Чарлз Дикенс
Домби и син (22) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XXI
Нови лица

Майорът, по-посинял, опулен и, така да се каже, по-презрял от когато и да било друг път, издаващ от време на време конското си пръхтене не толкова по необходимост, колкото като спонтанна проява на самочувствие, се разхождаше под ръка с мистър Домби по слънчевата страна на улицата, издул над стегнатата си вратовръзка бузи, величествено разтварящ широко нозе и поклащащ голямата си глава по такъв начин, сякаш укоряваше самия себе си затова, че е такава очарователна персона. Те не бяха изминали и няколко ярда и майорът срещна един познат, а само след още няколко ярда — майорът срещна друг познат, но той само мимоходом им махна с ръка и продължи да развежда мистър Домби, като пътем му показваше местните забележителности и разнообразяваше разходката с последните клюки, дошли му наум.

Майорът и мистър Домби си се разхождаха така двамата под ръка за най-голямо свое удоволствие, когато забелязаха, че срещу тях се движи стол с колела, в който седеше една дама, лениво управляваща стола с помощта на кормило отпред, а отзад той бе тласкан от невидима сила. Макар че дамата не беше млада, лицето й — съвсем розово — цъфтеше, а облеклото и позата й бяха съвсем младежки. Редом до стола, хванала лекото си чадърче с такъв горделив и отегчен вид, сякаш уморена от огромното усилие да го държи, се канеше всеки миг да захвърли чадърчето пристъпяше една много по-млада дама, извънредно красива, извънредно надменна, извънредно своенравна, която така отмяташе глава и свеждаше клепачи, като че ли, ако имаше нещо друго на света, заслужаващо да бъде удостоено с поглед освен огледалото, във всеки случай това не бяха земята или небето.

— Ах, дявол да го вземе, какво виждаме пред себе си, сър? — възкликна майорът и поспря, когато малката групичка приближи.

— Скъпа моя Едит! — провлечено каза дамата в стола. — Майор Багсток!

Веднага щом чу възгласа, майорът пусна лакътя на мистър Домби, втурна се напред, пое ръката на дамата в стола и я притисна до устните си. С не по-малка галантност майорът притисна до сърцето си облечените си в ръкавици ръце и направи нисък поклон на другата дама. Сега, когато столът спря, движещата му сила се прояви в лицето на един почервенял паж, бутащ отзад, който, изглежда, отчасти бе надраснал и отчасти пренапрегнал силите си, защото, когато се изправи, се видя, че е висок, изпит и слаб и бедственото му положение изглеждаше още по-трагично поради смачкания фасон на шапката му, получен в резултат на тикането на количката, с глава, за да я придвижва напред, както понякога се прави от слоновете в източните страни.

— Джо Багсток — заяви майорът на двете дами — ще бъде горд и щастлив до края на живота си.

— Ах вие, лицемерно същество! — вяло отвърна възрастната дама в стола. — Откъде се взехте? Не мога да ви понасям.

— Тогава разрешете на стария Джо да ви представи един приятел, ма’ам — незабавно се обади майорът, — за да спечели вашето снизхождение. Мистър Домби, мисис Скютън. — Дамата в стола благосклонно кимна. — Мистър Домби, мисис Грейнджър.

Дамата с чадърчето почти не забеляза, че мистър Домби си свали шапката и ниско се поклони.

— Радвам се, сър — рече майорът, — че ми се, удава такава възможност.

Майорът като че казваше истината, защото поглеждаше и към тримата, хилейки се по най-отвратителен начин.

— Мисис Скютън, Домби — заяви майорът, — прави поразии със сърцето на стария Джош.

Мистър Домби с жест даде да се разбере, че това изобщо не го учудва.

— Ах вие, коварни призрако — отвърна дамата в стола, — престанете! Откога сте тук, лоши човече?

— От един ден! — отвърна майорът.

— Нима бихте могли да прекарате един цял ден или дори една минута — заговори дамата, като леко пооправи с ветрилото изкуствените си къдрици и вежди и разкри в усмивка изкуствените си зъби, открояващи се благодарение на изкуствения й тен — в градината на… как се казваше…

— Предполагам, Едем, мама̀ — с презрение се обади младата дама.

— Скъпа моя Едит — отвърна първата дама. — Нищо не мога да направя. Никога не мога да запомня тези ужасни имена… без цялата ви душа и същество да се вдъхновят от съзерцанието на природата, от благоуханието — продължи мисис Скютън, като зашумоля с копринената си носна кърпа, напоена с тежки, противни парфюми — на чистия й дъх, твар такава?

Несъответствието между младежкия ентусиазъм в думите на мисис Скютън и печално глъхнещия тон едва ли бе по-слабо, отколкото несъответствието между годините й, които бяха около седемдесет, и роклята й, която би била неуместна и за двадесет и седем годишна жена. Позата й в стола с колела (никога непроменяна от нея) бе същата, в която преди повече от петдесет години един известен на времето си художник я бе нарисувал, седнала в каляска, и при напечатването на скицата бе добавил отдолу името Клеопатра в резултат на откритието, направено от тогавашните изкуствоведи, че скицата поразително напомняла до въпросната кралица, облегната на борда на своята галера. Мисис Скютън бе красавица тогава и в нейна чест контетата пресушаваха десетки чаши вино и ги хвърляха през рамо. Красотата и каляската бяха изчезнали, но тя все още си бе запазила позата и единствено поради тази причина държеше стола с колела и тикащия го с глава паж — освен позата нямаше никакво друго обстоятелство, пречещо й да ходи.

— Вярвам, че мистър Домби е поклонник на природата? — каза мисис Скютън и оправи брилянтната си брошка. Между впрочем понастоящем дамата разчиташе най-вече на славата, породена от няколкото брилянта, и семейните си връзки.

— Моят приятел Домби, ма’ам — обади се майорът, — може и да е таен поклонник на природата, но човек, който заема важно място в най-големия град на вселената…

— Всеки е чувал — каза мисис Скютън — за огромната влиятелност на мистър Домби.

Когато мистър Домби отвърна на комплимента с поклон, младата дама извърна очи към него и срещна погледа му.

— Тук ли живеете, мадам? — обърна се мистър Домби към нея.

— Не. Обиколили сме твърде много места. Били сме в Харогит, Скарбъро[1] и Девъншир. Пътуваме и спираме тук-там. Мама обича промените.

— Едит, разбира се, не ги обича — каза мисис Скютън със страхотна дяволитост.

— Не съм забелязала тези места да представляват някаква промяна — последва отговорът, изречен с безкрайно равнодушие.

— Това е клевета. Има само една промяна, мистър Домби — промълви мисис Скютън с превзета въздишка, — за която действително мечтая, но се страхувам, че никога няма да ми позволят да й се насладя. Обществото няма да ми разреши. Но уединението и съзерцанието са моят… как се казва…

— Ако имаш предвид рая, мама̀, по-добре го кажи, за да те разберат — обади се младата дама.

— Скъпа моя Едит — отвърна мисис Скютън, — знаеш, че напълно разчитам на теб относно тези отвратителни названия. Уверявам ви, мистър Домби, природата ме е създала за живот в Аркадия. Обществото ме съсипва. Моята страст са кравите. Винаги съм копняла да водя уединен живот в някоя ферма в Швейцария, заобиколена само от крави… и порцелан.

Тази странна съпоставка, предизвикваща асоциации с приказката за прословутия бик, по погрешка влязъл в магазин за порцеланови изделия, бе посрещната напълно сериозно от мистър Домби, който изрази мнението, че несъмнено природата била една много уважавана система.

— Това, което ми е необходимо — провлечено продължи мисис Скютън, опипвайки набръчканата си шия, — е сърце.

Забележката бе ужасяващо вярна в определен смисъл, макар и не в този, който тя имаше предвид.

— Необходими ми са искреност, доверие, липса на условности, свободни душевни пориви. Ние сме така страшно изкуствени.

Това бе самата истина.

— С една дума — обобщи мисис Скютън, — необходимо ми е да съм винаги сред природата. Би било истинска прелест.

— Природата ни подканя вече да тръгваме, мама̀, ако си приключила разговора — обади се младата дама, презрително присвила красивите си устни.

При този сигнал за действие изпитият паж, който бе наблюдавал цялата компания иззад облегалката на стола, изведнъж изчезна зад него, сякаш земята го погълна.

— Почакай за миг, Уидърс! — обади се мисис Скютън, когато столът се задвижи напред — тя се обърна към пажа с такъв апатичен високомерен тон, с какъвто се бе обръщала на времето към кочияшите с перука, с китки като цветно зеле и копринени чорапи. — Къде сте отседнали, отвратително създание?

Майорът отговори, че бил отседнал в хотел „Ройъл“ заедно с приятеля си мистър Домби.

— Можете да ни посетите която вечер пожелаете, ако се държите добре — изфъфли мисис Скютън. — Ако мистър Домби ни удостои с визита, ние ще бъдем щастливи. Уидърс, карай напред!

Майорът отново докосна посинелите си устни до пръстите на ръката, отпусната по подражание на Клеопатра върху страничната облегалка на стола с колела с осъзната небрежност. Възрастната дама удостои и двамата с много благосклонна усмивка и по момински закачливо им махна с ръка, а младата дама едва забележимо кимна в рамките на най-елементарната учтивост.

Последното впечатление от набръчканото лице на майката, с петната руж по него, което на силната дневна светлина изглеждаше по-съсухрено и неприятно, отколкото ако беше без руж, както и от красивата надменна дъщеря със стройна фигура и горда осанка, предизвикаха неволно желание и у двамата джентълмени да погледнат след тях и те едновременно се обърнаха назад. Пажът, изкривен почти като сянката си, бъхтеше зад стола по нанагорнището, подобно стенобойна машина. Горната част на Клеопатриното боне се поклащаше по съвсем същия начин като преди, а красавицата, крачеща само малко по-напред, изразяваше с цялата си изящна външност, от главата до петите, предишното пълно безразличие към всичко и към всички.

— Слушайте какво ще ви кажа, сър — заговори майорът, когато те продължиха разходката си. — Ако Джо Багсток бе малко по-млад, той не би предпочел никоя друга жена на света пред тази, за да я направи мисис Багсток. Боже господи, сър! — възкликна майорът. — Тя е великолепна!

— Дъщерята ли имате пред вид? — осведоми се мистър Домби.

— Да не би Джоуи Б. да е гламав, Домби — отвърна майорът, — та да има пред вид майката?

— Отправяхте комплиментите си към майката — каза мистър Домби.

— Стара изгора, сър — захили се майор Багсток. — Дяволски стара. Правя й вятър.

— Струва ми се, че тя е извънредно аристократична особа — забеляза мистър Домби.

— Аристократична ли, сър? — повтори майорът, като внезапно спря и се втренчи в лицето на спътника си. — Та уважаемата мисис Скютън, сър, е сестра на покойния лорд Финикс и леля на настоящия лорд. Семейството не е богато — всъщност те са бедни — и тя живее с малкото наследство от мъжа си. Но ако става дума за произход, сър! — Майорът размаха бастуна си и отново продължи напред, отчаян, че не може да обясни какво би станало, ако ставаше дума за произход.

— Направи ми впечатление — след кратко мълчание се обади мистър Домби, — че назовахте дъщерята мисис Грейнджър.

— Едит Скютън, сър — заобяснява майорът, като отново внезапно спря и отбеляза на земята с помощта на бастуна си знак, представляващ Едит, — се омъжи (на осемнадесет години) за Грейнджър от нашия полк — и майорът го изобрази на земята с друг знак. — Грейнджър, сър — продължи майорът, сочещ с бастуна си втория въображаем портрет и изразително въртящ глава, — беше полковник в нашия полк. Дяволски красив мъж, сър, на четиридесет и една години. Той почина, сър, през втората година на брака си.

Майорът заби бастуна си точно в изображението на починалия Грейнджър, а после отново тръгна, като опря на рамо бастуна си.

— Кога се е случило това? — попита мистър Домби и на свой ред поспря.

— Едит Грейиджър, сър — отвърна майорът, притвори едното си око, наклони глава на една страна, прехвърли бастуна в лявата ръка, а с дясната приглади жабото си — понастоящем приближава тридесетте. По дяволите, сър — възкликна майорът, като отново опря бастуна си на рамото и отново тръгна напред, — тя е несравнима жена.

— Имаха ли деца? — запита тогава мистър Домби.

— Да, сър — отговори майорът. — Имаха едно момче.

Мистър Домби сведе очи към земята и лицето му помръкна.

— Което се удави, сър — допълни майорът, — когато бе на четири-пет години.

— Така ли? — промълви мистър Домби и свали шапката си.

— При обръщането на лодка, в която бавачката му си нямала работа да го сложи — обясни майорът. — Така умряло. Едит Грейнджър все още е Едит Грейнджър. Но ако непреклонният Джоуи Б., сър, бе малко по-млад и малко по-богат, фамилното име на това знаменито съвършено създание би било Багсток.

Когато изрече тези думи, майорът изду гърди и бузи и се изсмя така, че с вида си повече от всякога приличаше на един преял Мефистофел.

— При положение обаче, че дамата няма нищо против, смятам аз — хладно отбеляза мистър Домби.

— Боже мой, сър — отвърна майорът, — мъже от категорията на Багсток не са привикнали с подобен род препятствия. Макар че е справедливо да се отбележи, че Едит би могла да се ожени двадесет пъти досега, ако не беше толкова горда, сър.

Изразът върху лицето на мистър Домби сякаш показваше, че от тази забележка мнението му за Едит ни най-малко не се бе накърнило.

— В края на краищата това е голямо достойнство — отбеляза майорът. — Всевишни боже, това е изключително достойнство! Домби! Вие самият сте горд и вашият приятел, старият Джо, ви уважава заради това, сър.

След тези хвалебствени думи относно характера на своя приятел, които сякаш бяха изтръгнати от него по силата на обстоятелствата и се налагаха поради обрата в разговора им, майорът приключи темата и се впусна в общи разсъждения относно степента, до която той бил обичан и обожаван от очарователни жени и блестящи създания.

На по-следващия ден мистър Домби и майорът срещнаха уважаемата мисис Скютън и дъщеря й до минералния извор, а един ден по-късно те отново ги срещнаха много близо до мястото, където се бяха видели за пръв път. След тези срещи, три или четири на брой, стана естествено някоя вечер майорът да ги посети като проява на елементарна учтивост спрямо стари познати. Първоначално мистър Домби не бе възнамерявал да прави визити, но когато майорът съобщи за намерението си, мистър Домби заяви, че за него би било удоволствие да го придружи. Така че майорът нареди на туземеца да отиде при дамите преди вечеря, да им предаде поздрави от него и мистър Домби и да им каже, че джентълмените ще имат честта да ги посетят същата тази вечер, ако дамите са свободни. В отговор на това послание туземецът донесе мъничка бележка, обилно напоена с парфюм, отправена от уважаемата мисис Скютън към майор Багсток, която накратко гласеше: „Вие сте една възмутителна мечка и аз имах твърдото намерение да не ви прощавам, но ако наистина се държите много добре — последното бе подчертано, — позволявам Ви да дойдете. Поздрави (и от името на Едит) на мистър Домби.“

Докато пребиваваха в Лемингтън, уважаемата мисис Скютън и дъщеря й мисис Грейнджър бяха наели квартира, доста модна и доста скъпа, но малко оскъдна по отношение на пространството и удобствата. Така че, когато уважаемата мисис Скютън лежеше в кревата, краката й достигаха до прозореца, а главата й — до камината, а прислужницата на уважаемата мисис Скютън обитаваше малко помещение вътре в самата гостна, толкова тясно, че тя бе принудена да се промушва през вратата подобно красива змия, за да не излага на показ цялата вътрешност на помещението. Уидърс, изпитият паж, нощуваше извън къщата, под покрива на съседната мандра, а столът с колела, представляващ камъкът на този млад Сизиф, прекарваше нощта под един навес към същата мандра, където се снасяха яйца от домашните птици, числящи се към въпросното заведение. Тези птици нощем кацаха да спят върху изпочупена магарешка каруца, по всяка вероятност напълно убедени, че тя е порасла там и представлява някакъв вид дърво.

Мистър Домби и майорът завариха мисис Скютън, заела позата на Клеопатра сред възглавници на канапето, облечена много ефирно, но безспорно неприличаща на Шекспировата Клеопатра, чиято хубост не помръквала с времето. При изкачването си по стълбите те дочуха звуците на арфа, които секнаха веднага щом се доложи за тяхното пристигане — до арфата те видяха Едит, по-хубава и надменна от всеки друг път. Отличителната черта на тази дама бе, че красотата й сякаш биеше на очи и се открояваше без никакво усилие от нейна страна и дори против волята й. Тя съзнаваше, че е красива. Не би могло да бъде другояче, но със своята гордост тя като че ли се опълчваше срещу самата себе си.

Дали считаше, че е недостойно да се изтъкват прелести, в състояние единствено да предизвикват възхищение, което беше без всякакво значение за нея, или пък с подобно поведение целеше да повиши цената на своите прелести в очите на обожателите, но тези, които я харесваха, рядко се замисляха по въпроса.

— Надявам се, мисис Грейнджър — заговори мистър Домби, като пристъпи една крачка към нея, — че ние не сме причината да спрете свиренето си.

Вие ли? О, не!

— Защо не продължиш тогава, моя скъпа Едит? — попита Клеопатра.

— Прекъснах така, както и започнах — по своя прищявка.

Пълното безразличие в тона, с който изрече тези думи — безразличие, съвсем непроизтичащо от умствена ограниченост или нечувствителност, а една осъзната проява на гордост, — се подсили от небрежността, с която прекара ръка по струните и се приближи от другия край на стаята.

— Знаете ли, мистър Домби — вяло се обади майка й, като въртеше в ръце ветрилото си, — че от време на време моята скъпа Едит и аз сме едва ли не на различно мнение…

— А не е ли винаги така, мама̀? — попита Едит.

— О, съвсем не винаги, мила моя! Ух, това би разбило сърцето ми! — възрази майка й, като направи опит леко да я докосне с ветрилото, но Едит не реагира с никакво движение на този жест. — Че ние сме на различно мнение относно тези строги правила на поведение, които се съблюдават в дребните неща. Защо не сме по-непосредствени? Боже мой! При всички тези копнения, пориви и спонтанни вълнения, които са заложени в душите ни и са така очарователни, защо не сме по-непосредствени?

Мистър Домби се съгласи, че това е самата истина, самата истина.

— Предполагам, че ако се постараем, бихме могли да бъдем по-непосредствени — добави мисис Скютън.

Мистър Домби призна, че е възможно.

— По дяволите, съвсем не, ма’ам — изруга майорът. — Не можем да си позволим подобно нещо. Освен ако светът не е населен с хора като Дж. Б. — непреклонни и прями мъже като стария Джо, ма’ам, обикновени пушени херинги с хайвер, сър — не можем да си позволим подобно нещо. Недопустимо е.

— Вие, непослушен безбожнико — извика мисис Скютън, — замълчете!

— Клеопатра повелява — отвърна майорът, като й изпрати въздушна целувка, — а Антоний Багсток се подчинява.

— На този човек му е чужда всякаква чувствителност — заяви мисис Скютън и безмилостно вдигна ветрилото, сякаш за да скрие от погледа си майора. — Всякакво съчувствие! А какво би представлявал животът ни без съчувствие? Какво друго нещо има по-голямо очарование? Без този слънчев лъч на нашата тъй студена земя — продължи мисис Скютън, като оправи дантеленото си шалче и самодоволно огледа разголената си слаба ръка — как бихме могли да понасяме живота? С една дума, безчувствено човече! — Тя погледна към майора изпод ветрилото. — Бих искала целият мой свят да представлява едно сърце. А вярата носи такова очарование, че аз няма да ви позволя да я накърните, чувате ли?

Майорът отвърна, че било жестоко от страна на Клеопатра да изисква целият свят да представлява едно сърце и тя да присвои сърцето на целия свят, което накара Клеопатра да му напомни, че тя не можела да търпи ласкателствата и че ако той проявявал дързостта да се обръща към нея все в този дух, тя безусловно щяла да го отпрати у дома.

В този момент изпитият Уидърс поднесе чая и мистър Домби отново се обърна към Едит.

— Изглежда, че тук няма голямо общество — отбеляза мистър Домби със свойствения си важен джентълменски тон.

— Смятам, че няма. Ние не се срещаме с никого.

— Ами всъщност — обади се мисис Скютън от канапето — точно сега тук няма хора, с които бихме желали да общуваме.

— Липсва им сърце — с усмивка каза Едит и усмивката й бе сумрачна поради странното примесваме на светлината с мрака.

— Моята скъпа Едит ми се присмива, както виждате! — рече майка й, като поклати глава — главата й понякога сама се поклащаше леко, сякаш параличното треперене се появяваше от време на време в знак на протест срещу брилянтите. — Лошо момиче!

— Вие сте идвали тук и преди, ако не греша — каза мистър Домби отново на Едит.

— О, няколко пъти. Мисля, че сме били навсякъде.

— Красива местност!

— Предполагам, че е така. Всички го казват.

— Братовчед ти Финикс е във възторг от тази местност, Едит — обади се майка й от канапето.

Дъщерята леко извърна изящната си глава, едва забележимо повдигна вежди, сякаш братовчедът й Финикс бе последният човек на земята сред всички простосмъртни, с когото би се съобразявала, а после отново погледна към мистър Домби.

— Мисля, в потвърждение на добрия ми вкус, че тези околности са ми омръзнали — каза тя.

— Имате известно основание за това, мадам — отговори той, като погледна към множеството пръснати из стаята пейзажи, в които бе разпознал изображения на околни места, — ако тези чудесни творби са направени от вашата ръка.

Тя не му отвърна и продължаваше да седи, все така излъчваща поразителна красота и презрение.

— Прав ли съм относно картините? — попита мистър Домби. — Ваши ли са?

— Да.

— Вие и свирите, както вече знам.

— Да.

— И пеете?

— Да.

Тя отговаряше на всички тези въпроси със странна неохота и с вид на вътрешно противопоставяне спрямо самата себе си — една отличителна черта, вече спомената относно красотата й. При все това тя не бе смутена, а напълно овладяна, нито пък проявяваше желание да прекрати разговора, тъй като бе извърнала лице към него и — доколкото й бе възможно — го удостояваше с вниманието си даже и когато той мълчеше.

— Поне разполагате с множество средства против скуката — забеляза мистър Домби.

— Каквото и да е тяхното въздействие — отговоря тя, — сега ги знаете всичките. Други нямам.

— Мога ли да се запозная с тях? — с тържествен, галантен тон се осведоми мистър Домби, като остави рисунката, която държеше, и посочи към арфата.

— О, разбира се! Щом желаете!

След тези думи тя стана, мина покрай канапето на майка си и като я погледна високомерно — макар и погледът й да бе мигновен, той изразяваше (ако някой го бе съзрял) множество неща, засенени от сумрачната й усмивка, която всъщност не бе усмивка, — излезе от стаята.

Майорът, получил вече опрощение, придвижи към Клеопатра малка маса с колела и се залови да играе пикет с дамата. Мистър Домби, незапознат с играта, седна да гледа, докато се върне Едит.

— Надяваме се, че ще послушаме малко музика, мистър Домби? — каза Клеопатра.

— Мисис Грейнджър бе така любезна да ни обещае музика — отвърна мистър Домби.

— А! Много приятно! Обявявате ли играта, майоре?

— Не, ма’ам — отговори майорът. — Не бих могъл.

— Какъв сте варварин! — възкликна дамата. — Провалихте ми играта! Обичате ли музика, мистър Домби?

— Извънредно много! — бе отговорът на мистър Домби.

— Да. Музиката е приятно нещо — заяви Клеопатра и погледна картите си. — В нея има толкова сърце… мъгляви спомени за някакво предишно състояние… и така нататък… което е толкова очарователно. Знаете ли — превзето се усмихна Клеопатра, като обърна валето спатия, което й бе подадено наопаки, — че ако нещо е в състояние да ме изкуши да сложа край на живота си, то ще бъде само любопитството да разбера същността и значението на всичко. В действителност има толкова много вълнуващи тайни, скрити от нас. Майоре, ваш ред е.

Майорът игра. А мистър Домби, слушащ указанията, скоро напълно би се объркал, но той изобщо не следеше играта, а седеше и се питаше кога ще се върне Едит.

Най-после тя дойде и засвири на арфата, а мистър Домби стана и приближи към нея, за да слуша. Той не беше голям любител на музиката, нито пък знаеше какво свири тя, но я гледаше наведена над инструмента и навярно в звученето на струните долавяше някаква далечна своя музика, укротяваща железопътното чудовище и смекчаваща неговата свирепост.

Клеопатра зорко наблюдаваше над пикета. Очите й проблясваха като на птица и не се съсредоточаваха върху играта, а пронизваха стаята от единия до другия край и се спираха сияйни върху арфата, изпълнителката, слушателя и всичко останало.

Надменната красавица приключи изпълнението си на арфата, стана и приемайки благодарностите и комплиментите на мистър Домби по съвсем същия начин като преди, почти без всякаква пауза отиде до пианото и започна да свири на него.

Едит Грейнджър, само тази песен не! Едит Грейнджър, вие сте много красива, пръстите ви виртуозно докосват клавишите и гласът ви е дълбок и звучен. Но само не песента, която неговата отритната дъщеря пееше на покойния му син!

Уви! Той не познава мелодията, а даже и да я бе познал, коя нейна песен би могла да развълнува него, суровия човек! Спи си, самотна Флорънс, спи! Приятни сънища, макар че мракът се сгъстява, надписват облаци и заплашват да се разразят в градушка.

Бележки

[1] Харогит и Скарбъро — известни морски курорти.