Чарлз Дикенс
Домби и син (29) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXVIII
Промени

— Най-сетне настана денят, Сузан — обърна се Флорънс към превъзходната Нипър, — да се завърнем отново в нашия тих дом.

Сузан си пое дъх с такава изразителност, която не се поддава на никакво описание, и като уталожи по-нататък чувствата си с многозначително изкашляне, отвърна:

— Твърде тих наистина, мис Флой, няма съмнение в това. Прекалено тих.

— Случвало ли ти се е — унесено заговори Флорънс след кратки размишления, — случвало ли ти се е, когато съм била малко дете, да срещнеш този джентълмен, който вече три пъти си направи труда да дойде на кон дотук, за да разговаря с мен… струва ми се три пъти, Сузан?

— Три пъти, мис — потвърди Нипър. — Веднъж, когато се разхождахте навън със старите Скет…

Флорънс й хвърли кротък поглед и мис Нипър се поправи:

— Искам да кажа, със сър Барнет и съпругата му, мис, както и с младия джентълмен. И още две вечери оттогава.

— Когато съм била малко дете и са идвали хора при татко, виждала ли си някога този джентълмен у дома, Сузан? — запита Флорънс.

— Знаете ли, мис — отвърна прислужницата, след като поразмисли малко, — наистина не бих могла да кажа, че съм го виждала някога. Когато почина вашата скъпа, бедна майка, мис Флой, аз току-що бях постъпила на работа у вас, разбирате ли, и МОЕТО място беше — Нипър навири нос, сякаш искаше да каже, че мистър Домби винаги съзнателно е подценявал заслугите й — на етажа на тавана.

— Наистина — все така унесено отвърна Флорънс — ти едва ли би могла да знаеш кой е идвал у дома. Съвсем забравих.

— Знам само това, което говорехме за семейството и посетителите, мис — каза Сузан, — и което чувах да се разправя, макар че кърмачката преди мисис Ричардс отправяше злобни намеци, че съм била любопитно хлапе, когато се присъединявах към компанията им, но това може да се обясни единствено с факта, че бедното създание имаше навика да се напива — заяви Сузан с известна снизходителност, — поради което й наредиха да напусне и тя напусна.

Флорънс, седнала до прозореца в спалнята си, подпряла с ръка лицето си, седеше, загледана навън, и до такава степен бе погълната от собствените си мисли, че едва ли чуваше какво й говори Сузан.

— Във всеки случай, мис — продължаваше Сузан, — много добре си спомням, че същият този джентълмен, мистър Каркър, почти винаги е бил такова високопоставено лице при баща ви, каквото е сега. Тогава в къщата се говореше, мис, че той ръководел всички дела на баща ви в Сити, че се справял с цялата работа и че вашият татко се съобразявал с него повече, отколкото с когото и да било друг, което, моля за извинение, мис Флой, не е бог знае какво, тъй като баща ви никога не се е съобразявал с друг човек. Знаех това, независимо че съм била любопитно хлапе.

Сузан Нипър, почувствувала се засегната при спомена за кърмачката преди мисис Ричардс, силно наблегна на думите „любопитно хлапе“.

— За това, че мистър Каркър не се е провалил, мис — продължи тя, — а се е задържал на мястото си и е запазил доверието на баща ви, аз знам от непрестанните приказки сред прислугата на оня Пърч, който често идва в къщата, и макар че е най-голямото нищожество на света, мис Флой, и че направо къса на всички нервите, Пърч е много наясно какво точно става в Сити и казва, че баща ви не правел нищо без мистър Каркър и че оставял всичко на мистър Каркър, и че действувал според съветите на мистър Каркър, и че държал винаги мистър Каркър подръка и намирам, че той смята — този съвсем невзрачен Пърч, — че като изключим баща ви, индийският император е невинен младенец в сравнение с мистър Каркър.

Нито една дума от казаното не бе пропусната от Флорънс, която, заинтригувана от обясненията на Сузан, вече не гледаше разсеяно през прозореца навън, а се бе вторачила в прислужницата си и слушаше внимателно.

— Да, Сузан — каза тя, когато въпросната млада дама приключи. — Убедена съм, че той се ползува с доверието на баща ми и е негов приятел.

Този въпрос се бе загнездил в главата й и я занимаваше от няколко дни. При двете си посещения, последвали първото му, мистър Каркър бе наложил една дискретност между него и нея, наложил бе някакво свое право да й съобщи тайнствено и крадешком, че за кораба още нямало никакви известия, наложил й бе неуловима, сдържана власт и влияние върху нея и всичко това предизвикваше у Флорънс недоумение и голямо безпокойство. Тя не беше способна да отблъсне или разкъса паяжината, в която той постепенно я оплиташе, защото за подобно нещо се изискваха съответните умения и познания за света, за да се противопостави на неговото лукавство, а Флорънс не притежаваше нито едното, нито другото. Вярно, той й беше казал единствено, че за кораба нямало сведения и се страхувал, че се е случило най-лошото. Но Флорънс бе силно разтревожена откъде може да знае, че тя се интересува от кораба и какво право има да й намеква тайнствено и коварно за това, което му е известно на него.

В съзнанието на Флорънс образът на мистър Каркър придобиваше тревожна притегателност поради поведението на джентълмена и поради нейния непрестанно засилващ се навик да мисли за това поведение с недоумение и безпокойство. Тя понякога ясно си припомняше чертите му, гласа и маниерите му — прибягваше до това средство, за да сведе Каркър до нивото на обикновения човек, който няма по-силно въздействие върху нея от когото и да било друг, но пак не успяваше да разсее неясния смут. При това той никога не се въсеше и не я гледаше с неприязън или враждебност, а бе винаги усмихнат и приветлив.

От друга страна, Флорънс, преследваща неотклонно своята цел по отношение на баща си и твърдо придържаща се към решението да счита, че тя самата, не по своя воля, е причина за студенината и отчуждението в отношенията им, изведнъж се сещаше, че въпросният джентълмен е доверен приятел на баща й и тя започваше с натежало сърце да си мисли дали нейната засилваща се склонност към неприязън и страх спрямо Каркър не произтича от същия този скрит в нея недостатък, който бе отблъснал любовта на баща й и я бе направил толкова самотна. Тя се опасяваше, че може би е така. Понякога бе убедена, че е именно така. След това решаваше, че ще се опита да превъзмогне това нередно чувство. Самоубеждаваше се, че вниманието на бащиния й приятел е чест и награда за нея, и се изпълваше с надеждата, че като се съобразява търпеливо с него и проявява доверие към него, тя ще извърви с изранените си крака трънливия път, водещ към сърцето на баща й.

И така, без да има с кого да се посъветва — всяко обръщане за съвет към когото и да било неизбежно би представлявало оплакване от баща й, — кротката Флорънс се мяташе сред неспокойното море на съмнението и надеждата. А мистър Каркър, наподобяващ люспесто чудовище от дълбините, плуваше ниско и не откъсваше от нея лъскавите си очи.

Сега Флорънс имаше още една причина да мечтае за завръщането си у дома. Уединеният й живот по-пълно съответствуваше на поетия от нея път, изпълнен с плахи надежди и съмнения. Понякога я обхващаше безпокойство, че по време на отсъствието си ще пропусне някой благоприятен случай да засвидетелствува своята обич към баща си. Бог е свидетел, че в това отношение бедното дете би могло да бъде напълно спокойно. Отритнатата й любов обаче пърхаше в сърцето й и дори в сънищата й литваше нависоко и подобно прелетна птичка, завърнала се у дома, се сгушваше върху гърдите на баща си.

За Уолтър тя мислеше често. Ах, твърде често, когато нощта бе мрачна, а вятърът духаше около къщата! Надеждата обаче не напускаше сърцето й. До такава степен е трудно на младите и пламенни хора, дори с жизнен опит като нейния, да си представят как младостта и пламенността могат да бъдат угасени подобно треперливо пламъче и как яркият ден на живота в своя разцвет може да се превърне в нощ, че надеждата не я напускаше. Тя често лееше сълзи за страданията на Уолтър, но рядко за предполагаемата му смърт — съвсем рядко, и то за кратко.

Тя писа на стария майстор на корабни уреди, но не получи отговор на писмото си, което впрочем не се нуждаеше от отговор. Така стояха нещата с Флорънс в деня, когато рано сутринта се отправяше с радост към дома си и се завръщаше към предишния си, уединен живот.

Доктор и мисис Блимбър, съпровождани (съвсем не по негова воля) от драгоценния им питомник, младия мистър Барнет, вече се бяха завърнали в Брайтън и въпросният млад джентълмен заедно със своите спътници, поели към върховете на Парнас, несъмнено бяха възобновили своите постоянни занимания. Ваканцията бе приключила и повечето млади гости във вилата се бяха разотишли, а и на продължилата дълго визита от страна на Флорънс дойде краят.

Имаше един гост обаче, който, макар и неотседнал в къщата, неизменно засвидетелствуваше своето внимание към семейството и продължаваше да им бъде предан. Това беше мистър Тутс — от няколко седмици той бе възобновил познанството си със Скетълс младши, което беше имал щастието да завърже през онази вечер, когато разкъса веригите на доктор Блимбър и надянал пръстена, литна на свобода, — който сега ги посещаваше редовно през ден и оставяше пълна колода визитни картички на вратата, толкова много на брой, че цялата церемония приличаше на партия вист, където мистър Тутс раздаваше, а прислужникът бе негов партньор. Освен това Тутс, осенен от дръзката, но уместна идея непрестанно да напомня на семейството за себе си (има основания да се предполага обаче, че този хитър план се бе породил в изобретателната глава на Петела), се снабди с катер с шест гребла — екипажът се състоеше от приятели-гребци на Петела и се управляваше собственоръчно от въпросната знаменита личност, като за целта Петела обличаше яркочервена пожарникарска куртка и прикриваше под зелена козирка постоянно получаваните синини. Преди да пусне в действие плавателния съд, мистър Тутс се допита до мнението на Петела относно един такъв хипотетичен случай: ако се предположи, че Петела е влюбен в някоя млада дама на име Мери и му хрумне мисълта да си набави своя собствена лодка, как би нарекъл той тази лодка. Петела отвърна, като подкрепи думите си с множество най-тържествени уверения, че би я нарекъл или „Папагалът“, или „Щастието на Петела“. След дълги размишления и голямо умствено напрежение мистър Тутс усъвършенствува тази идея и реши да нарече лодката си „Радостта на Тутс“ — един тънък комплимент спрямо Флорънс, който не можеше да не бъде оценен от всеки, познаващ въпросните лица.

Излегнал се върху алени възглавници в красивата си барка, навирил крака, мистър Тутс изпълняваше своя замисъл, като се носеше по реката цели дни и седмици наред, сновеше напред-назад около градината на сър Барнет, нареждаше на екипажа си непрестанно да пресича реката под остър ъгъл, за да може Тутс по-добре да се покаже пред евентуалните наблюдатели от прозорците на сър Барнет, и караше „Радостта на Тутс“ да прави маневри, които предизвикваха пълно изумление у всички съседни крайбрежни жители. Когато обаче му се случваше да съзре някого на брега на реката в градината на сър Барнет, мистър Тутс неизменно си придаваше вид, че минава оттам по най-странно и невероятно стечение на обстоятелствата.

— Как сте, Тутс? — питаше сър Барнет, като му махаше с ръка от поляната, докато ловкият Петел насочваше лодката право към брега.

— Здравейте, сър Барнет — отвръщаше мистър Тутс. — Каква изненада да срещна тук именно ВАС!

Със свойствената си съобразителност мистър Тутс винаги казваше тези думи, сякаш това не бе домът на самия сър Барнет, а някоя необитаема сграда на брега на Нил или Ганг.

— Никога не съм бил толкова изненадан! — възкликваше мистър Тутс. — Тук ли е мис Домби?

Веднага след това навярно се появяваше Флорънс.

— О, Диоген се чувствува много добре, мис Домби — извикваше мистър Тутс. — Тази сутрин аз се отбих да питам.

— Много съм ви благодарна — чуваше се в отговор приятният глас на Флорънс.

— Няма ли да слезете на брега, Тутс? — предлагаше тогава сър Барнет. — Хайде! Не бързате за никъде. Елате да се видим.

— О, няма никакво значение, благодаря ви — отвръщаше мистър Тутс, като се изчервяваше. — Мислех си, че навярно мис Домби ще иска да се осведоми, затова. Довиждане!

И бедният мистър Тутс, който умираше от желание да приеме поканата, но му липсваше куражът да го стори, с натежало сърце даваше знак на Петела и „Радостта“ отплуваше, цепеща водата като стрела.

В деня на заминаването на Флорънс още от сутринта „Радостта“ стоеше в пълния си блясък до брега пред градинските стъпала. Когато след разговора си със Сузан Флорънс слезе да се сбогува, тя завари мистър Тутс да я чака в гостната.

— О, здравейте, мис Домби — каза стреснатият Тутс, изпадащ винаги в ужасен смут, когато се осъществяваше съкровеното му желание и му се удаваше възможност да разговаря с нея. — Благодаря, чувствувам се отлично наистина, надявам се, че вие също и Диоген вчера бе добре.

— Много сте любезен — отвърна Флорънс.

— Благодаря, няма никакво значение — отвърна мистър Тутс. — Смятах, че навярно няма да имате нищо против в това хубаво време да се върнете по вода, мис Домби. В лодката има достатъчно място и за прислужницата ви.

— Много съм ви признателна — колебливо отвърна Флорънс. — Наистина много… но предпочитам да не пътувам по вода.

— О, няма никакво значение — отвърна мистър Тутс. — Довиждане!

— Няма ли да почакате да видите лейди Скетълс? — учтиво попита Флорънс.

— О, не, благодаря — отговори мистър Тутс. — Няма изобщо никакво значение.

Колко плах бе мистър Тутс в такива случаи и колко развълнуван! Но тъй като в този момент влезе лейди Скетълс, той веднага бе обхванат от непреодолимо желание да се осведоми как се чувствува тя и да изрази надеждата, че е добре. Изключено бе мистър Тутс да подмине ръкуването си с нея и в този момент се появи сър Барнет, в когото той веднага се вкопчи с отчаяна настойчивост.

— Уверявам ви, Тутс, днес ние се разделяме — заяви сър Барнет, като се обърна към Флорънс — със слънчицето в нашия дом.

— О, няма никакво зна… искам да кажа, да, разбира се — неуверено измънка смутеният Тутс. — ДОВИЖДАНЕ!

Въпреки че наблегна силно на последната дума, вместо да си отиде, мистър Тутс продължаваше да стои, като се озърташе разсеяно. За да го облекчи, Флорънс започна да изразява благодарността си към лейди Скетълс на сбогуване и подаде ръка на сър Барнет.

— Мога ли да ви помоля, скъпа мис Домби — заговори стопанинът на дома, докато я изпровождаше до каретата, — да предадете моите най-сърдечни поздрави на скъпия си баща.

Флорънс се разтревожи от тази заръка, тъй като й се струваше, че мами сър Барнет, като го кара да вярва, че любезността, проявявана към нея, е насочена също и към баща й. След като не можеше обаче да даде никакво обяснение, тя се поклони и му благодари, като отново си помисли, че еднообразният й дом, в който нямаше подобни неловки положения и напомняния за мъката й, бе за нея най-естественото и добро убежище.

Новите й приятели и познати, които не си бяха още заминали, дойдоха тичешком от стаите си или градината, за да й кажат довиждане. Те всички до един се бяха привързали към Флорънс и много държаха да се сбогуват с нея. Дори прислугата съжаляваше, че тя си тръгва и слугите я придружиха до вратата на каретата, като й кимаха и й се кланяха. Когато Флорънс огледа любезните лица и различи сред тях сър Барнет и съпругата му, както и мистър Тутс, който се кискаше и гледаше към нея отдалече, тя си спомни за вечерта на заминаването им заедно с Пол от дома на мистър Блимбър. При потеглянето на каретата цялото й лице бе мокро от сълзи.

Горестни сълзи, но също така и успокоителни, защото в душата й се надигнаха по-приятните спомени, свързани с еднообразния дом, в който сега се връщаше, и той й стана по-скъп. Струваше й се, че много време е минало, откакто бе бродила из безмълвните стаи, откакто за последен път се бе промъкнала, безшумно и плахо, в покоите на баща си, откакто бе усещала във всеки отделен миг от ежедневието си тържественото, но успокояващо присъствие на починалите й скъпи хора. Освен това настоящата прощална сцена напомни за сбогуването й с бедния Уолтър, за вида му и изречените от него думи през онази нощ, за забелязаната от Флорънс нежност у него към тези, които оставя след себе си, съчетана със смелост и силен дух. Кратката житейска история на Уолтър също така бе свързана със стария дом, поради което този дом придобиваше нови права и власт над сърцето й.

Отправяйки се към дългогодишния си дом, дори Сузан Нипър поомекна малко. Макар че той бе мрачен и тя със сурова справедливост осъждаше тази негова мрачност, Сузан прояви голямо великодушие към него.

— Не отричам, мис, че се радвам отново да го видя — заяви Нипър. — Няма с какво много да се похвали човек в него, но не бих го нито изгорила, нито съборила.

— Ще ти е приятно да обходиш старите стаи, нали, Сузан? — усмихнато запита Флорънс.

— Е, мис — отвърна Нипър, която колкото повече приближаваха към дома, толкова повече омекваше спрямо него, — не отричам, че е така, макар че твърде вероятно е още утре да ги намразя.

Флорънс чувствуваше, че самата тя намира там много по-голям покой, отколкото където и да било другаде. По-удобно и лесно й беше да крие тайната си там, сред високите тъмни стени, вместо да я носи сред ярката светлина и да се опитва да я затуля от очите на щастливите тълпи хора. По-лесно й бе да се отдава на заниманията на своето предано сърце, когато бе сама и нямаше опасност да се отчая наново поради присъствието на други предани сърца наоколо. По-лесно й беда се надява, да се моли, да продължава да обича неизменно и търпеливо, макар и пренебрегвана, в тихото светилище на тези спомени — въпреки че всичко наоколо й се разпадаше, загниваше и покриваше с ръжда, — отколкото на ново място, независимо до каква степен то бе изпълнено с радост. Тя с удоволствие посрещаше възобновяването на предишния си омагьосан, нереален живот и жадуваше старата черна врата отново да се хлопне зад гърба й.

Изпълнени с такива мисли, те излязоха на дългата и неприветлива улица. Флорънс не седеше от тази страна на каретата, откъдето би се виждал домът й, и като наближиха, тя надникна от прозореца и потърси с поглед децата от другата страна на улицата.

В този момент възклицанието на Сузан я накара бързо да се обърне.

— Ах, боже мой — задавено извика Сузан, — къде е изчезнала нашата къща?

— Нашата къща ли? — повтори Флорънс.

Сузан се дръпна от прозореца, отново си подаде главата, а когато каретата спря, тя отново се дръпна и загледа господарката си в недоумение.

Цялата къща, от основите до покрива, бе плътно обвита от скеля. Грамади от тухли и камъни, купчини хоросан и камари дървен материал задръстваха надлъж и нашир широката улица от едната страна. На стените й бяха подпрени стълби и по тях се движеха нагоре-надолу работници. По площадките на скелята работеха хора. Вътре се трудеха декоратори и бояджии. Пред вратата една каруца стоварваше огромни рула декоративни тапети. Там спря и товарната кола на доставчик на мебели. През счупените зейнали прозорци не се виждаха никакви мебели из стаите — из целия дом от кухненските до таванските помещения не се мяркаше нищо друго освен работници и инструменти, използувани от различните занаяти. Както навън, така и вътре имаше зидари, бояджии, дърводелци, каменоделци, чукове, корита с вар, четки, търнокопи, триони, мистрии — всички задружно работеха заедно.

Флорънс слезе от каретата, недоумяваща дали може това да е тяхната къща, и изведнъж видя Таулинсън, със загоряло от слънцето лице, застанал на вратата да я посрещне.

— Случило ли се е нещо? — запита Флорънс.

— О, не, мис.

— Големи промени се правят.

— Да, мис, големи промени — съгласи се Таулинсън.

Флорънс мина покрай него като насън и бързо се качи горе. В гостната, тънала дълго време в полумрак, бе нахлула ослепителна светлина и навсякъде се виждаха подвижни стълби, поставки и мъже с книжни шапки на главите, изкачили се нависоко. Портретът на майка й бе изчезнал заедно с останалите подвижни вещи, а в светлия квадрат, където беше висял той, се четяха написаните с тебешир думи: „Стаята да се облицова. В зелено и златно.“ По стълбището бяха натрупани греди и летви както пред къщата и множество стъклари и заварчици подобно олимпийци се трудеха в различни пози и се протягаха към прозорчето на тавана. Отвътре нейната стая не бе пипната още, но отвън се издигаха греди и дъски, които затуляха светлината. Тя бързо отиде горе в другата спалня, където се намираше малкото легло — отвън през прозореца надничаше тъмен мъж с гигантски ръст, с лула в устата и вързана на главата носна кърпа.

Сузан Нипър, която от известно време диреше Флорънс, я намери именно там и й каза, ако обичала да слезе долу при баща си, тъй като той искал да говори с нея.

— Той у дома! И иска да разговаря с мен? — възкликна Флорънс, цялата разтреперана.

Сузан, безкрайно по-объркана от самата Флорънс, повтори даденото й нареждане. Без да се колебае нито за миг, Флорънс, бледа и развълнувана, се втурна отново надолу. Докато слизаше, си мислеше дали да се осмели да го целуне. Силното желание в душата й вдъхна решителност и тя си намисли да го стори.

Баща й навярно е усетил как силно бие сърцето й, когато Флорънс застана пред него. Още миг и разтуптяното й сърце ще се притисне до гръдта му…

Той обаче не беше сам. С него бяха две дами и Флорънс се спря. Тя с такава мъка се опита да превъзмогне чувствата си, че ако буйният й приятел Дио не се бе втурнал и я обсипал с ласки, приветствувайки завръщането й у дома — при което една от дамите нададе лек писък и по този начин вниманието се отклони от Флорънс, — тя би припаднала и се свлякла на пода.

— Флорънс — обади се баща й и й подаде ръка така сдържано, че тя не помръдна от мястото си. — Здравей!

Флорънс пое ръката му с две ръце, плахо я повдигна до устните си, а после го остави да си я отдръпне. Той затвори вратата и ръката му докосна бравата със същото безучастие, с което бе докоснал и дъщеря си.

— Какво е това куче? — недоволно попита мистър Домби.

— Това куче, татко, е… от Брайтън.

— Добре — отвърна мистър Домби и върху лицето му премина сянка, тъй като той разбра какво имаше пред вид тя.

— То е много добро — обясни Флорънс, като се обърна към двете дами с присъщата й грация и любезност. — Просто се радва, че ме вижда. Моля ви да му простите.

С един бегъл поглед тя забеляза, че седналата дама, надала писъка, бе възрастна, а другата дама, застанала близо до баща й, бе много красива и елегантна.

— Мисис Скютън — обърна се баща й към първата дама, като посочи към момиченцето, — това е дъщеря ми Флорънс.

— Тя е очарователна, не се съмнявах — отвърна дамата, като погледна през лорнета си. — Толкова е естествена! Моя скъпа Флорънс, целунете ме, ако обичате.

След като стори това, Флорънс се обърна към другата дама, край която баща й очаквателно стоеше.

— Едит — рече мистър Домби, — това е дъщеря ми Флорънс. Флорънс, тази дама скоро ще стане твоя майка.

Флорънс се сепна и обхваната от противоречиви чувства, погледна красивото лице — сълзите, предизвикани от думата „майка“, се бореха у нея с изумлението, любопитството, възхищението и някакъв необясним страх. След това тя каза високо:

— О, татко! Бъди щастлив! Бъди много, много щастлив до края на живота си!

После разплакана склони глава върху гръдта на дамата.

Последва кратко мълчание. Красивата дама, която отначало, изглежда, се бе двоумила дали трябва да пристъпи към Флорънс, сега я притисна към гърдите си и помилва обвитите около талията й ръце, сякаш за да окуражи и успокои момичето. Устните й не пророниха ни дума. Тя сведе глава над Флорънс, целуна я по бузата, но не промълви ни дума.

— Няма ли да обиколим стаите — обади се мистър Домби, — за да видим как напредват работниците? Моля за разрешение, моя скъпа мадам.

След тези думи той предложи ръка на мисис Скютън, която оглеждаше Флорънс с лорнета си, сякаш си представяше как би изглеждало момичето, ако му се придаде — несъмнено от собствените неизчерпаеми запаси на мисис Скютън — малко повечко сърце и непосредственост. Флорънс продължаваше да ридае върху гърдите на дамата и да се притиска към нея, когато от оранжерията се дочу гласът на мистър Домби.

— Нека да питаме Едит. Боже мой, къде е тя?

— Едит, скъпа моя — извика мисис Скютън, — къде си? Сигурна съм, че търсиш някъде мистър Домби. Ние сме тук, любима моя.

Красивата дама освободи Флорънс от обятията си и след като отново притисна устни до бузата й, бързо се отдалечи и се присъедини към тях. Флорънс не се помръдваше от мястото си — едновременно щастлива, печална, весела, разплакана. Тя не знаеше колко време е стояла там, когато новата й майка се върна и отново я взе в прегръдките си.

— Флорънс — заговори дамата припряно и се взря внимателно в очите й. — Нали няма да ме намразиш още от самото начало?

— Да ви намразя ли, мамо? — възкликна Флорънс, като обви ръка около шията й и я погледна в очите.

— Тихо! Започни да си мислиш хубави неща за мен — каза й красивата дама. — Започни да вярваш, че ще се опитам да те направя щастлива и че съм готова да те обикна, Флорънс. Довиждане. Скоро ще се срещнем отново. Довиждане. Недей да стоиш повече тук.

Тя отново я притисна до гърдите си — бе изрекла всичко много бързо, но с решителен глас — и Флорънс видя как тя отиде при тях в съседната стая.

Флорънс се изпълни с надежда, че сега ще научи от новата си и красива майка по какъв начин да спечели любовта на баща си. А през нощта в стария, изоставен дом й се присъни нейната родна майка, която с лъчиста усмивка благославяше надеждите й. Бленуващата Флорънс!