Чарлз Дикенс
Домби и син (45) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLIV
Раздяла

Много рано, макар и не при изгрев-слънце, мис Сузан Нипър се вдигна от сън. Необикновено проницателните очи на тази млада особа бяха помрачени, което забулваше блясъка им и подсказваше — това не бе свойствено за тях, — че понякога и те могат да се затварят. Освен това бяха малко подпухнали, сякаш беше плакала цяла нощ. Нипър обаче съвсем не бе унила, а особено оживена и неустрашима и като че бе насъбрала сили за велик подвиг. Това личеше дори от роклята й, която бе по-стегната и спретната от всякога, както и от тръскането на главата от време на време, докато изпълняваше задълженията си, което изразяваше непоколебима решимост.

Накратко казано, тя бе взела решение, и то дръзко, което се състоеше в следното — да се добере до мистър Домби и да поговори с този джентълмен насаме. „Често съм казвала, че ще го направя — говореше си тя заканително тази сутрин, като многократно тръскаше глава, — но сега наистина ще го направя!“

Подтиквайки самата себе си със свойствената си рязкост да изпълни това отчаяно намерение, Сузан Нипър през цялата сутрин обикаля вестибюла и стълбите, без да й се удаде благоприятна възможност за нападение. Ни най-малко необезкуражена от въпросното затруднение обаче, което всъщност още по-силно я подтикна към действие и разпали духа й, тя не намали своята бдителност и най-накрая, привечер, откри, че заклетият й враг, мисис Пипчин, под предлог, че цяла нощ била бодърствувала, дреме в собствената си стая, а мистър Домби лежи на кушетката си, без да има някой наоколо.

Като разтресе не само главата си този път, но цялото си тяло, Нипър се прокрадна на пръсти до вратата на мистър Домби и почука.

— Влез! — обади се мистър Домби.

Сузан насъбра кураж с едно последно тръсване и влезе.

Мистър Домби, загледан в камината, хвърли учуден поглед към посетителката и се привдигна леко с ръка. Нипър направи реверанс.

— Какво искаш? — попита мистър Домби.

— Извинете, сър, желая да говоря с вас — отвърна Сузан.

Мистър Домби помръдна устни, сякаш повтаряше думите, но той, изглежда, толкова бе изумен от дързостта на младата жена, че не бе способен да ги изговори.

— Аз съм на служба при вас, сър — заговори Сузан Нипър с обичайната си припряност, — вече от дванайсет години се грижа за мис Флой моята млада господарка която не можеше още да говори добре когато постъпих за пръв път тук и бях вече отдавна в къщата когато дойде мисис Ричардс и аз може да не съм Мафусаил^[1], но не съм и младенец.

Мистър Домби, приповдигнат на лакът и загледан в нея, не направи никаква забележка относно това предварително изложение на фактите.

— Никога не е имало по-мила и благородна млада дама от моята млада господарка, сър — нареждаше Сузан, — и аз трябва да знам много повече от някои други защото съм я виждала и по време на скръб и по време на радост (макар че не е имало много радост) и съм я виждала с брат й и съм я виждала самотна докато някои други изобщо не са я виждали и аз ще им кажа на тези други, всичко ще им кажа — тук черноокото момиче поклати глава и леко тропна с крак — че тя е най-милият и благороден ангел мис Флой който някога е съществувал и колкото повече ме разкъсват на парчета сър толкова повече ще повтарям това макар и да не съм мъченик на Фокс^[2].

От възмущение и изумление мистър Домби пребледня повече, отколкото при падането си, и така гледаше говорещата, сякаш му се струваше, че очите, а също и ушите го мамят.

— Няма човек който би могъл да изпитва нещо друго към мис Флой освен вярност и преданост, сър — продължаваше Сузан, — и аз не се хваля със службата си в продължение на цели дванайсет години защото аз я обичам — да, и аз ще им кажа на тези някои, всичко ще им кажа — тук черноокото момиче отново поклати глава, отново тропна леко с крак и сподави стон — но вярната и предана служба ми дава правото да говоря надявам се и аз трябва да говоря и ще говоря независимо дали е редно или не. Това което искам, сър, е да говоря почтително и без да оскърбявам но откровено, а как се осмелявам и аз не знам но се осмелявам! — рече Сузан. — О! Вие не познавате младата ми господарка сър наистина не я познавате и никога не сте я познавали.

Вбесен, мистър Домби протегна ръка към шнура на звънеца, но от тази страна на камината нямаше такъв шнур и той не можеше да се привдигне и стигне до другия без чужда помощ. Наблюдателното око на Нипър веднага долови неговата безпомощност и тя почувствува, както по-късно разправяше, че го е хванала натясно.

— Мис Флой — продължаваше Сузан Нипър — е най-преданата най-търпеливата най-привързаната и красивата от всички дъщери и няма такъв джентълмен, сър, даже и да е богат и знатен колкото всички богати и знатни джентълмени в Англия събрани накуп който да не може да се гордее с нея и да не е длъжен да се гордее. Ако той знае истинската й цена би предпочел да загуби всичката си знатност и цялото си богатство парче по парче и облечен в парцали да тръгне да моли милостиня от врата на врата, така ще кажа на тези някои, всичко ще им кажа — извика Сузан Нипър и избухна в плач — и няма да мъчи нежното й сърце, както аз съм видяла то да страда в този дом.

— Марш от стаята! — изкрещя мистър Домби.

— Много се извинявам, но даже ако ще и да напусна мястото, сър — отвърна упоритата Нипър, — на което работя от толкова години и където съм видяла толкова много неща — макар и да се надявам, че няма да ви позволи сърцето да ме откъснете от мис Флой поради тази причина — ще продължа да говоря докато кажа всичко, аз може и да не съм индийска вдовица сър и никога няма да стана такава, но щом веднъж съм решила да се изгоря жива, ще го направя. А аз съм решила да продължа.

Изражението на Сузан Нипър свидетелствуваше не по-малко ясно за това, отколкото думите й.

— Няма друг човек сред тези които ви служат, сър — продължаваше чернооката, — който да е изпитвал по-голямо благоговение към вас от мен и вие ще разберете колко вярно е това като се осмеля да ви кажа, че поне петдесет пъти съм си мислила да говоря с вас и никога не съм могла да се престраша до снощи, но снощи вече реших.

В пристъп на гняв мистър Домби отново посегна към шнура на звънеца, който не съществуваше, и като нямаше какво друго да направи, дръпна косата си.

— Аз съм виждала — говореше Сузан Нипър — как мис Флой напряга силите си когато беше още съвсем малко дете такова ласкаво и търпеливо, че и най-добрите жени можеха да се поучат от нея, аз съм виждала как е седяла до среднощ много дни наред, за да помага на крехкия си брат в учението, виждала съм я да му помага и да бди над него — някои добре знаят кога точно — виждала съм я без всякаква подкрепа и помощ да расте, за да стане дама, слава богу! Която е украшение и гордост за всяко общество където се яви и непрекъснато виждам как жестоко я пренебрегват и как силно страда тя от това — така ще кажа на някои, всичко ще им кажа — досега дума не съм проронвала но ако човек цени и уважава високостоящите, това не значи да се кланя на каменни идоли и аз трябва да говоря и ще говоря.

— Никой ли няма тук? — високо извика мистър Домби. — Къде са слугите? Къде са прислужниците? Никой ли няма тук?

— Снощи излязох късно от стаята на младата господарка, а тя още не си бе легнала — невъзмутимо продължаваше Сузан — и аз знаех защо, защото вие сте болен сър и тя не знаеше какво е състоянието ви и това бе достатъчно, за да се безпокои както забелязах. Аз може да не съм паун, но имам очи — и аз стоях будна в стаята си и си мислех, че тя може да се почувствува самотна и да ме повика, когато я видях да се прокрадва надолу и да се приближава до тази врата така сякаш беше нещо нередно да зърне родния си баща, а после се промъкна отново обратно и влезе в празната гостна и така се разплака, че аз не можех да я слушам. НЕ МОГА да издържам като я слушам — рече Сузан Нипър, като избърса черните си очи и ги втренчи неустрашимо в яростното лице на мистър Домби. — И не за пръв път чух това, а много, много пъти досега и вие не познавате собствената си дъщеря, сър, и не знаете какво вършите, сър, ще кажа всичко, ще кажа — силно извика Сузан Нипър в заключение — че това е грехота и позор!

— Бре, гледай ти! — раздаде се гласът на мисис Пипчин и черните вълнени одежди на прелестната миньорска перуанка се появиха в стаята. — Какво става тук?

Сузан удостои мисис Пипчин с поглед, който специално бе изобретила за нея при запознанството им, и остави мистър Домби да отговаря.

— Какво става ли? — повтори мистър Домби едва ли не с пяна на уста. — Какво става, мадам? Вие, която сте начело на това домакинство и сте длъжна да поддържате реда в него, имате основание да питате. Познавате ли тази жена?

— Много малко добро знам за нея, сър — изграчи мисис Пипчин. — Как си се осмелила да влезеш тук, безсрамнице? Махай се!

Но неумолимата Нипър само удостои мисис Пипчин с още един поглед и не се помръдна.

— Така ли ръководите дома, мадам — рече мистър Домби, — че оставяте такива особи свободно да си влизат при мен и да ми говорят! Един джентълмен… в собствения си дом… в собствената си стая… заставен насила да слуша нахалните думи на разни слугини!

— Да, сър — отвърна мисис Пипчин, а суровите й сиви очи проблеснаха заканително, — извънредно съжалявам, напълно недопустимо е, излиза напълно извън всякакви граници и норми, но със съжаление трябва да призная, сър, че с тази млада жена никой не може да се справи. Тя е разглезена от мис Домби и на никого не се подчинява. Знаеш, че е така — рязко се обърна мисис Пипчин към Сузан Нипър. — Засрами се, нахалнице! Махай се!

— Ако при мен има на работа хора, с които никой не може да се справи, мисис Пипчин — рече мистър Домби и се извърна към камината, — надявам се, че знаете какво да правите с тях. Не знаете ли за какво сте тук? Изведете я!

— Сър, зная какво да правя — отговори мисис Пипчин — и, разбира се, ще го направя. Сузан Нипър — много остро се обърна тя към нея, — предупреждавам ви, че ще бъдете уволнена след един месец.

— О, така ли! — надменно възкликна Сузан.

— Да — отвърна мисис Пипчин, — и не ми се усмихвай, нахалнице, защото ще си изпатиш! Махай се веднага оттук!

— Възнамерявам веднага да се махна, може да бъдете уверена в това — отвърна словоохотливата Нипър. — В тази къща служа на младата господарка цели дванайсет години и няма да остана нито час повече след като съм получила предупреждение от особа отговаряща на името Пипчин, вярвайте ми, мисис П.

— Добре ще се отървем от боклука! — отвърна разгневената възрастна дама. — Махай се оттук или ще те изхвърля!

— Единственото ми утешение е — рече Сузан и отново погледна мистър Домби, — че днес аз казах една истина която отдавна трябваше да бъде казана и по-често и по-ясно да бъде повтаряна и никакви Пипчинови — надявам се, че те не са много на брой (при тези думи мисис Пипчин нададе остър вик: „Махай се оттук!“, а мис Нипър я удостои отново с погледа си) — не могат да заличат това, което съм казала даже в продължение на цяла година да дават предупреждения като почват в десет часа сутринта и карат чак до дванайсет вечерта, докато умрат от изтощение което ще бъде голям празник!

След като изрече тези думи, мис Нипър излезе преди врага от стаята. И като се изкачи извънредно величествено горе в спалнята си, карайки мисис Пипчин да се задушава от гняв, тя седна сред сандъците си и заплака.

Скоро от това размекнато състояние я извади гласът на мисис Пипчин отвън, който й оказа много благотворно и ободрително въздействие.

— Възнамерява ли тази нахална твар — викаше свирепата Пипчин — да приеме предупреждението, или не?

Мис Нипър отвърна отвътре, че описаното лице не живеело в тази част на къщата, но то се казвало Пипчин и можело да бъде открито в стаята на икономката.

— Дръзка нахалнице! — крещеше мисис Пипчин и блъскаше бравата. — Махай се веднага оттук! Веднага си събирай партушините! Как се осмеляваш да говориш така на една благородна жена, която е видяла и по-хубави дни!

Мис Нипър й отговори от своята крепост, че съчувствувала на тези по-хубави дни, които е видяла мисис Пипчин, и че тя считала най-лошите дни от годината по-прилягащи на въпросната дама, само дето били твърде хубави за нея.

— Няма защо да си правите труда да вдигате шум пред вратата ми — рече Сузан Нипър — нито пък да замърсявате ключалката с погледа си аз си прибирам багажа и си тръгвам, давам ви клетвена декларация за това.

Вдовицата изрази голямото си задоволство от тази вест и като изрече няколко общи забележки за младите нахалници като цяло и по-специално за техните пороци, след като са били разглезени от мис Домби, се оттегли да приготви надниците на Нипър. А Сузан се зае да си нарежда куфарите, за да напусне незабавно и с достойнство, но като се сетеше за Флорънс, силно се разплакваше.

Не след дълго обектът на нейното съжаление дойде при нея, тъй като из къщата се бе разнесла новината, че Сузан Нипър е имала разправия с мисис Пипчин, че и двете са се обърнали към мистър Домби, че е имало уникален инцидент в стаята на мистър Домби и че Сузан напускала. Флорънс разбра, че последната част на тези объркани слухове до такава степен отговаря на истината, че Сузан вече бе заключила и последния си куфар и седнала отгоре му с бонето на глава, когато тя влезе в стаята й.

— Сузан! — възкликна Флорънс. — Нима ще ме напуснеш! Ти?

— О, за бога, мис Флой — разхълца се Сузан, — не ми казвайте нито дума, защото ще взема да се унижа пред онези Пипчинови, а аз не искам те да ме видят да плача мис Флой за нищо на света!

— Сузан! — извика Флорънс. — Скъпо момиче, стара моя приятелко! Какво ще правя без теб? Можеш ли така да си тръгнеш?

— Не-е-е-е, скъпа моя мис Флой, не мога наистина — ридаеше Сузан. — Но нищо не може да се направи, изпълних дълга си мис, наистина го изпълних. Не е моя вината. Подадох си оставката. Не мога да остана един месец защото тогава изобщо няма да мога да ви напусна скъпа накрая все пак трябва да ви напусна, не ми говорете мис Флой защото макар да съм много твърда аз все пак не съм мраморна врата.

— Какво се е случило? Защо стана така? — запита Флорънс. — Няма ли да ми разкажеш? — добави тя, тъй като Сузан поклащаше глава.

— Не-е-е, скъпа — отговори Сузан. — Не ме питайте, защото не трябва и каквото и да правите не се застъпвайте за мен с нито една дума тъй като нищо не може да се направи и само ще навредите на себе си така че господ да ви благославя ненагледна моя и простете ми за бедите които съм ви причинила и за всичките ми избухвалия през тези дълги години.

След тази сърдечно отправена молба Сузан прегърна господарката си.

— Скъпа моя много хора могат да дойдат да ви служат и ще бъдат щастливи да ви служат и ще ви служат вярно и предано — говореше Сузан — но никой не би могъл да ви служи с такава привързаност като мен или пък да ви обича така горещо, това е единственото ми утешение. Сбо-о-огом, мила мис Флой!

— Къде ще отидеш сега, Сузан? — запита разплаканата й господарка.

— Имам брат на село мис — фермер в Есекс — каза смазаната от скръб Нипър — който отглежда много кра-а-а-ви и прасета и аз ще отида дотам с пощенската кола и ще се настаня при него и не се грижете за мен, защото имам спестени пари в банката, скъпа, и не е необходимо веднага да започвам друга работа, което не бих могла, не бих могла да сторя, единствена моя господарке! — Сузан завърши думите си с горестни ридания, които веднага бяха прекъснати от раздалия се долу глас на мисис Пипчин. Щом го чу, тя изтри зачервените си и подпухнали очи и направи жалък опит да извика весело на Таулинсън да й наеме файтон и да й свали сандъците.

Флорънс, пребледняла, притеснена и разстроена, дори в този случай въздържайки се да се намеси от страх да не би да предизвика нови разногласия между баща си и съпругата му (чието сурово, негодуващо лице й послужи преди няколко минути като предупреждение), а също така опасявайки се, че по някакъв начин, без сама да знае как, е свързана с уволнението на старата си прислужница и приятелка, слезе разплакана долу в будоара на Едит, където бе отишла Сузан, за да се сбогува.

— Хайде, ето го файтона, ето ти и сандъците, махай се оттук! — извика появилата се в този миг мисис Пипчин. — Моля за извинение, ма’ам, но мистър Домби даде най-строги разпореждания.

Едит — прислужницата я приготвяше за вечерята, на която бе канена — запази високомерното си изражение и остана невъзмутима.

— Ето ти парите — рече мисис Пипчин, която, следвайки своята система и спомняйки си за мините, бе свикнала да прави каквото си иска със слугите, също както и с младите питомци в Брайтън и това отношение завинаги бе ожесточило младия Бидърстоун. — Колкото по-скоро ти видим гърба, толкова по-добре.

На Сузан не й бяха останали сили да хвърли на мисис Пипчин погледа, който й се полагаше по право, така че тя направи реверанс на мисис Домби (която, без да промълви ни дума, само кимна, избягвайки да гледа присъствуващите освен Флорънс) и прегърна за последен път младата си господарка, а тя на свой ред се притисна о нея. В този критичен момент бедната Сузан бе обладана от бурни чувства, но твърдо потискаше риданията си, за да не даде възможност на мисис Пипчин да тържествува и върху лицето й се изписаха най-удивителните, невиждани досега физиономии.

— Извинете, мис, моля ви — обърна се към Флорънс застаналият на вратата сред сандъците Таулинсън, — но в гостната е мистър Тутс, който ви праща поздрави и се интересува да знае как се чувствуват Диоген и господарката му.

Флорънс изскочи навън като светкавица и се отправи надолу, където мистър Тутс, най-великолепно облечен, дишаше учестено, измъчван от съмнения и тревоги относно нейната поява.

— О, здравейте, мис Домби — рече Тутс, — господи помилуй!

Последното възклицание бе предизвикано от голямата загриженост на мистър Тутс при вида на разстроеното й лице и той веднага прекъсна кискането си и се превърна във въплъщение на отчаянието.

— Скъпи мистър Тутс — заговори Флорънс, — вие така приятелски се държите с мен и сте толкова предан, че аз бих могла, вярвам, да поискам услуга от вас.

— Мис Домби — отвърна мистър Тутс, — стига само да споменете услугата, и вие… вие ще ми възвърнете апетита — с чувство заяви мистър Тутс, — който отдавна съм загубил.

— Сузан, моята стара приятелка, най-старата, която имам — започна Флорънс, — напуска внезапно и е съвсем самичка, бедното момиче. Тя се прибира у дома, на село. Мога ли да ви помоля да се погрижите за нея и да я настаните в пощенската кола?

— Мис Домби — заговори мистър Тутс, — вие наистина ми оказвате чест и милост. Това доказателство за вашето доверие, след като се проявих в Брайтън като такова животно…

— Не — бързо го прекъсна Флорънс, — не… не мислете за това. В такъв случай ще бъдете ли така добър да я почакате на вратата, докато слезе? Хиляди благодарности! Толкова ме успокоихте. Тя няма да бъде толкова самотна. Не можете да си представите колко съм ви признателна и колко съм уверена, че сте добър приятел!

В своето вълнение Флорънс му отправи многократни благодарности. А в своето вълнение мистър Тутс бързо тръгна, но… заднишком, за да може да я гледа докрай.

На Флорънс не й достигнаха силите да излезе навън — тя видя бедната Сузан долу във вестибюла, откъдето мисис Пипчин я гонеше, а Диоген скачаше наоколо и извънредно много плашеше мисис Пипчин, като се нахвърляше да захапе черната й вълнена пола и лаеше задавено при звука на гласа й, сякаш превъзходната дуеня му внушаваше дълбоко и непреодолимо отвращение. Флорънс видя как Сузан се ръкува подред със слугите и още веднъж се извърна да огледа стария си дом. Тя също така видя как Диоген се втурна след файтона в желанието си да ги следва и не можеше да повярва, че няма повече никакви права над седналата вътре особа. Вратата се затвори, суетнята приключи и Флорънс се обля в сълзи за старата си приятелка, която никой не можеше да замени.

Мистър Тутс, бидейки вярна и предана душа, мигновено спря файтона и съобщи на Сузан Нипър за поръчението си, при което тя се разплака още по-силно от преди.

— От все сърце ви се кълна — заговори мистър Тутс и седна до нея, — че ви съчувствувам. Честна дума, мисля, че разбирам чувствата ви по-добре и от самата вас. Не мога да си представя нещо по-ужасно от раздяла с мис Домби.

Сузан сега се отдаде на мъката си и представляваше наистина трогателна гледка.

— Казвам ви — говореше й мистър Тутс, — недейте! Впрочем аз знам какво ще направим сега!

— Какво, мистър Тутс? — попита плачешком Сузан.

— Ами елате у дома да вечеряте, преди да потеглите — рече мистър Тутс. — Готвачката ми е много почтена жена… по майчински грижовна… и за нея ще бъде удоволствие да се погрижи за вас. Синът й — продължи препоръките си мистър Тутс — е бил обучаван в училището със сините униформи и се е взривил в барутна фабрика.

Сузан прие любезната покана и мистър Тутс я заведе в жилището си, където бяха посрещнати от въпросната матрона, напълно отговаряща на неговата характеристика, а също и от Петела, който при вида на дама във файтона отначало предположи, че мистър Домби е бил прегънат на две, в съответствие с предишното предложение на Петела, и мис Домби е отвлечена. Въпросният джентълмен предизвика у мис Нипър голямо удивление, тъй като след поражението, нанесено му от Шегобиеца, физиономията му бе толкова пострадала, че трудно можеше да се представя в обществото за радост на хората. Самият Петел обясняваше това свое състояние с нещастието си още в началото на борбата да бъде заклещен в безизходно положение, при което бил наложен жестоко с юмруци от Шегобиеца и тежко повален. От публикуваните сведения за това велико състезание обаче ставаше ясно, че още от самото начало Шегобиеца взел преднина и Петела бил удрян, блъскан, думкан, бъхтен и изпитал цял куп други подобни неприятности, докато окончателно го сразили.

След ситата вечеря и голямото гостоприемство Сузан се отправи в друг файтон към пощенската кола, като мистър Тутс отново седна вътре до нея, а Петела зае мястото на капрата — каквато и чест да оказваше Петела на малката компания със своята морална тежест и героична репутация, ако се вземе предвид външността му, той не би могъл да служи за украшение, тъй като цялото му лице бе покрито с безброй много лепенки. Петела обаче тайно се бе заклел никога да не изоставя мистър Тутс (който пък тайно копнееше да се отърве от него), докато не се установи за постоянно в някоя кръчма, и изпитвайки амбицията да се залови със съответното занимание и смъртно да се напие колкото може по-скоро, счете, че моментът е подходящ да направи присъствието си непоносимо.

Вечерната пощенска кола, с която заминаваше Сузан, щеше да потегли всеки момент. След като я настани вътре, мистър Тутс неуверено закрачи около прозореца и когато кочияшът се накани да седне на капрата, той се качи на стъпалото и като пъхна вътре лицето си, което на светлината от фенера изглеждаше загрижело и смутено, отривисто рече:

— Слушай, Сузан! Мис Домби, нали разбираш…

— Да, сър.

— Смяташ ли, че тя би могла… нали разбираш… а?

— Моля за извинение, мистър Тутс — рече Сузан, — но не ви чувам.

— Смяташ ли, че тя би могла, нали разбираш… не веднага, а постепенно… след много време… да… да ме обикне, нали разбираш? А! — каза клетият мистър Тутс.

— О, боже, не! — отвърна Сузан и поклати глава. — Аз бих казала, че никога. Ни-ко-га!

— Благодаря ти! — отвърна мистър Тутс. — Няма значение! Лека нощ! Няма никакво значение, благодаря ти!