Чарлз Дикенс
Домби и син (7) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава VI
Втората загуба на Пол

Сутринта Поли бе обзета от такива съмнения, че ако не бяха настойчивите увещания от страна на чернооката й приятелка, тя би се отказала от всякакви помисли за пътуването и би се обърнала с официална молба да й се разреши да види номер сто четиридесет и седем в зловещия дом на мистър Домби. Лично Сузан желаеше тази екскурзия, а тя (подобно Тони Лъмпкин^[1]) можеше да приема разочарованията на другите с голяма твърдост, но не и да се примирява със своите собствени, поради което изтъкна толкова убедителни възражения относно новото намерение и подкрепи първоначалния замисъл с такива убедителни аргументи, че едва-що мистър Домби бе излязъл и тържествено поел обичайния си път към Сити, и неговият нищо несъзнаващ син вече се отправи към Стагсовите градини.

Този квартал с благозвучно име се намираше в едно предградие, познато на жителите на Стагсовите градини под названието Камбърлинг Таун — наименование, което върху туристическата карта на Лондон, отпечатана (с цел да дава приятна и удобна справка) върху носни кърпи, бе съкратено, с известно основание, на Камдън Таун. Точно в тази посока закрачиха двете бавачки, съпроводени от своите питомци — Ричардс, разбира се, носеше Пол, а Сузан водеше малката Флорънс за ръка и от време на време я дръпваше и сръгваше, когато намираше това за целесъобразно.

По това време първият от големите земни трусове бе разлюлял целия район до самия му център. Навсякъде се виждаха следи от стихията му. Къщите бяха съборени, улиците — препречени и затрупани, в земята зееха дълбоки ями и ровове, бяха се образували огромни купчини от пръст и глина, а подкопаните в основите и нестабилни сгради бяха укрепени с високи дървени подпори. Множество каруци, преобърнати и паднали една върху друга, лежаха с колелетата нагоре в подножието на новообразуван хълм. Скъп железен материал гниеше и ръждясваше в случайно образувало се езеро. Навсякъде се виждаха остатъци от мостове, водещи доникъде, напълно непроходими пътища, комини, напомнящи вавилонски кули, половината част на които липсваше, временни дървени постройки и съоръжения, озовали се на най-неочаквани места, останки от порутени жилища, отломки от недовършени стени и сводове, купища материали за скеля, разпръснати тухли, гигантски подемни кранове, триножници, възседнали празното пространство. Тук бяха струпани стотици хиляди изпочупени предмети, различни по форма и материя, нелепо объркани и изместени от мястото си. И всичко бе с главата надолу, зарито в пръстта или стърчащо във въздуха, разкапващо се във водата, непонятно като сън. Горещите водни струи и огнените изригвания, обикновено съпътствуващи всяко земетресение, допълваха хаоса на гледката. Между полуразрушените стени свистеше и се издигаше вряла вода. Оттам излизаха и ослепителни, бушуващи пламъци, а купища пепел задръстваха пътя и изцяло променяха законите и обичаите на местността.

Накратко казано, още недовършената и неоткрита железопътна линия си пробиваше път и като минаваше през самите недра на този страшен безпорядък, уверено поемаше по широкия друм на цивилизацията и прогреса^[2].

Но жителите в околността все още не се решаваха да приемат железопътната линия. Един или двама смели, предприемчиви хора направиха проект на улици. Единият дори започна да строи, но се спря сред калта и пепелищата, за да обмисли всичко по-добре. Съвсем нова кръчма, ухаеща на пресен хоросан и лепило, насочила фасадата си към празното пространство, изобрази на фирмата си железопътния герб. Това навярно бе безразсъдно предприятие, но се възлагаха надежди за консумация на спиртни напитки от страна на работниците. И така, една бирария се разрасна в странноприемница за копачите, а отдавна съществуващият месарски магазин се превърна в железопътна гостилница, където ежедневно се сервираше свинско печено — всичко бе по силата на користни съображения от непосредствен и познат на хората порядък. По същия начин хазаите, даващи стаи под наем, проявяваха благосклонност и по същите причини не можеше да им се вярва. Хорското мнение се променяше бавно. Непосредствено до железопътната линия имаше занемарени ниви, краварници, бунища, купчини смет, канавки, градини, беседки, площадки за тупане на килими. До самите й насипи се струпваха малки гробни могили от черупки на стриди по време на сезона им, както и от черупки на раци пак по време на сезона им, а също и от счупени домашни съдове и увехнали зелеви листа по всяко време на годината. Диреци, огради, стари надписи, предупреждаващи нарушителите на чужди права, гробовете на бедни къщурки, малки площи с оскъдна растителност — всичко гледаше на железопътната линия с презрение. Никаква полза нямаше да има от нея или поне така се смяташе. Ако нещастната запустяла земя наоколо й можеше да се смее, тя би й се изсмяла подигравателно, а и нещастните й съседи биха сторили същото.

А Стагсовите градини проявяваха пълна недоверчивост. Те представляваха неголям ред къщи, с малки мизерни участъци отпред, оградени със стари врати, дъски от бъчви, парчета брезент и изсъхнали храсти, а в пролуките бяха пъхнати тенекиени чайници без дъно и излезли от употреба железни решетки. В тези участъци обитателите на градините отглеждаха червен боб, развъждаха зайци и кокошки, издигаха паянтови беседки (за направата на една от тях бе използувана стара лодка), простираха дрехи и пушеха лули. Някои бяха на мнение, че Стагсовите градини носят името на един починал човек с капитал, някой си мистър Стагс, който застроил мястото за свое собствено удоволствие. Други пък, надарени с чувство за любов към природата, твърдяха, че наименованието водело началото си от онези идилични времена, когато цели стада от рогатите животни, известни под названието елени^[3], търсели убежище в сенчестите околности. Както и да са стояли нещата, местните жители гледаха на Стагсовите градини като на свещена горичка, която не трябва да бъде унищожавана от никакви железници. И те бяха така уверени в способността й тя да надживее всякакви нелепи изобретения от този род, че майсторът-коминочистач на ъгъла, който, както бе известно, ръководеше местната политика в градините, заяви на всеослушание, че по случай откриването на железопътната линия — ако тя изобщо се откриела — наредил две от момчетата му да се изкачат на комините на собствената му къща, за да приветствуват оттам провала с подигравателни възгласи.

На това нечестиво място, самото наименование на което до този момент сестрата на мистър Домби щателно бе крила от него, малкият Пол бе доведен сега от съдбата и от Ричардс.

— Това е моята къща, Сузан — заяви Поли, като я посочи.

— Наистина ли, мисис Ричардс? — снизходително отвърна Сузан.

— На вратата стои моята сестра Джемайма, уверявам те — възкликна Поли, — и държи на ръце моето мило, ненагледно пеленаче.

При тази гледка Поли така хвръкна от нетърпение, че се втурна бегом през градините и като връхлетя върху Джемайма, мигновено размени пеленачетата за безкрайно удивление на девойката, на която се стори, че наследникът на рода Домби падна от небето.

— Ах, Поли — възкликна Джемайма. — Ти ли си? Как ме стресна! Кой би могъл да допусне! Влизай, Поли! Как добре изглеждаш! Децата направо ще пощуреят, като те видят, Поли, това е съвсем сигурно.

Така и стана, ако можеше да се съди по врявата, която те вдигнаха, и по това как се нахвърлиха върху Поли и теглейки я, я накараха да седне на едно ниско столче в ъгъла до камината, където нейното добродушно лице, приличащо на ябълка, моментално се огради от множество по-малки кръгли ябълчици, които притискаха румените си бузки до лицето й и си личеше, че всички те са родени на едно и също дърво. Колкото до Поли, и тя вдигаше врява и беснееше не по-малко от децата. И чак когато остана без дъх, косата й се разпиля в безпорядък около зачервеното й лице, а новата й дреха, ушита по случай кръщенето, съвсем се изпомачка, суматохата поутихна. Дори тогава едно от децата на семейство Тудъл остана в скута й, здраво прегърнало врата й с две ръце, а друг Тудъл се покатери по облегалката на стола и вирнал единия си крак, направи отчаяни опити да я целуне изотзад.

— Погледнете каква хубава малка дама ви е дошла на гости — каза Поли — и колко е кротка! Каква красива малка дама, нали?

Тези думи относно Флорънс, която стоеше до вратата и наблюдаваше сцената, насочиха вниманието на младите издънки към нея, а също така бяха благоприятен повод за официалното представяне на мис Нипър, у която се прокрадваше опасението, че е пренебрегната.

— Моля те, влез и поседни за минутка, Сузан — каза Поли. — Това е сестра ми Джемайма, ето тази. Джемайма, не зная какво щях да правя без Сузан Нипър. Ако не беше тя, сега нямаше да съм тук.

— О, седнете, мис Нипър, моля ви — обади се Джемайма.

С величествен и тържествен вид Сузан седна на самия крайчец на стола.

— Никога през живота си не съм се радвала толкова много на някого. Наистина никога, мис Нипър — каза Джемайма.

Сузан се поотпусна, настани се по-удобно на стола и се усмихна благосклонно.

— Моля ви, мис Нипър, развържете бонето си и се чувствувайте като у дома — помоли Джемайма. — Страхувам се, че никога не сте влизали в такъв беден дом. Но се надявам, че ще проявите снизходителност.

Чернооката до такава степен омекна от почтителното отношение, че улови тичащата край нея малка мис Тудъл и веднага почна да я люлее.

— Но къде е хубавото ми момче? — попита Поли. — Бедното ми синче! Дойдох чак дотук, за да го видя в новите му дрехи.

— Колко жалко! — възкликна Джемайма. — Той ще се пръсне от мъка, като разбере, че майка му е идвала. На училище е, Поли.

— Тръгна ли вече?

— Да. Вчера отиде за пръв път, защото се страхуваше да не изпусне нещо от учението. Но днес е до обяд, Поли, ако само почакаш, докато си дойде у дома… разбира се, заедно с мис Нипър — добави Джемайма, като навреме се досети за честолюбивата черноока гостенка.

— А как изглежда той, Джемайма, да го благославя бог? — неуверено попита Поли.

— Ами изглежда по-добре, отколкото предполагаш — отвърна Джемайма.

— Ах! — развълнува се Поли. — Мислех си, че крачката са му много малки.

— Краката са му малки — съгласи се Джемайма. — Особено отзад. Но те ще растат с всеки изминат ден.

Тази утеха се отнасяше до бъдещето, но бодростта и добродушието, с които бе изказана, й придаваха стойност, която тя по същество не притежаваше. След настъпилото за миг мълчание Поли попита с по-весел глас:

— А къде е нашият Баща, скъпа Джемайма? — Обикновено наричаха мистър Тудъл с това патриархално название.

— Ето ти пак! Колко жалко! — каза Джемайма. — Тази сутрин нашият Баща си взе храна за обяд и ще се прибере в къщи чак довечера. Но той непрекъснато говори за теб, Поли, и разказва на децата за теб. И е най-кроткият, най-търпеливият, най-благият човек на земята, какъвто винаги е бил и ще бъде.

— Благодаря ти, Джемайма — простодушно отвърна Поли, зарадвана от казаното по-горе, но огорчена поради отсъствието.

— О, няма за какво да ми благодариш, Поли — отговори сестра й, като я целуна звучно по бузата и се завъртя весело с малкия Пол. — Понякога същото мисля и казвам и за теб.

Въпреки двойното разочарование, беше невъзможно да се счита за неуспешно едно подобно посещение, предизвикало такъв прием. И така, двете сестри бодро разговаряха за семейните проблеми, за Байлър, за останалите братчета и сестричета. А чернооката, след като полюля детето известно време, внимателно заразглежда мебелите, холандския часовник, бюфета, замъка върху полицата на камината с червени и зелени прозорци, осветени от поставената вътре свещ, двете малки черни кадифени котенца, с дамска чантичка в устата, считани от обитателите на Стагсовите градини за шедьоври на изобразителното изкуство. Тъй като разговорът скоро придоби общ характер, за да не би чернооката да стане остра и саркастична, същата млада дама разказа накратко на Джемайма всичко, което знаеше за мистър Домби относно неговите изгледи за бъдещето, семейството му, заниманията му и характера му. Също така тя представи и подробен опис на личния си гардероб и отчет за най-близките си роднини и приятели. След като облекчи душата си с тези излияния, тя опита от скаридите и виното и прояви готовност да се закълне във вечна дружба.

Малката Флорънс също не пропусна възможността да се възползува от случая — след като децата на Тудъл я заведоха да й покажат разни гъби и други забележителности на градините, тя с въодушевление се залови да строи заедно с тях временно водно съоръжение в образувалата се на ъгъла локва. Тя все още бе изцяло погълната от тази работа, когато я потърси Сузан, чието чувство за дълг, дори под умиротворителното въздействие на скаридите, бе такова, че тя изнесе на Флорънс цяла нравоучителна лекция (придружена с удари) относно порочния й характер, като й миеше лицето и ръцете, и й предрече, че на цялото й семейство косите им ще побелеят от нея и от мъки ще ги докара до гроба. След известно забавяне, предизвикано от доста дългия поверителен разговор по финансови въпроси между Поли и Джемайма горе, пеленачетата отново бяха разменени — през цялото това време Поли бе държала собственото си дете, а Джемайма — малкия Пол — и посетителите се сбогуваха.

Първо малките Тудъл, жертва на добронамерена лъжа, бяха залъгани да отидат всички заедно до магазина наблизо под благовидния предлог да похарчат по едно пени и когато пътят се очисти, Поли побягна. Джемайма извика след нея, че ако на връщане само се отбиели по градското шосе, те непременно щели да срещнат малкия Байлър да си идва от училище.

— Мислиш ли, че ще имаме време да се отбием за малко в тази посока, Сузан? — попита Поли, когато се поспряха да си поемат дъх.

— А защо не, мисис Ричардс? — отвърна Сузан.

— Наближава време за обяд, нали знаеш — отбеляза Поли.

Поради закуската обаче нейната спътница бе станала напълно равнодушна към подобно сериозно съображение, така че не му отдаде никакво значение и те решиха „да се отбият за малко“.

Така се бе получило, че от предния ден, поради униформата на „Благотворителните точилари“, животът на бедния Байлър бе станал тежък. Уличната младеж не можеше да понася тази униформа. Само при вида й нито един млад безделник не можеше да се удържи да не се нахвърли върху безобидното униформено момче и да не му напакости. Животът на униформеното дете по-скоро бе като живота на първите християни, отколкото като на невинно дете от деветнадесетия век. По улиците го замерваха с камъни. Блъскаха го в канавката, пръскаха го с кал, жестоко го притискаха към стълбовете. Напълно непознати на момчето лица грабваха шапката от главата му и я хвърляха да я отнесе вятърът. Краката му претърпяваха не само словесни критики и подигравки, но бяха удряни и щипани. Същата тази сутрин на път за учебното заведение на точиларите бе получил съвсем незаслужено синина и бе наказан за това от учителя — грохнал стар точилар, свиреп по характер, назначен за учител, защото не знаеше нищо и не бе годен за каквото и да било, от чийто безмилостен бастун бузестите малчугани направо се вцепеняваха.

Затова така стана, че на връщане Байлър избираше глухи пътеки, промъкваше се през тесни проходи и задни улички, за да избегне мъчителите си. Когато се наложи да излезе на главния път, злата съдба най-накрая го отведе там, където малка група момчета, оглавявани от жесток млад касапин, стояха в очакване да им се представи възможност за луда веселба. И когато сред тях изникна един благотворителен точилар, пратен им сякаш от небето, те всички нададоха вик и връхлетяха отгоре му.

Но освен това така стана, че точно по същото време Поли, с отчаяние оглеждайки пътя пред себе си, след като бяха ходили цял час, заяви, че нямало смисъл да вървят повече, когато внезапно съзря тази гледка. Веднага щом видя това, тя извика, подаде малкия Домби на чернооката и се втурна да спасява нещастния си малък син.

Също като нещастието, изненадите рядко идват сами. Изумената Сузан Нипър и двамата й малки питомци бяха направо измъкнати изпод колелата на минаващия файтон от минувачите, преди самите те да разберат какво става. Точно в този момент (бе пазарен ден) се раздадоха оглушителни тревожни викове: „Разярен бик!“

Сред дивата суматоха — хората тичаха надолу-нагоре, крещяха и попадаха под колелата, момчетата се биеха, разярените бикове се приближаваха, а бавачката бе смазана от всички тези опасности — Флорънс изпищя и побягна. Тя продължи да тича, докато съвсем се изтощи, принуждавайки Сузан да я следва, а после, когато спря и закърши ръце, като си спомни, че бяха изоставили другата бавачка, с неописуемо чувство на ужас установи, че е съвсем сама.

— Сузан! Сузан! — извика Флорънс, като в пристъп на паника запляска с ръце. — Ах, къде са те? Къде са те?

— Къде са те? — повтори една старица и доколкото й позволяваха силите, накуцвайки, бързо прекоси улицата. — Защо избяга от тях?

— Уплаших се — отвърна Флорънс. — Не знаех какво да правя. Мислех, че са с мен.

Старицата я хвана за китката и каза:

— Аз ще ти покажа.

Старицата беше много грозна, със зачервени клепачи и непрекъснато мляскаща и движеща се уста, дори и когато мълчеше. Тя бе мизерно облечена, а върху ръката й висяха някакви кожи. По всяка вероятност бе следвала Флорънс поне от известно време, защото беше запъхтяна и опитвайки се да си поеме дъх, стана още по-грозна — цялото й сбръчкано, жълто лице и шия се разкривиха от гърчове.

Флорънс изпита страх от нея и неуверено погледна към началото на улицата, която почти бе извървяла. Улицата бе глуха и задна и нямаше никой друг освен нея и старицата.

— Сега няма от какво да се плашиш — каза й старицата. — Ела с мен.

— Аз… аз не ви познавам. Как се казвате?

— Мисис Браун — отвърна старицата. — Добрата мисис Браун.

— Те наблизо ли са? — попита Флорънс и се остави да я поведат.

— Сузан не е далеч — отвърна старицата, — а и останалите са близо.

— Ранен ли е някой? — проплака Флорънс.

— Съвсем не — рече старицата.

Като чу това, детето заплака от радост и с готовност последва старицата, но докато вървяха, то неволно хвърляше погледи към лицето й и по-специално — към неуморимата й уста и се чудеше дали Злата мисис Браун, ако съществува такава, изобщо би приличала на нея.

Те не вървяха дълго, но минаваха през някои много неугледни места, изпълнени с тухли или кирпич, след което старицата свърна в една мръсна пресечка, прорязана в средата от дълбоки черни бразди кал. Тя спря пред бедна къщурка, така здраво залостена, както може да бъде само една порутена къща, цялата с пролуки. Отвори вратата с ключ, който извади от бонето си, и бутна детето пред себе си в една задна стаичка, където на пода бяха струпани купчина разноцветни парцали, купчина кости и купчина пресят прах или пепел. Там нямаше изобщо никакви мебели, а стените и таванът бяха съвсем черни.

Флорънс направо онемя от ужас и като че всеки миг щеше да припадне.

— Не бъди глупачка — сгълча я Добрата мисис Браун и като я разтърси, я накара да дойде на себе си. — Няма да ти сторя нищо лошо. Седни върху парцалите.

Флорънс се подчини и протегна напред свитите си ръце с безмълвна молба.

— Дори няма да те държа повече от час — продължи мисис Браун. — Разбираш ли какво ти казвам?

С голямо усилие детето отвърна: „Да.“

— Тогава — рече Добрата мисис Браун, като самата тя седна върху костите — не ме ядосвай. Ако не ме ядосваш, казвам ти, че няма да ти сторя нищо лошо. Но ако ме ядосваш, ще те убия. Мога да те убия по всяко време, даже и в собственото ти легло у дома. А сега да чуем коя си, каква си и всичко останало.

Заплахите и обещанията на старицата, страхът да не я разяри, навикът, непривичен за едно дете, но станал вече нещо естествено за Флорънс, да кротува и да потиска чувствата, опасенията и надеждите си й помогнаха да изпълни заповедта и да разкаже кратката си биография, както тя самата я виждаше. Мисис Браун я изслуша внимателно до края.

— Значи, се казваш Домби, а? — попита мисис Браун.

— Да, мадам.

— Нужна ми е хубавата ти рокличка, мис Домби — каза Добрата мисис Браун, — и малката ти шапчица, и долната ти фуста, и всичко, от което можеш да се лишиш. Хайде! Събличай ги!

Флорънс бързо изпълни нареждането, доколкото й позволяваха разтрепераните ръце, като не откъсваше уплашените си очи от мисис Браун. Когато съблече всички принадлежности от тоалета, споменати от старата жена, мисис Браун внимателно ги разгледа и като че остана доста доволна от качеството и стойността им.

— Хм! — възкликна тя и обгърна с поглед крехката фигура на детето. — Не виждам какво друго… освен обувките. Трябват ми обувките ти, мис Домби.

Бедната малка Флорънс ги събу със същата пъргавина, много доволна, че й е останало с какво още да умилостиви мисис Браун. След това в замяна старицата извади някакви жалки обувки изпод купчината парцали, която за целта тя специално преобърна, както и наметало за момиче, много изтъркано и старо, и изпомачкан остатък от шапка, навярно измъкната от някоя канавка или бунище. Тя нареди на Флорънс да се облече в тези изискани одежди и тъй като това приготовление като че предшествуваше освобождаването му, детето изпълни всичко с голяма готовност.

Когато си поставяше шапката — ако това можеше да се нарече шапка, тъй като по-скоро приличаше на подложка за носене на багаж, — Флорънс я оплете в гъстите си коси и не можеше лесно да я измъкне. Добрата мисис Браун извади големи ножици и изпадна в състояние на странна възбуда.

— Защо не ме остави — попита мисис Браун, — когато бях доволна? Малка глупачке!

— Извинете! Не зная каква е вината ми — задъхано отвърна Флорънс. — Нищо не можех да направя.

— Нищо не можела да направи! — изкрещя мисис Браун. — А какво според теб мога да направя аз? Ах, боже мой! — възкликна старицата, като разроши къдриците й със страхотно наслаждение. — Всеки друг на мое място първо тях би отрязал.

Флорънс изпита такова облекчение, като разбра, че мисис Браун желае не главата й, а само косите й, че тя не започна нито да се съпротивява, нито да умолява, а само повдигна кротките си очи към лицето на това добро създание.

— Ако самата аз някога не бях имала дъщеря — сега тя е отвъд океана, — която се гордееше с косите си — проплака мисис Браун, — щях да отрежа твоите до последната къдрица. Тя е далеч, тя е далеч! Ох! Ох!

Риданията на мисис Браун не бяха благозвучни, но съпроводени от неистова жестикулация, те издаваха голяма скръб и Флорънс, изплашена повече от всякога, дълбоко се покърти. Навярно риданията спомогнаха да се спасят къдрите й, защото мисис Браун, след като известно време кръжи около нея с ножиците, подобно странна пеперуда, я накара да ги скрие под шапката и изобщо да не ги показва, за да не я изкушава. След като удържа тази победа над себе си, мисис Браун отново зае мястото си върху костите и запуши с много къса черна лула, като мляскаше и гримасничеше през цялото време, сякаш дъвчеше мундщука.

Когато изпуши лулата си, тя даде на детето да държи в ръце заешка кожа, за да може то да прилича на доброволна спътница, и му каза, че сега щяла да го заведе на оживена улица, където то можело да разбере как да стигне до приятелите си. Със заплаха за наказание и смъртно отмъщение в случай на неподчинение тя предупреди Флорънс да не разговаря с непознати и да не си отива в собствения дом (който за улеснение на мисис Браун можеше и да се намира съвсем наблизо), а в кантората на баща й в Сити. Предупреди я също така да чака на ъгъла на улицата, където ще я остави, докато удари три часът. Мисис Браун подкрепи тези нареждания с уверения, че разполага с всемогъщи очи и уши, които ще следят всичките постъпки на детето, и Флорънс обеща тържествено и сериозно да изпълни нарежданията.

Накрая мисис Браун излезе и поведе своята променена, облечена в парцали малка приятелка из лабиринт от тесни улички, пресечки и алеи, който ги изведе в края на краищата до една конюшня с голяма врата, откъдето се чуваше шумът на оживена магистрала. Като посочи вратата и каза на Флорънс, че когато ударело три часът, тя трябвало да тръгне наляво, мисис Браун на прощаване отново я сграбчи за косата — този жест, изглежда, бе съвсем неволен и не се поддаваше на контрол. После тя повтори, че Флорънс знаела какво да прави и й заповяда да тръгва, като не забравя, че е под наблюдение.

С облекчение в сърцето, но все още много уплашена, Флорънс се почувствува освободена и затича към ъгъла. Когато стигна дотам, тя погледна назад и видя как главата на Добрата мисис Браун наднича иззад ниския дървен вход, където й бе дала последните разпореждания, а също и как юмрукът й се размахва към нея. Но макар че след това при тревожния спомен за старицата непрекъснато се обръщаше назад — поне всяка минута, — тя повече не я видя.

Флорънс стоеше там, наблюдаваше голямото движение по улицата и то все повече и повече я смущаваше. А междувременно часовниците сякаш се бяха наговорили никога повече да не удрят три часа. Най-накрая камбанариите обявиха три часа. Една прозвуча съвсем наблизо, така че не можеше да има грешка и след като често поглеждаше през рамо, често се отклоняваше и все така често се връщаше назад, за да не би всесилните шпиони на мисис Браун да се разярят, тя забърза с всичка сила, обута в старите си обувки, стиснала здраво заешката кожа в ръка.

Всичко, което знаеше за кантората на баща си, бе, че тя принадлежи на фирмата „Домби и Син“ и че представлява могъща сила в Сити. Така че тя можеше само да пита за фирмата „Домби и Син“ в Сити и тъй като спираше главно деца — понеже се страхуваше да се обръща към възрастни хора, — в действителност ползата беше малка. Но поради това, че след известно време взе да пита за самото Сити и за момент изостави втората част от въпроса си, тя постепенно започна да напредва към сърцето на този могъщ район, управляван от ужасния лорд-мер.

Уморена от ходене, подминавана и блъскана от хората, зашеметена от шума и бъркотията, разтревожена за братчето си и бавачките, ужасена от преживяното и от перспективата да срещне в променения си вид гневния си баща, еднакво объркана и уплашена от изминалите, настоящите, както и от бъдещите събития, Флорънс следваше трудния си път с насълзени очи и веднъж-два пъти неволно се спря да облекчи с горчиви ридания измъченото си сърце. Но в тези одежди малко хора й обръщаха внимание и ако тя привличаше погледа на някои, то те смятаха, че тя е обучена да предизвиква състрадание и я отминаваха. Флорънс призова на помощ всичката твърдост и устойчивост на характера си, преждевременно формиран и закален от тежките изпитания, и без да се отклонява от поставената си цел, упорито се устреми към нея.

Цели два часа бяха изтекли този следобед от момента, в който бе започнала странното си пътешествие, когато, избягала от шума и грохота на една тясна уличка, препълнена с каруци и фургони, тя съзря нещо като пристан или кей на реката, където се виждаха пръснати наоколо множество пакети, бурета, кутии, големи дървени везни, малка дървена къщичка на колела, пред която, загледан в околните мачти и лодки, стоеше един едър човек и си свирукаше, със затъкнат зад ухото молив и ръце в джобовете, сякаш бе почти приключил работата си за деня.

— Какво има? — попита човекът, като случайно се обърна. — Няма какво да търсиш тук, момиченце. Махай се!

— Извинете, това ли е Сити? — попита разтрепераната дъщеря на Домби.

— Да, това е Сити. Смятам, че ти е добре известно. Махай се! Няма какво да търсиш тук.

— Благодаря, аз нищо не търся тук — бе последвалият плах отговор, — само искам да разбера как се отива до фирмата „Домби и Син“.

Човекът, обърнал се нехайно към нея, изглежда, така бе удивен от думите й, че като я погледна внимателно в лицето, отвърна:

— Че какво можеш ти да искаш от фирмата „Домби и Син“?

— Да разбера как се отива дотам.

Човекът я изгледа още по-любопитно и в своето изумление така силно потърка главата си отзад, че събори шапката си.

— Джо! — извика той на друг човек-работник, а после си вдигна шапката и отново я постави.

— Тук съм — отвърна Джо.

— Къде е онова младо конте от фирмата „Домби“, което контролираше натоварването на стоките им?

— Тъкмо си тръгна, през другата врата — отговори Джо.

Джо хукна към входа, като викаше, и много скоро се върна, придружен от жизнерадостно на вид момче.

— Ти си момче за всичко на Домби, нали? — попита първият.

— Работя във фирмата на Домби, мистър Кларк — отвърна момчето.

— В такъв случай виж тук — каза мистър Кларк.

Момчето се подчини на жеста на мистър Кларк и приближи Флорънс, не без основание зачуден какво общо има той с нея. Но Флорънс, чула разговора, почувствува не само облекчение, като усети, че пътешествието й благополучно клони към своя край, но и огромно успокоение при вида на приветливото младо лице и добро държание и тя стремително изтича към него, като една от старите й обувки се изу и остана зад нея, и го хвана с две ръце.

— Извинете, загубих се! — извика Флорънс.

— Загуби ли се? — възкликна момчето.

— Да, тази сутрин се загубих, далеч оттук, взеха ми дрехите… сега съм облечена с чужди… и се казвам Флорънс Домби, единствената сестра на моето братче… и, ах, боже мой, боже мой, помогнете ми, моля ви! — зарида Флорънс и като даде воля на дълго потисканите детски чувства, се обля цялата в сълзи. В същия миг мизерната й шапка падна и косите й се разпиляха около лицето — това предизвика безмълвно възхищение и състрадание у младия Уолтър, племенник на Соломон Джилс, майстор на корабни уреди.

Мистър Кларк стоеше слисан от изумление и току мърмореше под носа си: „Никога не се е случвало такова чудо на този пристан.“ Уолтър вдигна обувката и я постави на малкото краче, също както принцът от приказката би обул пантофката на Пепеляшка. Той преметна заешката кожа върху лявата си ръка, подаде дясната на Флорънс и се почувствува не като Ричард Уитингтън — сравнението би било бледо, — а като свети Джордж Английски^[4]; с прострян мъртъв дракон в краката.

— Не плачете, мис Домби — каза Уолтър в изблик на въодушевление. — Чудесно е, че аз се случих тук. Сега вие сте в такава безопасност, сякаш сте охранявана от цяла команда отбрани моряци от боен кораб. О, не плачете.

— Няма да плача повече — отвърна Флорънс. — Сега аз плача просто от радост.

„От радост ли? — помисли си Уолтър. — И аз съм причината за това?“

— Хайде, мис Домби! И другата обувка се изу! Обуйте моите, мис Домби.

— Не, не, не — възкликна Флорънс, като възпря поривистото му движение да събуе своите обувки. — Тези са по-добри. Тези са много добри.

— Ами да, разбира се — съгласи се Уолтър, като погледна крачетата й. — Моите са страхотно големи. Как си го представях! Вие никога не бихте могли да ходите с моите. Хайде, мис Домби. Да видим сега кой негодник ще се осмели да ви обиди.

И така, със страховит вид Уолтър отведе щастливата Флорънс и те закрачиха по улицата, хванати за ръце, без да обръщат никакво внимание на удивлението, което видът им би могъл да предизвика и наистина предизвикваше по пътя.

Здрачът и мъглата започнаха да се сгъстяват, а също така заваля и дъжд, но те не обръщаха внимание на това, тъй като и двамата бяха напълно погълнати от неотдавнашните приключения на Флорънс, за които тя разказа с простодушието и доверието, свойствени на възрастта й, а Уолтър слушаше, сякаш, далеч от калта и дима на Темс Стрийт, те бродеха сами сред широколистните, високи дървета на някой пустинен остров в тропиците — където по всяка вероятност той си представяше, че се намират в момента.

— Много ли трябва да вървим? — попита най-накрая Флорънс, като повдигна очи към лицето на спътника си.

— Ах! Между впрочем — каза Уолтър и спря — да видим къде се намираме. О, да, сетих се. Но сега кантората е затворена, мис Домби. Никой няма там. Мистър Домби отдавна се е прибрал у дома. Навярно и ние трябва да отидем там. Или почакайте! Ако ви заведа у чичо си, където живея аз — много близко е оттук, — и отида с файтон до вашата къща да им кажа, че сте в безопасност и ви донеса други дрехи, няма ли да бъде най-добре?

— Така ми се струва — отвърна Флорънс. — Нали? А вие как смятате?

Докато те стояха и умуваха на улицата, покрай тях мина един човек, който, като се отдалечаваше, бързо погледна към Уолтър, сякаш го позна, но, изглежда, промени първоначалното си впечатление и продължи, без да спира.

— Мисля, че това е мистър Каркър — каза Уолтър. — Каркър от нашата фирма. Не управителят ни Каркър, мис Домби, а… другият Каркър, младши… Здравейте, мистър Каркър!

— Вие Уолтър Гей ли сте? — попита човекът, като се спря и обърна. — Не можех да повярвам, с такава странна спътница.

Застанал близо до една лампа, слушащ с изненада припрените обяснения на Уолтър, той бе в пълен контраст с двете детски фигури пред него, хванати за ръце. Не беше стар, но косата му бе побеляла. Тялото му бе приведено или като че прегърбено от бремето на голяма скръб, а измъченото му, печално лице бе набраздено от дълбоки бръчки. Блясъкът в очите му, изражението на лицето му, дори самият му глас бяха тъжни и потиснати, сякаш душата му бе изпепелена. Той бе облечен прилично, макар и много скромно, в черно, но дрехите му, скроени по размерите на фигурата му, като че се бяха свили и смъкнали на него и присъединили към горестната молба, която целият човек от главата до петите излъчваше — да го оставят сам в унижението му.

И все пак интересът му към надеждите на младостта не бе угаснал като другите чувства в сърцето му и той се взираше в оживеното лице на момчето, докато то говореше, с необикновена симпатия, но и с необяснима тревога и съчувствие, които се четяха в очите му, колкото и да се стараеше да ги скрие. Когато Уолтър в заключение му зададе въпроса, който бе задал на Флорънс, той продължаваше да го гледа със същото изражение, като че четеше изписана на лицето му съдба, трагично несъответствуваща на сегашната му веселост.

— Какво ще ни посъветвате, мистър Каркър? — попита Уолтър усмихнато. — Вие винаги ми давате добри съвети, когато разговаряте с мен, макар че това не се случва често.

— Смятам, че това, което сте намислили, е най-доброто — отговори той, като поглеждаше ту към Флорънс, ту към Уолтър.

— Мистър Каркър — възкликна Уолтър, засиял от хрумналата му великодушна мисъл. — Послушайте! Отдава ви се добър случай. Идете вие в дома на мистър Домби и му съобщете добрата новина. Може да е от полза за вас, сър. А аз ще остана в къщи. Вие отидете.

— Аз ли? — изуми се той.

— Да. Защо не, мистър Каркър? — попита момчето.

В отговор той само му стисна ръката, но като че дори и това стори засрамено и боязливо. Като му пожела лека нощ и го посъветва да побързат, той си тръгна.

— Хайде, мис Домби — подкани я Уолтър и когато те двамата поеха, той се обърна след Каркър, — веднага отиваме при чичо. Чували ли сте някога баща ви да говори за мистър Каркър младши, мис Флорънс?

— Не — тихо отвърна детето. — Рядко чувам баща ми да говори.

„Ах, вярно! Още по-лошо за него“ — помисли си Уолтър. След последвалото моментно мълчание, през което той се взря в кроткото, послушно личице до себе си, със свойствено момчешко оживление и нетърпеливост Уолтър заговори за други неща. А когато съответно една от нещастните й обувки отново се изу, той предложи на Флорънс да я пренесе до чичо си на ръце. Макар че бе много уморена, Флорънс със смях отклони предложението, за да не би той да я изпусне на земята. Те вече приближаваха дървения мичман и Уолтър заразправя за различни случаи на корабокрушения и други вълнуващи произшествия, когато момчета, по-малки от него, спасявали и тържествено отнасяли на ръце момичета, по-големи от Флорънс. Те още бяха увлечени от този разговор, когато стигнаха до дома на майстора на корабни уреди.

— Здравей, чичо Сол — извика Уолтър, като се втурна в магазина — от този момент до края на вечерта той говореше задъхано и несвързано. — Какво прекрасно приключение! Това е дъщерята на мистър Домби, която се загубила на улицата, една стара вещица й откраднала дрехите, аз я намерих… доведох я у дома в гостната, за да си почине… погледни!

— Боже господи! — възкликна чичо Сол и стъписано отскочи назад към любимия си компас. Не може да бъде! Аз никога не бих…

— Да, никой не би могъл — отвърна Уолтър, като отгатна мисълта му. — Наистина, никой не би могъл, никой. Ето! Помогни ми да преместя кушетката по-близо до камината, моля те, чичо Сол… извади чинии… приготви й нещо за вечеря, моля те, чичо… хвърли тези обувки зад камината. Мис Флорънс… поставете си краката на решетката да ги постоплите… колко са мокри… Това е истинско приключение, чичо, нали?… Господи помилуй, колко ми е топло!

Соломон Джилс също се бе сгорещил — от съчувствие и от крайно изумление. Той погали Флорънс по главата, накара я да яде, накара я да пие, разтри ходилата й с нагрята на огъня носна кърпа, като непрекъснато следеше с очи своя постоянно движещ се племенник и нищо друго всъщност не осъзнаваше освен това, че развълнуваният млад джентълмен непрестанно го блъска и налита отгоре му, докато обикаля в галоп стаята и се опитва да свърши двадесет неща наведнъж, а нищо не се получава.

— Почакай за минутка, чичо — нареждаше Уолтър, като взе една свещ, — сега ще изтичам горе да си облека друго яке, а после тръгвам. Слушай, чичо, това се казва приключение.

— Скъпо мое момче — каза Соломон, който, с вдигнати очила на челото и голям хронометър в джоба си, неспирно се движеше между легналата на кушетката Флорънс и племенника си, шетащ из всички краища на гостната, — това е най-необикновеното…

— Да, но, моля те, чичо… мис Флорънс… да вечеря… разбираш ли, чичо?

— Да, да, да — отговори Соломон и веднага почна да реже от овнешкото месо, сякаш му предстоеше да храни великан. — Ще се погрижа за нея, Уоли! Разбирам. Хубавото момиченце! Огладняло е, разбира се. Ти върви и се приготвяй. Господи, помилуй! Сър Ричард Уитингтън, три пъти лорд-мер на Лондон!

Уолтър бързо се изкачи до мансардата си и слезе, но през това време умората надви Флорънс и тя се отпусна и задряма до камината. В настъпилата тишина, макар и за съвсем кратко време, Соломон Джилс до такава степен успя да дойде на себе си, че направи някои неща за нейно удобство — намали светлината и заслони детето от блясъка на огъня. Така че, когато момчето се завърна, Флорънс сладко спеше.

— Това е чудесно! — възкликна Уолтър и така стисна Соломон в обятията си, че лицето на стария човек се изкриви. — Сега тръгвам. Ще си взема само коричка хляб, защото съм много гладен… и… не я събуждай, чичо Сол!

— Не, няма — каза Соломон. — Хубаво дете!

— Наистина хубаво! — възкликна Уолтър. — Никога не съм виждал такова личице, чичо Сол. Сега тръгвам.

— Добре, тръгвай — с голямо облекчение рече Соломон.

— Чуваш ли, чичо Сол — извика Уолтър, като отново надникна от вратата.

— Хайде пак той — измърмори Соломон.

— Как се чувствува сега тя?

— Прекрасно — отвърна Соломон.

— Това е чудесно. Сега тръгвам.

— Надявам се, че наистина тръгваш — прошепна Соломон на себе си.

— Чуваш ли, чичо Сол! — извика Уолтър, като отново се появи на вратата.

— Хайде пак той — рече Соломон.

— На улицата срещнахме мистър Каркър — държа се по-странно от всякога. Каза ми довиждане, а после е вървял зад нас — удивително нещо, — защото, когато стигнахме до магазина, аз се озърнах и го видях безшумно да си отива, подобно слуга, изпратил ме до дома, или вярно куче. Как е тя сега, чичо?

— Съвсем като преди, Уоли — отговори чичо Сол.

— Добре. Сега тръгвам.

И този път той наистина тръгна. А Соломон Джилс, който нямаше желание да вечеря, седеше от другата страна на камината и наблюдаваше спящата Флорънс, като градеше множество въздушни кули с най-фантастична архитектура и в полумрака, ограден от инструментите, той приличаше на магьосник, преоблечен с уелска перука и костюм с цвят на кафе, държащ в плен потъналото във вълшебен сън дете.

А в това време Уолтър приближаваше къщата на мистър Домби със скорост, която рядко се развива от един файтон, но въпреки това всеки две-три минути Уолтър си подаваше главата през прозореца и нетърпеливо подканяше кочияша. Когато достигнаха до целта на пътуването си, той изскочи навън, задъхано съобщи на слугата за своята мисия, направо го последва в библиотеката, където всички говореха в един глас и където се бяха събрали мистър Домби, сестра му, мис Токс, Ричардс и Нипър.

— Ах! Извинете, сър — каза Уолтър, като се втурна към него, — щастлив съм да ви съобщя, че всичко е наред, сър. Мис Домби се намери.

С откритото си лице, буйната си коса и блестящи очи момчето, запъхтяно от радост и възбуда, бе изумителна противоположност на мистър Домби, седнал срещу него в библиотечното си кресло.

— Казах ти, Луиза, че тя непременно ще се намери — рече мистър Домби, като се обърна леко през рамо към тази дама, която плачеше заедно с мис Токс. — Съобщете на слугите да преустановят търсенето. Момчето, донесло новината, е младият Гей от кантората. Къде се намери дъщеря ми, сър? Вече знаем как се е загубила. — Той величествено погледна към Ричардс. — Но как се намери? Кой я намери?

— Ами мисля, че аз намерих мис Домби, сър — скромно призна Уолтър, — всъщност не мога да твърдя, че заслугата за намирането й е точно моя, сър, но във всеки случай, по щастливо стечение на обстоятелствата, аз послужих за…

— Какво искате да кажете, сър — прекъсна го мистър Домби, изпитвайки инстинктивна неприязън към очевидната гордост и радост на момчето от своето участие в събитието — с думите, че заслугата за намирането й не е точно ваша и че сте послужили по щастливо стечение на обстоятелствата? Говорете ясно и свързано, ако обичате.

Съвсем не беше по силите на Уолтър да говори свързано, но той обясни случая, доколкото можа, и задъхано каза защо е дошъл сам.

— Чуваш ли, момиче? — строго се обърна мистър Домби към чернооката. — Вземи всичко, каквото е необходимо, и веднага отиди с този млад човек, за да доведете мис Флорънс у дома. Гей, утре ще бъдете възнаграден.

— О, благодаря ви, сър — отвърна Уолтър. — Много сте любезен. Уверявам ви, че не съм и мислил за възнаграждение, сър.

— Твърде млад сте — внезапно рязко и едва ли не свирепо го сряза мистър Домби — и няма почти никакво значение какво мислите вие или пък какво смятате, че мислите. Отлично сте се проявили, сър. Не разваляйте стореното добро. Луиза, нареди да почерпят момчето с вино.

Крайно неблагосклонно проследиха очите на мистър Домби излизащия от стаята Уолтър Гей, воден от мисис Чик. Навярно и съзнанието му го проследи със същото неудоволствие, докато Уолтър се връщаше обратно у чичо си, придружен от Сузан Нипър.

Там те видяха, че Флорънс, много ободрена от съня и добре нахранена, се бе бързо сприятелила със Соломон Джилс и установила напълно искрени, непринудени отношения с него. Чернооката (която бе плакала толкова много, че сега можеше да бъде наречена Червенооката) я сграбчи в обятията си без каквато и да е сърдита дума или укор и придаде на срещата много истеричен характер. Като превърнаха временно гостната в съблекалня, тя много грижливо я преоблече в подобаващи дрехи, а после я поведе така, както се полага на една Домби — доколкото природната непригодност на Флорънс позволяваше това.

— Лека нощ! — каза Флорънс и се втурна към Соломон. — Бяхте много добър с мене.

Старият Сол много се зарадва и я целуна, сякаш й бе дядо.

— Лека нощ, Уолтър! Довиждане! — рече Флорънс.

— Довиждане! — отвърна Уолтър и си подаде двете ръце.

— Никога няма да те забравя — продължи Флорънс. — Да! Наистина никога! Довиждане, Уолтър!

В невинен порив на благодарност детето вдигна личицето си към него. Уолтър сведе своето, а после отново го вдигна, пламнало и зачервено, и срамежливо погледна към чичо Сол.

— Къде е Уолтър? Лека нощ, Уолтър! Довиждане, Уолтър! Подай си ръката още веднъж, Уолтър! — Възгласите на Флорънс се дочуваха дори и след като вратата на файтона се затвори зад нея и малката й прислужница. Когато най-накрая файтонът потегли, Уолтър, застанал на прага, продължаваше весело да отвръща на Флорънс, размахваща носната си кърпичка, а дървеният мичман зад него също като момчето сякаш бе съсредоточил вниманието си единствено върху техния файтон и съвсем не забелязваше останалите минаващи файтони.

Не след дълго отново стигнаха до къщата на мистър Домби и отново от библиотеката се дочуха множество високи гласове. Отново се дадоха разпореждания файтонът да почака — „за мисис Ричардс“, злокобно прошепна една от прислужничките, когато минаваше покрай Сузан и Флорънс.

Появата на изгубеното дете предизвика известно вълнение, макар и незначително. Мистър Домби, който никога не бе и намирал Флорънс, я целуна по челото и я предупреди да не бяга отново и да не отива никъде с неблагонадеждни прислужнички. В плачливото си нареждане мисис Чик не пропусна да спомене за покварата на човешката природа, дори когато е призована към добродетелността от един благотворителен точилар, и удостои Флорънс с прием, почти напълно подобаващ на истинския Домби. В изявата на чувствата си мис Токс се придържаше към показаните пред нея образци. Единствено Ричардс, провинилата се Ричардс изля душата си в поток от несвързани приветствени думи и с истинска обич се наведе над луталото се дете.

— А, Ричардс! — въздъхна мисис Чик. — Много по-приятно би било за тези, които желаят да запазят вярата си в хората, и много по-прилично от ваша страна, ако своевременно бяхте проявили необходимата загриженост към малкото дете, което сега преждевременно ще се лиши от единствената си храна.

— Ще бъде отбито — с плачлив глас прошепна мис Токс — от общия извор.

— Ако аз бях проявила неблагодарност — продължи мисис Чик тържествено, — на ваше място бих си помислила, че униформата на „Благотворителните точилари“ ще погуби детето ми, а образованието — ще го задуши.

Що се отнася до това, макар че мисис Чик не го знаеше, детето вече беше съвсем погубено от униформата, а колкото до възпитанието, можеше и да се стигне до споменатия печален резултат, тъй като се състоеше от град от удари и последвали ридания.

— Луиза — обади се мистър Домби. — Не е необходимо да продължаваш обясненията. Тази жена се уволнява и всичко й е платено. Вие напускате дома ми, Ричардс, поради това, че сте завели моя син… моя син — каза мистър Домби, като силно наблегна на повторените две думи — на такива места и в такова общество, от които човек настръхва само като си помисли за тях. Що се отнася до произшествието с мис Флорънс тази сутрин, в най-общ смисъл считам, че то е едно щастливо и благоприятно обстоятелство в този смисъл, че ако не беше това обстоятелство, нямаше да узная, дори и от вас самата, за вашето провинение. Намирам, Луиза, че другата бавачка, младата — тук мис Нипър високо изхлипа, — поради това, че е толкова по-малка и неизбежно е повлияна от бавачката на Пол, може да остане. Бъди така добра да се разпоредиш да се заплати закарването с файтон на тази жена до… — мистър Домби трепна и замлъкна — до… Стагсовите градини.

Поли се отправи към вратата, а Флорънс я хвана за роклята, молейки я най-трогателно да не си отива. Нож се заби в сърцето на високомерния баща и стрела в мозъка му от тази гледка — неговата собствена плът и кръв, от която не можеше да се отрече, се притискаше о една невзрачна чужда жена, а той седеше настрана. Всъщност никак не го интересуваше на кого държи дъщеря му и на кого не държи. Но при мисълта какво ще направи синът му, го прониза остра мъчителна болка.

Във всеки случай същата тази нощ синът му силно плака. Честно казано, бедният Пол имаше по-голямо основание за сълзите си, отколкото повечето деца на тази възраст, защото бе загубил и втората си майка — по-точно първата, по неговите представи — в резултат на катастрофа, също тъй внезапна, както и нещастието, помрачило живота му в самото начало. С този удар бе лишен от добър и верен приятел и неговата сестра, която горчиво плака чак докато заспа. Но това е съвсем страничен въпрос. Няма смисъл да говорим за него.