Чарлз Дикенс
Домби и син (10) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава IX
в която дървеният мичман изпада в беда

Вкусът към романтиката и любовта към необикновеното, от които в природата на младия Уолтър Гей имаше много силен примес и които опеката на чичо му, стария Соломон Джилс, не бе успяла да отмие чрез водите на суровия житейски опит, бяха причина той да придава необикновен и възторжен интерес към приключението на Флорънс с Добрата мисис Браун. Той се опиваше от него и го лелееше в душата си, особено що се отнася до частта, свързана със самия него, докато накрая то се превърна в галено дете на фантазията му, завладя я и напълно започна да разполага с нея.

Споменът за това произшествие, както и за собственото му участие в него, навярно засилваше своята примамливост и поради това, че всяка неделя той винаги събуждаше блянове у стария Сол и капитан Кътъл. Почти не минаваше неделя, без някой от тези двама почтени господа да не направи загадъчен намек за Ричард Уитингтън, а последният от споменатите джентълмени стигна дори дотам да купи много старинна балада, която, наред с много други, изразяващи главно моряшки чувства, дълго бе излагана за продан на Комършъл Роуд. Това поетическо произведение представяше ухажването и оженването на надежден млад товарач на въглища за някоя си прекрасна Пег, изисканата дъщеря на капитана, един от собствениците на транспортен кораб за въглища от Нюкасъл. В тази вълнуваща легенда капитан Кътъл бе съзрял дълбоко метафизическо сходство с положението на Уолтър и Флорънс и това до такава степен го вдъхновяваше, че при редица тържествени случаи, като рождени дни и някои други нецърковни празници, той с цяло гърло изкарваше песента докрай, като въвеждаше изумителни трели при думата Пе-е-ег, с която, в чест на героинята на творбата, завършваше всеки куплет.

Но едно прямо, жизнерадостно, общително момче не е особено склонно да анализира собствените си чувства, колкото и силно да го владеят те, а и Уолтър трудно би се справил с подобна задача. Той много обикна пристанището, където бе срещнал Флорънс, както и улиците (макар и сами по себе си без всякаква прелест), по които се бяха прибирали на връщане. Обувките, толкова често изували се по пътя, той бе скътал в своята стая, а когато вечер седеше в малката гостна отзад, въображението му рисуваше цяла галерия от портрети на Добрата мисис Браун. Навярно след паметното събитие той започна да се облича малко по-елегантно и безспорно му доставяше удоволствие да се разхожда в тази част на града, където се намираше къщата на мистър Домби, като хранеше слаба надежда да срещне по улицата малката Флорънс. Но чувствата му бяха съвсем момчешки и наивни. Флорънс беше много хубава, а винаги е приятно да се любуваш на хубаво лице. Флорънс бе беззащитна и слаба и той се преизпълваше от гордост, че е бил в състояние да й предложи закрила и помощ. Флорънс бе най-признателното малко създание на света и бе удоволствие да видиш как лицето й излъчва сияйна признателност. На Флорънс не й обръщаха внимание или се отнасяха към нея с хладно презрение и душата му преливаше от юношеска загриженост към отритнатото дете във внушителния, но мрачен дом.

И така, случи се, че навярно пет-шест пъти през изтеклата година Уолтър си сваляше шапката, като отправяше поклон към Флорънс на улицата, а тя спираше да се здрависат. Мисис Уикам (която посвоему променяше името му и неизменно го наричаше младия Грейв^[1]) така бе привикнала с това, след като знаеше историята на тяхното запознанство, че изобщо не му обръщаше внимание. От друга страна пък, мис Нипър направо търсеше тези случаи — в чувствителното си младо сърце тя таеше скрито благоразположение към хубавия Уолтър и бе склонна да вярва, че на чувствата й се отвръща с взаимност.

И така, Уолтър не забравяше познанството си с Флорънс — то не само не избледняваше в паметта му, а все по-дълбоко се врязваше в нея. Що се отнася до необичайното начало и всички дребни обстоятелства, придаващи особен характер и прелест на случката, той гледаше на тях по-скоро като на занимателна история, която не му излиза от главата и разпалва въображението му, отколкото като на действително събитие с участие от негова страна. Според него чрез тях не той, а Флорънс се открояваше по-ярко. Понякога си мислеше (в такива случаи ускоряваше хода си) колко великолепно би било за него, ако бе отплавал още на другия ден след първата им среща, бе извършил чудеса и след дълго отсъствие се бе завърнал като адмирал, греещ с всички цветове на дъгата подобно делфин или поне като капитан I ранг с ослепително блестящи еполети и се бе оженил за Флорънс (вече красива млада жена) напук на зъбите, вратовръзката и часовниковата верижка на мистър Домби и я бе отвел тържествено на някой лазурен бряг. Но тези полети на фантазията едва ли хвърляха върху месинговия надпис пред кантората на „Домби и Син“ златното сияние на надеждата или пък озаряваха с ослепителен блясък високите мръсни прозорци. И когато капитанът и чичо Сол си говореха за Ричард Уитингтън и господарските щерки, Уолтър усещаше, че той разбира действителното си положение във фирмата „Домби и Син“ по-добре от тях.

И така, ден след ден той продължаваше да изпълнява задълженията си весело, усърдно и бодро. Понятно му беше, че чичо Сол и капитан Кътъл хранят розови надежди, но и самият той се опиваше от хиляди неясни и фантастични мечти, в сравнение с които техните изглеждаха напълно обикновени и осъществими. Такова беше неговото състояние през периода на мисис Пипчин, когато той изглеждаше малко по-възрастен от преди, но не много — беше все същото подвижно, безгрижно, лекомислено момче както в деня, когато се втурна в гостната, предвождайки чичо Сол и въображаемите наематели и му освети пътя, за да донесе мадейрата.

— Чичо Сол — обади се Уолтър, — струва ми се, че не ти е добре. Изобщо не си закусвал. Ако така продължаваш, ще повикам доктор.

— Той не може да ми даде това, което ми е необходимо, момчето ми — отвърна чичо Сол. — Ако можеше, той би бил с чудесна практика… но не би могъл.

— Какво е то, чичо? Купувачи ли?

— Да — въздъхна Соломон. — Купувачите биха свършили работа.

— По дяволите, чичо! — възкликна Уолтър, като шумно постави чашата си и удари масата с ръка. — Като гледам как хората по цял ден се разхождат нагоре-надолу по улицата на тълпи, всяка минута множество от тях минават покрай магазина и го подминават, направо ми идва да скоча, да хвана някого за яката и да го довлека тук, да го заставя да купи инструменти за петдесет лири и да плати в брой. Какво надничаш от вратата? — продължи Уолтър, като се обърна към един стар джентълмен с напудрена глава (без той да чуе, разбира се), който с ококорени очи разглеждаше един корабен телескоп. — Няма никаква полза от това. И аз мога така. Влез и го купи.

Обаче старият джентълмен, след като задоволи любопитството си, спокойно отмина.

— Отиде си — викна Уолтър. — Така правят всички. Но, чичо… чуваш ли, чичо. — Старият човек се бе замислил и не отвърна на първото му обръщение. — Не се отчайвай. Не падай духом, чичо. Когато поръчките дойдат, те ще са толкова многобройни, че едва ще смогваш да ги изпълняваш.

— Не ще бъда в състояние да ги изпълнявам, момчето ми, когато те дойдат — отвърна Соломон Джилс. — Те ще дойдат в този магазин чак когато аз го напусна.

— Какво говориш, чичо! Не трябва, чуваш ли — увещаваше го Уолтър. — Недей така!

Старият човек се помъчи да си придаде весел вид и му се усмихна много мило от другата страна на малката масичка.

— Нищо особено не се е случило, нали, чичо? — попита Уолтър, като подпря лакти върху подноса за чай, наведе се напред и заговори с по-интимен и мек тон. — Ако нещо се е случило, бъди откровен с мен и ми разкажи всичко.

— Не, не, не — отвърна старият Сол. — Нещо особено ли? Не, не. Какво по-особено би могло да се случи?

Уолтър отвърна, като поклати глава недоверчиво.

— Точно това бих искал да знам — рече той, — а ти питаш мен. Слушай какво, чичо, когато те видя в такова състояние, започвам да съжалявам, че живея с теб.

Старият Сол неволно опули очи.

— Да. Макар че едва ли някой е по-щастлив от мен поради това, че винаги сме били заедно. Когато те видя угрижен, започвам да съжалявам, че живея с теб.

— Малко съм скучен в такива случаи, знам — обади се Соломон и смирено разтърка ръце.

— Искам да кажа, чичо Сол — продължи Уолтър, като се наведе още по-ниско, за да го помилва по рамото, — че на теб ти е необходимо тук да седи и вместо мен да налива чай една симпатична, дребна, пухкава съпруга, разбираш ли — една спокойна, чудесна, приятна възрастна дама, която да ти подхожда, да знае как да се оправя с теб и да ти поддържа духа. Ето, аз съм най-преданият племенник в света (такъв би трябвало да бъда), но си оставам чисто и просто племенник и когато си потиснат и разстроен, аз не бих могъл да ти бъда другар, какъвто тя би могла да ти бъде, години наред, макар че какво ли не бих дал, за да мога да те поразвеселявам малко. И затова казвам, че когато те видя угрижен, много съжалявам, че нямаш край себе си някой друг, а не само един несръчен, грубоват хлапак като мен, който има желанието да те утеши, чичо, но не умее… не умее — повтори Уолтър, като още повече се пресегна, за да потупа чичо си по ръката.

— Уоли, мое скъпо момче — отвърна Соломон, — ако тази приятна възрастна дама бе заела мястото си тук в гостната даже и преди четиридесет и пет години, не бих могъл да бъда по-привързан към нея, отколкото съм към теб.

— Знам това, чичо Сол — отвърна Уолтър. — Да те благославя бог, знам го. Но ако тя беше до теб, ти нямаше сам да носиш бремето на несподелените грижи, защото тя би съумяла да те освободи от него, а аз не умея.

— Напротив, ти умееш — възрази майсторът на корабни уреди.

— Добре тогава, какво се е случило, чичо Сол? — ласкаво запита Уолтър. — Хайде! Кажи ми какво се е случило.

Соломон Джилс повтори, че нищо не се е случило и толкова категорично твърдеше това, че на племенника не му оставаше нищо друго, освен да се престори, макар и неумело, че му е повярвал.

— Но трябва да ти кажа, чичо Сол, че ако има нещо…

— Няма нищо — отвърна Соломон.

— Много добре — каза Уолтър. — Тогава нямам какво повече да казвам. И това е отлично, защото вече е време да ходя на работа. Когато излизам по служба, ще наминавам да те видя как си, чичо. И запомни, чичо! Вече никога няма да ти вярвам и няма да ти разправям повече за мистър Каркър младши, ако разбера, че ме мамиш.

Соломон Джилс усмихнато го подкани да се опита да го хване в подобно нещо, а Уолтър, като прехвърляше в главата си всевъзможни неосъществими планове за забогатяване и обезпечаване на дървения мичман, се отправи към кантората на „Домби и Син“ с такава мрачна физиономия, с каквато никога не се явяваше там.

По онова време там зад ъгъла живееше — на края на улица Бишопсгейт — някой си Брогли, търговец на стари вещи и оценител, собственик на магазин, където имаше всякакъв вид оказионни мебели, изложени в най-нелеп вид и в такова положение и комбинации, напълно несъответствуващи на предназначението им. Десетки столове, закачени по умивалници, с усилие крепящи се върху плещите на бюфети, които пък на свой ред се мъдреха върху преобърнати големи маси, гимнастически размахали крака върху други, стоящи отдолу големи маси — тези мебели бяха в сравнителен порядък. Върху постелята на балдахиново легло обикновено можеха да се видят множество похлупаци, винени чаши и гарафи, достатъчни за цял банкет, поставени за развлечение на приятна компания от пет-шест ръжена и една холна лампа. Виждаше се и комплект завеси за прозорци, без всякакви прозорци към тях, изящно драпиращи барикадата от скринове, натъпкани с малки аптекарски стъкленици. А едно бездомно килимче, откъснато от своя естествен другар — камината, в своето злочестие смело противодействуваше на пронизващия източен вятър и потръпваше меланхолично в унисон с пискливите жалби на едно кабинетно пиано, което линееше, губеше по една струна на ден и немощно откликваше на уличния шум с раздрънкания си и разстроен мозък. Що се отнася до спрелите часовници, които не помръдваха с ни една стрелка и изобщо не изглеждаха в състояние да възстановят нормалния си ход също като финансовите дела на предишните си собственици, от тях в магазина на мистър Брогли винаги имаше богат избор. Най-различни огледала, случайно поставени така, че тяхното отражение и пречупване имаха особеностите на сложената лихва, разкриваха пред погледа вечната картина на разорението и разрухата.

Самият мистър Брогли беше румен, къдрокос човек, с влажни очи, снажна фигура и благ нрав — хора от типа на Кай Марий^[2], които седят върху развалините на чуждия Картаген и съумяват да запазят благоразположението на духа си. Понякога той се отбиваше в магазина на Соломон да пита за стоки, с които се занимаваше Соломон, и Уолтър го познаваше дотолкова, че когато го срещаше на улицата, го поздравяваше, но тъй като и познанството на търговеца на стари вещи със Соломон Джилс също се ограничаваше с поздрав, Уолтър не бе малко изненадан, когато намина преди обяд, както бе обещал, и завари мистър Брогли да седи отзад в гостната с ръце в джобовете и окачена на вратата зад него шапка.

— Какво има, чичо Сол? — попита Уолтър. Старият човек седеше печален отсреща на масата, а очилата му за чудо не бяха на челото, а на очите. — Как си сега?

Соломон поклати глава и махна с ръка към търговеца, като че го представяше.

— Случило ли се е нещо? — запита Уолтър и гласът му пресекна от безпокойство.

— Не, не. Нищо не се е случило — отвърна мистър Брогли. — Нека това не ви тревожи.

В безмълвно удивление Уолтър гледаше ту към търговеца, ту към чичо си.

— Работата е там — обясни мистър Брогли, — че е налице неизплатена полица — около триста и седемдесет и нещо отгоре, която е просрочена и аз ставам собственикът.

— Вие собственикът? — възкликна Уолтър и огледа магазина.

— Да — потвърди мистър Брогли с поверителен тон и поклати глава, като че ги приканяше да проявят благоразумието да запазят отлични отношения помежду си. — Това е изпълнителният акт за изземване. Така стоят нещата. Но нека това не ви тревожи. Дойдох аз самият, за да стане всичко мирно и тихо. Вие ме познавате. Нищо няма да се разгласи.

— Чичо Сол! — обади се с неуверен глас Уолтър.

— Уоли, момчето ми — отвърна чичо му. — За пръв път ми се случва. Никога по-рано не ме е сполетявала такава беда. Твърде стар съм, за да започвам отначало.

Той отново си вдигна очилата (излишно бе вече да скрива чувствата си), закри лицето си с ръце и зарида високо, а сълзите му закапаха по жилетката с цвят на кафе.

— Чичо Сол! Моля те! Недей! — възкликна Уолтър, който направо потръпна от ужас, като видя стария човек да плаче. — За бога, недей! Мистър Брогли, какво мога да направя аз?

— Аз ви препоръчвам да потърсите някой приятел — посъветва го мистър Брогли — и да поговорите.

— Разбира се! — извика Уолтър, като се хвана за сламката. — Естествено! Благодаря. Необходим ни е капитан Кътъл, чичо. Почакай да изтичам до капитан Кътъл. Моля ви, мистър Брогли, наглеждайте чичо ми и се помъчете да го успокоите, докато мен ме няма. Не се отчайвай, чичо Сол. Не падайте духом и горе главата!

След като изрече много разпалено горните слова с голямо въодушевление и пренебрегна несвързаните възражения на стария човек, Уолтър отново излетя от магазина, бързо изтича до кантората с молба да бъде освободен поради внезапното заболяване на чичо му, а после се отправи с пълна пара към жилището на капитан Кътъл.

Докато тичаше по улиците, всичко му се струваше променено. Както обикновено имаше задръствания и се чуваше шумът на каруци, товарни коли, омнибуси, фургони и пешеходци, но нещастието, сполетяло дървения мичман, придаваше на всичко нов, странен вид. Къщите и магазините изглеждаха различни от преди — като че фасадите им с едри букви разгласяваха пълномощието на мистър Брогли. Търговецът сякаш бе завладял и черквите, защото камбанариите им се издигаха в небето по необичаен начин. Дори самото небе бе преобразено и недвусмислено излагаше изпълнителния акт.

Капитан Кътъл живееше на брега на малък канал около индийското пристанище, където се намираше подвижен мост, вдигащ се от време на време, за да пропусне някое странствуващо чудовище — кораб, попаднал в улицата подобно заседнал левиатан. При приближаването към квартирата на капитан Кътъл се наблюдаваше любопитен постепенен преход от сушата към водата. Той започваше с издигнатия флагщок — неизменен придатък към кръчмите. После следваха магазините за моряшко облекло с вълнени фланели, шапки „саутуест“ и възможните най-широки и най-тесни брезентови панталони, изложени навън. След тях идваха ковачници за изработване на котви и вериги, откъдето по цял ден долитаха звънките удари на тежките чукове върху желязото. После пък следваха редици от къщи, с малки, увенчани с ветропоказатели мачти, издигащи се пред червения боб. След това — канавки. После — подкастрени върби. После — пак канавки. После кой знае откъде взели се вирове с мръсна вода, почти напълно скрита от изпълващите ги кораби. После във въздуха се долавяха ухания от пържени картофи. Всички други занаяти бяха изместени от производството на мачти, гребла, скрипци и от построяването на лодки. После почвата ставаше мочурлива и нестабилна. После почваше да се чувствува единствено миризмата на ром и захар. А после на Бриг Плейс пред вас изникваше квартирата на капитан Кътъл, едновременно на втория и на последния етаж.

Капитанът бе един от тези масивни хора, с тяло и одежди, сякаш издялани от дъб, които дори и най-богатото въображение не би могло да си ги представи без някоя част от облеклото им, макар и тя да бе най-незначителната. И затова, когато Уолтър почука на вратата, а капитанът моментално подаде глава от едно предно прозорче и го поздрави както обикновено с твърдо колосаната шапка на глава, с яка като корабно платно и широк син костюм, Уолтър до такава степен бе убеден, че капитанът винаги изглежда така, сякаш той бе птица, а дрехите му — пера.

— Уол’р, момчето ми — извика капитанът. — Дръж се и почукай пак силно! Днес се пере.

В своето нетърпение Уолтър оглушително удари чукалото.

— Силно беше — отбеляза капитан Кътъл и моментално скри глава, като че очакваше гръмотевична буря.

И той не грешеше, защото една овдовяла дама с навити догоре ръкави, с покрити със сапунени мехури ръце, от които излизаше пара, отвърна на призива с поразителна бързина. Тя погледна първо чукалото, после измери Уолтър от главата до петите и изрази удивлението си, че то е оцеляло.

— Знам, че капитан Кътъл си е у дома — каза Уолтър с помирителна усмивка.

— Така ли? — попита овдовялата дама. — Наистина ли?

— Току-що разговарях с него — задъхано обясни Уолтър.

— Нима? — възкликна овдовялата дама. — Тогава навярно ще му пратите много здраве от мисис Макстинджър и му предайте, че когато следващия път реши да принизява себе си и квартирата, като разговаря през прозореца, тя ще му бъде благодарна, ако наред с това слезе долу и отвори вратата. — Тя говореше високо и се ослушваше да чуе забележки от горния етаж.

— Ще му предам — отговори Уолтър, — ако бъдете така добра и ме пуснете да вляза, мадам.

Спираше го едно дървено укрепление, препречващо вратата и поставено там, за да не падат по стъпалата малките Макстинджър по време на игра.

— Надявам се — презрително рече мисис Макстинджър, — че ако едно момче е в състояние да счупи вратата ми от чукане, то би могло да се справи и с това препятствие.

Но когато Уолтър прие думите й като разрешение да влезе и наистина се справи с препятствието, мисис Макстинджър веднага зададе въпроса дали домът на една англичанка е нейна крепост, или не^[3] и дали всеки нехранимайко може да нахълтва в къщата й. Тя гореше от желание да задоволи интереса си по горните проблеми, но Уолтър, след като се изкачи по малките стълби сред изкуствената мъгла, създадена от прането, в резултат на което перилата се обливаха в лепкава пот, влезе в стаята на капитан Кътъл и завари въпросния джентълмен зад вратата в положение на засада.

— Никога не съм й дължал нито едно пени, Уолтър — тихо каза капитан Кътъл, а лицето му явно изразяваше уплаха. — Правил съм й куп услуги, а също и на децата. Въпреки това е цяла драка понякога. Пфу-у-у!

— Аз бих се махнал оттук, капитан Кътъл — каза Уолтър.

— Не смея, Уол’р — отвърна капитанът. — Ще ме намери, където и да отида. Седни. Как е Джилс?

Капитанът (с шапка на глава) поглъщаше обеда си, състоящ се от студено овнешко, портър и изпускащи пара картофи, приготвени от самия него, които той, когато му бе необходимо, вадеше от малка тенджера, поставена близо до камината. По обяд той развинтваше куката и на нейно място в дървеното гнездо завинтваше нож, с който вече бе почнал да бели един картоф за Уолтър. Квартирата му бе съвсем малка и силно просмукана от тютюнев дим, но много уютна — вещите бяха прибрани, като че на всеки половин час ставаше земетресение.

— Как е Джилс? — попита капитанът.

Уолтър, който вече бе успял да си поеме дъх, но бе загубил самообладанието си — поне това, придобито по време на бързото придвижване, — се вгледа за миг в обърналия се с въпрос към него човек, възкликна: „Ох, капитан Кътъл“ и избухна в плач.

Трудно би било да се опише с думи вцепенението, в което изпадна капитанът при тази гледка. Мисълта за мисис Макстинджър съвсем се изпари. Той изпусна картофа и вилицата — ако можеше, би изпуснал и ножа — и като продължаваше да седи, гледаше момчето, сякаш всеки момент очакваше да чуе, че в Сити се бе отворила земята и погълнала стария му приятел заедно с костюма с цвят на кафе, копчетата, хронометъра, очилата и всичко останало.

Но когато Уолтър му разказа какво всъщност се бе случило, след като размисли за миг, капитанът се задвижи с пълна пара. Той взе от малката желязна чаена кутия на най-горната полица в бюфета целия си наличен капитал (възлизащ на 13 лири и половин крона) и го постави в единия джоб на широкото си синьо палто. После обогати същото хранилище със съдържанието на шкафа за сребърни прибори, състоящо се от две съвсем малки потъмнели чаени лъжички и старомодни изкривени щипци за захар, измъкна огромния си сребърен часовник с двоен похлупак от дълбините, където той почиваше, за да се увери, че тази скъпоценна вещ е цяла и невредима, отново прикрепи куката на дясната си ръка и като грабна бастуна, покрит с бучки, прикани Уолтър да потеглят.

Когато обаче си спомни в разгара на благородното си вълнение, че долу навярно го очаква мисис Макстинджър в засада, в последния момент капитан Кътъл се разколеба и дори хвърли поглед към прозореца, сякаш му хрумна мисълта да се измъкне през този необичаен изход, за да избегне срещата с ужасния си враг. Реши обаче да си послужи с военна хитрост.

— Уол’р — рече капитанът, като му намигна боязливо, — тръгни напред, момчето ми. От коридора ми извикай: „Довиждане, капитан Кътъл“ и затвори вратата. След това почакай на ъгъла на улицата, докато дойда.

Тези разпореждания произтичаха от предварителното познаване тактиката на противника, защото веднага щом Уолтър слезе долу, мисис Макстинджър излетя от малката кухня отзад подобно някакъв дух на отмъщението. Но след като не налетя на капитана, както бе очаквала, тя само отново подметна за чукалото и пак влетя вътре.

Изминаха цели пет минути, докато капитан Кътъл насъбере кураж да направи опит за измъкване. На ъгъла на улицата Уолтър дълго чака, като поглеждаше към къщата, да се появи твърдо колосаната шапка. Най-после капитанът изхвръкна от вратата, сякаш изхвърлен от експлозия, стремително се приближи към него, без да поглежда назад, и когато улицата остана далеч зад тях той си придаде нехаен вид и засвирука.

— Чичо ти много ли е разстроен, Уол’р? — осведоми се капитанът вървешком.

— Страхувам се, че много е разстроен. Ако го бяхте видели тази сутрин, никога не бихте забравили гледката.

— Върви по-бързо, Уол’р, момчето ми — отвърна капитанът, като ускори крачка, — и така бързо се движи до края на живота си. Прелисти катехизиса, за да намериш този съвет и го запомни.

Капитанът бе твърде погълнат от собствените си мисли относно Соломон Джилс, примесени с размишления за неотдавнашното измъкване от мисис Макстинджър, за да изрича други цитати по пътя с оглед нравственото развитие на Уолтър. Те не размениха ни дума повече чак до прага на Соломоновия дом, където злочестият дървен мичман с уреда на око сякаш оглеждаше целия хоризонт, дирейки приятел да го измъкне от бедата.

— Джилс! — издума капитанът, като бързо влезе в гостната отзад и съвсем нежно хвана Соломон за ръката. — Обърни носа по посока на вятъра и ще се справим. От теб се изисква само — заяви капитанът тържествено като човек, изричащ сякаш едно от най-полезните правила, плод на човешката мъдрост — да обърнеш носа по посока на вятъра и ще се справим.

Старият Сол отвърна на ръкостискането му и благодари.

С церемониалност, подобаваща на случая, капитан Кътъл нареди върху масата двете чаени лъжички, щипците за захар, сребърния часовник, наличния капитал и попита мистър Брогли, оценителя, какво има да се плаща.

— Е, това стига ли? — зададе въпрос капитан Кътъл.

— Боже мой! — отвърна оценителят. — Нима допускате, че тези вещи са достатъчни?

— Защо пък не? — заинтересува се капитанът.

— Защо не ли? Сумата е триста и седемдесет и нещо отгоре — отговори оценителят.

— Както и да е — рече капитанът, макар че очевидно бе слисан от цифрата. — Смятам, че всичко, което попада в мрежата ви, е вече риба.

— Безспорно — съгласи се мистър Брогли. — Но цацата не е равна на кит, нали разбирате?

Капитанът сякаш бе поразен от дълбокомислието на горната забележка. Той се поразмисли за миг, като междувременно оглеждаше оценителя като истински гений, а след това дръпна майстора на корабни уреди настрана.

— Джилс — попита капитан Кътъл, — какво е местоположението на работата? Кой е кредиторът?

— Тихо! — обади се старият човек. — Да идем настрана. Не говори пред Уоли. Това е поръчителство за бащата на Уоли — една стара полица. Изплатил съм голяма част от нея, Нед, но за мен настанаха такива тежки времена, че вече не мога да продължавам. Предвиждах всичко това, но нищо не можех да направя. Ни дума пред Уоли, за нищо на света.

— Все пак имаш някакви пари, нали? — шепнешком попита капитанът.

— Да, да… О, да… имам някакви — отвърна старият Сол, като първо пъхна ръце в празните си джобове, а след това стисна уелската си перука, сякаш очакваше да изцеди злато от нея, — но малкото, което имам, не може да се превърне в налични пари, Нед, невъзможно е. Опитвах се да направя нещо заради Уоли, но съм старомоден и изостанал от времето. То е пръснато тук-там и… накратко казано, все едно, че го няма — заключи старият човек и объркано се огледа наоколо.

Той до такава степен имаше вид на побъркан, скрил парите си на различни места, но забравил къде, че капитанът проследи погледа му с известна надежда, че току-виж, си спомнил за няколкостотин лири, скрити в комина или долу в избата. Но Соломон Джилс бе сигурен, че подобна вероятност не съществува.

— Напълно съм изостанал от времето, скъпи ми Нед — в кротко отчаяние продължи Сол, — много съм назад. Няма смисъл да кретам отдире. По-добре е стоката да се продаде. Тя струва повече, отколкото е нужно за заплащане на дълга. А аз по-добре да се свра някъде и да умра, за да приключа сметката. Нямам вече сили. Не разбирам нещата. По-добре това да е краят. Нека да разпродадат стоката, а него да го свалят — каза старият човек, като посочи с разтреперана ръка към дървения мичман. — Нека заедно да фалираме.

— А какво смяташ да правиш с Уол’р? — попита капитанът. — Хайде! Седни, Джилс, седни. Чакай да помисля. Ако не бях човек, който преживява с малък годишен доход, макар до вчера достатъчно голям, нямаше за какво да мисля. Но ти само добре обърни нос по посока на вятъра — отново изрече капитанът този безспорно утешителен съвет — и всичко ще се оправи.

Старият Сол му благодари от все сърце и се обърна по посока на камината в гостната.

Известно време капитан Кътъл крачи нагоре-надолу из магазина, потънал в дълбоки размишления и така свъсил гъстите си черни вежди над носа си — подобно облаци, струпани над планина, че Уолтър се страхуваше да се обади, за да не прекъсне потока на мислите му. Мистър Брогли, който ни най-малко не желаеше да бъде в тежест на компанията и който се отличаваше с находчивост, се разхождаше сред стоката, тихо си свирукаше и почукваше барометри, разклащаше компаси, сякаш те бяха шишенца с лекарство, с помощта на магнит вдигаше ключове, поглеждаше през телескопи, опитваше се да изучи земното кълбо, поставяше успоредни линии на носа си — изобщо се развличаше с подобни философски занимания.

— Уол’р — най-сетне се обади капитанът. — Намислих!

— Намислихте ли, капитан Кътъл? — с голямо въодушевление отвърна Уолтър.

— Ела насам, младежо — рече капитанът. — Стоката е един гарант. Аз съм другият. А господарят ти е човекът, който ще заеме парите.

— Мистър Домби! — неуверено издума Уолтър.

Капитанът тържествено поклати глава.

— Погледни го — каза той. — Погледни Джилс. Ако сега започнат да продават тези вещи, той ще умре. Знаеш това. Ние трябва да преобърнем всеки камък… та ето камък и за теб.

— Камък… мистър Домби? — неуверено издума Уолтър.

— Първо изтичай до кантората да видиш дали е там — нареди капитан Кътъл, като го потупа по гърба. — Бързо!

Уолтър почувствува, че трябва да се подчини на заповедта — само един поглед към чичо му бе достатъчен да разсее съмненията му, ако имаше такива — и се втурна да я изпълнява. Скоро се завърна задъхан и съобщи, че мистър Домби отсъствува. Беше събота и той бил заминал за Брайтън.

— Слушай какво ще ти кажа, Уол’р! — каза капитанът, който в негово отсъствие като че се бе подготвил за подобно усложнение. — Ще отидем в Брайтън. Ще те подкрепя, момчето ми. Ще те подкрепя, Уол’р. Ще отидем в Брайтън със следобедната карета.

Ако изобщо трябваше да се отправя молба към мистър Домби, за което бе страшно дори и да се помисли, Уолтър смяташе, че за предпочитане е да го направи сам, без чужда помощ, вместо да прибягва до такава подкрепа като личното влияние на капитан Кътъл, на което според него мистър Домби едва ли би придал особено значение. Но след като капитанът сякаш бе на съвсем противоположно мнение, на което държеше, и след като дружеските му чувства бяха твърде пламенни и искрени, за да бъдат пренебрегнати от човек, много по-млад от него, Уолтър се въздържа да изрази каквото и да е несъгласие. И така, Кътъл припряно се сбогува със Соломон Джилс, постави отново наличния си капитал, чаените лъжички, щипците за захар и сребърния часовник в джоба си — с намерението, помисли си Уолтър, да направи потресающо впечатление на мистър Домби — и без да губи време, замъкна Уолтър до спирката на каретите, като непрекъснато го уверяваше по пътя, че ще му остане верен докрай.