Чарлз Дикенс
Домби и син (12) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XI
Появата на Пол на нова сцена

Организмът на мисис Пипчин бе направен от толкова твърд метал, въпреки проявяваната телесна слабост към почивка след котлетите, както и прибягването преди лягане до сънотворното въздействие на момиците, че той напълно опроверга предсказанията на мисис Уикам, като не показваше никакви признаци на заболяване. Но тъй като съсредоточеният интерес на Пол към старата дама не намаляваше, мисис Уикам не отстъпи ни крачка назад от извоюваната си позиция. Мисис Уикам се укрепяваше и окопаваше въз основа на солидния аргумент за дъщерята на чичо си, Бетси Джейн, и дружески посъветва мис Бери да се подготви за най-лошото, като я предупреди, че би могло да се очаква по всяко време леля й да се взриви подобно барутна фабрика.

Бедната Бери простодушно приемаше всичко, блъскаше се и се трепеше както и преди, напълно убедена, че мисис Пипчин е една от най-достойните особи в света, тя ежедневно многократно принасяше нещо от себе си в жертва пред олтара на тази благородна възрастна жена. Но приятелите и почитателите на мисис Пипчин тълкуваха тези жертвоприношения като заслуга на мисис Пипчин и ги приписваха и отдаваха на тъжния факт, че мистър Пипчин бе починал от разрив на сърцето в перуанските мини.

Така например имаше един честен бакалин и търговец на хранителни стоки и между него и мисис Пипчин постоянно бе в обръщение малка счетоводна тетрадка с омазнена червена подвързия, във връзка с която между заинтересованите страни постоянно се провеждаха най-различни съвещания и конференции на тясно в коридора или при закрити врата в гостната. Не липсваха и тъмни намеци от страна на младия мистър Бидърстоун (станал отмъстителен по характер поради горещия климат в Индия, отразил се зле върху кръвта му) относно неуредени сметки, както и за невъзможността, макар и еднократна, доколкото той си спомняше, да се достави захар за чая.

Тъй като бакалинът бе ерген и не придаваше значение на външната красота, веднъж той най-почтено поиска ръката на Бери, но мисис Пипчин отхвърли предложението с възмущение и презрение. Всички се възхитиха колко похвално е постъпила мисис Пипчин вдовица на човек, загинал в перуанските мини, и колко непоклатим, възвишен, независим дух има старата дама. Никой изобщо не спомена бедната Бери, която плака шест седмици наред (като през цялото време бе здравата хокана от леля й) и която, загубила последната надежда, бе обречена да остане стара мома.

— Бери много те обича, нали? — обърна се веднъж Пол към мисис Пипчин, когато седяха пред камината заедно с котката.

— Да — съгласи се мисис Пипчин.

— А защо? — попита Пол.

— Защо ли? — сепна се старата дама. — Как можете да задавате подобни въпроси, сър? А вие защо обичате сестра си Флорънс?

— Защото е добра — каза Пол. — Никой друг не е като Флорънс.

— Е, тогава — след миг отвърна мисис Пипчин троснато — струва ми се, че никой друг не е и като мене.

— Наистина ли е така? — заинтересува се Пол, като се наведе напред и внимателно се взря в нея.

— Да! — рече старата дама.

— Много се радвам, ако е така — отбеляза Пол и замислено потърка ръце. — Това е извънредно хубаво.

Мисис Пипчин не се осмели да го попита защо е на такова мнение от страх да не получи някакъв напълно съкрушителен отговор. Но за да успокои накърненото си честолюбие, тя през целия този ден упражняваше такъв тормоз върху младия мистър Бидърстоун, че още същата вечер той започна да се готви за сухопътно пътешествие обратно в Индия, като тайно отдели от вечерята си комат хляб и парче холандско сирене, с което започна запасяването си с провизии, необходими за пътуването му.

Малкият Пол и сестра му прекараха почти дванадесет месеца под надзора и опеката на мисис Пипчин. Те само на два пъти си ходиха у дома, и то за няколко дена, но седмичните им посещения в хотела при мистър Домби бяха неизменни. Постепенно Пол заякна и необходимостта от количката отпадна, макар че той продължаваше да бъде слаб и крехък на вид и си оставаше все същото кротко, по старчески мъдро, мечтателно дете, какъвто си беше още в самото начало, когато го предоставиха на грижите на мисис Пипчин. Един съботен ден, надвечер, в замъка настана голяма тревога поради внезапното обявяване, че е пристигнал мистър Домби на посещение при мисис Пипчин. Обитателите на гостната моментално изхвърчаха нагоре като пометени от вихър и след голямо хлопане на вратите, силно топуркане отгоре, както и след пердаха, който мисис Пипчин хвърли на младия мистър Бидърстоун, за да си успокои нервите, черните одежди на достолепната стара дама помрачиха приемната, където мистър Домби съзерцаваше празното кресло на своя син и наследник.

— Мисис Пипчин — заговори мистър Домби, — как се чувствувате?

— Благодаря, сър — отвърна мисис Пипчин. — Добре съм, доколкото е възможно.

Мисис Пипчин винаги се изразяваше така. Думите й означаваха — доколкото е възможно при нейната добродетелност, саможертвеност и така нататък.

— Не би могло да се очаква от мен, сър, да бъда много добре — продължи мисис Пипчин, като седна на един стол и си пое дъх, — но аз съм благодарна и за това мое здравословно състояние.

Мистър Домби наклони глава с удовлетворения вид на постоянния клиент, който разбира, че именно за такова нещо всяко тримесечие той плаща определена сума. След като помълча един миг, той каза:

— Мисис Пипчин, позволих си дързостта да ви посетя, за да се посъветвам с вас относно моя син. От известно време насам се каня непрекъснато да го сторя, но постоянно го отлагам, за да може здравето му напълно да укрепне. Вие нямате никакви опасения в този смисъл, нали, мисис Пипчин?

— Брайтън се оказа с много благотворно въздействие, сър — отвърна мисис Пипчин. — Много благотворно наистина.

— Възнамерявам — продължи мистър Домби — той да остане в Брайтън.

Мисис Пипчин потърка ръце и сведе сивите си очи към камината.

— Обаче — наблегна мистър Домби, като размаха показалеца си — при положение, че настъпи промяна и той заживее по нов начин. Накратко казано, мисис Пипчин, това е целта на посещението ми. Моят син расте, мисис Пипчин. Той несъмнено расте.

Имаше нещо тъжно в ликуващия вид, с който мистър Домби изрече тези думи. Ставаше ясно, че детските години на Пол са се точили много бавно за баща му, който е възлагал надеждите си на по-късен етап в живота на сина си. Съжалението навярно не бе подходящото чувство, което би могло да се прояви към един толкова високомерен и студен човек, но в този момент мистър Домби бе достоен обект за съжаление.

— Той е на шест години! — възкликна мистър Домби и пооправи връзката си, сякаш за да скрие внезапната усмивка, докоснала единствено повърхността на лицето му, трепнала само за миг и изчезнала, тъй като не е имало за нея място там. — Боже мой, докато се обърнем и той ще стане на шестнадесет.

— Десет години — дрезгаво се обади неотзивчивата Пипчин, като зловещо поклати наведената си глава, а стоманеносивите й очи хладно проблеснаха — са много дълъг срок.

— Зависи от обстоятелствата — отвърна мистър Домби — във всеки случай, мисис Пипчин, синът ми е на шест години и се страхувам, че в учението си той безспорно е по-назад от много деца на неговата възраст… или по-скоро на неговите младенчески години — поправи се мистър Домби, бързо отвръщайки на пламъчето, според него лукаво, проблеснало в хладните очи. — Младенчески години е по-подходящ израз. И така, мисис Пипчин, вместо да изостава от връстниците си, моят син трябва да ги превъзхожда, многократно да ги превъзхожда. Очаква го високо положение, което той трябва да заеме. В бъдещата кариера на сина ми няма нищо случайно или несигурно. Жизненият му път е набелязан, подготвен и предопределен още преди раждането му. Образованието на този млад джентълмен не трябва да се протака. В него не трябва да има пропуски. То трябва да бъде много сериозно и задълбочено.

— Да, сър — съгласи се мисис Пипчин, — не бих могла да възразя на това.

— Бях напълно убеден, мисис Пипчин — одобрително възкликна мистър Домби, — че един здравомислещ човек като вас не ще има и не би могъл да има никакви възражения.

— Твърде много глупости, меко казано, се дрънкат, че младите хора не трябвало много да се принуждават отначало, а да се предразполагат, както и други подобни приказки от този сорт, сър — заяви мисис Пипчин, като припряно потърка извития си нос. — Никога не се е разсъждавало така по мое време и не е нужно да се разсъждава така и сега. Моето мнение е: „Застави ги!“

— Уважаема мадам — отвърна мистър Домби, — репутацията ви е напълно заслужена. Най-искрено ви уверявам, мисис Пипчин, че аз съм извънредно доволен от прекрасната ви система на възпитание и за мен ще бъде истинско удоволствие да ви препоръчвам в случаите, когато моята скромна препоръка… — в опитите му преднамерено да омаловажава своята влиятелност неговото високомерие изглеждаше безгранично — би могла да послужи. Насочил съм се към доктор Блимбър, мисис Пипчин.

— Моят съсед ли, сър? — попита мисис Пипчин. — Намирам, че заведението на доктор Блимбър е превъзходно. Чувала съм, че там има строга дисциплина и от сутрин до вечер само се учи.

— А е и много скъпо — добави мистър Домби.

— А е и много скъпо — потвърди мисис Пипчин, като наблегна на факта, сякаш ако го бе подминала, тя би подминала едно от основните достойнства на заведението.

— Аз се съветвах с доктора, мисис Пипчин — заговори мистър Домби и развълнувано притегли стола си по-близо до камината, — и той е на мнение, че Пол съвсем не е малък за обучение. Докторът изреди няколко случая, когато момчета на възрастта на сина ми са изучавали гръцки език. Ако дълбоко в себе си изпитвам известно притеснение, мисис Пипчин, относно тази промяна, то причината е съвсем друга. Тъй като синът ми е израснал без майка, той постепенно разви голяма… твърде голяма… детска привързаност към сестра си. Дали тяхната раздяла… — Мистър Домби не добави нищо повече и продължи да седи умълчан.

— Дрън-дрън! — възкликна мисис Пипчин, като разтърси черните дипли на полата си и кръвопийцата у нея напълно се събуди. — Ако това не й е по вкуса, мистър Домби, трябва да бъде принудена да го преглътне.

Добрата дама моментално се извини за грубия си израз, като заяви (и то с основание), че тя самата се оправяла с тях по този начин.

Мистър Домби изчака, докато мисис Пипчин спря да тръска и клати глава и да се мръщи на легионите Бидърстоуновци и госпожици Панки, а след това уточни със спокоен глас:

— За него става дума, уважаема, за него.

По своята система мисис Пипчин би приложила и на Пол почти същия метод на лечение при каквото и да е негово неразположение, но тъй като стоманеносивите й очи бяха достатъчно проницателни да забележат, че рецептата, макар и считана от мистър Домби за много ефикасна по отношение на дъщеря му, не предлагаше най-добрия лек за неговия син, тя промени становището си и заяви, че промяната, новото обкръжение и различният начин на живот в заведението на доктор Блимбър, както и знанията, които трябва да бъдат овладени, скоро ще предизвикат необходимото охлаждане. И тъй като това напълно съответствуваше на предположенията и очакванията на мистър Домби, въпросният джентълмен си състави още по-високо мнение за ума на мисис Пипчин. И тъй като същевременно мисис Пипчин изрази скръбта си относно раздялата със своя скъп малък приятел (което не беше за нея съкрушителен удар, понеже отдавна го бе предвиждала, а и още от самото начало не бе очаквала той да се задържи при нея повече от три месеца), той си състави също такова добро мнение и за безкористността на мисис Пипчин. Очевидно той най-щателно бе обмислял въпроса, тъй като бе изготвил план, който изложи пред кръвопийцата, през първото полугодие да настани Пол в заведението на доктора на седмичен пансион, като междувременно Флорънс щеше да остане да живее в замъка, за да посреща там брат си в съботните дни. Така той постепенно ще отвикне, заяви мистър Домби, като навярно си припомни случая, когато синът му не бе постепенно отбит от кърмене.

В края на разговора мистър Домби изрази надеждата, че мисис Пипчин и занапред ще бъде главната наставница и ръководителка на неговия син по време на обучението му в Брайтън. И след като целуна Пол, стисна ръката на Флорънс, зърна младия Бидърстоун с официалната си яка и разплака мис Панки, като я потупа по темето (това място бе за нея особено чувствително, тъй като мисис Пипчин имаше навика да я почуква с костеливия си пръст, сякаш главата й бе бъчва), той се оттегли в хотела си на вечеря, взел решение, че сега, когато Пол е вече укрепнал и пораснал, незабавно трябва да започне интензивен курс на обучение, за да се подготви за блестящото положение, което му предстои да заеме, и че доктор Блимбър веднага трябва да го поеме в свои ръце.

Когато мистър Блимбър поемаше в свои ръце някой млад джентълмен, последният можеше да бъде напълно сигурен, че здравата ще го стиснат. Докторът се заемаше с обучението на десет млади джентълмени, но винаги разполагаше със запас от учебен материал най-малко за стотина и основното задължение и удоволствие в живота му се състоеше в това да натъпче този материал в главите на десетте нещастници.

Всъщност заведението на доктор Блимбър представляваше огромен парник, където постоянно действуваше форсиращ апарат. Всички момчета разцъфваха преждевременно. Умственият грах узряваше за Коледа, а през цялата година имаше интелектуални аспержи. Под надзора на доктор Блимбър се появяваше математическо цариградско грозде в най-неочакван сезон, и то върху крехки филизи. При най-голям мраз от най-сухите момчета-клонки се раждаха всякакъв вид гръцки и латински зеленчуци. Природата не играеше никаква роля там. Независимо за какъв плод е бил предназначен един млад джентълмен, по един или друг начин доктор Блимбър го принуждаваше да ражда по определен образец.

Всичко това бе много приятно и хитроумно, но системата за насилствено разцъфване имаше и своите слаби страни. Преждевременно узрелият продукт нямаше добър вкус и бързо загниваше. На всичко отгоре един млад джентълмен с подут нос и извънредно голяма глава (най-старият от десетте, „преминал“ през всичко) един ден внезапно престана да цъфти и остана в заведението като сухо стъбло. Хората твърдяха, че докторът малко е прекалил с младия Тутс и че когато на последния му наболи мустаците, мозъкът му престанал да щрака.

Във всеки случай младият Тутс беше налице — той имаше най-грубия глас и най-безпомощния ум, украсяваше връзката си с карфица, държеше в джоба на жилетката си пръстен, за да го надява на кутрето си крадешком, когато учениците отиваха на разходка, непрестанно се влюбваше от пръв поглед в бавачките, изобщо не подозиращи съществуването му, и вечер, след като всички си лягаха да спят, той се взираше в осветения от газ свят през железните пръчки на левия, ъглов, гледащ към улицата прозорец на третия етаж подобно на много пораснал ангел, заседял се твърде дълго на небето.

Докторът беше внушителен на вид джентълмен с черен костюм, с връзки на коленете, а надолу с чорапи. Главата му бе плешива и много лъскава, гласът — плътен, а брадичката му — до такава степен двойна, че човек недоумяваше как той успява да се бръсне между гънките. Малките му очички бяха винаги полузатворени, а устата му — винаги полуразтегната в усмивка, като че точно в този момент той бе хванал натясно ученика с въпроса си и очакваше от него сам да си признае вината. Когато докторът поставяше дясната си ръка отпред във вътрешния джоб на палтото си, а другата — отзад на гърба и с едва доловимо поклащане на главата отправяше към смутения непознат най-банална забележка, тя прозвучаваше като мнение от устата на сфинкс и разрешаваше проблема.

Къщата на доктора бе прекрасна и гледаше към морето. Отвътре обаче не бе весела, а тъкмо обратното. Мрачни по цвят завеси, тесни и къси, се криеха унило зад прозорците. Масите и столовете бяха подредени в редици, подобно цифри в математическа задача. В гостните стаи толкова рядко се палеха камините, че последните приличаха на кладенци, а посетителят представляваше ведрото. Трапезарията беше сякаш последното място в света, където би могло да се яде или пие. В цялата къща не се чуваше никакъв друг звук освен тиктакането на големия часовник във вестибюла, който достигаше чак до таванските помещения, а понякога долиташе и глухият плач на млад джентълмен, приведен над книгите, и той напомняше стонове, издавани от скупчили се тъжни гълъби.

А и мис Блимбър, макар че бе стройна и грациозна девойка, не оказваше никакво смекчаващо въздействие върху мрачната атмосфера в дома. Глупавото лекомислие бе напълно чуждо на мис Блимбър. Косата й беше къдрава и късо подстригана и тя носеше очила. Поради ровенето си в гробовете на мъртвите езици тя се бе изсушила и покрила с пясък. Мис Блимбър не искаше и да чуе за живи езици. Те трябваше да са мъртви, съвсем мъртви, за да може мис Блимбър да се рови в тях като таласъм.

Майка й, мисис Блимбър, не беше образована, но си даваше вид на такава и го вършеше много убедително. На приеми тя заявяваше, че би умряла спокойна, ако бе имала щастието да познава лично Цицерон^[1]. За нея беше неизменна радост в живота да наблюдава как младите джентълмени на доктора излизат на разходка и с извънредно високите си яки и извънредно колосаните връзки напълно се различават от останалите млади хора. Толкова е класическо — мислеше си тя.

А що се отнася до мистър Фидър, бакалавър на хуманитарните науки, помощникът на доктор Блимбър, той беше човек-латерна с ограничен репертоар, непрестанно изпълняван от него, отново и отново, без каквито и да е вариации. В началото на жизнения си път той би могъл да бъде снабден със запасни инструменти, ако съдбата бе проявила по-голяма благосклонност към него, но тя не бе проявила и той разполагаше само с един, посредством който с неизменна монотонност той упражняваше свойто занятие — да обърква неоформените идеи на неоформените млади джентълмени. Младите джентълмени преждевременно се сблъскваха с тежки грижи. Те не можеха да си поемат дъх от преследването на коравосърдечни глаголи, безжалостни съществителни имена, неумолими, синтактически единици и призрачни упражнения, които нощем им се явяваха в сънищата. В резултат на форсиращата система само след три седмици младият джентълмен загубваше своята жизненост. След три месеца върху главата му се стоварваха всички човешки грижи. След четири той започваше да храни дълбока неприязън към родителите и настойниците си. След пет вече се превръщаше в стар мизантроп. След шест у него се събуждаше завист към Курций, че земята благословено го бе погълнала^[2]. А на края на първата година той достигаше до убеждението, което вече никога не го напускаше, че всички фантазии на поетите и проповедите на мъдреците представляват само механичен сбор от думи и граматически правила, без какъвто и да е смисъл.

Но през цялото време той продължаваше да разцъфва, да разцъфва и да цъфти в парника на доктора и когато отнасяше у дома на роднините и приятелите си своите зимни плодове, репутацията и славата на доктора неимоверно растяха.

Един ден пред вратата на доктора застана Пол с разтуптяно сърце, хванал се за баща си с дясната си ръка. Флорънс стискаше другата му ръка. Как здраво го държаха малките пръстчета от едната страна и колко вяло и студено от другата!

Мисис Пипчин кръжеше зад жертвата с траурните си пера и извития клюн подобно злокобна птица. Тя се беше задъхала, тъй като Домби, тласкан от амбициозни планове, бе ускорил ход и сега тя дишаше шумно и хрипливо пред затворената врата.

— Е, Пол — с ликуващ глас възкликна мистър Домби. — Това е начинът действително да станеш „Домби и Син“ и да разполагаш с пари. Ти вече си почти мъж.

— Почти — отвърна детето.

Дори детското му вълнение не можа да прогони от лицето му лукавото, странно и все пак трогателно изражение, с което Пол изрече тази дума.

То предизвика леко чувство на недоволство у мистър Домби, което веднага изчезна при отварянето на вратата.

— Доктор Блимбър си е у дома навярно? — запита мистър Домби.

Човекът отговори утвърдително, а когато те влязоха вътре, той погледна към Пол, сякаш той бе малка мишка, а къщата — капан. Младият човек очевидно бе късоглед, а върху лицето му се прокрадваха слаби признаци на усмивка. Това бе просто проява на малоумие, но мисис Пипчин си втълпи, че е дързост и мигновено го сряза.

— Как се осмелявате да се хилите зад гърба на джентълмена? — тросна се тя. — И за каква ме вземате?

— На никого не се хиля и ви уверявам, че за никаква не ви вземам, мадам — смаяно отвърна младият човек.

— Банда безделници — продължи мисис Пипчин, — негодна за нищо! Идете и съобщете на господаря си, че е пристигнал мистър Домби или лошо ще си изпатите.

Късогледият човек безропотно отиде да изпълни нареждането, като скоро се завърна и ги покани в кабинета на доктора.

— Пак се хилите, сър — каза мисис Пипчин, когато дойде нейният ред, като последна в шествието, да мине покрай младежа.

— Съвсем не! — отговори той силно смутен. — Никога не съм виждал подобно нещо.

— Какво става, мисис Пипчин? — запита мистър Домби и се огледа. — По-тихо! Моля ви!

В своята почтителност към мистър Домби мисис Пипчин просто измърмори на младежа, когато минаваше покрай него: „О, прекрасен е той!“ — и остави младия човек, който бе въплъщение на кротост и глупост, разстроен до сълзи от случилото се. Мисис Пипчин обичаше да се спречква с всички кротки хора и приятелите й казваха, че няма нищо чудно в това след злополуката в перуанските мини.

Докторът седеше в огромния си кабинет, поставил глобуси и на двете си колене, заобиколен отвсякъде с книги, като над вратата се мъдреше Омир, а върху полицата на камината — Минерва.

— Как сте, сър? — обърна се той към мистър Домби. — И как се чувствува малкият ми приятел?

Гласът му бе тържествен като звук на орган и когато той замлъкна, големият часовник във вестибюла като че поде думите му (поне така се стори на Пол) и неспирно заповтаря: „Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел?“

Тъй като малкият приятел бе твърде дребен, за да се види от мястото, където седеше докторът, поради книгите върху масата, няколко пъти докторът безуспешно се опита да го зърне изпод масата. Веднага щом мистър Домби забеляза това, той помогна на доктора да излезе от затруднението, вдигна Пол и го постави върху една малка масичка в средата на стаята точно пред доктора.

— Така! — каза докторът и се облегна назад в стола, с ръка, пъхната отпред в жакета. — Сега виждам малкия си приятел. Как сте, малки приятелю?

Часовникът във вестибюла не откликна на тази промяна в начина на изразяване, а продължи да повтаря: „Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел? Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел?“

— Много добре, благодаря ви, сър! — каза Пол в отговор както на часовника, така и на доктора.

— Така! — повтори доктор Блимбър. — Ще направим ли от него мъж?

— Чуваш ли, Пол? — обади се мистър Домби, тъй като Пол мълчеше.

— Ще направим ли от него мъж? — повтори докторът.

— Предпочитам да си остана дете — отвърна Пол.

— Наистина ли? — запита докторът. — Защо?

Детето седеше на масата и го гледаше със странно изражение поради сподавяния плач. То храбро потупваше коляното си с една ръка, като че там напираха сълзите, които потискаше. Но другата му ръка се протегна съвсем малко, а после още и още повече, докато обви шията на Флорънс. „Ето защо!“ — сякаш говореше жестът му и тогава твърдият му поглед се промени и изчезна, разтрепераните устни се отпуснаха и сълзите бликнаха.

— Мисис Пипчин — раздразнено се обади баща му. — Крайно ми е неприятно да виждам подобно нещо.

— Отдръпнете се от него, чувате ли, мис Домби! — заповяда наставницата.

— Няма значение — каза докторът и леко поклати глава, за да възпре мисис Пипчин. — Ня-ма значение. Много скоро ще събудим нови интереси и нови впечатления, мистър Домби. Все още настоявате малкият ми приятел да придобие…

— Всичко възможно, ако обичате, докторе — настойчиво каза мистър Домби.

— Да — отвърна докторът и с полупритворените си очи и обичайната си усмивка той сякаш оглеждаше Пол с интерес, който би могъл да бъде предизвикан от превъзходно малко животинче, подлежащо да бъде препарирано от него. — Да, точно така! Ще обогатим нашия приятел с най-разнообразни знания и бързо ще го накараме да напредне, уверявам ви. Уверявам ви. Струва ми се, вие споменахте, мистър Домби, че почвата е напълно девствена, така ли?

— Ако не се счита нормалната подготовка у дома и при тази дама — отговори мистър Домби и представи мисис Пипчин, която моментално стегна всички свои мускули и предизвикателно изсумтя, в случай че докторът се отнесе пренебрежително към нея, — ако не се счита това, досега Пол не е имал никакви други занимания.

Доктор Блимбър наклони глава, с което изрази добродушна снизходителност към подобно незначително вмешателство като това на мисис Пипчин, и заяви, че е доволен от чутото. Удовлетворението е много по-голямо, отбеляза той, като потри ръце, когато се започва с полагане на основите. И той отново коварно погледна към Пол, сякаш изпитваше желанието моментално да го подхване с гръцката азбука.

— Всъщност това обстоятелство, доктор Блимбър — продължи мистър Домби, като хвърли поглед към малкия си син, — както и разговорът, който вече имах удоволствието да проведа с вас, прави всякакви по-нататъшни обяснения и съответно всякакво по-нататъшно посегателство на драгоценното ви време напълно излишно, така че…

— Хайде, мис Домби — кисело се обади Пипчин.

— Разрешете ми — каза докторът — за една минута. Позволете ми да ви представя мисис Блимбър и дъщеря ми, които ще вземат участие в домашния живот на нашия млад пътник, поемащ към върховете на Парнас^[3]. Мисис Блимбър — дамата, навярно стояла в очакване, влезе веднага, последвана от дъщеря си, очарователната очилата гробарка, — мистър Домби. Дъщеря ми Корнелия, мистър Домби. Мистър Домби, скъпа моя — обърна се докторът към жена си, — ни оказва такова доверие, че… Виждаш ли малкия ни приятел?

Но мисис Блимбър преливаше от любезност, насочена към мистър Домби, и очевидно не виждаше малкия приятел, понеже стоеше с гръб към него, с което застрашаваше положението му върху масичката. Но след направения намек тя се обърна да се полюбува на одухотворените му класически черти, а след това с въздишка каза на мистър Домби, че завижда на милия му син.

— Също като пчеличка, сър — обясни мисис Блимбър с възторжени очи, — готова да се потопи в градина с най-прелестни цветя и за пръв път да вкуси сладостта им. Вергилий, Хораций, Овидий, Теренций, Плавт, Цицерон^[4]. Какво изобилие от нектар има тук при нас. Може да ви се стори странно, мистър Домби, че тази, която е съпруга на такъв човек…

— Стига, стига! — каза доктор Блимбър. — Срамота!

— Мистър Домби ще прости пристрастието на една съпруга — рече мисис Блимбър с очарователна усмивка.

Мистър Домби отвърна: „Не е така“, като трябваше да се предполага, че думите му се отнасят до пристрастието, а не до прощаването.

— И може би изглежда странно, че тази, която същевременно е и майка…

— И то каква майка! — отбеляза мистър Домби с поклон, като смътно почувствува, че е отправил комплимент към Корнелия.

— Но наистина — продължи мисис Блимбър, — струва ми се, че ако имах възможността да познавам лично Цицерон, да бъда негова близка и да беседвам с него в уединението му в Тускул^[5] (красивия Тускул), бих умряла спокойна.

Научният ентусиазъм е така заразителен, че мистър Домби бе почти склонен да повярва, че същото се отнася и до него. Дори мисис Пипчин, която, както вече знаем, не беше, общо взето, със сговорчив характер, издаде лек звук, наподобяващ едновременно стон и въздишка, и с това сякаш искаше да каже, че никой друг освен Цицерон не би могъл да бъде за нея истинска утеха след злополуката в перуанските мини и че той единствен би могъл да бъде спасителната миньорска лампа.

Корнелия погледна през очилата си към мистър Домби, сякаш изпитваше желанието да размени с него няколко цитата от споменатото величие. Но намеренията й, ако е имала такива, бяха осуетени от почукването на вратата.

— Кой е? — попита докторът. — О, влезте, Тутс, влезте. Мистър Домби, сър. — Тутс се поклони. — Какво съвпадение! Пред нас стоят началото и краят. Алфа и Омега. Най-старшият ни ученик, мистър Домби.

Докторът би могъл да го нарече не само най-старшият, но и най-високият ученик, понеже той стърчеше много над останалите. Младежът се изчерви силно, като видя, че е заобиколен от непознати, и високо се изкикоти.

— Добавление към скромния ни Портик, Тутс — рече докторът. — Синът на мистър Домби.

Младият Тутс отново се изчерви и като усети от настъпилото тържествено мълчание, че от него се очаква да каже нещо, той рече на Пол: „Как сте?“ с такъв дебел глас и с такава овча физиономия, че дори агне да бе изревало, ефектът не би бил така поразителен.

— Ако обичате, Тутс, помолете мистър Фидър да подготви няколко начални учебника за сина на мистър Домби и да му определи подходящо място за занимания. Скъпа моя, струва ми се, че мистър Домби не е видял спалните помещения.

— Ако мистър Домби благоволи да се качи горе — заяви мисис Блимбър, — аз ще имам голямата чест да го въведа във владенията на бога на сънищата^[6].

При тези думи мисис Блимбър, жена с извънредно мек нрав и жилеста фигура, която носеше шапка от небесносиня материя, се отправи нагоре с мистър Домби и Корнелия. Мисис Пипчин ги последва, като зорко се оглеждаше за своя враг — лакея.

Докато тях ги нямаше, Пол продължаваше да седи върху масата, като държеше Флорънс за ръката и плахо оглеждаше доктора и цялата стая, а докторът — облегнат назад в стола, както винаги пъхнал едната си ръка отпред в жакета, а с другата, изцяло протегната напред, хванал книга — четеше. В този начин на четене имаше нещо много ужасно. Това бе един крайно целенасочен, безстрастен, неумолим, хладнокръвен подход към работата. Лицето на доктора не бе закрито и когато той се усмихваше благосклонно на автора си, бърчеше вежди, поклащаше глава или правеше гримаси, сякаш казваше: „Не ми ги разправяйте такива, сър, не по-зле от вас разбирам тези работи“, гледката предизвикваше ужас.

Тутс също нямаше причина за излизане от стаята и той самодоволно разглеждаше механизма на часовника си и броеше полукроните си. Но това не трая дълго, тъй като, когато доктор Блимбър промени позата на здравите си пълни крака, сякаш се канеше да стане, Тутс изчезна и повече не се яви.

Скоро се чуха да слизат по стълбите мистър Домби и предводителката му, които разговаряха непрестанно. Те влязоха отново в кабинета на доктора.

— Надявам се, мистър Домби — каза докторът, като остави книгата, — че условията ви харесват.

— Те са прекрасни, сър — отговори мистър Домби.

— Доста прилични наистина — тихо добави мисис Пипчин. Тя никога не проявяваше склонност към щедри похвали.

— С ваше разрешение, доктор и мисис Блимбър — каза мистър Домби, като се извърна, — мисис Пипчин ще посещава от време на време Пол.

— Всякога, когато мисис Пипчин пожелае — съгласи се докторът.

— Винаги ще се радвам да я видя — добави мисис Блимбър.

— Струва ми се — каза мистър Домби, — че причиних достатъчно безпокойство и трябва да си тръгвам. Пол, мило дете — той се приближи до сина си, който още седеше върху масичката, — довиждане.

— Довиждане, татко.

Вялостта и безжизнеността на малката ръчичка, поета от мистър Домби, бе в странно несъответствие с напрегнатия страдалчески израз на лицето. Но мистър Домби не бе причината за това тъжно изражение. То не бе заради него. Не, не. Заради Флорънс — всичко бе заради Флорънс.

Ако някога мистър Домби, с арогантността на богатия човек, е могъл да си създаде смъртен враг, неумолим и жестоко отмъстителен в омразата си, дори един такъв враг би приел болката, пронизала сега гордото му сърце, като възмездие за обидата.

Той се наведе над сина си и го целуна. И ако в момента на целувката зрението му се замъгли от сянката, трепнала върху мъничкото личице на детето и закрила го от погледа му, то за този кратък миг навярно с вътрешния си взор мистър Домби съзря всичко по-ясно от всякога.

— Скоро ще се видим, Пол. Нали знаеш, че в съботните и неделните дни си свободен.

— Да, татко — отвърна Пол, втренчил поглед в сестра си, — в съботните и неделните дни.

— А ти ще се постараеш тук да напреднеш много в науката и да станеш образован мъж, нали? — каза мистър Домби.

— Ще се постарая — безучастно отговори детето.

— Ти скоро ще пораснеш! — добави мистър Домби.

— О! Съвсем скоро! — възкликна детето. И отново старческото изражение се прокрадна в чертите му подобно неуловим лъч. Той трепна и върху мисис Пипчин и моментално угасна от черните й одежди. Въпросната превъзходна кръвопийца пристъпи напред, за да се сбогува и да отведе Флорънс, което тя отдавна жадуваше да стори. С движението си тя извади мистър Домби от унеса — той седеше, приковал очи в Пол. След като го помилва по главата и отново стисна малката му ръчица, мистър Домби се сбогува с доктор Блимбър, мисис Блимбър и мис Блимбър с обичайната си студена учтивост и напусна кабинета.

Въпреки настояването му да не го изпращат, доктор Блимбър, мисис Блимбър и мис Блимбър се втурнаха всички напред да го придружат до вестибюла и по този начин мис Блимбър и докторът увлякоха със себе си и мисис Пипчин, която излезе заедно с групата от кабинета, преди да е успяла да сграбчи със себе си Флорънс. Благодарение на този благоприятен случай у Пол остана хубавият спомен как Флорънс се втурна обратно към него да обвие с ръце шията му и как му хвърли от вратата окуражителна усмивка, още по-лъчиста поради проблесналите сълзи — нейното лице бе последното, запечатало се в съзнанието му.

С изчезването на тази усмивка детското му сърчице се сви болезнено, а глобусите, книгите, слепият Омир и Минерва закръжиха из стаята. Съвсем внезапно обаче те се заковаха на мястото си и тогава отново от вестибюла до него долетя силното тиктакане, също както преди отправящо тържествения въпрос: „Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел? Как-се-чув-ства-мал-ки-ят-ми-при-я-тел?“

Пол седеше със скръстени ръце върху своя пиедестал и безмълвно се ослушваше. Би могъл да отговори: „Уморен, уморен, много самотен, много тъжен!“ Той продължаваше да седи, с болезнена празнота в детската си душа, обкръжен наоколо от студенина, пустота, непонятни сили, и изпитваше усещането, че му е наложено да води неугледен живот, без надеждата някой да го разкраси.