Чарлз Дикенс
Домби и син (19) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII
Баща и дъщеря

В дома на мистър Домби цари тишина. Слугите се движат нагоре-надолу по стълбите, но стъпките им не се чуват. Те непрестанно разговарят помежду си, заседават се дълго на масата, отдават се на ядене и пиене и си създават удоволствия по силата на един ужасен, нечестив обичай. Мисис Уикам, с подпухнали от плач очи, разправя печални истории и току казва как тя непрекъснато е повтаряла в дома на мисис Пипчин, че именно така щяло да се случи и съответно й наливат повече бира от друг път, а тя е много тъжна, но разговорлива. В подобно психическо състояние е и готвачката. Тя обещава да приготви за вечеря пържено месо и прави усилия да превъзмогне както своята чувствителност, така и въздействието на лука. Таулинсън започва да мисли, че съдбата има пръст в цялата работа и пита чул ли е някой да е произлязло нещо добро от обитаването на ъглова къща. На всички им се струва, че това се е случило много отдавна, макар че детето все още лежи, спокойно и красиво, в малкото си креватче.

Надвечер пристигат някакви посетители — безшумни посетители с плъстени обувки, — които са идвали и преди това. С тях се появява и ложето за вечния покой, така странно на вид, защото е за заспало дете. През цялото това време никой не е видял преживелия тежка загуба баща, дори и собственият му слуга. Той седи в далечния ъгъл на своята тъмна стая, когато някой влезе там, а и през останалото време не помръдва, освен когато крачи напред-назад. Но на сутринта сред обитателите на дома се зашепва, че са го чули как се е качил горе посред нощ и стоял там в стаята до изгрев-слънце.

А в кантората в Сити матовите стъкла на прозорците са станали още по-непрозрачни поради спуснатите щори. Прокрадващият се ден разсейва светлината на запалените върху бюрата лампи, а на свой ред лампите разсейват дневната светлина и всичко тъне в необикновен мрак. Не се върши почти никаква дейност. На чиновниците не им се работи и те се уговарят да хапнат котлети следобед и да се разходят покрай реката. Прислужникът Пърч не бърза да изпълнява поръченията си, озовава се в пивници, поканен там от приятели, и разговаря надълго и нашироко за преходността в човешките дела. Вечерта той се прибира у дома в Болс Понд по-рано от друг път и угощава мисис Пърч с телешки котлети и шотландска бира. Управителят мистър Каркър не гощава никого. Нито пък някой гощава него. Но в уединението на своя кабинет той цял ден оголва зъбите си. Изглежда, че нещо се е отстранило от пътя на мистър Каркър — премахнато е някакво препятствие — и пред него се разкрива чист друм.

Румените деца, които живеят срещу дома на мистър Домби, надзъртат от прозорците на детската си стая надолу към улицата, защото там пред вратата му стоят четири черни коня с пера на главите, а и върху каретата отзад потрепват пера и тези пера, както и множеството хора с шарфове и жезли привличат цяла тълпа. Жонгльорът, канещ се да завърти легена, отново облича широкото си палто върху чудесното си облекло, а неговата тътреща се жена, изкривена на една страна от тежестта на бебето в ръцете си, поспира, за да види излизането на опечалените. Тя силно притиска бебето си към опърпаната си гръд, когато изнасят товара, толкова лек за носене. А високо на прозореца отсреща най-малкото измежду румените деца само престава да лудува, когато, сочейки с пухкавото си пръстче, се вглежда в лицето на бавачката и пита: „Какво е това?“

В този момент сред скупчилите се слуги, облечени в траур, и плачещите жени мистър Домби пресича вестибюла и се отправя към другата карета, която го очаква. Той не е „съкрушен“, според мнението на наблюдателите, от мъка и отчаяние. Върви изправен, а осанката му е надменна както винаги. Не е закрил лицето си с кърпа и гледа право пред себе си. Макар че лицето му е малко съсухрено, неподвижно и бледо, то има предишното си изражение. Той заема мястото си в каретата, последван от още трима джентълмени. И тогава тържествената погребална церемония бавно потегля по улицата. Перата все още се поклащат в далечината, когато жонгльорът започва да върти легена на бастуна си и да обира възторзите на същата тази тълпа. Но жената на жонгльора не е пъргава като друг път при събирането на парите, защото детското погребение й е навяло мисълта, че вероятно бебенцето, покрито с изпокъсания й шал, няма да порасне и да стане мъж, няма да носи небесносиня лента на главата си, нито пък червеникавооранжеви камгарени панталони и няма да се въргаля в калта.

Перата изминават своя криволичещ мрачен път из улиците и достигат до звуците на черковната камбана. В същата тази черква хубавото момченце получи това единствено нещо, което щеше да остане след него на земята — името си. Всичко мъртво в него те полагат близо до тленните останки на майка му. Това е добре. Техният прах лежи там, където Флорънс по време на своите разходки — о, толкова самотни разходки — може да минава всеки ден.

След като приключва службата и свещеникът се оттегля, мистър Домби се оглежда и тихо пита дали там е човекът, помолен да се яви и получи указания относно надгробната плоча.

Някой излиза напред и отвръща „Да“.

Мистър Домби обяснява къде трябва да бъде поставена тя и му показва с ръка върху стената каква трябва да е формата и големината й и как да се съчетава с паметника на майката. После с молив написва текста, подава му го, като добавя:

— Искам веднага да се направи.

— Незабавно ще бъде направена, сър.

— Разбирате ли, всъщност няма какво друго да се пише освен името и годините.

Човекът се покланя, хвърля поглед на листчето и като че ли проявява колебание. Без да забелязва колебанието му, мистър Домби се извръща и се отправя към изхода.

— Извинете, сър — траурното наметало е леко докоснато, — но тъй като желаете незабавно да се направи и може да бъде написана веднага, щом се върна…

— Да?

— Бихте ли били така любезен да го прочетете отново. Мисля, че е допусната грешка.

— Къде?

Ваятелят му подава листчето и с джобната си линийка му посочва думите „любимо и единствено дете“.

— Мисля, че трябва да бъде „син“, сър?

— Прав сте. Разбира се. Поправете го.

С ускорени крачки бащата изминава разстоянието до каретата. Когато другите трима, следващи го по петите, заемат местата си, за първи път лицето му е скрито — наметалото го покрива. Тъй и не виждат повече лицето му през този ден. Той слиза пръв и веднага се прибира в стаята си. Другите опечалени (това е само мистър Чик и двама от лекарите) се качват горе в гостната, където ги посрещат мисис Чик и мис Токс. Как ли изглежда лицето на човека в затворената стая долу. Какви ли са неговите мисли, какво му е на сърцето, каква ли борба или страдание го измъчва. Никой не знае.

Долу в кухнята знаят само, че „прилича на неделя“. Те едва могат да убедят самите себе си, че няма нищо непристойно, да не говорим за греховно, в поведението на хората навън, които са заети с ежедневните си занимания и носят делничните си дрехи. Голяма е промяната, когато щорите се вдигат и капаците се отварят. И слугите мрачно се наслаждават на бутилките вино, които щедро се разливат като на празник. Те всички са склонни да проповядват морал. Таулинсън с въздишка вдига тост: „Да се пречистим всички от греховете!“, на което готвачката пак с въздишка отговаря: „Господ знае, че има какво да пречистваме.“ Вечерта мисис Чик и мис Токс отново се захващат за ръкоделието. Същата вечер мистър Таулинсън излиза да подиша чист въздух, придружен от прислужницата, която още не е изпробвала траурното си боне. На тъмните улични ъгли те проявяват голяма нежност един към друг и Таулинсън си мечтае да започне нов безупречен живот в качеството си на солиден зарзаватчия на оксфордския пазар.

Тази нощ сънят в къщата на мистър Домби е по-дълбок и по-спокоен, отколкото през множеството изтекли нощи. Утринното слънце събужда всички в стария дом и те по прежному се залавят със своите занимания. Румените деца от отсрещната къща притичват с обръчите си. В черквата има блестяща сватба. Жената на жонгльора събира пари в друг квартал на града. Каменоделецът си тананика и подсвирква, докато дълбае върху каменния къс пред себе си: П — О — Л.

Възможно ли е в многолюдния и оживен свят загубата на едно крехко същество да отвори в нечие сърце рана, толкова голяма и дълбока, че само вечността със своята необятна ширина и дълбочина да е в състояние да я излекува? В своята невинна мъка Флорънс навярно би отговорила: „О, братко мой, о, мой дълбоко обичан и любещ братко! Единствен приятел и другар в нерадостното ми детство! Би ли могла друга сила, не така възвишена, да излъчи светлината, която вече озарява съвсем пресния ти гроб, или пък да породи смекчената скръб, настъпваща след пороя от сълзи?“

— Скъпо дете — каза мисис Чик, която считаше за свой дълг да се възползува от случая за изнасяне на нравоучителна беседа, — когато станеш на моята възраст…

— Което означава в разцвета на живота си — обади се мис Токс.

— Тогава ще разбереш — продължи мисис Чик, като стисна нежно ръката на мис Токс в знак на благодарност за приятелските й думи, — тогава ще разбереш, че всяка скръб е безполезна и че наш дълг е да се примиряваме.

— Ще се постарая, мила лельо. Аз наистина се старая — отвърна с ридания Флорънс.

— Радвам се да чуя това — рече мисис Чик, — защото, любима моя, както нашата скъпа мис Токс, относно чийто здрав разум и удивителна проницателност не би могло да има две мнения…

— Скъпа Луиза, аз наистина скоро ще се възгордея — обади се мис Токс.

— … ще ти каже и ще го подкрепи със своя опит — продължи мисис Чик, — ние сме призвани при всички обстоятелства да правим усилия. Това се изисква от нас. Ако… скъпа моя — и тя се обърна към мис Токс. — Не мога да си спомня думата. Ми… ми…

— Милосърдие? — подсказа й мис Токс.

— Не, не! — отговори мисис Чик. — Какво говориш? Боже мой, на върха на езика ми е. Ми…

— Мимолетно чувство? — плахо подсказа мис Токс.

— Боже мой, Лукреция! — отвърна мисис Чик. — Това е чудовищно! Мизантроп — ето думата, която не можех да си спомня. Що за идея? Мимолетно чувство! Та казвам аз, ако някой мизантроп в мое присъствие зададе въпроса: „Защо сте се родили?“, аз ще отговоря: „За да правим усилия.“

— Много добре казано — възкликна мис Токс, на която оригиналната мисъл направи силно впечатление. — Много добре.

— За съжаление — продължи мисис Чик — ние самите сме свидетели на един пример. Имахме твърде много основания да предполагаме, скъпо дете, че ако своевременно бе направено усилие в това семейство, можеха да се предотвратят редица най-тежки и печални обстоятелства. Нищо не е в състояние да ме убеди — заяви добрата матрона с непоколебим вид, — че ако скъпата бедна Фани бе направила такова усилие, бедното скъпо мило детенце поне щеше да има по-здрав организъм.

За секунда мисис Чик се отдаде на чувствата си, но като нагледна илюстрация на своята доктрина тя овладя риданията си и продължи:

— Затова, Флорънс, моля те, докажи ни, че имаш силен дух и недей така егоистично да засилваш страданието, което изпитва бедният ти татко.

— Скъпа лельо! — възкликна Флорънс и бързо падна на колене пред нея, за да може по-добре и по-зорко да се вгледа в лицето й. — Кажи ми нещо повече за татко. Моля те, разкажи ми за него! Много ли е съкрушен?

Мис Токс бе чувствителна по природа и в тази молба тя усети нещо, което дълбоко я трогна. Дали тя видя в нея желание от страна на отритнатото дете да поеме върху себе си нежните грижи, проявявани толкова често от починалото й братче, или пък видя любов, стремяща се да се обвие около сърцето, което също бе изпитвало обич към Пол, и в голямата си мъка момичето не можеше да понесе липсата на съчувствие при такава общност в любовта и скръбта. Или навярно мис Токс само почувствува искрената и предана душа, която, макар и пренебрегвана и отблъсквана, бе преизпълнена с нежност, така дълго не получавала никакъв ответ, и в болезнената си самота, предизвикана от загубата, тази душа се обръщаше към бащата, за да намери утеха и сама да даде някаква утеха — както и да бе разбрала тази молба, мис Токс дълбоко се трогна. В момента тя забрави за величественото присъствие на мисис Чик, спонтанно помилва Флорънс по бузата, извърна се и остави сълзите да рукнат от очите й, без да очаква указания от мъдрата матрона.

За миг и самата мисис Чик загуби присъствие на духа — качество, с което толкова се гордееше — и остана безмълвна, загледана в прекрасното младо лице, така дълго, упорито и търпеливо съсредоточавало се в малкото креватче. Като възвърна гласа си, което означаваше, че възвърна и своето присъствие на духа — те представляваха едно и също нещо, — тя заговори с достолепие:

— Флорънс, мое скъпо дете, на моменти бедният ти баща е особен. И да ме разпитваш за него, означава да ми задаваш въпроси относно тема, която изобщо нямам претенции да разбирам. Мисля, че имам по-силно влияние над него от всеки друг. Въпреки това мога само да ти кажа, че той много малко е споделил с мен и че съм го виждала не повече от един-два пъти, и то за минутка, а дори и тогава почти не го видях, тъй като стаята му бе тъмна. Казах на татко ти: „Пол — точно с такъв израз си послужих, — Пол, защо не вземеш нещо ободряващо?“ А татко ти ми отговори: „Луиза, бъди така добра да ме оставиш на мира. Не желая нищо. По-добре се чувствувам сам.“ Ако утре ме изпратят в съда, Лукреция, да дам клетва — заяви мисис Чик, — без съмнение мога да се закълна точно в тези думи.

Мис Токс изрази възторга си, като възкликна:

— Моята Луиза е винаги толкова методична.

— Накратко казано, Флорънс — продължи леля й, — ние с баща ти буквално не сме разговаряли досега и едва днес, когато му споменах, че сър Барнет и лейди Скетълс са написали извънредно сърдечно писмо… нашето мило момченце, лейди Скетълс го обичаше като… къде ми е носната кърпа?

Мис Токс й подаде една.

— Извънредно сърдечно писмо, в което те кани да им погостуваш, за да смениш обстановката. След като споменах пред татко ти, че по мое мнение ние с мис Токс бихме могли сега да се приберем у дома (с което той е напълно съгласен), аз го попитах дали има нещо против ти да приемеш поканата. Той каза: „Не, Луиза, нямам нищо против.“

Флорънс погледна нагоре с насълзени очи.

— Но все пак, ако ти сега предпочиташ да останеш тук, Флорънс, вместо да погостуваш там или пък да дойдеш с мен у дома…

— Предпочитам да остана, лельо — бе тихият отговор.

— Ами в такъв случай, дете — отговори мисис Чик, — прави, каквото знаеш. Трябва да призная, че изборът ти е странен. Но ти винаги си била странна. Всеки друг на твоята възраст и след случилото се… скъпа мис Токс, пак си загубих носната кърпа… ми се струва, че с удоволствие би се махнал оттук.

— Не бих искала да мисля — каза Флорънс, — че всички желаят да се махнат от къщата. Не бих искала да си представя, че… неговата стая горе е съвсем празна и пуста, лельо. Желая засега да стоя тук. О, братко мой, братко мой!

Това беше естествен изблик на чувства, които не можеха да бъдат потиснати — те биха се прокраднали дори измежду пръстите на ръцете, закрили лицето й. Измъчената и изстрадала душа се нуждаеше от такъв отдушник, защото в противен случай бедното наранено самотно сърце би заблъскало като птица със сломени криле и би угаснало.

— Е, дете — заговори мисис Чик след известно мълчание, — не бих ти казала обидна дума по какъвто и да е повод и вярвам, че ти си убедена в това. Тогава ти оставаш тук и можеш да постъпваш както намериш за добре. Никой няма да ти се бърка в работите, Флорънс, нито пък би желал да го стори, сигурна съм в това.

Флорънс тъжно поклати глава в знак на съгласие.

— Тъкмо бях почнала да увещавам баща ти, че трябва да те разсее и да възстанови силите си чрез временна промяна на обстановката — рече мисис Чик — и той ми заяви, че вече е взел решение да замине за кратко време в провинцията. Надявам се и вярвам, че той скоро ще тръгне. Но не може да тръгне веднага. Предполагам, че има да урежда някои лични документи и други такива неща във връзка с нещастието, което така дълбоко потресе всички нас… чудя се къде изчезна моята, Лукреция, услужи ми с твоята, скъпа… и той ще се занимава с това една-две вечери в стаята си. Твоят баща е истински Домби, дете, и няма равен на него — възкликна мисис Чик, като бършеше едновременно и двете си очи с различни крайчета от носната кърпа на мис Токс. — Той ще направи усилие. Не трябва да се безпокоим за него.

— Не бих ли могла, лельо — с разтреперан глас попита Флорънс, — да направя нещо, за да…

— Боже мой, скъпо дете — бързо я прекъсна мисис Чик, — какво говориш? Щом баща ти ми каза — предадох ти точните му думи: „Луиза, не желая нищо. По-добре се чувствувам сам“, — какво очакваш да каже на теб? Не се вестявай пред очите му, дете. Недей дори да си мислиш за подобно нещо.

— Лельо — обади се Флорънс, — ще отида да си легна в кревата.

Мисис Чик одобри това решение и я изпрати с целувка. Но под невинния предлог, че отива да потърси забравената носна кърпа, мис Токс последва момичето горе и се опита в тези няколко откраднати мига да я утеши, въпреки крайното неодобрение от страна на Сузан Нипър. В своята гореща преданост Сузан Нипър я считаше за крокодил. Но съчувствието на мис Токс изглеждаше искрено или поне бе благородно поради своята безкористност — трудно би извлякла облага от него.

Нямаше ли никой по-близък и по-скъп от Сузан, за да облекчи изтерзаното от болка сърце? Нямаше ли друг, на когото да обвие шията, друг лик, към който да обърне взор, друг човек, който да й каже утешителна дума в дълбоката й горест? Толкова ли самотна бе Флорънс в студения свят, че нямаше нищо друго за нея? Наистина нямаше. Останала едновременно без майка и без брат — след загубата на малкия Пол първата и най-голяма загуба легна тежко на сърцето й, — тя можеше да се обърне за помощ единствено към Сузан. О, кой би могъл да знае как силно се нуждаеше тя от помощ в началото!

В началото, когато къщата се възвърна към нормалния си живот и всички се разотидоха с изключение на слугите, а баща й се затвори в стаите си, на Флорънс не й оставаше нищо друго, освен да плаче, да обикаля нагоре-надолу, а понякога, пронизана от мъчителен спомен, да се втурва в спалнята си, да кърши ръце и да сподавя риданията си във възглавницата, без да намира никаква утеха — нищо друго освен горчива и жестока скръб. Това обикновено се случваше при вида на някое кътче или предмет, пряко свързани с него. По тази причина злочестият дом бе в началото източник на терзания.

Но за чистата любов не е свойствено дълго да гори така неистово и безмилостно. Душата, обсебена от любовта, може да бъде обгорена и от друг пламък, по-груб и земен. Но свещеният небесен огън кротко огрява сърцето, както е озарил и лицата на дванадесетте[1], събрани заедно, и на всеки е показал неговия брат, просветлен и невредим. След появата на този образ бързо се възвърнало ведрото изражение, смекченият глас, нежните погледи, безмълвното доверие и покой. И макар че все така продължаваше да плаче, в плача на Флорънс имаше успокоение и тя заживя със спомените.

Не след дълго смиреният й поглед започна да се приковава върху златистата вода, танцуваща по стената, на предишното място, в предишния тих час и да следи отлива й. Не след дълго стаята отново свикна с честите й посещения — Флорънс седеше там сама, търпелива и блага както по време на бденията си до малкото му креватче. Когато изведнъж я парваше болката, че то е празно, тя коленичеше до него и отправяше молитва към бога — тя изливаше преизпълнената си от мъка душа да може едно ангелче да я обича и помни.

Не след дълго в печалния дом, така голям и пуст, с тих глас, бавно и пресекливо, тя запяваше в здрача старата мелодия, която той толкова често бе слушал, склонил глава на рамото й. А след това, когато напълно се стъмняше, в стаята едва чуто трепваше музика — пеенето и свиренето бяха тъй тихи, че по-скоро приличаха на жаловито възпоменание за изпълнението й по негова молба през онази последна вечер, отколкото на истинска песен. И това се повтаряше често, много често в сумрачната самота. Откъслечни звуци от мелодията все още трептяха върху клавишите, когато сълзите задушаваха нежния гласец.

Така тя се престраши да погледне ръкоделието, занимавало пръстите й по времето, когато седеше редом с брат си на морския бряг. И така, не след дълго тя отново се залови с него, преизпълнена едва ли не с нежна привързаност, сякаш то имаше съзнание и помнеше Пол. И седнала до прозореца, близо до портрета на майка си, в необитаваната стая, толкова отдавна напусната, тя прекарваше времето си в размишления.

Защо тъй често тъмните й очи се вдигаха от ръкоделието и се насочваха към къщата на румените деца? Те не й напомняха непосредствено за загубата, тъй като бяха все момичета — четири малки сестри. Но и те като нея нямаха майка и живееха с баща си.

Лесно можеше да се разбере кога той не си е в къщи и го очакват да се върне, защото голямото дете винаги се обличаше и заставаше на прозореца в гостната или на балкона. А когато той се задаваше, напрегнатото му лице светваше от радост, а останалите деца на високия прозорец, също така винаги взиращи се, започваха да пляскат с ръце и да барабанят по перваза, като му викаха отгоре. Голямото дете слизаше долу във вестибюла, мушваше ръката си в неговата и го повеждаше нагоре по стълбите. После Флорънс я зърваше да седи до него или на коляното му, да го прегръща ласкаво през шията и да му говори. И макар че те бяха винаги засмени, той често наблюдаваше лицето й, сякаш си мислеше, че тя прилича на починалата си майка. Понякога Флорънс спираше да ги гледа и като избухваше в плач, се скриваше зад завесата, като че ли изплашена, или пък бързо се отдалечаваше от прозореца. Въпреки това нещо я теглеше назад. И ръцете й отново изпускаха забравеното ръкоделие.

Преди години къщата беше необитаема. Дълго бе стояла така. Най-после, по време на отсъствието на Флорънс от дома, в нея се настани това семейство. Те ремонтираха и пребоядисаха къщата, наоколо се появиха птици и цветя и домът придоби съвсем нов вид. Но Флорънс никога не мислеше за къщата. Изцяло я поглъщаха само децата и баща им.

След като той привършваше с обеда си, тя зърваше през отворените прозорци как децата слизат долу със своята гувернантка или бавачка и се струпват около масата. И в тишината на летния ден детските им гласове и звучният им смях зазвънтяваха от другата страна на улицата и нахлуваха в унилата атмосфера на стаята, където седеше тя. После те се изкачваха с баща си по стъпалата нагоре, лудуваха край него, докато той седеше на дивана, или се струпваха на коленете му — истински букет от личица, — а той, изглежда, им разправяше приказка. Или пък се втурваха на балкона и тогава Флорънс бързо се скриваше, за да не помрачи радостта им, когато я видят да седи сама, облечена в черна рокля.

Голямото дете оставаше с баща си, след като другите си отиваха, правеше му чай — малката домакиня бе толкова щастлива, — присядаше и разговаряше с него понякога до прозореца, понякога навътре в стаята, чак докато запалваха свещите. Тя му беше събеседник, макар че бе няколко години по-малка от Флорънс. И приведена над книжката или ръкоделието си, тя изглеждаше уравновесена и очарователно сериозна като голяма жена. Когато ги огряваха свещите, Флорънс не се страхуваше да наблюдава отново от тъмната си стая. Но настанеше ли време детето да каже: „Лека нощ, татко“ и да си легне, още щом то вдигнеше лице към баща си и Флорънс започваше да трепери, да ридае и повече не можеше да гледа.

Преди самата тя да си легне, Флорънс непрестанно се откъсваше от простата песничка, с която толкова често го бе приспивала в далечното минало, или от тихата нежна пресеклива музика и пак се връщаше мислено към този дом. Но размислите й за него, както и наблюденията й, представляваха тайна, заключена в младата й душа.

А дали душата на Флорънс — Флорънс, толкова чистосърдечна и искрена, така достойна за любовта, която той бе хранил към нея и бе изразил шепнешком, с отпаднал глас, в последните си думи, Флорънс, чието открито сърце се отразяваше в прелестното й лице и трептеше във всеки звук на нежния й глас, — дали тази млада душа не таеше и друга тайна? Да. Още една.

Когато всички в къщи заспиваха и светлините угасваха, тя тихо излизаше от стаята си, с безшумни стъпки се спускаше по стълбището и се приближаваше до вратата на баща си. Допряна до нея, притаила дъх, тя отпускаше глава и притискаше устни, обзета от копнежите на своята любов. Всяка нощ тя се свиваше върху студения мраморен под пред вратата и се вслушваше да чуе дъха му. И в своето изгарящо желание да може да прояви към него обичта си, да му бъде утеха, да го накара да приеме нежните грижи на своето самотно дете, ако смееше, тя би паднала на колене пред него със смирена молба.

Един ден, близо седмица след погребението, Флорънс се занимаваше с ръкоделието си, когато се яви Сузан с полузасмяно и полуразплакано лице и съобщи, че е дошъл гостенин.

— Гостенин! При мен ли, Сузан! — възкликна Флорънс и погледна удивено.

— Да, това е прекрасно, нали, мис Флой? — каза Сузан. — Бих искала да ви идват много гости, наистина искам, защото ще се чувствувате по-добре тогава, и по мое мнение колкото по-скоро ние с вас отидем при тези стари хора, семейство Скетълс, мис, толкова по-добре и за двете ни, аз може и да не обичам да живея сред тълпи, мис Флой, но все пак аз не съм стрида.

Справедливо би било спрямо мис Нипър, ако се каже, че тя имаше пред вид по-скоро младата си господарка, отколкото себе си и това се четеше върху лицето й.

— Кой е гостенинът, Сузан?

Сузан избухна истерично — това приличаше толкова на смях, колкото и на плач и толкова на плач, колкото и на смях — и отвърна:

— Мистър Тутс!

Усмивката, явила се върху лицето на Флорънс, мигновено угасна и очите й се наляха със сълзи. Но все пак тя се бе усмихнала и това достави голямо удоволствие на мис Нипър.

— Съвсем същото изпитах и аз, мис Флой — заяви Сузан, като закри очи с престилката си и поклати глава. — Веднага щом видях този наивник в хола, мис Флой, първо прихнах от смях, а после се задавих от сълзи.

Сузан Нипър неволно отново захлипа. В това време мистър Тутс, последвал я по стълбите, напълно несъзнаващ впечатлението, което предизвиква, извести появата си с почукване на вратата и влезе много енергично.

— Здравейте, мис Домби — каза мистър Тутс. — Аз съм добре, благодаря ви. А вие как сте?

Мистър Тутс — едва ли можеше да се намери по-добър човек от него на света, макар че се срещаше тук-там някой друг с по-бистър ум — старателно бе съчинил тази дълга излиятелна реч с цел да облекчи сърцето на Флорънс, а също и своето. Но като разбра, че загуби имуществото си, така да се каже, по неблагоразумен начин и го пропиля цялото, още преди да е седнал, преди Флорънс да е изговорила ни една дума и дори самият той да е престъпил фактически прага, мистър Тутс реши, че е уместно да започне отново.

— Здравейте, мис Домби — каза мистър Тутс. — Аз съм добре, благодаря ви. А вие как сте?

Флорънс му подаде ръка и отговори, че била много добре.

— Аз наистина съм много добре — рече мистър Тутс и седна. — Много съм добре наистина. Не си спомням — отбеляза мистър Тутс, след като поразмисли малко — някога да съм бил по-добре от сега, благодаря.

— Много мило от ваша страна, че дойдохте — обади се Флорънс и се залови за ръкоделието си. — Радвам се да ви видя.

Мистър Тутс й отговори с кикот. Но след като реши, че това поведение може би е твърде невъздържано, той го смени с въздишка. Но след като реши, че това пък може да е твърде тъжно, той отново го смени с кикот. Но понеже не бе удовлетворен нито от единия, нито от другия си отговор, той засумтя.

— Вие бяхте много мил към скъпия ми брат — рече Флорънс, на свой ред поддавайки се на естественото си желание да му достави удоволствие с думите си. — Той често ми разправяше за вас.

— О, това няма никакво значение — бързо отвърна мистър Тутс. — Топло е, нали?

— Времето е чудесно — отговори Флорънс.

— То ми допада — обясни мистър Тутс. — Мисля, че никога не съм бил по-добре от сега. Много съм ви благодарен.

След като съобщи този любопитен и неочакван факт, мистър Тутс пропадна в дълбоката бездна на мълчанието.

— Мисля, че сте напуснали заведението на доктор Блимбър — каза Флорънс, опитвайки се да му помогне да се измъкне.

— Надявам се — отвърна мистър Тутс и отново се сгромоляса надолу.

Очевидно удавен, той полежа на дъното в продължение на десет минути. След като изтече това време, той внезапно изплува и заяви:

— Е! Довиждане, мис Домби.

— Тръгвате ли? — запита Флорънс и стана.

— Впрочем не зная. Не, засега не — заяви мистър Тутс и най-неочаквано отново седна. — Работата е там… казвам аз, мис Домби…

— Не се стеснявайте да говорите пред мен — насърчи го Флорънс с кротка усмивка. — Аз много ще се радвам, ако вие разказвате за брат ми.

— Нима наистина е така? — удиви се Тутс и върху цялото му лице, обикновено така неизразително, бе изписано съчувствие. — Бедничкият Домби! С положителност никога не съм и предполагал, че „Бърджес и Сие“ — едно модно шивашко ателие (но много скъпо), за което често разговаряхме — ще ушие този костюм за такъв случай. — Мистър Тутс бе облечен в траур. — Бедничкият Домби! Чуйте ме! Мис Домби! — бръщолевеше Тутс.

— Да — обади се Флорънс.

— Има един приятел, към когото накрая той много се привърза. Мислех си, че навярно вие ще пожелаете да го задържите като спомен. Нали не сте забравили как той не забравяше за Диоген?

— О, вярно, вярно! — извика Флорънс.

— Бедничкият Домби! И аз не съм забравил — добави Тутс.

Когато видя, че Флорънс се разплака, на Тутс му беше много трудно да преодолее този момент и за малко не се сгромоляса отново в бездната. Спаси го кикотът и го задържа на самия ръб.

— Чуйте ме — продължи той, — мис Домби! Щях да го открадна за десет шилинга, ако те не го даваха, и щях да го сторя, но те бяха доволни да се отърват от него, струва ми се. Ако го искате, той чака долу на вратата. Специално за вас го докарах. Той не е куче за дама, нали разбирате — обясни Тутс, — но за вас навярно това няма значение, нали?

Действително в този момент Диоген — както се увериха те, когато погледнаха към улицата — надзърташе през прозореца на един наемен кабриолет, където го бяха примамили под предлог, че в сламата имало плъхове, за да го докарат до предназначеното място. В интерес на истината той нямаше нищо общо с кученцата за дами. И в неудържимото му желание да се измъкне на свобода неговият вид бе крайно непривлекателен — той джавкаше отривисто с изкривена на една страна муцуна и от енергичното движение при всяко излайване загуби равновесие, катурна се в сламата, а после отново скочи задъхано, с изплезен език, сякаш бе докаран спешно в някой диспансер, за да бъде прегледан.

Но макар че Диоген бе най-смешното куче, което човек би могъл да срещне в един летен ден — изпадащо в нелепи положения, грозновато, тромаво, твърдоглаво, постоянно тласкано от погрешната представа, че наблизо има неприятел, по който е похвално да се лае, — и макар че той съвсем не бе благ по нрав и с положителност не бе умен, а очите му се скриваха от козината, носът му бе комичен, опашката му постоянно играеше и гласът му бе хриплив, поради онова споменаване за него на прощаване и молбата да се грижат за него той бе по-скъп за Флорънс и от най-расовия и красив представител на породата му. Наистина толкова скъп бе същият този грозен Диоген на Флорънс и тя така му се зарадва, че от благодарност пое обсипаната със скъпоценности ръка на мистър Тутс и я целуна. А когато освободеният Диоген се спусна нагоре по стълбите, втурна се в стаята (съвсем не беше лесно по начало да се изкара от кабриолета), завря се под всички мебели подред, омота дългата желязна верига, висяща на шията му, около краката на столовете и масите, а после почна да я тегли, докато очите му се показаха необичайно изпод надвисналата козина, в резултат на това, че едва не изхвръкнаха от орбитите си, и когато изръмжа на мистър Тутс, който демонстрираше своята близост, и стремително се нахвърли върху Таулинсън, вътрешно убеден, че той е неприятелят, по който цял живот бе лаял иззад ъгъла, без да се е срещал с него досега, Флорънс бе толкова доволна от него, сякаш той бе образец на послушанието.

Мистър Тутс така се преизпълни от радост поради успеха на своя подарък и бе толкова очарован да види как Флорънс се навежда над Диоген и поглажда рунтавия му гръб с малката си изящна ръка — Диоген любезно й разреши да го докосва от първия миг на познанството им, — че той бе затруднен да се сбогува и несъмнено вземането на решение да стори това би му отнело много време, ако не бе подпомогнат от самия Диоген, на когото внезапно му хрумна да се разлае по мистър Тутс и да заскача отгоре му с раззината уста. Тъй като не виждаше ясно до какво ще доведат тези подскоци и съзнаваше, че те излагат панталоните, произведение на изкуството на „Бърджес и Сие“, на опасност, мистър Тутс с кикот се измъкна през вратата и след като надникна два-три пъти, без да има определена причина, и всеки път бе посрещан с нова атака от страна на Диоген, той най-после се махна от вратата и си отиде.

— Хайде, Дио! Скъпи Дио! Сдружи се с новата си господарка. Нека да се обичаме, Дио! — говореше Флорънс и милваше рошавата му глава. И Дио, необузданият и разярен Дио — сякаш капналите сълзи проникнаха през дебелата му козина и размекнаха кучешкото му сърце, — допря муцуна до лицето й и се закле във вярност.

Самият Диоген не е говорил така ясно на Александър Велики, както кучето Диоген говореше на Флорънс. Той радостно прие предложението на малката си господарка и се посвети на службата си при нея. Незабавно в ъгъла му бе предоставено угощение и след като се наяде и напи до насита, той отиде до прозореца, където седеше наблюдаващата всичко Флорънс, вдигна се на задните си крака, непохватно постави предните си лапи на раменете й, близна лицето и ръцете й, положи голямата си глава на гръдта й, като си въртеше опашката, докато се умори. Най-накрая Диоген се сви на кълбо в нозете й и заспа.

Макар че мис Нипър бе неспокойна по отношение на кучетата и считаше за нужно да влиза в стаята със старателно повдигната пола — сякаш пресичаше поток, стъпвайки по камъните, — а също така и да надава леки писъци и да се качва на столовете при протяганията на Диоген, тя посвоему бе трогната от вниманието на мистър Тутс и при вида на Флорънс, така зарадвана от привързаността и присъствието на този неизискан приятел на малкия Пол, не можеше да не си направи някои умозаключения, от които очите й се навлажниха. Мистър Домби, като един от обектите на размишленията й, навярно по силата на асоциациите бе свързан с кучето. Във всеки случай, след като цялата вечер наблюдава Диоген и господарката си и след като с голяма охота се потруди да приготви легло за Диоген в преддверието на стаята на господарката му, тя набързо съобщи на Флорънс, преди да се сбогува с нея преди лягане:

— Баща ви заминава, мис Флой, утре сутринта.

— Утре сутринта ли, Сузан?

— Да, мис, такива са разпорежданията. Рано сутринта.

— Знаеш ли — попита Флорънс, като гледаше встрани от нея — къде заминава татко, Сузан?

— Не съвсем, мис. Той първо ще се срещне с този безценен майор, но трябва да си призная, че ако се наложи самата аз да се запознавам с някакъв майор (да ме пази господ), той няма да бъде син.

— Тихо, Сузан — кротко каза Флорънс.

— Какво пък, мис Флой! — отвърна мис Нипър, така пламнала от възмущение, че още по-малко от друг път обръщаше внимание на точките в изречението. — Нищо не мога да направя, той наистина е син и докато съм християнка, макар и непретенциозна, или ще имам приятели с естествен цвят, или никакви.

От казаното по-нататък стана ясно какви сведения бе събрала тя отдолу — мисис Чик предложила майора за придружител на мистър Домби и след известно колебание мистър Домби отправил към него покана.

— Представете си, разправят, че ТОЙ щял да внесе разнообразие! — продума на себе си мис Нипър с безгранично презрение. — Ако той ще внася разнообразие, предпочитам тогава монотонността.

— Лека нощ, Сузан — каза Флорънс.

— Лека нощ, моя скъпа, мила мис Флой.

Състрадателният й тон докосна струна, толкова често болезнено засягана, макар болката никога да не се проявяваше в присъствието на Сузан или на когото и да било друг. Когато остана сама, Флорънс опря глава върху едната си ръка, притисна другата към натежалото си от мъка сърце и се отдаде изцяло на своята скръб.

Беше дъждовна нощ и капките тъжно и уморено почукваха и се стичаха по стъклата. Вятърът унило духаше и обгръщаше къщата със стенания, сякаш се терзаеше от болка или печал. Потръпващите дървета издаваха пронизителен звук. Тя седеше и плачеше, а времето течеше и камбаните навън мрачно удариха в полунощ.

На години Флорънс беше почти дете — още ненавършила четиринадесет — и такъв самотен и страшен час в огромната къща, където Смъртта съвсем наскоро бе причинила жестоко опустошение, би навеял и на по-възрастен човек смътни мисли за ужасни неща. Но невинното й въображение бе до такава степен обладано от едно-единствено чувство, че то изключваше всичко друго. Съзнанието й изцяло беше погълнато от любов — неспокойна любов наистина и отритната, — но непрестанно насочена към баща й.

Почукването на дъжда, стенанията на вятъра, поклащането на дърветата, тържественото биене на часовниците не бяха в състояние да разсеят това единствено чувство или да притъпят силата му. Нейните спомени за скъпото умряло момче — а те никога не я напускаха — се сливаха с това чувство в едно цяло. Ох, да бъде отблъсната, така забравена, никога да не е съзирала баща си и да не се е докосвала до него от онзи час насам!

Тя не можеше да си легне, бедното дете, и оттогава досега никога не си бе лягала, без нощем да отиде на поклонение пред вратата му. Странна и тъжна гледка би било да се види как тя безшумно се прокрадва в гъстия мрак надолу по стъпалата, как с разтуптяно сърце и невиждащи очи, със свободно и небрежно разпусната коса спира пред вратата и допира до нея отвън мократа си от сълзи буза. Но нощта скриваше всичко и никой нищо не усещаше.

Веднага щом докосна вратата тази вечер, Флорънс забеляза, че тя е отворена. За първи път тя бе отворена, макар и едва открехната, и вътре светеше. Първоначалната реакция на плахото дете — и то се поддаде на нея — бе незабавно да се оттегли. А следващата — да се върне обратно и да влезе, поради което тя нерешително се поспря на стълбището.

Въпреки че пролуката бе съвсем тясна, отворената врата събуждаше надежди. Окуражително бе да се види идващият отвътре лъч светлина, прокрадващ се през тъмния мрачен вход и хвърлящ бледа ивица върху мраморния под. Почти без да съзнава какво върши, тя се извърна, тласкана от напиращата в нея любов, и с леко вдигнати и разтреперани ръце, крадешком влезе вътре.

Баща й седеше посред стаята на старата си маса. Той бе подреждал документи и унищожавал други и ненужните останки лежаха пред него. Едри капки дъжд се стичаха по прозорците в предната стая, където той толкова често бе наблюдавал като бебе бедния Пол, и отвън долитаха тихите жалби на вятъра.

Но той не ги чуваше. Седеше, забил поглед в масата, така потънал в мисли, че далеч по-тежък вървеж от леките стъпки на дъщеря му не би могъл да привлече вниманието му. Лицето му бе извърнато към нея. На мъждивата светлина и в изнурения час то изглеждаше изпито и измъчено. Наоколо го обгръщаше безпросветна самота и това пробуди жал в душата на Флорънс.

— Татко! Татко! Проговори ми, скъпи татко!

Той се стресна от гласа й и скочи от стола си. Тя бе съвсем близо до него, с протегнати ръце, но той се дръпна.

— Какво се е случило? — строго попита бащата. — Защо си дошла тук? От какво си се изплашила?

Ако нещо я бе изплашило, то това бе лицето му, обърнато към нея. Пламенната любов в сърцето на малката му дъщеря застина и тя стоеше и го гледаше като вкаменена.

Върху това лице нямаше и следа от нежност или съчувствие. Не се забелязваше никакъв проблясък на интерес, родителско чувство или жалост. То промени израза си, но по друг начин. Предишното безразличие и студена сдържаност отстъпиха място на нещо друго, какво точно, тя никога не разбра и не се опита да разбере, но въпреки всичко усети цялата му сила и го почувствува добре, без да знае какво е — то сякаш хвърли сянка върху главата й.

Дали той съзря пред себе си съперницата на сина си, спечелила здравето и живота? Дали видя в нея своята собствена съперница, спечелила любовта на сина му? Дали безумна ревност и уязвена гордост отравяха нежните спомени, поради които би трябвало да я обича и тя да му е скъпа? Възможно ли бе да изпитва злоба, като я гледа така красива и преизпълнена със сили, и се сеща за малкото си момче?

Флорънс не си мислеше за подобни неща. Но любовта мигновено усеща кога е отритната и безнадеждна. И докато стоеше и се взираше в лицето на баща си, надеждата напълно я напусна.

— Питам те, Флорънс, изплашила ли си се? Случило ли се е нещо, че идваш тук?

— Дойдох, татко…

— Въпреки забраната ми. Защо?

Флорънс почувствува, че той съзнава защо — то бе ясно изписано на лицето му, и тя отпусна глава върху ръцете си с едно проточено тихо ридание.

След години той щеше да си спомни за това ридание в стаята му. То се стопи във въздуха, още преди мистър Домби да е нарушил мълчанието. Той смяташе, че моментално го е забравил, но то заседна в съзнанието му. След години той щеше да си спомни за него.

Той я хвана за ръката. Пръстите му бяха студени, безжизнени и едва я докосваха.

— Струва ми се, че си уморена — рече той, взе лампата и я поведе към вратата — и ти е нужна почивка. На всички ни е нужна почивка. Върви, Флорънс. Бълнувала си нещо.

Това, за което бе бълнувала, приключи — бог да й е на помощ — и тя чувствуваше, че повече няма да го изпита.

— Ще стоя тук да ти осветявам стълбите. Нагоре цялата къща принадлежи на теб — бавно рече баща й. — Сега ти си господарката. Лека нощ!

Все така закрила лице, тя изхлипа, отвърна: „Лека нощ, скъпи татко“ и безмълвно се заизкачва. Веднъж се обърна, сякаш искаше отново да се върне при него, но се страхуваше. За миг й мина тази мисъл, твърде безнадеждна, за да й се придава значение. А баща й стоеше там, осветявайки пътя, суров, неотзивчив, неподвижен — докато трепкащата рокля на прелестното му дете се скри в мрака.

След години той щеше да си спомни за това ридание. Дъждът, който чука по покрива, вятърът, който стене отвън, навярно предвещават такова нещо с печалните си звуци. След години той щеше да си спомни за него.

Последния път, когато я бе наблюдавал от същото място как върви нагоре по стълбите, тя носеше на ръце братчето си. Този спомен не събуди в сърцето му нежност към нея, а още по-голяма суровост и той влезе в стаята си, заключи вратата, седна на стола и заплака за починалото си момче.

Диоген бодърствуваше на своя пост и очакваше малката си господарка.

— Ох, Дио! Ох, скъпи Дио! Обичай ме заради него.

Диоген вече я обичаше заради нея самата и не се стесняваше да й засвидетелствува това. И така, той се държа извънредно нелепо, като тромаво описа в преддверието най-разнообразни скокове, а накрая, когато бедната Флорънс най-сетне заспа и й се присъниха румените деца от отсрещната къща, той с драскане отвори вратата на спалнята й, направи от постелята си възглавница, опъна се върху пода, доколкото му позволяваше синджирът, с глава, обърната към Флорънс, и като я гледаше лениво, отдолу нагоре, с крайчеца на очите си, примигвайки непрестанно, той самият заспа и в съня си, видял своя неприятел, дрезгаво излайваше.

Бележки

[1] Лицата на дванадесетте — дванадесетте апостоли.