Чарлз Дикенс
Домби и син (34) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXIII
Контрасти

Насочваме своя поглед към два дома. Те не се намират един до друг, а ги дели голямо разстояние, макар и двата да са съвсем близо до великия град Лондон.

Първият е разположен в зелената и гориста местност близо до Норуд. Къщата не претендира с размерите си. Той обаче е красиво и с вкус подреден и добре поддържан. Тревната площ отпред, мекият, заоблен склон, градината с цветя, групичката дървета, сред които се открояват грациозни ясени и върби, оранжерията, лятната веранда, обвита от ухаещи, пълзящи растения, простотата във външното оформление на къщата, доброто разпределение на сервизните помещения (макар всичко да е в малък мащаб, съответствуващ на вила) навеждат на мисълта за голяма изисканост и комфорт вътре, които навярно биха подхождали на един дворец. Това наблюдение отговаря на действителността, тъй като вътре домът се отличава с изящество и разкош. На всяка крачка погледът се натъква на наситени цветове, превъзходно съчетани — в мебелите (големината им възхитително съответствува на формата и размерите на малките помещения), по стените, по пода. Тези цветове обагрят и смекчават светлината, проникваща през прозорците и остъклените врати. Тук има и някои подбрани гравюри и картини. Не липсват и книги в причудливите кътчета и ниши. А по масите са сложени хазартни игри, както и игри, изискващи умение — удивителни шахматни фигури, зарове, табла, карти, билярд.

Въпреки това богатство и разкош обаче в цялостната атмосфера се долавя нещо недобро. Дали защото килимите и възглавниците са твърде меки, неиздаващи шум, и тези, които се движат или почиват сред тях, сякаш вършат всичко крадешком? Дали защото гравюрите и картините не отразяват велики мисли или събития, нито пък изобразяват природата в поетически пейзажи, а представляват отражение единствено на чувствени усещания — съчетание на форми и цвят? Дали защото книгите показват цялата си стойност само в луксозните подвързии и заглавията на по-голямата част от тях ги окачествяват като сродни на гравюрите и картините? Дали защото тук-там на изтънчеността и красотата на дома се противопоставя проявата на престорена смиреност, недостойна и евтина, която е така фалшива, каквото е и лицето от прекалено правдиво нарисувания портрет, окачен ей там, както и самият модел, седнал в креслото да закусва отдолу? Или защото моделът — собственик на всичко тук, — ежедневно издишвайки въздух, излъчва неуловима част от себе си и незабележимо придава собствения си облик на всичко наоколо?

В креслото седи управителят мистър Каркър. На масата пъстър папагал в лъскава клетка бие с клюна си по пръчките и се разхожда надолу с главата по купола, тресейки цялото си жилище и издавайки пронизителни крясъци. Мистър Каркър обаче не обръща внимание на птицата и със замислена усмивка гледа картината на отсрещната стена.

— Безспорно поразителна случайна прилика — казва той.

Може би това е Юнона. Може би жената на Потифар^[1]. Може би някоя изпълнена с презрение нимфа — търговците на картини я кръщават различно според търсенето на пазара. На картината е изобразена жена, извънредно красива, която, обърната гърбом, но насочила лицето си към зрителя, му хвърля горделив поглед.

Тя прилича на Едит.

Той небрежно махва с ръка към картината — какво? Заплаха? Не, но нещо подобно. Израз на тържество? Не, но нещо твърде подобно на тържество. Въздушна целувка, дръзко отронила се от устните му? Не, но също така нещо твърде подобно на целувка — той продължава закуската си и подвиква на разсърдената, затворена птица, която се спуска по висящия позлатен обръч в клетката, напомнящ огромен венчален пръстен, и се люлее върху него, доставяйки наслада на мистър Каркър.

Вторият дом се намира от другата страна на Лондон, недалеко от големия северен път, в миналото много оживен, а сега пуст и изоставен почти от всички освен от пътници, вървящи пешком. Къщата е бедна и малка, мизерно и оскъдно мебелирана, но извънредно чиста. А обикновените цветя, насадени около покрития с навес вход, както и тясната градинка свидетелствуват за старанието да се разкраси къщичката. Местността, където е разположена тя, прилича толкова на село, колкото и на град. Всъщност тя не е нито село, нито град. Градът, подобно великан с туристически обувки, я бе прекрачил и отминал, поставяйки тухлено-хоросанената си пета далеч напред. Междинното пространство между стъпките на великана обаче се превръща в помрачено село, а не в град. И точно тук, сред няколкото високи комини, денонощно изригващи пушек, сред тухлените фабрики, сред уличките с подрязана трева, със срутени огради, с избуяла прашна коприва, с остатъци от жив плет тук-таме, където от време на време все още се появява птицеловецът, макар че всеки път се кълне да не се вестява повече, сред всичко това наоколо се намира вторият дом.

Обитателката му е тази, която напусна първия дом поради своята преданост към отвергнатия си брат. С нея от първия дом изчезна спасителният дух, а от душата на стопанина — неговият единствен ангел-хранител. Макар обаче привързаността му към нея да угасна след нейната неблагодарна и оскърбителна според него постъпка и макар той на свой ред окончателно да я зачеркна, прежният спомен за нея е жив дори и у човек като него. Нека за това да свидетелствува градината й с цветя, където кракът му никога не е стъпвал, но която обаче, въпреки всички струващи му скъпо промени, продължава да стои непокътната в същия си вид, сякаш обитателката до вчера е била там.

Оттогава Хариет Каркър се е изменила и красотата й е помрачена от сянка, по-тежка от сянката, която без чужда помощ би могло да хвърли Времето въпреки своето всемогъщество — сянката на грижите, тревогите и ежедневната борба за жалко съществуване. Но въпреки всичко красотата й се е запазила — кротка, тиха, скромна красота, в която човек трябва да се взре, за да я долови, защото тя не се натрапва, а даже и да се натрапва, не би била много по-различна.

Да. Тази крехка, дребна, търпелива жена, спретнато облечена в дрехи от проста материя, неизлъчваща нищо повече от обикновени, домашни добродетели, така отдалечени от общоприетите представи за героизъм и величие, в случай че някой техен лъч не проблесне в живота на великите хора на земята — тогава тези добродетели могат да се видят на небето, сияещи като съзвездие, — тази крехка, дребна, търпелива жена, опираща се на човек, все още млад, но посивял и измъчен, е тя, неговата сестра, която единствена от всички отиде при него по време на позора му, хвана го за ръката и с кротко спокойствие и решимост го поведе бодро по каменистия му път.

— Рано е, Джон — каза тя. — Защо тръгваш толкова рано?

— Само няколко минути по-рано от обикновено, Хариет. Ако имам време, иска ми се — обхвана ме такова желание — да мина веднъж покрай къщата, където се сбогувах с него.

— Съжалявам, че никога не съм го виждала и не го познавах, Джон.

— Така е по-добре, мила, като имаш пред вид участта му.

— Не бих могла обаче да скърбя повече от сега, даже и да го познавах. Нима твоята мъка не е и моя? Но ако го познавах, може би когато говориш за него, ти щеше да смяташ, че аз по-добре те разбирам, отколкото сега?

— Мила моя сестро! Нима не съм напълно убеден, че ти разбираш всяка моя радост и скръб?

— Надявам се, че си уверен, Джон, защото наистина е така.

— Как би могла да ми бъдеш още по-скъпа и още по-близка от сега? — запита брат й. — Усещам нещата така, Хариет, сякаш ти си го познавала и си споделяла чувствата ми към него.

Ръката й, поставена на рамото му, се обви около врата му и Хариет отвърна с известно колебание:

— Не, не е съвсем така.

— Вярно, вярно! — отвърна той. — Ти смяташ, че нямаше да му навредя, ако бях допуснал да се сближа с него?

— Смятала съм! Та аз съм убедена.

— Бог ми е свидетел, Хариет, че не бих му сторил умишлено зло — отвърна той, печално клатейки глава, — но неговата репутация беше твърде важно нещо за мен, за да рискувам да я навредя посредством близостта му с мен. Дали ти си съгласна с това мнение, или не, скъпа моя…

— Не съм съгласна — тихо отвърна тя.

— Въпреки всичко това е истината, Хариет, и като си спомням за него, на мен ми олеква на душата заради държането ми, което тогава ми тежеше.

Той не продължи да говори повече с печален глас, а й се усмихна и каза:

— Довиждане!

— Довиждане, скъпи Джон! Довечера по същото време и на същото място ще те срещна както винаги, когато се прибираш. Довиждане.

Приветливото лице, което се приближи до неговото, за да го целуне, представляваше домът му, животът му, вселената му и все пак то бе част от неговото наказание и скръб, тъй като в облака, помрачаващ това лице — макар светъл и спокоен като всеки озарен от залеза облак, — както и в нейното постоянство и преданост, а също и в самопожертвуването на собствения й покой, радости и надежди, той виждаше горчивите плодове на предишното си престъпление, все така зрели и свежи.

Вплела леко ръцете си една в друга, тя стоеше на вратата и гледаше след него, докато той пресичаше мръсния и неравен участък пред къщата им, който някога (и то не много отдавна) бе прекрасна ливада, а сега представляваше истинска пустош, където безразборно никнеха основите на жалки къщурки, издигащи се сред сметта, сякаш бяха неуместно посети там. Когато той се обръщаше назад — направи го веднъж-два пъти, — приветливото й лице проблясваше като лъч в душата му. Но когато той продължи да върви по пътя си, без да я вижда повече, в очите й избиха сълзи, докато го наблюдаваше.

Тя не се мота дълго пред вратата, потънала в размисли. Трябваше да изпълни ежедневните си задължения и да свърши ежедневната си работа — на такива обикновени, негероични души ръцете им често усилено работят — и Хариет скоро потъна в домашните си грижи. След като свърши всичко и бедната къщичка стана спретната и подредена, тя със загрижено лице преброи малкото си налични пари и излезе със замислен вид да купи някои необходими неща за трапезата им, като по пътя обмисляше и пресмяташе как да спести пари. Толкова жалък е животът на тези неизвисени хора, които не само че не правят впечатление на лакеите и прислужниците си със своя героизъм, но изобщо нямат никакви лакеи и прислужници, на които да правят впечатление с героизма си.

Докато тя отсъствуваше и в къщата нямаше никой, от другата страна — не оттам, накъдето бе тръгнал братът — към дома се приближи един джентълмен, навярно малко попрехвърлил разцвета на живота си, но със здрав, цветущ вид, почтена осанка, весело, ведро лице, приятно и добродушно. Веждите му все още бяха черни, както и косата му до голяма степен. Прошарената тук-там коса придаваше на джентълмена много по-привлекателен вид, като допринасяше да се открояват по-ярко голямото му, открито чело и честните очи.

След като почука веднъж на вратата и не получи отговор, джентълменът седна на скамейката пред покрития с навес вход да почака. Сръчното барабанене на пръстите му, докато той си тананикаше някакъв напев и отмерваше такта върху пейката, сякаш издаваше музиканта у него. А изключителната наслада, която изпитваше, когато си тананикаше нещо много бавно и провлачено, неприличащо на никоя позната мелодия, сякаш издаваше дълбоко разбиране от музика.

Джентълменът продължаваше да развива музикалния мотив, който сякаш непрекъснато се въртеше, въртеше, въртеше и навлизаше, навлизаше, навлизаше подобно въртящ се тирбушон върху маса, без да стига доникъде, когато се зададе Хариет. Той се вдигна при приближаването й и остана прав, с шапка в ръка.

— Вие пак сте тук, сър! — с неуверен глас каза тя.

— Позволих си тази дързост — отговори той. — Мога ли да ви помоля да ми отделите пет минути?

След като се подвоуми за миг, тя отвори вратата и го въведе в малката гостна. Джентълменът седна, притегли стола си към масата, застана точно насреща й и с много предразполагаща простота и глас, напълно съответствуващ на външния му вид, заговори:

— Мис Хариет, вие не сте в състояние да бъдете горделива. Когато ви посетих онази сутрин, вие ми споменахте за вашата гордост. Простете ми, но ще ви призная, че аз наблюдавах лицето ви, докато говорехте, и то ви противоречеше. Сега пак го наблюдавам — добави той и за миг леко докосна лакътя й — и то още повече ви противоречи.

Тя малко се смути и развълнува и нищо не можа да отговори.

— Лицето ви е огледало на честността — каза посетителят й — и добротата. Извинете ме, че му повярвах и отново се върнах.

Той изрече тези думи с такъв тон, че те изобщо не приличаха на комплимент. Тонът му бе толкова чистосърдечен, сериозен, сдържан и искрен, че тя сведе глава, сякаш приемайки неговата искреност и благодарейки му.

— Разликата във възрастта ни — продължи джентълменът — и честността в намеренията ми ми вдъхват сила, за моя радост, да говоря открито. Аз това и правя и затова ме виждате повторно.

— Съществува такъв вид гордост, сър — заговори тя след моментно мълчание, — или навярно може да се приеме като гордост, а всъщност това е чувство за дълг. Смятам, че всякаква друга гордост ми е чужда.

— И гордостта от себе си? — попита той.

— И гордостта от себе си — отвърна тя.

— Но… извинете ме… — заговори неуверено джентълменът. — А гордостта от брат ви Джон?

— Аз се гордея с любовта му — отговори Хариет, като погледна посетителя си право в лицето и мигновено промени тона си — тонът бе все така сдържан и спокоен, но в него прозвуча дълбока страстност и убеденост и дори разтрепераният й глас изглеждаше като част от нейната твърдост — и се гордея с него. Сър, вие, който по някакъв начин сте научили историята на неговия живот и ми я казахте, когато бяхте тук миналия път…

— Само за да спечеля доверието ви — прекъсна я джентълменът. — За бога, не правете предположението…

— Не се съмнявам — заяви тя, — че вие ми я казахте с добри и благородни намерения. Не се съмнявам в това.

— Благодаря ви — каза посетителят и бързо стисна ръката й. — Много съм ви признателен. Уверявам ви, проявявате справедливост спрямо мен. Вие се канехте да кажете, че аз, който зная житейската история на Джон Каркър…

— Можете да го сметнете за проява на гордост от моя страна — продължи тя, — когато заявявам, че се гордея с него! Наистина се гордея. Вие знаете, че е имало време, когато не се гордеех… когато не можех да се гордея… но то отмина. Смиреността в продължение на години, безропотното изкупление на вината, истинското разкаяние, мъчителното съжаление, страданието, което знам, че му причинява дори моята любов, която според него ми е струвала скъпо, макар че, бог ми е свидетел, бих била щастлива, ако той не се измъчваше! О, сър, след всичко, което съм видяла, позволете ми да се обърна с молба към вас — ако сте облечен във власт и някой се провини пред вас, никога, за каквато и да е вина, не налагайте наказание, което не може да бъде отменено, щом като съществува бог и той променя създадените от него души.

— Вашият брат е станал друг човек — обади се джентълменът съчувствено. — Уверявам ви, че не се съмнявам в това.

— Той бе друг човек, когато извърши злото — заяви Хариет. — Сега той отново е друг човек и отговаря на истинската си същност, уверявам ви, сър.

— Но ние живеем постарому — заговори посетителят, като разтърка разсеяно челото си с ръка, а после замислено забарабани по масата, — живеем постарому, от ден за ден, без да променяме въведения порядък, и нито сме в състояние да проумеем, нито да проследим тези промени. Те са… те са нещо метафизично. Ние… ние не разполагаме със свободно време за тях. На нас… на нас ни липсва смелост. Тези промени не се изучават в училищата и колежите и ние не знаем как да подходим към тях. Накратко казано, ние сме толкова дяволски делови хора — рече джентълменът, като отиде до прозореца, върна се и отново седна, изпаднал в състояние на крайна неудовлетвореност и раздразнение.

— Не се съмнявам — продължи джентълменът, като отново разтърка чело и забарабани по масата както преди, — имам пълното основание да смятам, че монотонният живот, всеки ден един и същ, кара човека да се примири с всичко. Човек не вижда нищо, човек не чува нищо, човек не знае нищо. Това е истината. Приемаме нещата така, сякаш те се подразбират от само себе си, и продължаваме постарому, докато се стигне дотам, че всичко, което вършим, добро, зло или по средата, го вършим по навик. Когато на смъртния си одър бъда призован да се оправдавам пред съвестта си, ще мога да се позова единствено на навика си. „Навик, ще кажа аз, аз бях глух, ням, сляп и парализиран по отношение на един милион неща по силата на навика.“ — „Много делово звучи наистина, мистър еди-кой си, отвръща Съвестта, но тук това не минава.“

Джентълменът стана, отиде отново до прозореца и се върна, сериозно разтревожен, макар че изразяваше тревогата си по такъв особен начин.

— Мис Хариет — заговори той, като седна отново на стола си, — бих искал да ми разрешите да ви помогна. Погледнете ме! Би трябвало да имам вид на честен човек, защото в момента наистина съм такъв. Имам ли вид на такъв?

— Да — отвърна тя с усмивка.

— Вярвам на всяка дума, която изрекохте — продължи той. — Горчиво се упреквам, че през тези дванадесет години съм могъл да науча това и да го видя, могъл съм да се запозная с вас и да ви видя, но аз обаче не съм го сторил. Дори не ми е ясно как изобщо попаднах тук — аз, който робувам не само на собствените си навици, но и на хорските. Но след като съм попаднал, нека поне да свърша нещо. Умолявам ви с цялата си честност и уважение. Вие пробуждате у мен и двете качества в крайна степен. Разрешете ми да направя нещо.

— Ние от нищо не се нуждаем, сър.

— Не, не, не е съвсем така — възрази джентълменът. — Мисля, че не е съвсем така. Съществуват някои малки радости, които могат да облекчат както вашия, така и неговия живот. Неговия също! — повтори той, смятайки, че това донякъде е предизвикало интерес у нея. — Аз по навик мислех, че нищо не може да се направи за него, че всичко е решено и приключено. Накратко казано, изобщо не мислех по този въпрос. Сега разсъждавам по друг начин. Разрешете ми да направя нещо за него. Вие също — с деликатна загриженост каза посетителят — имате нужда да следите здравето си заради него, а се страхувам, че то се е разклатило.

— Който и да сте вие, сър — отговори Хариет и го погледна в лицето, — аз съм ви дълбоко благодарна. Всичко, което казвате, ме кара да вярвам, че желаете единствено да ни сторите добро и нямате други помисли. Но много години изтекоха, откакто живеем по този начин, и ако отнемем от брат ми дори частица от това, което го направи толкова скъп за мен и доказа неговата благородна решимост, ако отнемем съвсем мъничко от неговото достойнство, а именно че той сам, без чужда помощ, напълно неизвестен и забравен от всички, изкупва своята вина — би означавало да накърните удовлетворението, което и двамата ще изпитаме, когато настъпи споменатият от вас ден. Със сълзите си по-добре изразявам благодарността си, отколкото със слова. Моля ви, повярвайте това, което ви казах!

Джентълменът бе трогнат и допря протегнатата й ръка до устните си, също както любещият баща би целунал ръката на примерната си дъщеря, но с по-голямо благоговение.

— Ако изобщо някога настъпи денят — промълви Хариет, — когато поне отчасти му се възстанови положението, което той загуби…

— Да му се възстанови! — моментално възкликна джентълменът. — Как може да се надявате на такова нещо? В чии ръце се намира властта за възстановяване? Вероятно не греша, като предполагам, че спечеленото от него безценно богатство, благословията му за цял живот, е една от причините за враждебността, проявявана към него от брат му.

— Вие засягате въпрос, който никога не се споменава между нас двамата. Дори между нас двамата — каза Хариет.

— Моля ви да ми простите — рече посетителят. — Би трябвало да се досетя. Умолявам ви да забравите неуместните ми думи. Сега, след като не се осмелявам да настоявам повече — не съм сигурен дали имам подобно право, — макар че един бог знае дали това съмнение не е пак навик — заяви джентълменът, като разтърка лицето си все така унило, както преди. — Позволете ми, макар че съм чужд човек и все пак не съвсем чужд, да ви помоля за две неща.

— Какви са те? — запита тя.

— Първо, ако по някакви причини вие промените решението си, разрешете ми да бъда вашата дясна ръка. Тогава ще ви открия името си. Сега няма никакъв смисъл и не е важно.

— Нямаме голям избор на приятели — отвърна тя с лека усмивка, — за да обмислям дълго. Обещавам ви.

— Второто е да ми разрешите понякога, да речем, всеки понеделник сутринта в девет часа — отново навик и трябва да съм делови човек — заяви джентълменът, изпитвайки странното желание да поспори със себе си по този въпрос — да минавам оттук, за да ви зърна на вратата или на прозореца. Не ви моля да ме каните вътре, тъй като по това време брат ви вече е излязъл. Не ви моля да ми позволите да разговарям с вас. Аз просто искам да се уверя, за свое собствено успокоение, че вие сте добре, и без да ви се натрапвам, да ви напомня с появата си, че вие имате приятел — възрастен приятел, вече посивял и бързо побеляващ, — който е на вашите услуги.

Приветливото лице се вдигна към него с доверие. Тя му обеща.

— Разбирам, че както и предишния път — каза джентълменът и се изправи — вие възнамерявате да не споменавате за посещението ми пред Джон Каркър, за да не би той да се разстрои поради това, че знам историята му. Аз се радвам, тъй като подобна постъпка излиза извън общоприетия порядък на нещата и… отново навикът! — заяви джентълменът, като нетърпеливо прекъсна фразата си. — Сякаш няма друг, по-добър порядък освен общоприетия.

След тези думи той се обърна да си ходи и като стигна, с шапка в ръка, до края на малкия навес над входа, той се сбогува с нея със смесица от безгранично уважение и искрен интерес, каквито не могат да се придобият от никакво възпитание и се проявяват единствено от чистите души. Само добрите хора са в състояние истински да оценят тези чувства.

Това посещение събуди в душата на сестрата множество полузабравени чувства. Толкова отдавна никакъв посетител не бе прекрачвал прага на дома им! Толкова отдавна никакъв съчувствен глас не бе прозвучавал като печална музика в ушите й, че след това часове наред, докато седеше до прозореца и усърдно шиеше, образът на непознатия не напускаше съзнанието й. Струваше й се, че непрекъснато отново чува словата му. Той бе докоснал струната, която отприщваше всичките й жизнени сили. И ако за миг го забравяше, то бе само защото го закриваха други образи, предизвикани от единствения важен спомен, превърнал се в двигател на живота й.

Като размишляваше и работеше, ту заставяйки се да шие непрестанно продължително време, ту разсеяно отпускайки ръкоделието в скута си, за да се отдаде на потока на мислите си, Хариет не усети как времето летеше и денят напредваше. Утринта, която беше ясна и слънчева, постепенно се помрачи. Излезе остър вятър. Заваля проливен дъжд и тъмна мъгла се спусна над отдалечения град и го скри от погледа.

В такова време тя съчувствено гледаше скитниците, които минаваха по шосето наблизо, устремени към Лондон. Уморени и с изранени крака, уплашено загледани в големия град пред себе си, сякаш предчувствуваха, че там тяхното нещастие ще бъде като капка в морето и като песъчинка на морския бряг, тези скитници вървяха превити, разтреперани от бурния вятър, сякаш отхвърлени от самите природни стихии. Всеки ден тези пътници пъплеха по шосето, но винаги, както й се струваше, в една посока — към града. Погълнати от неговата необятност, към която отчаяно се стремяха, която ги примамваше в тяхното отчаяние, те повече не се връщаха. Плячка за болниците, гробищата, затворите, реката, туберкулозата, безумието, порока и смъртта — те вървяха към чудовището, ревящо в далечината, и изчезваха.

Студеният вятър виеше, дъждът почукваше, денят печално се смрачаваше, когато Хариет, вдигайки очи от ръкоделието, с което неуморно и упорито се бе занимавала продължително време, видя да се приближава един такъв пътник.

Жена. Сама жена на около тридесет години. Висока, добре сложена, хубава, бедно облечена. Пръстта, обрана от множество междуселски пътища по различно време — прах, варовик, глина, пясък, — се бе сплъстила от пороя върху сивата й наметка. На главата си тя нямаше шапка и нищо друго не предпазваше гъстата й черна коса от дъжда освен една изпокъсана носна кърпа. Вятърът я заслепяваше с разветите краища на кърпата и с косите й, така че тя честичко спираше, за да ги отметне и да погледне пътя пред себе си.

Тя тъкмо това правеше, когато Хариет я забеляза. Ръцете й, вдигнали се към загорялото чело, докоснаха бузите, отметнаха пречещите й разпилени коси и краища на кърпата и разкриха дръзката и презрителна хубост на лицето й — върху него се четеше едно неустрашимо и неестествено пренебрежение не само към лошото време, едно безучастие към всичко, което небето и земята могат да изсипят върху беззащитната й глава. Това изражение, както и нейното злочестие и самотност по женски трогнаха сърцето на Хариет. Тя се замисли за всичко това, което бе покварено и опошлено не само във външността, но и в сърцето на тази жена, за скромните прелести на душата, загрубели и закоравели като външната привлекателност, за множеството дарове на божия творец, хвърлени на вятъра също като разпилените коси, за погубената красота, която вятърът тласкаше, а нощта скриваше.

Размишлявайки за всичко това, Хариет не се извърна, обзета от префинено възмущение — твърде много състрадателни и отзивчиви представителки на нейния пол постъпват по този начин, — а изпита съжаление към скитницата.

Падналата й сестра вървеше, загледана далече пред себе си, като се опитваше с острия си взор да проникне през мъглата, обвила града, и от време на време се оглеждаше встрани с объркания и неуверен вид на човек, незапознат с местността. Макар че походката й беше смела и решителна, тя изглеждаше уморена и след моментно колебание седна върху купчина камъни, без да се опитва да се скрие от дъжда и напълно безразлична към него.

Сега тя седеше точно пред къщата. Подпря за миг глава върху ръцете си, а после я вдигна и срещна погледа на Хариет.

Хариет моментално се озова на вратата и махна на жената. Тогава непознатата се изправи и бавно се приближи, без обаче да поглежда дружелюбно към Хариет.

— Защо си отпочивате в дъжда? — кротко запита Хариет.

— Защото няма къде другаде да си отпочина — последва отговорът.

— Наоколо има много места, където бихте могли да се подслоните. Тук например — посочи тя малкия навес над входа — е по-добре, отколкото там, където бяхте седнали. Заповядайте да си отдъхнете тук.

Странницата я изгледа с недоверие и изненада, но не изрази никаква благодарност. Тя седна, изу едната си износена обувка, за да изтърси прахта и камъчетата отвътре, и тогава се видя, че кракът й е раздран и кърви.

Хариет възкликна жалостиво и пътницата я изгледа с презрителна и невярваща усмивка.

— Че какво значение има един издран крак за такава като мен? — каза тя. — И какво значение има един издран крак у такава като мене за такава като тебе?

— Влезте да го промиете — меко отвърна Хариет — и ми позволете да ви дам да го превържете с нещо.

Жената я хвана за ръката, придърпа я към себе си и като притисна очи към ръката й, заплака. Не като жена, а като суров мъж, внезапно проявил слабост. Тя дишаше учестено и се опитваше да се съвземе, което показваше колко необичайна за нея бе тази проява на вълнение.

Тя остави Хариет да я въведе в къщата и очевидно повече от чувство на благодарност, отколкото поради загриженост за себе си проми и превърза нараненото място. После Хариет сложи пред нея част от своето оскъдно ядене и след като тя яде от него, макар и малко, Хариет я помоли, преди да продължи пътя си (което тя бързаше да стори), да изсуши дрехите си на огъня. Отново повече от чувство на благодарност, отколкото от тревога за самата себе си тя седна пред огъня, развърза кърпата от главата си и като разпусна гъстата си, мокра коса, стигаща по-ниско от кръста й, започна да я суши, да я търка с длани и да се взира в жаравата.

— Навярно вие си мислите — каза тя, като внезапно вдигна глава, — че някога съм била хубава. Смятам, че наистина бях… уверена съм, че бях хубава. Погледнете!

Тя грубо повдигна косата си с две ръце, сграбчила я така, сякаш искаше да я отскубне. После отново я пусна и я отметна назад, като че ли косата й бе кълбо от змии.

— Не сте ли оттук? — запита Хариет.

— Дали не съм оттук? — повтори тя, поспря се, преди да отговори, и се взря в огъня. — Не съм. Десет или дванайсет години не съм била тук. Там, където бях досега, нямаше календар. Десет или дванайсет години. Не познавам вече този край. Много се е променил, откакто съм го напуснала.

— Далече ли оттук сте били?

— Много далече. Пътува се месеци наред по море, а после още много. Бях там, където отиват каторжниците — добави тя и погледна право в лицето своята събеседница. — Самата аз бях една от тях.

— Господ да ви помага и да ви прости — последва благият отговор.

— Ах! Господ да ми помагал и да ми простял! — отвърна тя и поклати глава към огъня. — Ако хората си помагат малко повече помежду си, навярно и господ по-лесно ще ни прощава.

Тя обаче омекна от сериозния тон и приветливото лице, толкова благо, без всякаква следа от укор към нея, че добави, не така сурово:

— Ние двете с вас може би сме връстници. Най-много с една-две години да съм по-възрастна. Ох, представете си това!

Тя разтвори ръце и показа себе си по такъв начин, сякаш от външния й вид би могло да се разбере колко ниско е паднала нравствено. После отпусна ръце и главата й клюмна.

— Няма вина, която не може да се изкупи. Никога не е късно да се поправим — заяви Хариет. — Вие се разкайвате…

— Не — отвърна непознатата. — Не се разкайвам. Не бих могла. По природа не съм такава. Защо аз трябва да се разкайвам, а целият свят да няма никаква вина? Говорят ми за моето разкаяние. А кой се разкайва за причинените ми злини?

Тя стана, завърза кърпата на главата си и се упъти към вратата.

— Къде отивате? — запита Хариет.

— Там — отвърна тя, сочейки с ръка. — В Лондон.

— Имате ли дом, където да се приберете?

— Струва ми се, че имам майка. Тя дотолкова може да се нарече майка, колкото жилището й може да се нарече дом — отвърна тя с горчив смях.

— Вземете! — рече Хариет и пъхна в ръката й пари. — Опитайте се да вървите по правия път. Парите са малко, но може би за един ден ще ви предпазят от беда.

— Женена ли сте? — запита тихо непознатата, като прибра парите.

— Не съм. Живея тук с брат си. Не мога да отделя повече пари, иначе бих ви дала още.

— Ще ми позволите ли да ви целуна?

След като не забеляза никакво презрение или отвращение върху лицето на Хариет, жената, приела милостиня от нея, се наведе към Хариет след въпроса си и притисна устни към бузата й. Тя както преди пое ръката и притисна устни към нея. А след това изчезна.

Изчезна в сгъстяващия се мрак, виещия вятър и поройния дъжд, неотклонно следваща пътя си към обвития с мъгла град, където проблясваха неясни светлини. А черната й коса и вързаната й кърпа се развяваха около дръзкото й лице.