен характер, сякаш му предстоеше да се боксира с мистър Домби за награда от хиляда лири стерлинги и за званието шампион на Англия. Майорът поведе посетителя си към гостната, като си въртеше главата и изпръхтяваше подобно на кон и там (вече овладял чувствата си) го приветствува с непосредственост и искреност, както се полага на един спътник в пътешествието.

— Домби — заговори майорът, — радвам се да ви видя. Горд съм да ви видя. Не са много хората в Европа, на които Дж. Багсток би казал подобни думи… тъй като Джош е прям. Сър, такъв си е по природа… но Джоуи Б. е горд да ви види, Домби.

— Майоре — отговори мистър Домби, — вие сте много внимателен.

— Не, сър — каза майорът. — По дяволите, съвсем не! Не съм такъв по характер. Ако Джо бе такъв по характер, досега Джо да е станал генерал-лейтенант сър Джоузеф Багсток, кавалер на ордена на Банята, и би ви приел в съвсем друга квартира. Виждам, че още не сте опознали стария Джо. Но събитието, бидейки така необичайно, предизвиква гордост у мен. За бога, сър — с категоричност заяви майорът, — за мен то е чест.

Мистър Домби, съзнаващ собственото си достойнство и силата на парите си, почувствува, че това бе самата истина и затова не възрази на казаното. Но интуитивното проумяване на тази истина от страна на майора, както и откритото й признаване бяха извънредно приятни. Те служеха на мистър Домби като потвърждение, ако се нуждаеше той от такова, че не е сбъркал по отношение на майора. Убеждаваше се, че властта му се простира извън пределите на неговите собствени среди и че майорът, като офицер и джентълмен, има същото усещане за нея, както и служителят в кралската борса.

Ако изобщо бе утешително да чува това или такива подобни неща, още по-утешително бе да ги чуе именно сега, когато толкова безпощадно се бяха разкрили пред него цялата безпомощност на волята му, нетрайността на надеждите му, безсилието на богатството. Какво могат да направят парите, беше го запитал веднъж синът му. Понякога, когато се сещаше за този детски въпрос, едва се удържаше да не запита самия себе си: „Какво наистина могат да направят те? И какво направиха?“

Но това бяха мисли, пораждани от самотата, възникващи късно през нощта в потискащото униние и мрак на неговото уединение, но гордостта бързо възвръщаше своята самоувереност благодарение на множеството потвърждения на истината, така неоспорими и ценни като това на майора. Мистър Домби, който нямаше приятели, се бе почувствувал благоразположен към майора. Не би могло да се каже, че изпитва към него топли чувства, но все пак сърцето му малко се поразмрази. Майорът беше играл известна роля — не много голяма — в дните, прекарани по крайбрежието. Той бе светски човек и се познаваше с някои изтъкнати личности. Беше словоохотлив и разправяше забавни истории и мистър Домби бе склонен да гледа на него като на оригинален човек, който блести в обществото, но у когото отсъствува отровният привкус на бедност, обикновено така силно усещащ се у оригиналните хора. Положението му безспорно бе добро. Въобще майорът беше достоен спътник, привикнал приятно да си прекарва времето, добре запознат с тези места, които им предстоеше да посетят, и излъчваше около себе си джентълменска непринуденост, която добре се съчетаваше с репутацията на мистър Домби в Сити и изобщо не влизаше в конкуренция с нея. Ако у мистър Домби смътно се прокрадваше мисълта, че майорът, като човек, свикнал поради своята професия да не се трогва от деянията на безжалостната ръка, неотдавна съкрушила надеждите на мистър Домби, е в състояние неусетно да му внуши някаква полезна философия и да прогони безплодните му съжаления, то той криеше тази мисъл и от самия себе си и без да размишлява върху нея, я таеше в дълбините на своята гордост.

— Къде е моят негодник? — извика майорът и гневно огледа стаята.

Туземецът, който нямаше определено име, но откликваше на всички обидни епитети, моментално се появи на вратата, без да се осмели да приближи.

— Ах ти, подлецо! — извика сприхавият майор. — Къде е закуската?

Чернокожият слуга отиде да я търси и скоро го чуха да се изкачва отново по стълбите така разтреперан, че приборите и блюдата върху подноса, който държеше, също трепереха съчувствено и дрънчаха из целия път.

— Домби — обърна се към него майорът, като наблюдаваше как туземецът нарежда масата и при изпускането на една лъжица го поощри със страхотно размахване на юмрука си, — тук има скара със силни подправки, пикантен пирог, бъбречета и така нататък. Моля ви, седнете. Както виждате, старият Джо може да ви предложи само походна закуска.

— Превъзходна закуска, майоре — отвърна гостът му, и то не само от учтивост — майорът винаги полагаше извънредно големи грижи за себе си и в действителност се хранеше с по-тлъсти меса, отколкото бе полезно за здравето му, така че лекарите най-често обясняваха великолепния цвят на лицето му с това обстоятелство.

— Вие гледахте към къщата отсреща, сър — каза майорът. — Видяхте ли нашата приятелка?

— Имате пред вид мис Токс — уточни мистър Домби. — Не.

— Очарователна жена, сър — отбеляза майорът и в късата му шия започна да напира плътен смях, който едва не го задуши.

— Смятам, че мис Токс е много добър човек — отговори мистър Домби.

Високомерната студенина на отговора, изглежда, достави на майор Багсток безкрайно удоволствие. Той извънредно много почна да се издува и дори остави за момент ножа и вилицата си, за да потрие ръце.

— Старият Джо, сър — заяви майорът, — някога се ползуваше с известно благоразположение от нейна страна. Но Джо си отживя времето. Дж. Багсток бе затъмнен… задминат… изместен, сър. Чуйте какво ще ви кажа, Домби. — Майорът спря да яде и прие тайнствено негодуващ вид. — Тя е дя-вол-ски амбициозна жена, сър.

С ледено равнодушие мистър Домби каза: „Така ли?“, и в тона му сякаш се прокрадна презрително недоверие, че мис Токс може да прояви дързостта да притежава такова възвишено качество.

— Тази жена, сър — продължи майорът, — посвоему е един Луцифер. Джоуи Б. може да си е отживял времето, сър, но той си отваря очите. Умее да вижда, този Джо. Негово кралско височество покойният йоркски херцог заяви на един утринен прием, че Джоуи умее да вижда.

Майорът изрече тези думи с такъв поглед и от яденето, пиенето, горещия чай, скарата със силни подправки, препечените кифлички и многозначителните слова главата му така се поду и зачерви, че дори мистър Домби прояви известно безпокойство за него.

— Тази смешна стара особа, сър — продължи майорът, — има големи стремежи. Те достигат до небето, сър. Брачните й стремежи, Домби.

— Съжалявам за нея, сър — отвърна мистър Домби.

— Не говорете така, Домби — възрази майорът с предупредителни нотки в гласа.

— А защо не, майоре? — възкликна мистър Домби.

Майорът не отговори, а изпръхтя като кон и продължи енергично да се храни.

— Тя проявява интерес към вашето семейство — рече майорът, като отново прекъсна яденето си — и от известно време често идва у дома ви.

— Да — с голямо достолепие отвърна мистър Домби, — първоначално мис Токс бе посрещната у дома по време на смъртта на мисис Домби като приятелка на сестра ми и тъй като е благовъзпитан човек и прояви симпатия към бедното дете, беше й разрешено — бих казал, че бе дори насърчена — по-често да идва със сестра ми и постепенно да установи близки отношения със семейството ми. Аз изпитвам — заяви мистър Домби с тона на човек, проявяващ дълбокото и ценно чувство на снизхождение, — аз изпитвам уважение към мис Токс. Тя бе така любезна да оказва в дома ми много услуги — може би дребни и незначителни услуги, но не би трябвало да бъдат пренебрегвани поради тази причина. Смятам, че имах щастието да ми се удаде възможността да й се отблагодаря за тези услуги с внимание и почит, които бях в състояние да й отдам. Чувствувам се задължен на мис Токс, майоре — добави мистър Домби, като махна леко с ръка, — и заради удоволствието да се запозная с вас.

— Домби! — пламенно се възпротиви майорът. — Не! Не, сър! Джоузеф Багсток никога не би допуснал да не изрази несъгласието си с подобно твърдение. Вашето познанство със стария Джо, сър, такъв, какъвто е той, както и познанството на стария Джо с вас, сър, възникна благодарение на едно възвишено същество, сър, на едно изключително създание, сър Домби! — заяви майорът, правейки усилие над себе си, което не му бе трудно да демонстрира, тъй като целият му живот представляваше поредица от усилия да превъзмогне най-различни симптоми на апоплексията. — Ние се срещнахме благодарение на вашия син.

Мистър Домби изглеждаше трогнат — по всяка вероятност майорът бе очаквал точно такава реакция — от това изказване. Той сведе поглед и въздъхна, а майорът, обладан от бурни чувства, отново повтори, във връзка с душевното състояние, в което се опасяваше да не изпадне, че подобно състояние би било проява на слабост и че той не би допуснал да му се поддаде за нищо на света.

— Нашата приятелка има известно отношение към запознанството ни — каза майорът — и Дж. Б. е готов да признае заслугата й, сър. Въпреки това, ма’ам — добави той, вдигна очи от чинията си и отправи поглед към отсрещната страна на улица Принцеса, където в този момент се виждаше как мис Токс полива цветята си на прозореца, — вие сте една хитра фуста, ма’ам, а вашите кроежи представляват чудовищна наглост. След като само ставате за смях с тях, ма’ам — продължаваше майорът, като поклащаше глава към несъзнаващата нищо мис Токс, а опулените му очи щяха сякаш да изхвръкнат, — уверявам ви, ма’ам, вие може да си кроите планове колкото си желаете, без каквито и да е възражения от страна на Багсток.

След тези думи майорът се затресе от страхотен смях, в който се включиха дори крайчетата на ушите му, както и вените му.

— Но когато, ма’ам — добави майорът, — вие компрометирате и други хора, при това хора великодушни, неподозиращи нищо, и това е вашата признателност за тяхната снизходителност, кръвта на стария Джо закипява във вените му.

— Майоре — обади се мистър Домби и се изчерви, — надявам се, че не намеквате за нещо, толкова нелепо от страна на мис Токс като…

— Домби — отвърна майорът, — за нищо не намеквам. Но Джоуи Б. е живял по света, сър. Живял е по света, сър, и си е отварял очите и ушите. И затова Джо ви казва, Домби, че отсреща живее дяволски ловка и амбициозна жена.

Мистър Домби неволно погледна в тази посока и в погледа му припламна гняв.

— По този въпрос Джоузеф Багсток няма повече да обели ни дума — категорично заяви майорът. — Джо не е сплетник, но има случаи, когато се налага да говори и той ще говори… да бъдат проклети хитрините ви, ма’ам — извика майорът, като отново много гневно се обърна към прелестната си съседка, — та има случаи, когато предизвикателството е твърде голямо, за да може той да го отмине с мълчание.

Силното избухване предизвика у майора пристъп на конско пръхтене, което продължи дълго. Когато се съвзе, той добави:

— А сега, Домби, след като сте поканили Джо — стария Джо, чиито единствени достойнства, сър, са неговата непреклонност и прямота — да бъде ваш гост и придружител в Лемингтън^[1], моля, командувайте го, както желаете, той е изцяло ваш. Не зная, сър — шеговито рече майорът и двойната му брадичка се затресе, — какво толкова намирате в Джо, че всички вие го засипвате с молби. Но едно нещо зная, сър, че ако той не е така непреклонен и категоричен в своите откази, за нула време вие ще го разкъсате помежду си с вашите покани и тям подобни неща.

Мистър Домби лаконично изрази задоволството си, че е бил предпочетен пред някои изтъкнати членове на обществото, шумно опитващи се да завладеят майор Багсток. Но майорът моментално го прекъсна, като го увери, че той следвал собствените си многобройни желания, наложили му с категоричност: „Дж. Б., Домби е човекът, когото трябва да изберете за свой приятел.“

След като майорът достигна състояние на пресищане — плънката на пикантния пирог изби в ъгълчетата на очите му, а връзката му се затегна от скарата със силни подправки и от бъбречетата, — а също така и наближи време за потеглянето на влака към Бирмингам, с който щяха да заминат от града, туземецът с огромно затруднение напъха Багсток във връхното му палто и го закопча догоре — по този начин лицето на майора, с опулени очи и раззината уста, се показваше отгоре над дрехата като от бъчва. После туземецът му връчи поотделно, с приличен промеждутък след всяко подаване, кожените ръкавици, дебелия бастун и шапката — последната принадлежност от тоалета си майорът носеше екстравагантно килната на една страна, за да се посмекчи необикновеният му лик. Във всички видими и невидими кътчета на каляската на мистър Домби, която чакаше долу, туземецът предварително бе пъхнал необикновено голям брой пътни чанти и куфарчета, не по-малко апоплектични на вид от самия майор. И след като натъпка собствените си джобове с шишета минерална вода, източноиндийско шери, сандвичи, шалове, телескопи, географски карти, вестници — всяка една вещ от този лек багаж би могла да му потрябва в даден миг от пътуването, — майорът заяви, че всичко е готово. Екипировката на този злочест чуждестранец (за когото, общо взето, се говореше, че бил принц в собствената си страна) завърши с това, че когато той зае мястото си отзад до багажа редом с мистър Таулинсън, цяла камара от наметала и връхни дрехи на майора се изтърси върху него, хвърлени отгоре му от хазаина, който го обстрелваше от тротоара с тези тежки снаряди подобно на титан и така го зарови целия, че той се отправи към гарата, сякаш бе погребан жив.

Преди да потегли каретата, докато се извършваше въпросното погребение на туземеца, мис Токс се появи на прозореца си и замаха със снежнобяла кърпичка. Мистър Домби прие това сбогуване много хладно — много хладно дори за него самия — и като я удостои със съвсем леко кимване на главата, се облегна назад в каретата с крайно недоволен вид. Подчертаната му сдържаност, изглежда, достави безкрайно удоволствие на майора, който при поздрава си, отправен към мис Токс, се разтопи от любезност, а после дълго седя, подхилкващ се и хълцукащ като преял Мефистофел.

На гарата, по време на суматохата преди потеглянето на влака, мистър Домби и майорът се разходиха един до друг нагоре-надолу по перона — мистър Домби бе мълчалив и мрачен, а майорът го забавляваше или пък забавляваше себе си с множество анекдоти и спомени, в повечето от които Джо Багсток бе главното действуващо лице. Никой от двамата не забеляза, че по време на тези разходки те привлякоха вниманието на един работник, застанал близо до локомотива, който повдигаше шапката си при всяко тяхно минаване. Погледът на мистър Домби обаче обикновено се рееше над тълпата и никога не се спираше на нея, а пък майорът точно тогава напълно бе погълнат от една своя история. Но най-накрая, когато те се обърнаха, човекът застана пред тях, свали шапката си и като я държеше в ръка, кимна на мистър Домби.

— Извинете ме, сър — заговори човекът, — вярвам, че се чувствувате добре, сър.

Той бе облечен в брезентови дрехи, целите изпоцапани с въглищен прах и масло, в бакенбардите му имаше сгурия и от него се излъчваше миризма на пепел. Той не беше грозен, нито пък би могло да се каже, че изглежда мръсен, въпреки вида си. Накратко казано, това бе мистър Тудъл в професионалното си облекло.

— Ще имам честта да бъда ваш огняр, сър — заяви мистър Тудъл. — Извинете ме, сър. Надявам се, че почвате да идвате на себе си.

В ответ на съчувствения му тон мистър Домби го погледна особено, сякаш се страхуваше, че такъв човек би изцапал погледа му.

— Прощавайте за дързостта, сър — обади се Тудъл, като разбра, че не си спомнят точно кой е той, — но жена ми Поли, наричана Ричардс във вашето семейство…

Промененото изражение върху лицето на мистър Домби сякаш показваше, че той го е познал — всъщност така беше, — но в още по-голяма степен то показваше силно чувство на отвращение и поради това мистър Тудъл се запъна.

— Предполагам, че жена ви има нужда от пари — каза мистър Домби с надменен глас (впрочем той винаги говореше така) и пъхна ръката в джоба си.

— Не, благодарим, сър — отвърна Тудъл, — не мисля, че има нужда. Аз лично нямам.

Сега на свой ред мистър Домби се запъна и с неловко чувство продължаваше да държи ръката в джоба си.

— Не, сър — заяви Тудъл, като непрекъснато въртеше в ръка мушамената си шапка, — ние доста добре си живеем, сър, и нямаме причини да се оплакваме от живота, сър. Оттогава ни се народиха още четири, сър, но караме някак си.

На мистър Домби му се искаше да подкара към своя вагон, дори ако се наложеше това действие да вкара огняря под колелетата, но шапката, която продължаваше да се върти в ръцете на човека, прикова вниманието му с една подробност.

— Загубихме си едно от дечицата — промълви Тудъл, — това не може да се отрече.

— Наскоро ли? — попита мистър Домби, загледан в шапката.

— Не, сър, преди повече от три години, но останалите са здравички. А колкото до четенето, сър — рече Тудъл и отново кимна, сякаш да припомни на мистър Домби какво си бяха приказвали на времето по този въпрос, — моите момчета в края на краищата ме учат всички заедно. Те ме направиха много грамотен човек, тези мои момчета.

— Да вървим, майоре! — обади се мистър Домби.

— Извинете ме, сър — продължи Тудъл, като пристъпи към тях и отново почтително ги спря с шапка в ръка, — нямаше да ви безпокоя с приказки, ако не исках да ви кажа нещо за моя син Байлър… кръстен с името Робин… този, когото вие бяхте така добър да направите благотворителен точилар.

— Е, приятелю — обърна се към него мистър Домби с възможно най-строг глас. — Какво става с него?

— Ах, сър — въздъхна Тудъл и поклати глава, а на лицето му се изписаха голяма загриженост и тревога. — Трябва да призная, сър, че той тръгна по лош път.

— Значи, по лош път е тръгнал, така ли? — запита мистър Домби с чувство на жестоко задоволство.

— Разбирате ли, господа, той попадна на лоши приятели — продължи бащата, отправил тъжен поглед към двамата, очевидно той включи и майора в разговора с надеждата да предизвика у него съчувствие. — Поведението му е много лошо. Дано бог да му помогне да се оправи, господа, но в момента е кривнал от правия път. Твърде вероятно е това да стигне някак си до вас, сър — каза Тудъл, като отново се обърна лично към мистър Домби, — и по-добре е аз самият да ви призная, че момчето ми е тръгнало по лош път. Поли е ужасно разстроена от това, господа — добави Тудъл със същия унил вид, като отново включи и майора.

— Става дума за сина на този човек, на когото осигурих образованието, майоре — обясни мистър Домби и хвана Багсток под ръка. — Обичайният завършек!

— Последвайте съвета на честния стар Джо и никога не се залавяйте с образованието на такъв вид хора, сър — отвърна майорът. — По дяволите, сър, нищо не се получава. Винаги свършва лошо.

Простодушният баща се канеше учтиво да изрази мнението си, че според него синът му, бившият точилар, тероризиран, бит, налаган с камшик, измъчван и обучаван като папагал от един звяр, заел службата на учител, но годен да изпълнява тази служба колкото някоя ловджийска хрътка, навярно е получил в известно отношение неправилно възпитание, но мистър Домби гневно повтори думите: „Обичайният завършек!“ — и отведе майора. И тъй като майорът бе възтежичък, за да се изкачи в издигнатия високо над земята вагон на мистър Домби — всеки път, когато не улучваше стъпалото, се облягаше назад върху тъмнокожия изгнаник, поспираше се и започваше да ругае, че щял да одере жив своя туземец, щял да му изпочупи всички кости и да упражни всякакъв физически тормоз върху него, — той едва успя да намери време преди тръгване да повтори задъхано, че нямало смисъл, че всичко винаги свършвало лошо и че ако той трябвало да даде образование на своя „вагабонтин“, последният непременно щял да стигне до бесилката.

Мистър Домби с горчивина се съгласи. Но тази горчивина, мрачният вид, с който се отпусна на облегалката във вагона, както и навъсеният поглед, отправен към движещия се навън пейзаж, съвсем не бяха предизвикани единствено от неуспеха на благородната образователна система, упражнявана от Дружеството на точиларите. Той бе забелязал върху неугледната шапка на огняря нова лентичка черен креп и бе почувствувал по държането и отговорите му, че траурът е за неговия син.

Значи, така! Всички до един, у дома и навън, като се започне с Флорънс в голямата му къща и се стигне до този груб селяк, поддържащ огъня в димящия локомотив отпред, всеки един предявява някакъв вид права над мъртвия му син и излиза насреща му като негов съперник! Би ли могъл да забрави някога как онази жена бе ронила сълзи върху възглавницата на сина му, как го бе наричала „мое родно дете“ или пък как самият Пол при събуждането си бе попитал за нея, а когато тя се яви, се попривдигна в леглото и целият светна.

Като си помисли само, че този дързък човек, размахващ лопатата, се движи там някъде отпред сред въглищата и сгурията със своята траурна лента! Като си помисли само, че огнярят се осмелява чрез един такъв общоприет израз на скръб да се намесва в мъката и разочарованието, дълбоко скрити в душата на гордия джентълмен! Като си помисли само, че починалото детенце, което щеше да подели с баща си неговите богатства, въжделения и могъщество и в съюз с него щеше да изолира света като с двойна врата от злато, именно това детенце бе станало повод тълпата да нахлуе и да унизи него, мистър Домби, ставайки свидетел на съкрушените му надежди и самохвално предявявайки претенции за общност в чувствата си с него, така високо извисения над тях! И те едва ли не биха се вмъкнали във владенията, където той бе единственият господар!

Пътуването не му достави никакво удоволствие или успокоение. Тези мисли го измъчваха, болката му не се уталожваше от бързо менящите се гледки и той стремглаво се движеше не сред красива и живописна местност, а сред пустошта на провалените планове и парещото чувство на ревност. Дори скоростта, с която хвърчеше влакът, ехидно напомняше за бързо протеклия млад живот, така неотстъпно и неумолимо устремен към предопределения си край. Силата, движеща се по железния си път — свой собствен път, — пренебрегваща всички останали пътечки и шосета, отстраняваща всякакви препятствия, повличаща след себе си живи същества, различни по класова принадлежност, възраст и звания, наподобяваше победоносното чудовище, Смъртта.

Напред, с грохот, с рев, с вой, посред, града, проправяща си път сред къщите на хората, огласяща улиците, за миг проблясваща сред ливадите, мушкаща се във влажната земя, ечаща сред мрака и тежкия въздух, изскачаща отново навън в яркия слънчев и безкраен простор. Напред, с грохот, с рев, с вой, през поля, през гори, през нивя, през скали, през ливади, през варовик, през пръстта, угарта, покрай предмети, сякаш съвсем наблизо, почти да се уловят, но непрестанно изплъзващи се от пътника, а измамната далнина все бягаща пред него — тази сила като че следваше стъпките на безмилостното чудовище — Смъртта.

През низината, височината, сред пущинака, покрай овошки, покрай градини, посред парка, през канала, през реката, по чиито брегове пасат овце, където се върти мелницата, където се носи шлепът, където почиват мъртвите, където дими фабриката, където тече ручеят, където се е сгушило селцето, където се извисява голямата катедрала, където се простира голото бърдо и необузданият вихър го глади или разрошва според своенравните си прищевки. Напред, с грохот, с рев, с вой, оставяйки след себе си само прах и дим — железницата сякаш следваше стъпките на безмилостното чудовище — Смъртта.

Опълчваща се срещу вятъра и светлината, пороя и слънчевия зной, напред, все напред, тази сила се движи и трещи, яростна и стремителна, плавна и самоуверена, и огромните насипи и тежките мостове, по които минава, се мяркат пред погледа като тесни ивици и веднага изчезват. Напред, все напред, непрестанно устремена към далечината — само едно бегло зърване на селски къщурки, жилища, сгради, богати имения, стопанства, занаятчийници, хора, стари шосета и пътечки, изглеждащи изоставени, тесни и нищожни, когато се изгубват от погледа — те всъщност бяха точно такива. Та какво друго остава освен едно бегло зърване, когато се следват стъпките на неукротимото чудовище — Смъртта!

Напред, с грохот, с рев, с вой, отново пропадаща дълбоко в земята и движеща се с такава бясна енергия и стремителност, че сред мрака и вихрите се създава впечатление за придвижване в обратна посока, за яростно теглене назад, докато светлият лъч върху влажната стена не покаже как отстрани стената бяга подобно неудържим поток. Напред и пак ново излизане и гмуркане в дневната светлина, огласено от пронизителен ликуващ писък, и тя пак продължава нататък, ревейки, тракайки, летейки устремено, прогонвайки всичко от пътя с черния си дъх, понякога спирайки за миг там, където се е събрала тълпа хора, мигом изчезващи, понякога жадно лочеща вода и преди още чешмата, утолила жаждата й, да е спряла да тече, тя се втурва, ревейки, виейки, тракайки, към пурпурната далнина.

Все по-силно реве и пищи железницата в своя неспирен летеж към целта си. А пътят й, също както и пътят на Смъртта, е гъсто обсипан с пепелища. Всичко наоколо е почерняло. Там някъде долу се мяркат тъмни локви вода, кални улички и мизерни жилища. Съвсем наблизо стърчат назъбени стени и разнебитени къщи и през пробитите покриви и изпочупените прозорци се виждат жалки стаички, където нищетата и маларията са се вселили в множество жалки фигури, а пушекът, струпаните фронтони, изкривените комини, уродливите тухли и хоросанови мазилки, прикриващи нравствена и физическа уродливост, засенчват изгледа към навъсената далечина. Когато мистър Домби надниква от прозореца на своя вагон, той изобщо не допуска дори мисълта, че чудовището, докарало го тук, само е озарило околните неща с дневна светлина, а не ги е създало или причинило. Краят на пътешествието бе напълно съответствуващ и би могъл да представлява край на всяко начинание, толкова бе той печален, довел до пълна разруха.

И така, обладан от една-единствена мисъл, мистър Домби продължаваше да вижда пред себе си предишното неумолимо чудовище. Всички предмети се взираха в Домби мрачно, студено, с мъртвешки поглед, както и той в тях. Всяко нещо събуждаше у него спомен за нещастието му. Наоколо безмилостно проявяваха тържеството си над него и скрито под каквато и да е форма, това тържество нараняваше и жегваше гордостта и ревността му, и то най-вече когато хората споделяха с него любовта и почитта към починалото момче.

Имаше едно лице — предишната нощ той го бе видял, а и то се бе взряло в него с очи, проникващи в самата му душа, макар и замъглени от сълзи и бързо закрити от две разтреперани ръце — и това лице често беше изниквало във въображението му по време на пътуването. То изплуваше пред него с изражението си от предишната нощ, умоляващо го плахо. Не укоряваше, а изразяваше нещо като съмнение, едва ли не мъждукаща надежда, която той видя как угасна, отстъпи място на безутешната увереност в неговата неприязън и тогава се прокрадна и укор. За него бе мъчително да си представя това изражение върху лицето на Флорънс.

Нима защото изпитваше непознати угризения? Не. Защото чувството, което това лице събуждаше у него, отдавна смътно усещано, сега се оформи и изясни напълно, като извънредно силно го тревожеше и заплашваше да се засили и наруши душевното му равновесие. Защото лицето се явяваше всякога по време на пораженията и гоненията му, които сякаш го обгръщаха като въздух. Защото то заостряше стрелата на жестокия и неумолим враг, към когото се насочваха мислите му, и поставяше в ръката му двуостър меч. Защото дълбоко в душата си той ясно съзнаваше, докато стоеше там и придаваше на разкрилото се пред него място мрачните краски на собствените си мисли, превръщайки го в картина на гибел и разрушение вместо в място за благотворни промени и надежди за по-хубаво бъдеще, че жалбите му са свързани не само със смъртта, а и с живота. Едно дете си бе отишло и едно дете бе останало. Защо му бе отнето съществото, на което възлагаше надежди, а не дъщерята?

Милото, тихо, кротко лице, изникващо във въображението му, не предизвикваше никакви други размисли. От самото начало тя бе нежелана, а сега само засилваше мъката му. Ако синът му бе единственото дете и го бе сполетяло същото нещастие, той пак трудно би го понесъл, но би било безкрайно по-леко, отколкото сега, когато това би могло да се случи с нея (която той можеше, или поне така смяташе, да загуби, без да скърби), но не се бе случило. Преданото й и невинно лице, изплуващо пред него, не му оказваше смекчаващо или предразполагащо въздействие. Той отблъсна ангела и прие терзаещия го демон, притаил се в гръдта му. Нейната търпеливост, доброта, младост, преданост, любов бяха като прашинки в пепелището, което тъпчеше с нозе. Той съзря образа й сред обкръжаващата го унилост и чернота наоколо, но този образ не озаряваше, а сгъстяваше мрака. Както неведнъж по време на това пътуване, така и сега, в края му, когато стоеше, потънал в размисли, и рисуваше с бастуна си фигурки в прахта, в съзнанието му отново изникна мисълта как би могъл да се избави от този образ.

Майорът, който през цялото време бе пъшкал и пухтял като локомотив — неговият поглед често се бе вдигал от вестника и отправял тържествуващо навън, сякаш там се точеше цяла процесия от видения на мис Токс, претърпели поражение, очертаващи се в пушека на влака и отлитащи към полята, за да намерят скрито убежище, — сега откъсна приятеля си от размишленията му, за да му съобщи, че пощенските коне са впрегнати и каретата готова.

— Домби — обърна се към него майорът, като го потупа по рамото с бастуна си, — не се замисляйте толкова. Това е лош навик. Старият Джо, сър, не би бил така непреклонен, ако се бе поддавал на мисли. Вие сте твърде голям човек, Домби, за да се замисляте толкова. При вашето положение, сър, вие стоите над подобни неща.

Дори в дружеските си упреци майорът засвидетелствуваше своето уважение към достойнството и честта на мистър Домби и проявяваше ясно съзнание за тяхната значимост, така че мистър Домби бе склонен повече от всякога да приеме мнението на този джентълмен, отличаващ се със здрав разум и трезв ум. Затова и направи усилие да се заслуша в забавните истории на майора, докато се друсаха по шосето. А майорът, счел, че тази скорост и този път в много по-голяма степен съответствуват на неговите способности като разказвач, отколкото току-що напуснатото превозно средство, се зае да го забавлява.

В такъв прилив на въодушевление и приказливост майорът, прекъсван само от обичайните симптоми, предизвикани от неговото пълнокръвие, както и от закуските, а от време на време и от някоя друга яростна нападка, отправена към туземеца — тъмнокафявите уши на туземеца бяха украсени с чифт халки, а европейското облекло му седеше така, сякаш проявяваше чуждоземна неспособност да прилегне добре, тъй като по своя собствена инициатива и без вмешателството на шивашкото изкуство то бе дълго там, където трябваше да бъде късо, а късо там, където трябваше да бъде дълго, пристегнато там, където трябваше да бъде свободно и свободно там, където трябваше да бъде пристегнато, а самият туземец му придаваше допълнителна елегантност, като при всяка атака от страна на майора се свиваше в дрехите си подобно изсъхнала орехова ядка или зъзнеща маймуна, — та в такъв прилив на въодушевление и приказливост беше майорът през целия ден, че, когато настъпи вечерта и те продължаваха да се друсат по шосето към Лемингтон сред разлистени, зелени дървета, в резултат на говоренето, яденето, кикота и задуха гласът на майора звучеше така, сякаш идваше изпод багажника отзад в каретата или от някоя близка купа сено. Гласът на майора не се оправи и в хотел „Ройъл“, където бяха запазени стаи и поръчана вечеря и където майорът така претовари говорните си органи с ядене и пиене, че когато се оттегли за сън, му бе останал глас единствено за кашляне, а с чернокожия си слуга можеше да общува само като разтваряше уста насреща му.

На следващата сутрин обаче той не само че се събуди като укрепнал великан, но по време на закуската се и държа като подкрепящ се великан. Тогава на масата те уточниха дневната си програма. Майорът щеше да поеме върху себе си отговорността относно поръчката на ядене и пиене. Те щяха всяка сутрин късно да закусват заедно и късно да вечерят заедно. През този първи ден на пребиваването им в Лемингтън мистър Домби би предпочел да си остане в стаята или пък да се разходи из местността сам. Но на другата сутрин той с удоволствие би придружил майора до минералния извор и из града. И така, те се разделиха до времето за вечеря. Мистър Домби се оттегли, за да се отдаде на благотворните си размишления. Майорът, съпроводен от туземеца, носещ сгъваемо столче, връхно палто и чадър, наперено обиколи всички обществени места, направи справка в списъка да се осведоми кои пребивават тук, посети няколко възрастни дами, сред които се ползуваше с голям успех, заявявайки, че Дж. Б. е станал по-непреклонен от всякога и където и да отидеше, той възхваляваше богатия си приятел Домби. Не можеше и да се намери друг човек, поддържащ така ревностно приятеля си, като майора, който, възхвалявайки приятеля си, възхваляваше самия себе си.

Удивително бе за колко много нови неща можеше да разговаря майорът на вечеря и каква възможност предостави той на мистър Домби да се възхити на способностите му за общуване. На другата сутрин на закуска той подробно знаеше съдържанието на последните получени вестници и във връзка с тях спомена няколко теми, относно които неотдавна бе поискано неговото мнение от страна на хора, толкова влиятелни и всесилни, че за тях можеше да се говори само с недомлъвки. Мистър Домби, който за дълго се бе затворил в себе си и който рядко някога бе прекрачвал омагьосания кръг, където протичаха операциите на фирмата „Домби и Син“, започна да гледа на заминаването си като на приятна промяна в самотния му живот. И вместо да изрази желанието да прекара още един ден сам, както бе възнамерявал отначало, той излезе навън под ръка с майора.