Чарлз Дикенс
Домби и син (32) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXI
Сватбата

Зората, със своя безучастен, студен лик, се прокрадва зъзнеща към черквата, под която лежи прахът на малкия Пол и майка му, и надниква през прозорците. Там е тъмно и студено. Нощта все още тегне над каменния под и се притайва, навъсена и мрачна, из ъглите и скритите кътчета на сградата. Часовниковата кула, издигната високо над къщите, показваща се изпод поредната от безбройните вълни в потока на времето, които непрестанно прииждат и се разбиват на вечния бряг, се очертава смътно подобно каменен фар, наблюдаващ морския прилив. Но зората само надниква вътре и вижда, че нощта е още там.

Безпомощно навъртаща се около черквата и надзъртаща вътре, зората стене и плаче заради краткотрайното си господство и сълзите й се стичат по стъклата на прозорците, а дърветата край черковната ограда скланят глави и съчувствено кършат множеството си ръце. Нощта, бледнееща при вида на зората, постепенно изтънява и напуска черквата, но долу сред сводовете се поспира и присяда върху ковчезите. Сега вече настъпва светлият ден — той озарява часовниковата кула, позлатява острия й връх, пресушава сълзите на зората и заглушава жалбите й. А стреснатата зора, преследваща нощта и прогонваща я от последното й убежище, сама се свира сред сводовете и се спотайва с уплашено лице сред мъртъвците, докато отпочиналата нощ се завърне, за да я прогони.

Мишките, които се занимават с молитвениците по-усърдно, отколкото самите им собственици и с малките си зъбки са претъркали възглавничките повече, отколкото човешките колене, надзъртат от дупките с лъскавите си очички и уплашени се събират накуп при кънтящото отваряне на черковната врата. Тази сутрин енорийският свещеник, човек, облечен във власт, пристига рано заедно с клисаря, а мисис Миф, дребната хриптяща прислужница — страшно суха, възрастна жена, тънко облечена, без грамче тлъстинка по тялото си, — е също тук. Тя от половин час чака енорийския свещеник пред портата на черквата, но това отговаря на положението й.

Кисела физиономия има мисис Миф и смачкано боне, а наред с това и душа, жадна за пенита и шилинги. Навикът й да приканва случайни посетители към църковните пейки й придава загадъчен вид, а в погледа й се чете лукавост, сякаш тя винаги знае кои места са по-меки, но има опасения относно бакшиша. Не съществува човек на име мистър Миф, нито пък е съществувал през последните двадесет години и мисис Миф предпочита изобщо да не споменава за него. По всяка вероятност той е имал погрешните възгледи скамейките да бъдат безплатни и макар че мисис Миф се надява, че е отишъл в рая, не се наема да го твърди с положителност.

Тази сутрин мисис Миф много се труди пред вратата на черквата — тя тупа и чисти покривката за олтара, килима и възглавниците. Много неща за казване има мисис Миф относно предстоящата сватба. Мисис Миф е чула, че новите мебели и ремонтът в къщата стрували цели пет хиляди лири и нито един шилинг по-малко, а от сигурен източник мисис Миф е научила, че дамата нямала пукната пара. Също така мисис Миф помни, сякаш вчера беше, погребението на първата жена, а след това кръщенето и после следващото погребение. Междувременно мисис Миф си бърбори, че щяла набързо да сапуниса и измие ей тази табличка, докато дойдела сватбената процесия. Мистър Саундс, енорийският свещеник, който през цялото това време седи на стъпалата пред черквата и се припича на слънце (той рядко върши нещо друго, освен когато в студено време седи край огъня), одобрява словата на мисис Миф и пита дали мисис Миф е чула за необикновената красота на булката. Тъй като и мисис Миф е получила такива сведения, енорийският свещеник мистър Саундс — макар православен и дебел, той все още е поклонник на женската красота — забелязва със задоволство, да, той чул, че тя била „фамозна“ — израз, който се струва малко силен на мисис Миф или би изглеждал такъв в устата на всеки друг освен на енорийския свещеник мистър Саундс.

По същото това време в къщата на мистър Домби цари голяма суетня и оживление, най-вече сред жените — всяка една от тях се е събудила още в четири и се е облякла официално още преди шест. Прислужницата оказва по-голямо от обичайното внимание на мистър Таулинсън, а на закуска готвачката заявява, че една сватба водела до още няколко, но прислужницата не й вярва и смята, че това не било истина. Мистър Таулинсън не изразява мнението си по този въпрос, тъй като е малко мрачен поради появата на един чужденец с бакенбарди (самият Таулинсън няма бакенбарди), който е нает, за да придружава щастливата двойка до Париж, и който сега се занимава с поставянето на багажа в новата колесница. По отношение на въпросната личност по-късно мистър Таулинсън заявява, че не е чул да е излязло нещо добро от един чужденец, и тъй като дамите го обвиняват в предубеденост, той добавя: „Вземете Бонапарт, който стоеше начело им, и вижте какви ги вършеше непрестанно!“ на което прислужницата отвръща, че било точно така.

Сладкарят работи усилено в стаята с погребалния вид на Брук Стрийт, а заниманието на двамата много високи младежи е да го наблюдават. Единият от двамата много високи младежи вече издава дъх на шери, а очите му проявяват склонност да се приковават и вторачват в предметите, без да ги виждат. Много високият младеж съзнава тази своя слабост и осведомява другаря си, че това било от „заблуда“. Много високият младеж иска да каже „възбуда“, но говорът му е неясен.

Хората, които бият камбаните, са подушили сватбата, също както и оркестърът на месарите и едни духов оркестър. Първите се упражняват на едно забутано място близо до Батълбридж. Вторите влизат във връзка с мистър Таулинсън посредством шефа си и му предлагат условия, за да бъдат наети. А духовият оркестър, представян от изкусен тромбонист, се притайва и увърта около ъгъла, причаквайки някой търговец — предател, който срещу подкуп да издаде мястото и часа на утринната гощавка. Нетърпението и възбудата се разпростират още по-надалеч и обхващат все по-големи кръгове. Мистър Пърч довежда мисис Пърч от Болс Понд да прекара деня с прислужниците на мистър Домби и да ги придружи да зърне сватбата крадешком. В своята квартира мистър Тутс се облича по такъв начин, сякаш самият той е младоженецът — той е решил да наблюдава церемонията в цялото й великолепие от едно скрито ъгълче в галерията, като заведе на това място и Петела. Мистър Тутс взе отчаяното решение да посочи Флорънс на Петела при тези обстоятелства и да му заяви: „Слушай, Петел, повече няма да те заблуждавам. Приятелят, за когото понякога ти разправях, съм самият аз. Мис Домби е обектът на моята любов. На какво мнение си ти, Петел, при такова положение на нещата и какво ще ме посъветваш сега тук?“ Междувременно в кухнята на мистър Тутс Петела, на когото му предстои такава изненада, топи клюна си в халба със силна бира и кълве двуфунтов бифтек. На улица Принцеса мис Токс е станала и се е разшетала, тъй като тя, макар и потънала в дълбока скръб, е решила да мушне един шилинг в ръката на мисис Миф и от някой уединен ъгъл да погледа церемонията, която крие жестоко очарование за нея. Във владенията на дървения мичман цари пълно оживление. Капитан Кътъл, обул официалните си боти и облякъл риза с огромна яка, е седнал да закусва, слушайки Роб Точиларя, който предварително му чете сватбената служба по нареждане на Кътъл, за да може капитанът до най-малки подробности да схване церемонията, на която се кани да присъствува. За тази цел от време на време капитанът важно дава разпореждания на своя капелан „да промени курса“, „да преразгледа още веднъж ей този параграф“ или пък да се придържа към преките си задължения, а на него, капитана, да остави възгласите „амин“. Всеки път, когато Роб Точиларя прави пауза, Кътъл с голямо задоволство издава звучно „амин“.

Освен всичко това само от улицата на мистър Домби двадесетина бавачки са обещали на двадесетина семейства с женска челяд, която още от люлката изпитва вроден интерес към сватбите, че ще отидат да видят венчавката. Действително енорийският свещеник мистър Саундс, седнал на стъпалата пред черквата, има пълно основание да смята, че изпълнява служебния си дълг, като грее едрата си снага на слънцето в очакване на часа, определен за венчавката. Действително мисис Миф има право да се нахвърля върху злочестото момиченце-джудже с огромно бебе на ръце, надничащо през портала, и да го гони с негодувание.

Братовчедът Финикс специално е пристигнал от чужбина, за да присъствува на сватбата. Братовчедът Финикс е бил светски мъж преди четиридесет години, но фигурата и маниерите му са все още толкова младежки и е в такава форма, че хората, които не го познават, се изненадват, когато забележат предателски бръчки по лицето на негова светлост и торбички под очите му и когато за пръв път обърнат внимание, че се движи с известна несигурност из стаята и леко се отклонява от правата линия, когато се запъти нанякъде. Но видът на вече станалия от леглото братовчед Финикс е съвсем различен от вида му при събуждане, примерно в около седем и половина. Докато го бръснат в хотел „Лонг“ на Бонд Стрийт, братовчедът Финикс съвсем не изглежда в блестяща форма.

Мистър Домби излиза от стаята си и предизвиква голяма суматоха сред жените по стълбите, които хукват в различни посоки, като шумолят с полите си. Изостава само мисис Пърч, която поради особеното си състояние (тя непрестанно е в такова състояние) е лишена от пъргавина и е принудена да се изпречи на пътя му, като при реверансите си е готова да потъне в земята от смущение — дано бог да предотврати всякакви лоши последици в дома на Пърч! Мистър Домби се насочва към гостната, за да чака определения час. Великолепен е новият син фрак на мистър Домби, бежовите панталони и люляковата му жилетка! Из къщата се носи мълвата, че косата на мистър Домби е накъдрена.

Двете почуквания на вратата провъзгласяват появата на майора, който също е великолепен и е забол в петлицата си цяла китка здравец, а косата му е много ситно накъдрена, както умее да къдри туземецът.

— Домби! — възкликва майорът, протегнал и двете си ръце. — Как сте?

— Майоре — отвръща мистър Домби, — а вие как сте?

— Дявол да го вземе, сър — казва майорът, — Джоуи Б. така се чувствува тази сутрин, сър — при тези думи той силно се удря по гърдите, — така се чувствува тази сутрин, сър, че, по дяволите, Домби, той едва ли не възнамерява да направи двойна сватба, сър, и да вземе майката.

Мистър Домби се поусмихва, но дори и за него тази усмивка е съвсем слаба, тъй като мистър Домби съзнава, че му предстои да се сроди с майката и при такива обстоятелства не е редно да се отправят шеги по неин адрес.

— Домби — обажда се майорът, забелязал реакцията, — желая ви щастие! Поздравявам ви, Домби! Ей богу, сър — добавя майорът, — днес на вас трябва да се завижда повече, отколкото на който и да било мъж в цяла Англия.

Мистър Домби отново се съгласява твърде сдържано, тъй като той е човекът, който ще окаже голяма чест на една дама и несъмнено най-много трябва да се завижда на нея.

— Що се отнася до Едит Грейнджър, сър — продължава майорът, — в цяла Европа няма да се намери жена, която не би се съгласила… и не би пожелала, сър, ако разрешите на Багсток да добави… да й отрежат ушите заедно с обиците, само и само да бъде на мястото на Едит Грейнджър.

— Много любезно от ваша страна да говорите така, майоре — отвръща мистър Домби.

— Домби — възразява майорът, — вие съзнавате това. Нека да не проявяваме лъжлива скромност! Вие го съзнавате. Признайте, не е ли така? — пита майорът едва ли не твърде разпалено.

— Ах, наистина, майоре…

— По дяволите, сър — прекъсва го майорът, — съзнавате ли този факт, или не? Домби! Приятел ли ви е старият Джо? Не се ли намираме в открити, близки отношения помежду си, Домби, които позволяват на човек като прямия, стар Джо Б., сър, да говори направо? Или пък трябва да се оттегля, Домби, да се държа на разстояние и да поддържам официален тон?

— Скъпи ми майор Багсток — казва мистър Домби с поласкан вид, — много се разгорещихте.

— Дявол да го вземе, сър — отвръща майорът, — наистина се разгорещих. Джоузеф Б. не го отрича, Домби. Разгорещи се той. Но в ден като тези, сър, се пробуждат всички най-искрени чувства, съхранили се в старото, проклето, премазано, изтощено, осакатено тяло на Джоузеф Б. Чуйте какво ще ви кажа, Домби — в такъв момент човек трябва да излее чувствата си или да си сложи намордник. Джоузеф Багсток открито ви заявява в лицето, Домби, така както заявява в своя клуб зад гърба ви, че когато става дума за Пол Домби, той никога няма да си сложи намордник. Е, сега, по дяволите, сър — с голяма решителност в гласа завърши речта си майорът, — какво ще кажете за това?

— Майоре — заговори мистър Домби, — уверявам ви, че действително съм ви много признателен. Изобщо не съм възнамерявал да отблъсквам вашите твърде пристрастни приятелски чувства към мен.

— Съвсем не твърде пристрастни, сър! — възрази сприхавият майор. — Домби, отричам това.

— В такъв случай просто ще ги нарека вашите приятелски чувства към мен — поправи се мистър Домби. — Нито пък бих могъл да забравя, майоре, в ден като настоящия, колко много дължа на вас.

— Домби — рече майорът, като направи съответното движение, — ето ръката на Джоузеф Багсток, на искрения, стар Джоуи Б., сър, ако ви харесва повече! Това е ръката, за която негово височество покойният херцог Йоркски ми оказа честта да заяви, сър, на негово височество покойния херцог Кентски, че това била ръката на Джош — суров, непреклонен и вероятно невчерашен стар вагабонтин. Домби, нека настоящият момент да бъде най-щастливият в живота ни. Бог да ви благослови.

В този миг влиза мистър Каркър, също така великолепен и усмихващ се като истински сватбен гост. Той е толкова горещ в поздравите си, че просто не може да пусне ръката на мистър Домби. В същото време Каркър така сърдечно разтърсва ръката на майора, че в такт с ръцете му се тресе и гласът, който главно излиза измежду зъбите му.

— Самият ден е толкова благоприятен — казва мистър Каркър. — Времето е извънредно слънчево и топло. Надявам се, че не съм закъснял.

— Съвсем точен както винаги, сър — отвръща майорът.

— Много се радвам, уверявам ви — продължава мистър Каркър. — Опасявах се да не би да закъснея с няколко секунди за уговорения час, тъй като ме забави една колона фургони. Аз си позволих дързостта да отида на Брук Стрийт — тези думи бяха отправени към мистър Домби, — за да оставя няколко скромни, рядко срещани цветя за мисис Домби. Човек в моето положение, удостоен с честта да бъде поканен тук, е щастлив да отдаде почит в знак на признателност за своята васална зависимост. И тъй като несъмнено мисис Домби е отрупана със скъпи и великолепни подаръци — той хвърли странен поглед към своя господар, — надявам се, че моят дар може да бъде приет благосклонно именно поради своята скромност.

— Уверен съм — снизходително отвръща мистър Домби, — че бъдещата мисис Домби високо ще оцени вашето внимание, Каркър.

— Щом ще става мисис Домби тази сутрин, сър — обади се майорът, като остави чашата от кафето и погледна часовника си, — крайно време е да тръгваме.

Мистър Домби, майор Багсток и мистър Каркър се отправят с каляска към черквата. Енорийският свещеник мистър Саундс отдавна се е привдигнал от стъпалата и стиснал триъгълната си шапка в ръка, стои в очакване. Мисис Миф прави реверанси и ги кани да седнат в църковната канцелария. Мистър Домби предпочита да остане в черквата. Когато той вдига очи към органа, в галерията мис Токс се скрива зад пълничкото краче на херувимчето върху гробницата, което е издуло бузи подобно млад бог на вятъра. За разлика от нея капитан Кътъл се изправя и размахва куката си, за да изрази своето приветствие и насърчение. Мистър Тутс, закривайки устата си с ръка, осведомява Петела, че средният джентълмен, този с бежовите панталони, е бащата на неговата любима. Петела дрезгаво прошепва на мистър Тутс, че никога не бил виждал по-скован човек, но с помощта на науката било възможно въпросният джентълмен да се сгъне на две само посредством един удар в жилетката.

Мистър Саундс и мисис Миф наблюдават мистър Домби от известно разстояние, когато се дочува звукът на приближаваща се карета и мистър Саундс излиза. Мисис Миф среща погледа на мистър Домби точно когато той извръща очи от самонадеяния, смахнат човек горе, поздравяващ го галантно, и като му прави реверанс, го уведомява, че според нея неговата „прекрасна дама“ е пристигнала. Хората на вратата се тълпят и шушукат и „прекрасната дама“ влиза с горда походка.

Върху лицето й няма и следа от страданията й през предната нощ. В държането й няма и помен от държането на коленичилата жена, отпуснала в красив порив пламналата си глава върху възглавницата на заспалото момиче. Същото това момиче, кротко и нежно, сега стои редом до нея, в пълен контраст със самата дама, която, излъчваща пренебрежение и предизикателство, е застанала там спокойна, изправена, с непроницаемо изражение, ослепителна и величествена в разцвета на своята хубост, но в същото време проявяваща пренебрежение и презрение към възхищението, предизвиквано от хубостта й.

Настъпва пауза, когато мистър Саундс безшумно се вмъква в църковната канцелария, за да доведе свещеника и служителя. В този миг мисис Скютън заговаря на мистър Домби по-ясно и отчетливо от друг път, като едновременно с това се движи съвсем близо до Едит.

— Скъпи ми Домби — казва добрата майка, — страхувам се, че в края на краищата трябва да се откажа от любимата Флорънс и да я оставя да се прибере у дома, както самата тя предлага. След днешната ми загуба, скъпи Домби, чувствувам, че няма да имам настроение дори за нейната компания.

— Не е ли по-добре да остане при вас? — осведомява се женихът.

— Не мисля, скъпи Домби. Да, наистина не мисля. По-добре ще се чувствувам сама. Освен това след завръщането си моята любима Едит ще бъде нейната естествена и постоянна наставница и навярно е по-добре да не посягам на правата й. Тя може да прояви ревност. Е, скъпа Едит?

След тези думи преданата майка хваща дъщеря си за лакътя, сякаш настойчиво се опитва да привлече вниманието й.

— Сериозно ви говоря, скъпи Домби — продължава тя, — аз ще се откажа от скъпото дете и няма да я угнетявам със своята унилост. Току-що се споразумяхме. Тя проявява пълно разбиране, скъпи Домби. Едит, скъпа… тя проявява пълно разбиране.

Добрата майка отново хваща дъщеря си за лакътя. Мистър Домби се въздържа от по-нататъшни възражения, тъй като се появяват свещеникът и служителят.

Мисис Миф и енорийският свещеник мистър Саундс завеждат двойката до съответните им места пред олтара.

— Кой ще даде тази жена за съпруга на този мъж?

Братовчедът Финикс ще го стори. Той е дошъл чак от Баден-Баден специално с тази цел. „Дявол да го вземе — казва братовчедът Финикс — добродушно същество е този братовчед Финикс, — когато във фамилията ни влиза богат човек от Сити, нека да направим нещо за него.“

— Аз давам тази жена за съпруга на този мъж! — заявява съответно братовчедът Финикс. Братовчедът Финикс, възнамеряващ да се движи по права линия, но отклонил се поради своенравните си крака, дава отначало друга жена за съпруга на този мъж — а именно една шаферка със знатен произход, далечна родственица на семейството и с десет години по-млада от мисис Скютън, — но мисис Миф се изпречва помежду им със смачканото си боне, пъргаво обръща братовчеда Финикс и го затласква, сякаш той е на колелца, право към „прекрасната дама“, която съответно братовчедът Финикс дава за съпруга на този мъж.

А обещават ли те пред лицето на бога?…

Да, те обещават това. Мистър Домби казва, че обещавал. А какво казва Едит? И тя обещавала.

И така, те се заклеват от този ден занапред в щастие и нещастие, в богатство и бедност, в болест и здраве да се обичат, и зачитат, докато смъртта ги раздели. Бракът е сключен.

Със ситен, красив почерк булката изписва името си в книгата, когато се оттеглят в църковната канцелария.

— Малко дами е имало тук — казва мисис Миф и прави реверанс — в такива моменти смачканото й боне се смъква, — които да пишат името си като тази прекрасна дама!

Енорийският свещеник мистър Саундс счита, че подписът е истинско бижу и е достоен за подписалото се лице — той обаче запазва мнението за себе си.

Флорънс също се разписва, без да предизвиква хвалби, тъй като ръката й трепери. Цялата сватбена процесия се разписва. Последен е братовчедът Финикс, който поставя името си не там, където е нужно, и така попада в списъка на новородените през този ден.

След това майорът извънредно галантно целува булката, а после прилага същия вид военна тактика и на другите дами, но мисис Скютън е твърде неподатлива по отношение на целувките и надава пронизителен писък в божия храм. Примерът на майора е последван от братовчеда Финикс и дори от мистър Домби. Най-накрая мистър Каркър, с проблясващи бели зъби, пристъпва към Едит по такъв начин, сякаш има намерение да я ухапе, вместо да вкуси от сладостта на устните й.

Надменното й лице пламва, а очите й проблясват и това навярно би трябвало да го възпре, но не го възпира и той я целува също както и останалите и й пожелава голямо щастие.

— Ако благопожеланията — добавя той тихо — не са съвсем излишни при един такъв съюз.

— Благодаря ви, сър — отвръща тя, като презрително свива устни и диша учестено.

Дали Едит все още чувствува, както в онази вечер, когато знаеше, че мистър Домби ще дойде да й предложи брак, че Каркър прониква в душата й и чете мислите й и тази негова проницателност спрямо нея я унижава повече от всичко друго? Дали това е причината, поради която надменността й изчезва пред усмихнатото му лице също както снегът се топи в здраво стиснатата шепа и когато очите им се срещат, тя свежда поглед и го забива в земята?

— Изпитвам гордост да видя — продължава мистър Каркър и угоднически се покланя, а изразът на очите и зъбите му издава неговото лицемерие, — изпитвам гордост да видя, че моят скромен дар е удостоен с внимание от ръката на мисис Домби и заема такова почетно място в такъв щастлив ден.

Макар че тя му отвръща с поклон, ръката й за миг трепва така, сякаш Едит иска да смачка цветята, които държи, и да ги захвърли презрително на земята. Но тя хваща под ръка застаналия до нея младоженец, разговарящ с майора, и отново става надменна, невъзмутима и безмълвна.

Каретите пак ги чакат пред вратата на черквата. Мистър Домби, с булката под ръка, минава сред двадесетината семейства с женска челяд, застанали на стъпалата, и всяко момиченце запомня с най-големи подробности модела и цвета на всяка принадлежност в тоалета на булката, за да го повтори после в дрешките на своята непрестанно женеща се кукла. Клеопатра и братовчедът Финикс влизат в една и съща карета. Майорът настанява в друга карета Флорънс и шаферката, която за малко не бе дадена за съпруга по погрешка, а след това и той самият влиза, последван от мистър Каркър. Конете се изправят на задните си крака и подрипват. Кочияшът и лакеите, облечени в нови ливреи, блестят сред развяващите се ленти и цветя. Каретите се втурват напред и трополят из улиците. Когато преминават, хиляди глави се обръщат след тях и хиляди здравомислещи моралисти се утешават за това, че в такъв ден не се женят и те, като си казват, че на тази брачна двойка не й минава и през ума, че такова щастие не може да бъде дълготрайно.

Когато всичко затихва, мис Токс се показва иззад крачето на херувимчето и бавно се смъква от галерията. Очите на мис Токс са зачервени, а носната й кърпа е цялата мокра. Тя се чувствува наранена, но не и ожесточена, и им пожелава щастие. Признава пред себе си, че булката е красива и че собствените й прелести в сравнение с тези на избраницата са бледи и поувехнали. В съзнанието й обаче изниква величественият образ на мистър Домби в люляковата жилетка и бежовите панталони и запътила се към улица Принцеса, мис Токс отново заплаква, като се покрива с воала. Капитан Кътъл, участвувал с набожен, дрезгав глас във всички възгласи „амин“ и всички отговори, чувствува, че религиозните упражнения са му оказали благотворно влияние, и в успокоено душевно състояние обхожда черквата, с колосаната си шапка в ръка, и прочита върху плочата надписа в памет на малкия Пол. Галантният мистър Тутс, съпроводен от предания Петел, напуска черквата с любовни терзания в душата. Петела още не е в състояние да изготви план за спечелването на Флорънс, но първоначалната му идея го е обладала и той смята, че подходяща крачка в тази насока би било сгъването на мистър Домби на две. Прислужниците на мистър Домби излизат от прикритията си и са готови да се втурнат към Брук Стрийт, но са възпрени поради признаците на неразположение от страна на мисис Пърч, която моли за чаша вода и внася тревога. Мисис Пърч обаче бързо се оправя и я отвеждат. А мисис Миф и енорийският свещеник мистър Саундс присядат на стъпалата, за да преброят печалбата си от церемонията и да обсъдят сватбата, докато в това време клисарят бие камбаната за погребение.

Каретите вече пристигат пред дома на булката, музикантите започват да дрънкат с камбанките си, оркестърът гръмва, а мистър Пърч, пълно олицетворение на семейно щастие, целува съпругата си. Хората се втурват, блъскат се, ръгат се и се образува тълпа зяпачи, а мистър Домби, хванал мисис Домби за ръка, тържествено пристъпя към палата на рода Финикс. Останалите сватбени гости също слизат от каретите и се отправят след съпружеската двойка. А защо мистър Каркър, пробиващ си път сред тълпата към входа, се сеща за старицата, извикала подире му онази сутрин в горичката? А защо Флорънс, докато върви, с потръпване се сеща за детството си, когато се бе загубила и пред нея изплува лицето на добрата мисис Браун?

Следват нови поздравления по случай щастливия ден и идват нови гости, макар и не много на брой. Те излизат от гостната и се нареждат около масата в трапезарията с тъмнокафяви стени, на която никой сладкар не е в състояние да й придаде весел вид, колкото и да украсява изнемощелите негри с цветя и сватбени панделки.

Готвачът обаче се е справил отлично със задълженията си и се сервира великолепна закуска. Наред с другите гости са пристигнали също и мистър и мисис Чик. Мисис Чик е във възторг, че по природа Едит е една истинска Домби и води дружелюбен, поверителен разговор с мисис Скютън, на която се е смъкнал товар от сърцето и сега пие шампанско. Много високият младеж, обхванат преди това от възбуда, сега е по-спокоен, но усеща слабо чувство на разкаяние и изпитва ненавист към другия много висок младеж, поради което грубо му изтръгва блюдата от ръцете и се държи нелюбезно с гостите — последното му доставя мрачна наслада. Гостите са сдържани и невъзмутими и не оскърбяват с каквото и да е невъздържано веселие наблюдаващите пиршеството портрети, които наподобяват черни погребални гербове. Най-оживени са братовчедът Финикс и майорът, а мистър Каркър само се усмихва на всички седнали около масата. За булката обаче той има специална усмивка, но тя почти не я забелязва.

Когато гостите се нахранват, а слугите излизат от трапезарията, братовчедът Финикс става от стола си. Удивително млад изглежда той, когато белите маншети почти напълно закриват ръцете му (иначе те са доста костеливи) и бузите му са поруменели от шампанското.

— Кълна ви се — казва братовчедът Финикс, — макар и това да е необичайно за собствения дом на един джентълмен, че трябва да ми разрешите да ви приканя да вдигнете това, което обикновено се нарича… всъщност наздравица.

Майорът с дрезгав глас изразява одобрението си. Мистър Каркър, навеждайки се над масата и извръщайки лице в посока на братовчеда Финикс, многократно се усмихва и кима с глава.

— Всъщност това не е точно… — След това встъпление братовчедът Финикс безнадеждно млъква.

— Слушайте, слушайте! — обажда се майорът с приканващ глас.

Мистър Каркър леко изплясква с ръце и като се навежда отново над масата, още по-енергично от преди се усмихва и кима, сякаш последната забележка му е направила особено силно впечатление и той желае да даде израз на собственото си усещане за благотворното въздействие, което му е оказала.

— Всъщност това е събитие — продължава братовчедът Финикс, — когато, без да се нарушава благоприличието, може да се излезе от нормите на всекидневието. И макар че никога през живота си не съм бил добър оратор и когато бях в Камарата на общините и имах честта да подкрепям някое предложение, аз… всъщност в продължение на две седмици след това се измъчвах от мисълта за провала…

Майорът и мистър Каркър остават така доволни от тази подробност из личния живот, че братовчедът Финикс се изхилва и като се обръща специално към тях двамата, продължава:

— И всъщност, когато бях дяволски болен… аз пак продължавах да чувствувам, че на мен се е паднало да изпълнявам дълга си. А когато един англичанин трябва да изпълнява дълга си, според мен той непременно ще се освободи от този дълг по най-добрия възможен начин. И така! Днес нашият род има удоволствието да се сроди посредством моята прелестна и изискана родственица, която… всъщност присъствува тук…

Последните думи са придружени от аплодисменти.

— Присъствува… — отново казва братовчедът Финикс с чувството, че това е важна дума, която заслужава да се повтори — с човек… така да се каже, с мъж, когото никога не биха посочили презрително с пръст… всъщност с уважаемия ми приятел Домби, ако той ми разреши да го наричам така.

Братовчедът Финикс се покланя на мистър Домби. Мистър Домби тържествено му отвръща с поклон. Всички до един малко или много са удовлетворени и трогнати от това прочувствено, изключително и единствено по рода си слово.

— Не ми се е удавала — продължава братовчедът Финикс — така привлекателната възможност да завържа познанство с моя приятел Домби и да изуча качествата му, които правят чест както на главата му, така и всъщност на сърцето му, тъй като имах нещастието да се намирам — както често се изразявахме в Камарата на общините по мое време, когато не беше прието да се споменават лордовете и когато редът на парламентарните заседания навярно се съблюдаваше по-добре, отколкото сега, — да се намирам… всъщност — казва братовчедът Финикс, лукаво замлъквайки, за да изстреля най-после шегата си — на друго място!

Майорът изпада в конвулсии и с усилие се съвзема.

— Но аз знам достатъчно за приятеля ми Домби — продължава братовчедът Финикс с по-тържествен глас, сякаш изведнъж се е превърнал в печален и мъдър човек, — за да зная, че той всъщност представлява това, което по-изразително би могло да се нарече… търговец… британски търговец… и човек. И макар че живея в чужбина от няколко години (за мен би било голямо удоволствие да посрещна мистър Домби и всеки един от присъствуващите тук в Баден-Баден и да се възползувам от случая, за да ви представя на великия херцог), все пак знам доста, смея да се похваля, за моята прекрасна и изискана родственица, за да съзнавам, че тя притежава всички необходими качества, за да направи един мъж щастлив, и че бракът й с приятеля ми Домби е брак по взаимна любов и съгласие.

Множество усмивки и кимвания от страна на мистър Каркър.

— Затова — допълва братовчедът Финикс — поздравявам семейството, на което аз се явявам член, по случай такава придобивка, каквато е приятелят ми Домби. Поздравявам приятеля ми Домби по случай брака му с моята прекрасна и изискана родственица, която притежава всички необходими качества, за да направи един мъж щастлив, и си позволявам дързостта да приканя всички до един всъщност да поздравят както приятеля ми Домби, така и моята прекрасна и изискана родственица по случай днешния им празник.

Речта на братовчеда Финикс се посреща с бурни аплодисменти и мистър Домби изразява благодарност от свое име и от името на мисис Домби. Незабавно след това Дж. Б. вдига наздравица за мисис Скютън. После угощението става вече вяло, желанието за мъст на осквернените погребални гербове е удовлетворено и Едит се оттегля, за да се преоблече за пътуване.

През това време всички слуги се угощават долу. Шампанското е в изобилие и не заслужава да бъде споменавано, а печените кокошки, салатата от омари и козунаците представляват залежала стока. Много високият младеж е възвърнал настроението си и отново споменава „заблудата“. Погледът на другаря му започва да съперничи на неговия и другарят му също започва да се вторачва в предметите, без да ги разпознава. Лицата на всички дами са се зачервили и особено лицето на мисис Пърч, която, развеселена и сияеща, се е издигнала толкова високо над всекидневните грижи, че ако в момента я накарат да съпроводи пътник до Болс Понд, където се намират нейните собствени грижи, тя би се затруднила да намери пътя. Мистър Таулинсън предлага да пият за здравето на щастливите младоженци, на което среброкосият иконом откликва много радушно и развълнувано, тъй като почти е повярвал, че наистина е стар семеен слуга и се чувствува задължен да бъде трогнат от настъпилите промени. Цялата компания и най-вече дамите са много развеселени. Готвачката на мистър Домби, която обикновено ръководи събранията, заявява, че след всичко това било немислимо веднага да се заловят за работа и защо ли пък да не отидат заедно на театър? Всички до един (включително и мисис Пърч) се съгласяват, дори и туземецът, който от виното е придобил свиреп вид и плаши дамите (най-вече мисис Пърч), като върти бялото на очите си. Един от двамата много високи младежи даже предлага да отидат на бал след представлението и никой не смята тази идея (включително и мисис Пърч) за неосъществима. Между прислужницата и мистър Таулинсън възниква спор: позовавайки се на старата поговорка, тя твърди, че браковете се сключвали в небесата, а той се опитва да отнесе сделката към друго място; той предполага, че нейните думи се дължали на собственото й желание да се ожени, а тя му отвръща да не давал господ във всеки случай да се жени за НЕГО, мистър Таулинсън. За да сложи край на подхвърляните остроти, среброкосият иконом става и предлага да пият за здравето на мистър Таулинсън, тъй като да познаваш мистър Таулинсън, значи да го уважаваш, а да го уважаваш, значи да му пожелаеш щастлив живот заедно с неговата избраница, която и да е тя (при тези думи среброкосият иконом хвърля поглед към прислужницата). Мистър Таулинсън изразява своята благодарност с прочувствена реч, като заключителната й част е относно чужденците, за които той казва, че понякога успявали да спечелят благоразположението на слабохарактерни и непостоянни хора, способни да бъдат лесно подведени, но се надявал никога повече да не чува истории за чужденци, обрали пътуващите карети. При тези думи погледът на мистър Таулинсън става толкова суров и многозначителен, че прислужницата изпада в истерия, но в този момент тя и всички останали, развълнувани от новината, че булката заминава, се качват бързо горе, за да присъствуват на потеглянето й.

Колесницата стои пред вратата. Младоженката слиза във вестибюла, където я чака мистър Домби. Флорънс е на стълбите, също така готова да тръгне. А мис Нипър, заемаща междинен пост между кухнята и гостната, се кани да я придружи. Когато се появява Едит, Флорънс се втурва към нея, за да се сбогуват.

Нима й е студено на Едит, че така трепери? Нима в докосването на Флорънс има нещо неестествено или болезнено, че красивата жена така трепва и се дръпва, сякаш не може да понесе това докосване? Нима тръгването им е толкова неотложно, че Едит само махва с ръка, стрелва се и изчезва?

Когато трополенето на колесницата заглъхва, мисис Скютън, обзета от майчини чувства, се отпуска върху дивана си в позата на Клеопатра и пролива няколко сълзи. Майорът става от масата заедно с другите гости и се опитва да я утеши. Тя обаче в никакъв случай не може да бъде утешена и майорът се сбогува. Сбогува се и братовчедът Финикс, сбогува се и мистър Каркър. Всички гости се разотиват. Останала сама, Клеопатра се чувствува малко замаяна от силното си вълнение и заспива.

Долу също почти всички са замаяни. Главата на много високия младеж, така бързо обзет от възбуда, сякаш е залепена за масата в кухненския килер и не може да се откъсне оттам. В настроението на мисис Пърч е настъпила рязка промяна и тя е мрачна заради мистър Пърч, като изразява пред готвачката опасенията си, че той не бил така силно привързан към семейството, както тогава, когато семейството наброявало само девет души. На Таулинсън му свирят ушите, а в главата му непрестанно се върти огромно колело. А на прислужницата й се иска да не се счита за голям грях, ако някой желае собствената си смърт.

Освен това в долните помещения цари пълно заблуждение по отношение на времето. Всеки счита, че е най-рано десет часът вечерта, а всъщност няма още и три часа следобед. У всекиго от компанията се прокрадва усещането за извършено зло — той гледа на другия като на свой съучастник и предпочита да го избягва. На нито един от мъжете или жените не му стига куражът да намекне за намерението да отидат на театър. А ако на някого му хрумнеше отново да спомене идеята за бала, биха му се присмели като на идиот, изпълнен със зъл умисъл.

Мисис Скютън още два часа спи горе, а в дрямка потъват и долу в кухнята. Погребалните гербове в трапезарията гледат отвисоко трохите, мръсните чинии, разлятото вино, полуразтопения сладолед, недопитите чаши с вече вкиснало се, загубило цвета си вино, остатъците от омари, костите от кокошките, замислените желета, постепенно ставащи на супа, лепкава и хладка. Сватбеното тържество вече е загубило своя външен блясък и пищност, така както и гощавката. Слугите на мистър Домби започват морализаторски да разсъждават за сватбата и докато привечер пият чая си у дома, се изпълват с такова разкаяние, че около осем часа вече са обзети от пълна благочестивост. А мистър Пърч, завърнал се по това време от Сити, бодър и весел, облечен с бяла жилетка, тананикащ си забавна песен, готов да прекара хубава вечер, подготвен за всякакви разгулни развлечения, е изненадан от хладния прием, от окаяното състояние на мисис Пърч и необходимостта да изпълни приятното задължение да съпроводи тази дама до дома й със следващия омнибус.

Настъпва нощта. След като обхожда красивия дом стая след стая, Флорънс се озовава в собствената си спалня, където благодарение на грижите на Едит е заобиколена с разкош и удобства. Флорънс сваля красивата си рокля, облича си старата, проста, траурна дреха в памет на скъпия Пол и сяда да чете, а до нея Диоген, опънат на пода, мижи и премигва. Тази вечер обаче Флорънс не може да чете. Къщата изглежда странна и непозната и силно кънти. Сянка помрачава душата й. Причината не й е ясна, но й е тежко. Флорънс затваря книгата си и тромавият Диоген, приел това като сигнал, поставя лапи в скута й и трие уши о ласкавите й ръце. След малко обаче Флорънс не го вижда ясно, тъй като пред очите й се спуска някаква мъгла и там сияят, подобно ангели, покойният й брат и покойната й майка. А също и Уолтър, скитащото се, претърпяло корабокрушение момче, о, къде е той?

Маойрът не знае. Това е сигурно. Нито пък го е грижа. След като цял следобед се е задушавал и спал, майорът вечеря късно в своя клуб и сега седи над чашата вино, като докарва едва ли не до лудост скромния млад човек с румено лице от съседната маса (който би платил огромна сума пари, само и само да може да стане и да си отиде, но това е невъзможно), разправяйки забавни истории за Багсток, сър, присъствуващ на сватбата на Домби, и за дяволски аристократичния приятел на стария Джо, лорд Финикс. А братовчедът Финикс, който би трябвало да се намира в кревата си в хотела „Лонг“, вместо това се озовава на хазартната маса, където своенравните му крака навярно са го завели напук на самия него.

Нощта изпълва подобно великан черквата от каменния под до тавана и властвува там в безмълвните часове. Бледата зора отново идва и надниква през прозорците и като отстъпва пред деня, вижда как нощта се оттегля между сводовете. Зората се втурва след нея, прогонва я и сама се притаява между мъртъвците. Уплашените мишки отново се скупчват, когато тежката врата се отваря с кънтене и мистър Саундс и мисис Миф влизат вътре, следвайки кръга на ежедневните си задължения, кръг, ненарушим като венчален пръстен. Отново триъгълната шапка и смачканото боне се оттеглят назад по време на венчавката. Отново този мъж взема тази жена и тази жена взема този мъж, като се заклеват тържествено:

„От този ден занапред в щастие и нещастие, в богатство и бедност, в болест и здраве да се обичат и зачитат, докато смъртта ги раздели.“

Мистър Каркър си повтаря същите тези думи, докато се придвижва на кон към Сити, избирайки по-чист път, а устата му е разтеглена до ушите.