Чарлз Дикенс
Домби и син (16) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XV
Изумителната изобретателност на капитан Кътъл и новите перспективи за Уолтър Гей

В продължение на няколко дни Уолтър не можеше да реши какво да прави с назначението в Барбадос. Той дори хранеше слаба надежда, че навярно мистър Домби не бе имал пред вид това, което нареди, или пък че ще промени решението си и ще съобщи да не заминава. След като нищо обаче не се случи, поне отчасти в подкрепа на тази догадка (сама по себе си твърде невероятна), а дните летяха и нямаше време за губене, той разбра, че трябва да действува без повече колебания.

Основното затруднение за Уолтър бе как да съобщи за служебната си промяна на чичо Сол, след като съзнаваше, че това би било за него ужасен удар. Беше му безкрайно трудно да съкрушава чичо си Сол с такава потресаваща вест, тъй като напоследък той се бе много съвзел и бе станал толкова весел, че малката гостна отзад отново бе заприличала на себе си. Чичо Сол бе заплатил първата определена вноска от дълга си към мистър Домби и хранеше надеждата, че ще се справи и с останалите. И необходимостта да бъде сломен отново, когато той толкова мъжествено се бе справил с неволите си, бе извънредно печална.

Не можеше да става и дума да избяга, без да се обади. Чичо му трябваше предварително да бъде уведомен, но въпросът беше по какъв начин да му се съобщи. Що се отнася до това дали да замине, или не, Уолтър считаше, че не е в негова власт да вземе решение. Мистър Домби правилно бе отбелязал, че той е млад и че финансовото положение на чичо му не е завидно. А когато бе изрекъл останалото, видът на мистър Домби недвусмислено показваше, че ако Уолтър откаже да замине, той би могъл да остане у дома си, щом желае това, но не и в неговата кантора. На тях двамата с чичо му им тежеше голямо задължение спрямо мистър Домби, измолено лично от самия Уолтър. Дълбоко в себе си той се бе отчаял, че някога ще спечели благоразположението на този джентълмен и бе почувствувал склонност понякога да проявява съвсем неоправдано пренебрежение към него. Но дългът си беше дълг — поне Уолтър така мислеше, — а дългът трябваше да се изпълнява.

Когато мистър Домби го бе погледнал и казал, че бил млад, а финансовото положение на чичо му не било завидно, на лицето му се бе изписало презрение, както и пренебрежителната и унизителна мисъл, че Уолтър би бил доволен да живее като лентяй на гърба на един изнемощял, възрастен човек. Това болезнено бе засегнало щедрата душа на момчето. Решил да докаже на мистър Домби — доколкото можеше да се даде доказателство за това без словесни обяснения, — че неправилно е преценил характера му, Уолтър се постара след разговора относно Антилските острови да прояви още по-голяма бодрост и активност — доколкото бе възможно да се проявят по-голяма акуратност и изпълнителност от неговите. Той бе твърде млад и неопитен, за да допусне, че вероятно именно тези негови качества не се нравят на мистър Домби, а да проявяваш устойчивост и добронамереност, когато над теб тегне като облак силната неприязън на мистър Домби, независимо дали справедлива, или не, не беше начин да му се издигнеш в очите. Твърде вероятно бе обаче — твърде вероятно наистина, — че властният човек бе възприел тази нова проява на добросъвестност като предизвикателство и имаше намерение да я смачка.

„Е, в края на краищата трябва да се каже на чичо Сол“ — помисли си Уолтър и въздъхна.

И тъй като Уолтър се опасяваше, че ако сам съобщи новината на чичо си и пръв види реакцията, която тя би предизвикала, изписана върху сбръчканото му лице, гласът му може малко да се разтрепера, а физиономията му да не излъчва такава бодрост, каквато би желал и затова той реши да се възползува от услугите на всемогъщия посредник — капитан Кътъл. И така, когато дойде неделята, след закуска той тръгна, за да посети отново жилището на капитан Кътъл.

По пътя той не без удоволствие си припомни, че всяка сутрин в неделя мисис Макстинджър изминава огромно разстояние, за да присъствува на проповедите на преподобния Мелхиседек Хаулър, който, след като един ден бе уволнен от службата си в западноиндийските докове въз основа на невярно подозрение (хвърлено нарочно върху него от общия враг), че пробивал със свредел бъчвите и подлагал устни в отвърстието, предсказал, че краят на света щял да настъпи в десет часа сутринта две години след този ден и съответно отворил зала за приемане на дами и господа, привърженици на сектата на Гръмогласните[1], и още на първата сбирка предупрежденията на преподобния Мелхиседек направили такова потресаващо впечатление на присъствуващите, че в екзалтираното си изпълнение на свещената джига, с която службата приключила, цялото стадо нахлуло долу в кухнята и повредило пресата за изцеждане на пране, собственост на един от паството.

В момент на необикновено оживление същата вечер, когато бяха заплатили на оценителя Брогли, капитанът бе доверил всичко това на Уолтър и чичо му в промеждутъците между поредните изпълнения на прекрасната Пег. Самият капитан редовно присъствуваше на службите в кварталната черква, където всяка неделя се издигаше знамето на Обединеното кралство и където той имаше добрината, тъй като енорийският служител беше изнемощял, да контролира момчетата, сред които се ползуваше с голям авторитет благодарение на загадъчната си кука. Добре запознат с неизменността в привичките на капитана, Уолтър бързаше с всичка сила, за да го свари, преди да е излязъл. И той разви такава скорост, че когато свърна в Бриг Плейс, изпита удоволствието да зърне широкото синьо палто и жилетката, изложени на слънце на отворения му прозорец.

Изглеждаше невероятно, че един простосмъртен може да види палтото и жилетката не върху капитана, но той очевидно не бе облечен в тях, тъй като в противен случай — къщите в Бриг Плейс не бяха високи — краката му биха препречвали входната врата, а тя бе напълно свободна. Крайно озадачен от това откритие, Уолтър почука веднъж.

— Стинджър — обади се отчетливо горе от стаята си капитанът, без да проявява никакъв интерес. Затова Уолтър почука два пъти.

— Кътъл — отговори капитанът след двете почуквания и веднага след това се появи на прозореца — облечен в чиста риза, с тиранти, с небрежно увит около врата шал, напомнящ намотано въже, с твърдо колосаната шапка на глава — и се надвеси над широкото си синьо палто и жилетка.

— Уол’р! — възкликна капитанът, като го погледна с изумление отгоре.

— Да, да, капитан Кътъл — отговори Уолтър, — аз съм.

— Какво се е случило, момчето ми? — с голяма загриженост попита капитанът. — Да не би Джилс пак да е загазил?

— Не, не — каза Уолтър. — Чичо ми е добре, капитан Кътъл.

Капитанът изрази своето задоволство и каза, че ще слезе да отвори вратата, както и стори.

— Подранил си, Уол’р — рече капитанът, като го поглеждаше все още със съмнение, докато се изкачиха горе.

— Ами всъщност, капитан Кътъл — заговори Уолтър и седна, — страхувах се да не сте излезли, а искам да се възползувам от приятелския ви съвет.

— Ще го получиш — отсече капитанът. — Какво да ти предложа?

— Вашето мнение, капитан Кътъл — с усмивка отвърна Уолтър. — Това е единственото, което желая.

— Говори тогава — подкани го капитанът. — На твое разположение съм, момчето ми.

Уолтър му разправи какво се бе случило, каза му за затруднението, което изпитвал по отношение на чичо си, и за това какво облекчение би било за него, ако със своята доброта капитан Кътъл му помогнел да се изгладят нещата. Безкрайното слисване на капитан Кътъл и ужасът му пред перспективата, разкрила се пред него, постепенно до такава степен го обсебиха, че лицето му напълно загуби всякакво изражение, а синият му костюм, твърдо колосаната шапка и куката несъмнено загубиха своя собственик.

— Разбирате ли, капитан Кътъл — продължи Уолтър, — що се отнася до мен, аз съм млад, както казва мистър Домби, и няма какво да ме мислят. Знам, че трябва да си пробивам път в живота. Но докато идвах насам, размишлявах върху две неща относно чичо ми, на които трябва да обърна особено внимание. Не искам да кажа, че заслужавам да бъда неговата гордост и радост в живота… смятам, че вярвате на искреността ми… но аз наистина представлявам това за него. Не мислите ли, че е така?

Капитанът сякаш направи усилие да изплува от дълбините на своето слисване и да възвърне изражението си, но тъй като опитът бе неуспешен, твърдо колосаната шапка само кимна, като безмълвно изрази непроизносимото мнение.

— Дори да съм жив и здрав — каза Уолтър, — а аз не се съмнявам в това, когато напусна Англия, едва ли мога да се надявам, че отново ще видя чичо си. Той е стар, капитан Кътъл, и освен това животът му е изпълнен с привички.

— Чакай, Уол’р! С привична липса на клиенти! — обади се Кътъл, като внезапно дойде на себе си.

— Съвсем вярно — съгласи се Уолтър и поклати глава, — но въпреки това, капитан Кътъл, той е човек на навиците. И ако той би по-скоро умрял, вместо да загуби стоката си и всички тези вещи, с които от години наред е свикнал, не мислиш ли, че още по-бързо би умрял, ако загуби…

— Своя племенник — добави капитанът. — Правилно!

— В такъв случай — продължи Уолтър, като се опитваше да говори бодро — трябва да направим всичко възможно, за да му внушим, че в края на краищата раздялата е само временна. Но тъй като аз добре знам как стоят нещата или поне се опасявам, че знам, капитан Кътъл, а освен това имам големи основания да изпитвам към него обич, морални задължения и почит, опасявам се, че ако опитам да го увещавам, съвсем ще се проваля. Поради тази основна причина искам вие да му съобщите новината. Това е първото нещо.

— Обърни на един румб — замислено отбеляза капитанът.

— Какво казахте, капитан Кътъл? — попита Уолтър.

— Дръж се здраво! — отвърна капитанът, потънал в размишления.

Уолтър изчака да разбере дали капитанът има какво друго конкретно да добави към това, но тъй като той мълчеше, продължи:

— Сега второто нещо, капитан Кътъл. Съжалявам, но трябва да призная, че не се ползувам с благоразположението на мистър Домби. Винаги съм се старал да изпълнявам всичко колкото може по-добре и съм го правел, но той не ме обича. Навярно не е отговорен за своите симпатии и антипатии. Нищо не мога да кажа по този въпрос. Само казвам, че несъмнено не ме обича. Той не ме назначава на този пост, защото е изгоден. Счита, че е под достойнството му да го представя за по-изгоден, отколкото е всъщност. Много се съмнявам дали този пост би могъл да ми помогне да се издигна в службата, или е само средство да се избавят от мен и да ме отстранят от пътя. Не трябва да казваме и дума за това на чичо ми, капитан Кътъл, а да представим нещата колкото може по-благоприятни и многообещаващи. А като ви обяснявам как всъщност стоят нещата, правя го, за да имам приятел в родината, запознат с истинското ми положение, и да може, в случай че се наложи, да ми окаже помощ, когато аз се намирам толкова далеч оттук.

— Уол’р, момчето ми — отвърна капитанът, — в Соломоновите притчи ще срещнеш следните думи: „Нека никога да не ни липсва приятел в нужда, нито пък бутилка, която да му дадем!“ Когато срещнеш това, отбележи го.

Тук капитанът протегна ръка към Уолтър и в жеста му, извънредно красноречив, имаше безпределна преданост. В същото време (тъй като се гордееше с точността и уместността на изречения от него цитат) повтори: „Когато срещнеш това, отбележи го.“

— Капитан Кътъл — рече Уолтър и едва успя да обгърне и с двете си ръце огромния юмрук на капитана, протегнат към него, — след чичо Сол най-много обичам вас. Зная, че няма друг човек на света, в когото мога да имам такова доверие. Колкото до собственото ми заминаване, капитан Кътъл, това не ме тревожи. Защо да ме тревожи? Ако бях свободен сам да уреждам живота си… ако бях свободен да замина като обикновен моряк… ако бях свободен по своя воля да дръзна и да се отправя към най-далечния край на света… аз с радост бих тръгнал. С радост бих тръгнал преди много години и бих поел риска на последствията. Но това беше напълно против волята на чичо ми и не отговаряше на плановете, които той бе изградил за мен, и така въпросът бе решен. Но смятам, капитан Кътъл, че през цялото време сме имали малко погрешни впечатления и че що се отнася до издигането ми в службата, положението ми не е по-добро сега, отколкото когато за пръв път постъпих във фирмата на мистър Домби… Дори навярно е малко по-лошо, защото фирмата тогава би могла да прояви благоразположение към мен, а сега е сигурно, че не се ползувам с такова.

— Обърни се пак, Уитингтън — промърмори печално капитанът, като известно време наблюдава Уолтър.

— Да — със смях отвърна Уолтър, — страхувам се, че човек трябва много пъти да се обръща, капитан Кътъл, докато му излезе късмет като този на Уитингтън. Не че се оплаквам — добави той със свойствения си възбуден, оживен, енергичен вид. — Няма от какво да се оплаквам. Аз съм обезпечен. Мога да преживявам. Когато оставя чичо си, оставям го във ваши ръце и никой не би се грижил за него по-добре, капитан Кътъл. Не ви разправям всичко това от отчаяние, съвсем не, а да ви убедя, че във фирмата на мистър Домби аз нямам право на избор и че трябва да отивам там, където ме пращат, и да приемам това, което ми се предлага. За чичо ми е по-изгодно, че ще бъда назначен далеч оттук, тъй като според него мистър Домби му е добър приятел и той се прояви като такъв, добре знаете кога, капитан Кътъл. И аз съм дълбоко убеден, че мистър Домби ще бъде не по-лош приятел, когато мен ме няма тук да събуждам у него антипатия. Така че ура за Антилските острови, капитан Кътъл! Как беше онази песен, която моряците пеят?

Към пристанището в Барбадос, момчета!

Весело напред!

Стара Англия зад нас остана!

Весело напред!

Тук капитанът се включи гръмогласно:

Весело напред! Весело напред!

Весело напред!

Когато този припев достигна до тънкия слух на един ревностен шкипер, не съвсем трезвен, живущ отсреща, който веднага скочи от кревата, отвори със замах прозореца и заприглася от другата страна на улицата с цяло гърло, получи се добър ефект. Щом му стана невъзможно повече да поддържа последния тон, шкиперът изрева едно ужасяващо „ахой“, отчасти като дружелюбен поздрав и отчасти за да покаже, че изобщо не е задъхан. След като стори това, той отново затвори прозореца и си легна.

— А сега, капитан Кътъл — каза Уолтър и му подаде синьото палто и жилетката много припряно, — ако дойдете да съобщите новината на чичо Сол (която той с пълно право трябваше да научи твърде отдавна), аз ще ви оставя на вратата, разбирате ли, и ще се разхождам до късно.

Капитанът обаче сякаш съвсем не бе зарадван от поръчението и във всеки случай никак не разчиташе на силите си да се справи с него. Неговите планове за бъдещето и събитията в живота на Уолтър бяха толкова различни и така дълбоко го удовлетворяваха, той толкова често се бе поздравявал за проницателността и далновидността на тези планове, като ги бе намирал цялостни и съвършени във всяко отношение, че се изискваше голямо усилие на волята, за да може сега той да понесе внезапното им разбиване, а дори и да съдействува за тяхното унищожаване. Освен това на капитана му беше много трудно да разтовари предишните си представи по този въпрос и да качи съвсем нов товар на борда с такава бързина, каквато обстоятелствата изискваха, и то без да обърква и разменя стоките. Следователно, вместо да си сложи палтото и жилетката с трескавост, която единствено би могла да съответствува на душевното състояние, обзело Уолтър, той изобщо отказа да се облече в тези одежди в момента и уведоми Уолтър, че в такива сериозни моменти било необходимо да му разрешат „малко да си погризе ноктите“.

— Това ми е стар навик, Уол’р — поясни капитанът, — вече от петдесет години. Когато видиш Нед Кътъл да си гризе ноктите, Уол’р, трябва да знаеш, че е заседнал на плитко.

След тези думи капитанът постави желязната си кука между зъбите, сякаш тя бе ръка, и с мъдър и дълбокомислен вид, израз на самото вглъбяване и извисяване, свойствени на всяко философско размишление и сериозно изследване, той се впусна в разглеждане на проблема от най-различни гледни точки.

— Имам един приятел — разсеяно промърмори капитанът, — но в момента той плава около бреговете на Уитби, който сега би изказал такова мнение по този въпрос, както и по какъвто и да било друг, че ще излезе с шест точки пред парламента и ще го бие. На два пъти е падал зад борда, същият този човек — продължи капитанът, — и нищо му няма. Когато бил чирак, го удряли в продължение на три седмици (с прекъсвания) с желязна верига по главата. И въпреки това няма човек с по-бистър ум от неговия.

Въпреки своето уважение към капитан Кътъл, Уолтър не можеше да не изпита вътрешна радост поради отсъствието на този мъдрец и да не пожелае с цялата си душа този остър интелект да не бъде въвличан в затрудненията му, докато те напълно се разрешат.

— Ако вземеш и покажеш на този човек шамандурата на Нор[2] — със същия тон продължи капитанът — и го попиташ за мнението му, Уол’р, той ще ти изрази мнение, което има такова отношение към шамандурата, каквото имат и копчетата на чичо ти. Никъде няма такъв човек — поне на два крака, — който да може да се мери с него. С него никой не би могъл да се мери!

— Как се казва той, капитан Кътъл? — запита Уолтър с намерението да прояви интерес към приятеля на капитана.

— Казва се Бънсби — отвърна капитанът. — Но, боже мой, при такъв ум името няма никакво значение.

Капитанът не изясни по-нататък точно какъв смисъл бе вложил в последната похвална фраза, а и Уолтър не се опита да го открие. Когато младежът започна пак да премисля основните моменти в своите истории с възбуденост, произтичаща както от характера му, така и от самото положение, той не след дълго забеляза, че капитанът отново е изпаднал в предишното си дълбокомислено състояние и че макар да го наблюдава изпод рунтавите си вежди с втренчен поглед, той очевидно нито го вижда, нито го чува, а продължава да седи, потънал в размисли.

Всъщност капитан Кътъл разгърна кроежите си с такъв голям размах, че вместо изобщо да засяда на плитко, скоро той навлезе в най-дълбоките води, където неговата проницателност бе безбрежна. Постепенно на капитана стана пределно ясно, че тук има някаква грешка, че несъмнено много по-вероятно е тази грешка да е допусната от Уолтър, а не от него, че ако наистина на пътя се изпречва някакъв проект, свързан с Източна Индия, той съвсем не е такъв, какъвто го счита Уолтър, който е толкова млад и припрян, а би могъл само да бъде ново средство, за да се предостави щастието на младежа в необикновено кратък срок. „Ако има някакви незначителни търкания помежду им — мислеше си капитанът, като имаше пред вид Уолтър и мистър Домби, — нужна е само една навреме казана дума от приятел и на двете страни, за да се оправят и изгладят нещата и всичко да бъде наред.“ Умозаключението на капитан Кътъл в резултат на тези размишления бе, че след като вече е имал удоволствието да се запознае с мистър Домби и да прекара в Брайтън много приятен половин час в компанията му (същата сутрин, когато взеха назаем парите) и след като в качеството си на светски хора, разбиращи се помежду си, еднакво склонни да изглаждат нещата, те биха могли лесно да изяснят такова дребно недоразумение и да стигнат до същността, то като приятел капитанът бе длъжен, без да споменава засега ни дума за това пред Уолтър, просто да отиде до къщата на мистър Домби, да каже на слугата: „Би ли бил така добър, момчето ми, да съобщиш, че е дошъл капитан Кътъл“, да се срещне с мистър Домби в дух на взаимно доверие, да закачи с куката си петлицата му, да обсъдят въпроса, да го разрешат и капитанът тържествуващ да си отиде.

Когато тези съображения минаха през главата на капитана и постепенно добиха форма, физиономията му се проясни, подобно навъсено утро, отстъпващо пред слънчевото пладне. Веждите му, до този момент в истинския смисъл зловещо навъсени, вече не бяха така щръкнали, а се позагладиха и успокоиха. Очите му, почти напълно скрили се от жестокото умствено напрежение, широко се отвориха. А усмивката му, която отначало се ограничаваше само в три точки — едната в дясното ъгълче на устата, а другите две в ъгълчетата на очите, — постепенно се разля по цялото му лице и като заструи по челото, повдигна твърдо колосаната шапка — тя сякаш също бе заседнала на плитко с капитана, а сега и тя като него отново щастливо заплува.

Най-после капитанът спря да гризе ноктите си и каза:

— Е, Уол’р, момчето ми, ако можеш да ми помогнеш да си облека моряшката униформа — той имаше пред вид сакото и жилетката си.

На Уолтър и през ум не му минаваше защо капитанът с такова старание завързва връзката си, като засука краищата й на масури и ги промуши през една масивна златна халка, върху която, в памет на починал приятел, бяха изобразени гроб, малка желязна ограда и дърво. Нито пък защо капитанът изтегли яката на ризата си до крайна степен, доколкото позволяваше ирландското му бельо отдолу, а след това се разкраси с един чифт наочници. Не проумяваше и защо си изу обувките и си сложи безподобен чифт боти, които носеше само в извънредни случаи. След като най-после бе напълно доволен от облеклото си и се огледа от главата до петите в огледалцето за бръснене, което за целта специално откачи от стената, капитанът пое своя бастун на бучки и заяви, че бил готов.

Когато излязоха на улицата, капитанът се движеше с по-голямо самодоволство от друг път, но Уолтър предположи, че това се дължи на ботите и не обърна внимание. След като повървяха малко, те срещнаха една жена, продаваща цветя. Капитанът се закова на място, сякаш бе осенен от щастлива идея, и закупи най-голямата връзка в кошницата — великолепен букет във форма на ветрило, с обиколка два фута и половина, състоящ се от най-прелестните цветя на света.

Въоръжен с този малък подарък, предназначен за мистър Домби, капитан Кътъл продължи да върви редом с Уолтър, докато стигнаха вратата на майстора за корабни уреди, пред която и двамата спряха.

— Влизате ли? — попита Уолтър.

— Да — отвърна капитанът, като усети, че трябва да се отърве от Уолтър, преди да продължи по-нататък, и да отложи заплануваната си визита за по-късен час на деня.

— Няма да забравите нищо, нали?

— Няма — отговори капитанът.

— Тръгвам веднага да се разхождам — каза Уолтър — и не ще ви преча, капитан Кътъл.

— Разхождай се дълго, момчето ми! — извика капитанът след него. Уолтър му махна с ръка в знак на съгласие и продължи пътя си.

Той нямаше къде да отиде, но реши да излезе в полето — там ще може да мисли за пълния с неизвестности живот пред себе си и присядайки под някое дърво, да се отдаде на кротки размишления. Най-хубавите поля според него се намираха близо до Хампстед, а най-краткият път, за да стигне до тях, бе покрай къщата на мистър Домби.

Той мина покрай нея и погледна смръщената й фасада — къщата бе внушителна и мрачна както винаги. Всички щори бяха спуснати, но прозорците на горния етаж зееха широко отворени, а лекият ветрец разклащаше завесите и ги развяваше и това внасяше единственото оживление във външния вид на дома. Уолтър отмина с тихи крачки и бе доволен, когато стигна до съседните къщи и домът остана зад гърба му.

После се обърна да го огледа — с любопитство, което този дом винаги бе предизвиквал у него още от времето на приключението със загубеното дете преди години. Обърна специално внимание на прозорците на горния етаж. Докато стоеше така погълнат, до вратата се приближи каляска и представителен джентълмен, облечен в черно, с масивна часовникова верижка, слезе оттам и се скри в къщата. Когато после си спомни за този джентълмен и неговия екипаж, без всякакво колебание Уолтър реши, че е бил лекар. Зачуди се кой ли е болен. Но той направи това откритие чак след като бе изминал известно разстояние, мислейки разсеяно за други неща.

Впрочем тези размишления бяха свързани с дома на мистър Домби. Уолтър с удоволствие си представи, че навярно ще дойде време, когато красивото момиче, неговата отдавнашна приятелка, проявявала винаги признателност към него и радост, че го вижда, ще предизвика интерес у брат си към Уолтър и ще промени съдбата му за добро. Приятно му беше да си мечтае за това — в този момент по-скоро заради самото удоволствие, предизвикано от представата, че тя ще продължава да си спомня за него, отколкото заради материалните облаги, които би могъл да получи. Но в душата му се надигна едно друго, по-трезво съображение, че ако дотогава е жив, той ще бъде далеч, отвъд океана, потънал в забвение, а тя — омъжена, щастлива, богата и високомерна. При тази промяна на обстоятелствата тя с пълно основание би могла да си спомня за него само както би си спомняла за някоя от старите си детски играчки. Не, дори по-малко.

Но Уолтър така беше идеализирал хубавата Флорънс, която бе намерил по време на скитанията й из изпълнените с опасности улици, и до такава степен я бе свързал единствено с невинната й признателност от онази вечер, изразена чистосърдечно и искрено, че се изчерви като предател поради допускането на възможността тя някога да стане високомерна. От друга страна, представите му дотолкова бяха плод на неговата фантазия, че му се струваше не по-малко предателство да мисли за нея като за зряла жена, изобщо да я вижда по друг начин освен като познатото, непосредствено, кротко, очарователно малко създание, каквото бе тя в дните на Добрата мисис Браун. Накратко казано, Уолтър реши, че бе крайно неблагоразумно изобщо да разсъждава за Флорънс и че не може нищо друго да направи, освен да съхрани в съзнанието си образа й като нещо скъпоценно, недостижимо, непроменливо и неопределено — неопределено във всяко друго отношение, но не и в способността си да му доставя радост и да го отклонява, подобно ангелска ръка, от недостойни деяния.

Дълго се скита Уолтър из полята през този ден, като се заслушваше в птиците, неделните камбани и приглушения шум на града, вдъхваше благоуханията, отправяше от време на време поглед към неясния хоризонт, отвъд който започваше неговото пътешествие и се намираше мястото на назначението му, а после пак оглеждаше зелените английски ливади и родния пейзаж. Но нито веднъж той не си представи заминаването си съвсем конкретно и като че нехайно отпъждаше мисълта за това с всеки изминат час, с всяка измината минута, без обаче нито за миг да прекъсва размишленията си.

Полята бяха останали зад гърба му, а Уолтър се бе вече отправил към къщи, все така вглъбен в себе си, когато изведнъж дочу мъжки глас, а след него женски, викащ го високо по име. Много изумен, той бързо се извърна и видя, че една наета под наем карета, отиваща в обратна посока, бе спряла недалеч от него и кочияшът, показал се от прозорчето си, му правеше знаци с камшика, а младата жена вътре се бе надвесила навън и му махаше извънредно енергично. Той изтича до каретата и разпозна в младата жена мис Нипър, която почти не беше на себе си от вълнение.

— Стагсовите градини, мистър Уолтър! — извика мис Нипър. — Ако обичате, моля ви, ох!

— А! — възкликна Уолтър. — Какво се е случило?

— Ох, мистър Уолтър, Стагсовите градини, ако обичате! — повтори Сузан.

— Ето на̀! — обърна се кочияшът към Уолтър с тържествуващо отчаяние в гласа. — Тая млада дама само това повтаря вече цял час, а аз непрекъснато се измъквам от разни затворени улици, където тя ме вкарва. Всякакви пътници съм возил в каретата си, но никога такваз като нея.

— До Стагсовите градини ли искате да отидете, Сузан? — запита Уолтър.

— Аха! Там иска да отиде тя! Къде се намират? — изръмжа кочияшът.

— Не знам къде се намират! — извика Сузан с отчаяние. — Мистър Уолтър, самата аз съм ходила там веднъж заедно с мис Флой и нашия беден скъп мистър Пол в същия ден, когато вие намерихте мис Флой в Сити, понеже на връщане ние я загубихме, мисис Ричардс и аз, заради един разярен бик и заради най-големия син на мисис Ричардс и макар че съм ходила пак след това, не си спомням къде са, струва ми се, че са потънали в земята. О, мистър Уолтър, не ме изоставяйте, Стагсовите градини, ако обичате. Любимецът на мис Флой… нашият всеобщ любимец… малкият, кротък, кротък мистър Пол. О, мистър Уолтър!

— Боже мой! — възкликна Уолтър. — Тежко болен ли е той?

— Хубавото цветенце — нареждаше Сузан и кършеше ръце — си е наумило, че иска да види старата си кърмачка и аз дойдох да я отведа до леглото му, тази мис Стагс от градините на Поли Тудъл, моля ви, помогнете!

Уолтър много се развълнува от чутото, тревогата на Сузан веднага му се предаде и вече разбрал целта на пътуването й, той се зае да й помага с такава жар, че кочияшът бе твърде затруднен да го следва, докато той тичаше отпред и разпитваше на всички посоки как се отива до Стагсовите градини.

Но Стагсовите градини не съществуваха. Те бяха изчезнали от лицето на земята. На мястото на старите прогнили беседки пъчеха гърди цели дворци, а гранитни колони с гигантски размери откриваха гледката към железопътния свят. Нещастната запустяла земя с някогашните купища отпадъци бе погълната и унищожена и върху занемарената й площ бяха изникнали цели редици от магазини, претъпкани със скъпи стоки и ценни продукти. Старите тесни пресечки сега гъмжаха от пешеходци и всякакъв вид превозни средства. Новите улици, някога спрели се обезсърчено при сблъсъка си с калта и браздите, сега образуваха самостоятелни градове и предлагаха създадени от тях приятни удобства и блага, които никой преди появата им не бе опитвал и дори не си ги бе представял. Неводещите доникъде предишни мостове сега водеха до вили, градини, черкви и прекрасни места за разходки. Скелетите на къщите и началото на новите улици набираха скоростта на парата и се втурваха към местността като чудовищния влак.

Що се отнася до местното население, което не се решаваше да приеме железницата по време на трудното й начало, то бе поумняло и разкаяло се, както би направил всеки християнин в подобен случай, и сега се гордееше със своя могъщ и благоденствуващ родственик. Човек можеше да види железопътни мотиви върху тъканите в манифактурните магазини, както и железопътни списания по вестникарските витрини. Имаше железопътни хотели, кантори, мебелирани стаи, пансиони. Железопътни планове, карти, изгледи, обложки, бутилки, кутии за сандвичи и разписания. Железопътни пунктове за наемане на карети и файтони. Железопътни омнибуси, железопътни улици и сгради, железопътни хрантутници, паразити и ласкатели в неизчислимо количество. Имаше и железопътно време, съблюдавано от часовниците, като че самото слънце се бе предало. Сред победените бе майсторът-коминочистач, бившият неверник от Стагсовите градини, който сега живееше в измазана триетажна къща и иззад лакирана дъска със златни заврънкулки се представяше като отговарящ за почистването на железопътните комини посредством машини.

Към центъра и от центъра на този велик преобразен свят денонощно стремително се носеха и непрестанно се връщаха пулсиращи потоци — подобно буйна кръв. Тълпите хора и планините от стоки, заминаващи и пристигащи десетки пъти на ден в продължение на денонощието, постоянно поддържаха тук несекващо кипене. Самите къщи изглеждаха склонни да се опаковат и да предприемат пътешествие. Достойни за уважение членове на парламента, които преди малко повече от двадесет години си правеха шеги с налудничавите железопътни теории на инженерите и им натриваха носовете в кръстосани разпити, сега заминаваха с часовник в ръка на север, като предварително изпращаха съобщения по електрическия телеграф, че пристигат. Денонощно победоносните локомотиви тракаха отдалеч или плавно се приближаваха към края на пътешествието си и като се плъзваха подобно укротени дракони в определените за посрещането им ъгълчета, прорязани с най-голяма точност, те заставаха там, пенещи се, тресящи и разтърсващи стените, сякаш бяха преизпълнени с тайното съзнание за могъщи сили, още неоткрити в тях, и велики цели, още недостигнати.

Но Стагсовите градини бяха напълно изкоренени. Горко на този ден, когато „ни една педя английска земя“ няма да бъде в безопасност!

Най-накрая, след безуспешно дълго разпитване, Уолтър, следван от кочияша и Сузан, срещна човек, живял някога в тази изчезнала земя, който се оказа не някой друг, а споменатият вече майстор коминочистач, доста наедрял. Той чукаше на собствената си врата. Познавал добре Тудъл, заяви той. Работел по железопътните линии, нали?

— Да, сър, да! — извика Сузан Нипър от прозореца на каретата.

Живеел в сградите, построени от компанията, втората пресечка вдясно, пресичал се дворът и се тръгвало по втората пресечка пак вдясно. Номер 11, не можело да не го намерят, но ако не го намерят, трябвало само да попитат за Тудъл, огняря в локомотивите, и всеки щял да им покаже къщата му. След този неочакван късмет Сузан Нипър бързо слезе от каретата, хвана Уолтър под ръка и с пълна пара потегли пеша, като остави каретата да ги чака.

— Отдавна ли е болно малкото момченце, Сузан? — попита Уолтър бързешком.

— Боледувало е дълго време, но никой не знае откога — отговори Сузан и добави много остро: — Ох, това семейство Блимбър!

— Блимбър ли? — повтори Уолтър.

— Не бих си простила, ако в момент като сегашния, мистър Уолтър — занарежда Сузан, — когато сме потънали в такива големи грижи, започна да нападам някого, особено тях, за които скъпият малък Пол се изказва добре, но ми се ще да изпратят семейството да прокарва пътища в камениста област, а мис Блимбър да върви отпред и да държи мотиката.

След тези думи мис Нипър си пое дъх, сякаш това необикновено пожелание й достави облекчение. Уолтър, който междувременно се бе задъхал, хвърчеше напред, без да задава въпроси. С тази своя стремителност те скоро нахълтаха през една малка врата и се озоваха в спретната гостна, пълна с деца.

— Къде е мисис Ричардс? — попита Сузан Нипър, като се огледа. — О, мисис Ричардс, мисис Ричардс, тръгвайте с мен, скъпа моя!

— Ами че това е Сузан! — с удивление възкликна Поли — чистосърдечното й лице и пълната й фигура се открояваха сред заобикалящите я деца.

— Да, мисис Ричардс, аз съм — отвърна Сузан, — но ми се ще да не съм аз, макар че може би не е много любезно да говоря така, но мистър Пол е тежко болен и днес казал на татко си, че искал да види лицето на старата си кърмачка и сега той и мис Флой се надяват, че вие ще тръгнете с мен… и с мистър Уолтър, мисис Ричардс… ще забравите за миналото и ще извършите добро, като навестите милото детенце, което си отива. Ох, мисис Ричардс, отива си!

И Сузан Нипър заплака, а Поли също се обля в сълзи, като я видя и чу какво й казва. Всички деца, включително и някои нови бебета, ги наобиколиха. А мистър Тудъл, току-що завърнал се у дома от Бирмингам, който сърбаше вечерята си от голяма паница, остави ножа и вилицата си, подаде на жена си окачените зад вратата боне и шал, после я потупа по гърба и й каза не много красноречиво, но с бащинско чувство:

— Поли! Върви!

И така, те се върнаха при каретата много по-бързо, отколкото бе очаквал кочияшът. След като настани Сузан и мисис Ричардс вътре, Уолтър зае мястото точно до кочияша, за да не се правят повече грешки, и благополучно ги отведе право в хола на къщата на мистър Домби, където между впрочем той зърна огромен букет, заприличал му на букета, купен от капитан Кътъл тази сутрин в негово присъствие. Той би останал да се осведоми по-точно за състоянието на болното дете и би чакал колкото е необходимо, за да види дали може да услужи с нещо, но с болка съзнавайки, че такова поведение би се възприело от мистър Домби като самонадеяно и дръзко, той угрижено си тръгна, бавно и печално.

Не бяха изминали и пет минути, когато го догони един човек и го помоли да се върне. Уолтър с голяма скорост измина разстоянието назад и престъпи прага на мрачния дом с печално предчувствие.

Бележки

[1] Гръмогласните — иронично название на религиозна секта, чиито членове вдигали голям шум по време на службите.

[2] Нор — устието на Темза.