Чарлз Дикенс
Домби и син (44) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLIII
Нощни бдения

Флорънс, отдавна пробудила се от своя сън, тъжно наблюдаваше отчуждението между баща й и Едит, виждаше как то все повече нараства и съзнаваше, че непримиримостта помежду им се засилва с всеки изминал ден. Това съзнание, укрепващо ежедневно, сгъстяваше сянката, помрачаваща любовта и надеждата й, събуждаше прежната мъка, заспала за кратко време, и правеше тази мъка по-непоносима от преди.

Мъчително беше — единствено Флорънс знаеше колко мъчително беше! — обичта на предано и пламенно същество да се превърне в агония и вместо с най-нежни ласки и грижи да се отвръща с пренебрежение и студена неприязън. Мъчително бе да се изпитва дълбоко в сърцето това, което тя бе изпитвала, без да узнае щастието от проблясъка на ответно чувство. Още по-мъчително бе обаче да бъде принудена да се съмнява ту в баща си, ту в Едит, която бе толкова ласкава и мила с нея, и да мисли за любовта си към всеки един поотделно със страх, неувереност и недоумение.

Точно такива мисли измъчваха Флорънс, наложени й от нейното невинно сърце, и тя не можеше да се отърве от тях. Тя виждаше, че баща й е студен и безсърдечен спрямо Едит, също какъвто бе и с нея — суров, неумолим, непреклонен. Възможно ли е това отношение да е измъчвало родната й майка, питаше се тя през сълзи, и тя да е залиняла и починала? А после почваше да си мисли колко горда и надменна е Едит към всички останали освен нея, как презрително се отнася към него, как страни от него и какво бе казала вечерта при завръщането си. И на Флорънс изведнъж й хрумваше, че е едва ли не престъпно да се обича човек, враждебно настроен към баща й, и в уединението на своята стая баща й, знаейки за това, навярно я счита за някакъв изрод, прибавящ ново прегрешение към старата си, предизвикала толкова много сълзи вина — а именно, че от самото си рождение досега не бе спечелила бащината си обич. Но само една нежна дума от Едит, само един нежен поглед прогонваше отново тези мисли и те й се струваха като черна неблагодарност, защото кой друг ако не Едит бе ободрил печалното сърце на Флорънс, така самотно и наранено, и бе най-добрият й утешител? И така, копнееща да отдаде отзивчивата си душа и на двамата, съчувствуваща в страданието и на двамата, тайно съмняваща се в дълга си и към двамата, Флорънс, в своята усложнена и раздвоена любов, редом до Едит, страдаше много повече, отколкото тогава, когато бе таила своята тайна в печалния дом, а красивата й майка още не се бе появила.

Едно друго голямо нещастие обаче, по-страшно от всичко останало, бе спестено на Флорънс. Никога досега не й бе минавала догадката, че с нежността си, проявявана към нея, Едит бе засилвала отчуждението на баща й и му бе дала ново основание за неприязън. Ако Флорънс бе допуснала подобна възможност, каква мъка би изпитала тя, каква жертва би се постарала да принесе, клетото, любещо девойче, и само бог знае колко бързо и леко би било безшумното й отлитане при онзи висш баща, който не отхвърля любовта на децата си и щади техните измъчени, разбити сърца! Нещата обаче стояха другояче и това бе добре.

Нито дума не обелваха сега помежду си на тази тема Флорънс и Едит. Едит бе казала, че в това отношение между тях трябва да зее пропаст и да цари гробно мълчание, и Флорънс чувствуваше, че е права.

При това положение на нещата баща й бе докаран у дома ранен и измъчен. Той мрачно се уедини в своите стаи, където го обслужваха само слугите — Едит не стъпваше там, — и той нямаше край себе си друг приятел или близък човек освен мистър Каркър, който си тръгна малко преди полунощ.

— Няма що, добра компания е той, мис Флой — каза Сузан Нипър. — О, той е истинско съкровище! Ако някога му е необходима препоръка, най-добре е хич да не идва да я иска от мен, това само мога да му кажа.

— Мила Сузан — умолително рече Флорънс, — не говори така!

— О много е лесно да се каже не говори така мис Флой — възрази Нипър, силно разгневена, — но моля за извинение ние се натъкваме на такива работи, че на човек кръвта се превръща в иглички и карфички с върховете нагоре. Не се заблуждавайте относно мен мис Флой нямам нищо против вашата мащеха, която винаги се отнася с мен както подобава на една дама макар че е много надменна трябва да призная въпреки че нямам право да възразявам специално срещу това но когато работата опре до разни госпожи Пипчинови и вземат та сложат тях да ни командуват и да вардят на вратите на татко ви като крокодили (благодарни сме им, че поне не снасят яйца) става ни твърде обидно!

— Татко има добро мнение за мисис Пипчин, Сузан — обади се Флорънс, — и има право да си избира сам икономката, не си ли съгласна? Моля те, не говори така.

— Добре мис Флой — отвърна Нипър, — когато вие кажете не говори аз надявам се не говоря но мисис Пипчин ми действува като зелено цариградско грозде, мис, и нищо повече.

Същата тази вечер, когато докараха мистър Домби у дома, Сузан беше необикновено възбудена и като говореше, не обръщаше внимание на препинателните знаци, тъй като, когато Флорънс я изпрати долу да се осведоми за баща й, Сузан трябваше да предаде поръчението си на своя смъртен враг, мисис Пипчин, която, без да се обръща към самия мистър Домби, бе дръзнала на своя отговорност да й даде отговор, окачествен от мис Нипър като „оскърбителен“. Сузан Нипър изтълкува това като дързост от страна на тази образцова жертва на перуанските мини и като пренебрежително отношение към младата дама, за което не можеше да й се прости. Затова и възбуденото й състояние бе необичайно. Впрочем още от сватбата насам тя бе започнала да изпитва силно подозрение и недоверие, тъй като, както много особи с нейния характер, които искрено и силно се привързват към човек, заемащ, подобно Флорънс, по-високо обществено положение, Сузан бе много ревнива и естествено нейната ревност се бе насочила към Едит, която си бе поделила с нея властта и застанала помежду им. Сузан бе наистина горда и щастлива да види, че младата й господарка се издига и заема полагаемото й се място в дома, където по-рано бе пренебрегвана, и че в красивата съпруга на баща си намира своя другарка и покровителка, но тя не бе в състояние да отстъпи на красивата съпруга ни най-малка част от своята собствена власт, без да изпитва яд и слабо чувство на недоброжелателство, за което бързо откри безкористно оправдание във високомерието и гневливостта на дамата. След сватбата мис Нипър бе принудена да мине на заден план и оттам наблюдаваше какво изобщо става в къщата, изпитвайки непоколебимата увереност, че нищо добро няма да излезе от мисис Домби, макар че при всеки удобен случай се стараеше да подчертае, че нищо лошо не може да каже за нея.

— Сузан — обади се Флорънс, седнала замислена на масата, — много е късно. От нищо повече не се нуждая тази вечер.

— Ах, мис Флой! — отвърна Нипър. — Казвам ви често си мечтая за онова време когато седях с вас много по до късно отсега и направо заспивах от умора, а вие все седяхте будна като с очила, но сега вече мащехата ви идва и седи с вас мис Флой и уверявам ви аз съм много благодарна за това. Нищо лошо не мога да кажа за това.

— Няма да забравя кой е бил старият ми другар, когато вече нямам никакви, Сузан — увери я нежно Флорънс, — никога.

И като вдигна глава, тя обви с ръка шията на смирената си приятелка, притегли лицето й към своето и като й пожела „лека нощ“, я целуна, от което мис Нипър така се размекна, че започна да хлипа.

— А сега, скъпа мис Флой — каза Сузан, — разрешете ми да сляза пак долу и да видя как е баща ви, знам, че се безпокоите за него, разрешете ми да сляза долу пак и сама да почукам на вратата му.

— Не — възрази Флорънс, — легни си. Ще научим повече утре сутринта. Сутринта аз сама ще се осведомя. Смятам, че мама е била там — Флорънс се изчерви, тъй като не хранеше подобни надежди — или сега навярно е там. Лека мощ!

Сузан бе твърде трогната, за да изрази собственото си мнение относно възможността мисис Домби да се грижи за съпруга си, и мълчаливо се оттегли. Останала сама, Флорънс бързо закри лицето си с ръце, както често бе правила преди, и остави сълзите да се стичат по бузите й. Мъката, предизвикана от семейното неразбирателство и злочестина, угасналата й надежда — ако можеше това да се нарече надежда — някога да спечели сърцето на баща си, съмненията и опасенията й, разкъсващи я между двамата, копнежът в невинната й душа, тласкащ я и към двамата, голямото разочарование и съжаление, че се е разбила една мечта, родена от светли надежди — всичко това измъчваше главата й и сълзите й се стичаха неудържимо. Майка й и брат й — мъртви, баща й — равнодушен към нея, Едит — враждуваща с него и отхвърляща го, но обичаща и обичана от нея. На Флорънс й се струваше, че нейната собствена любов никога не може да й донесе щастие, към когото и да е отправена. Последната неволна мисъл бе бързо потисната, но останалите мисли, предизвикали тази, бяха твърде тежки и мъчителни, за да бъдат отхвърлени. Нощта беше тягостна.

Сред тези размишления изплуваше — така бе през целия ден — образът на баща й, ранен, измъчен, необграден от грижите на тези, които трябва да бъдат близо до него, сам в стаята си, където се точат дълги часове на страдание. Цялото й същество бе разтърсено от страшната мисъл, което я накара да изтръпне и да стисне ръце — тя не й минаваше за пръв път през главата, — че той може да умре, без да я е погледнал или произнесъл името й. В своята уплаха тя си помисли — и от това се разтрепера — отново да се прокрадне долу и да се осмели да се приближи до вратата.

Тя се ослуша пред стаята си. В къщата бе тихо и всички светлини бяха угасени. Твърде много време бе изтекло — помисли си тя, — откакто бе правила нощното си поклонничество до вратата му! Твърде много време бе изтекло — опита се да си спомни тя, — откакто бе влязла в стаята му посред нощ и той после я бе изпратил до стълбите.

Все със същото детско сърце, дори със същите ласкави и плахи очи и разпусната коса, Флорънс, така чужда на баща си в разцвета на моминството, както и в детството си, се промъкна, ослушвайки се, по стълбите и се приближи до вратата му. Никой не помръдваше в къщата. Вратата бе полуотворена, за да влиза въздух, а вътре бе толкова тихо, че тя дочуваше пращенето на огъня и тиктакането на часовника, поставен на полицата над камината.

Надникна вътре. Икономката, увита с одеяло, спеше дълбоко в едно кресло близо до огъня. Вратата на следващата стая бе наполовина затворена и пред нея бе поставен параван, но вътре гореше свещ и озаряваше ръба на леглото. Беше толкова тихо, че по дишането му разбираше, че е заспал. Това я окуражи и тя заобиколи паравана и надникна в спалнята му.

Стресна се, като видя спящото му лице, сякаш не бе очаквала такава гледка. Флорънс стоеше закована на място и ако той се бе събудил, тя нямаше да се помръдне.

Челото му бе разсечено. Бяха мокрили косата му и тя сега се спускаше, влажна и оплетена, върху възглавницата. Едната му ръка, поставена отвън, бе превързана. Той бе много блед. Нещо друго прикова Флорънс обаче, след като му хвърли бърз поглед и се увери, че той кротко спи. Нещо друго, по-различно и по-силно, го правеше да изглежда така тържествен в очите й.

През целия си живот тя никога не бе виждала лицето му — или поне така й се бе струвало — непомрачено от мисълта за нея. През целия си живот никога не бе виждала лицето му, без надеждата у нея да угасне и без плахият й поглед да се сведе пред неговия суров, равнодушен, студен вид. Сега, когато го гледаше, за първи път видя, че облакът, помрачавал детството й, не хвърляше сянка върху лицето му. Вместо това цареше спокойна, мирна нощ. При вида на лицето му можеше да си помисли, че е заспал, отправяйки благословия към нея.

Събуди се ти, суров баща! Събуди се, навъсени човече! Времето лети! Часът настъпва с гневна крачка. Събуди се!

Лицето му не се променяше. И докато го наблюдаваше с благоговеен страх, неговата неподвижност и спокойствие извикаха в съзнанието й лицата на починалите. Така изглеждаха те, така ще изглежда и той. А също и тя, разплаканата му дъщеря, но кой би казал кога! Така ще изглеждат и всички хора, любещи, мразещи или равнодушни! Когато настъпи този час, той няма да бъде тежък за него, ако тя извърши замисленото, а и за нея този час навярно ще бъде по-лек.

Тя се прокрадна близо до леглото и като притаи дъх, наведе се, целуна го леко по лицето, положи за миг глава до бузата му и без да го докосва, обви около него ръка върху възглавницата.

Събуди се, обречени човече, докато тя е близо. Времето лети. Часът настъпва с гневна крачка. Стъпките му се дочуват в къщата. Събуди се!

Тя мислено отправи молба към бога да благослови баща й и ако може, да смекчи сърцето му към нея или пък да му прости, ако не е прав, и да прости и на нея за молитвата, която изглеждаше едва ли не богохулна. След като направи това, тя погледна отново към баща си със замъглени очи, плахо се измъкна от стаята му, прекоси следващата и изчезна.

Сега той може да продължава да спи. Може да спи колкото си иска. Но като се събуди, нека да потърси крехката фигура наоколо и да я съзре близо до себе си, когато настъпи часът.

Тъжно и тежко бе на сърцето на Флорънс, прокрадвайки се нагоре. Тихият дом бе станал още по-унил от преди, когато се спусна по стълбите. Сънят, който бе наблюдавала в глухия час, бе придобил за нея тържественост, свойствена едновременно за живота и за смъртта. Тайнственото й и безшумно посещение правеше нощта тайнствена, безшумна и тягостна. Тя не желаеше, не бе едва ли не по силите й да се върне отново в спалнята и затова влезе в гостната, където забулената в облаци луна проблясваше през щорите, и погледна към безлюдните улици.

Вятърът печално духаше. Фенерите бледнееха и потръпваха, сякаш им бе студено. Далече в небето нещо се мержелееше — не бе нито мрак, нито светлина, и изпълнената с предчувствия нощ тръпнеше и се мяташе също като умиращите пред прага на мъчителната си кончина. Флорънс си спомни, че когато бе бдяла край постелята на болния, тези зловещи часове й бяха направили впечатление и с някакво стаено неприятно чувство бе усетила въздействието им. Сега това чувство бе особено мъчително.

Тази вечер новата й майка не бе дошла в стаята й и това бе една от причините, поради която Флорънс не си бе легнала до късно. Обзета от безпокойство, а също и от желание да поговори с някого и да превъзмогне гнетящото безмълвие, тя се отправи към спалнята на Едит.

Вратата не бе заключена отвътре и леко се поддаде на колебливата й ръка. Изненада се, като видя, че стаята е ярко осветена, а изненадата й беше още по-голяма, като съзря майка си, неразсъблечена напълно, да седи край камината, в която въглените бяха догорели и превърнали се в пепел. Очите на майка й бяха вторачени в пространството и в блясъка на тези очи, в лицето й, във фигурата й, в начина, по който стискаше облегалката на стола, сякаш се канеше да скочи, Флорънс долови болезнено чувство и изпадна в ужас.

— Мамо! — извика тя. — Какво ти е?

Едит се сепна и я погледна с такъв необясним страх, изписан върху лицето й, че Флорънс още повече се уплаши.

— Мамо! — рече Флорънс и бързо се приближи. — Скъпа мамо! Какво ти е?

— Не се чувствувах добре — отвърна разтрепераната Едит, като продължаваше да я гледа все така странно. — Сънувах страшни сънища, мила.

— Но ти още не си си легнала, мамо.

— Не съм — каза тя. — Това бе в полусън.

Чертите й постепенно се отпуснаха и като позволи на Флорънс да се приближи и да я прегърне, тя нежно промълви:

— Какво прави птичето ми тук? Какво прави птичето ми тук?

— Безпокоя се, мамо, понеже не те видях тази вечер и не знаех как е татко и аз…

Тук Флорънс замлъкна и не каза нищо повече.

— Късно ли е? — запита Едит и ласкаво приглади назад къдрите, които се бяха преплели в нейната черна коса и докосваха лицето й.

— Много е късно. Скоро ще се съмне.

— Ще се съмне ли? — удивено повтори тя.

— Мила мамо, какво се е случило с ръката ти? — рече Флорънс.

Едит бързо дръпна ръката си и за миг отново погледна Флорънс с предишния необясним страх (сякаш изпитваше безумното желание да се скрие), но после каза:

— Нищо, нищо. Ударих се. — А след това възкликна: — Моя Флорънс!

Гръдта й започна бързо да се повдига и тя горко заплака.

— Мамо! — извика Флорънс. — О, мамо, какво мога да сторя, какво трябва да сторя, за да бъдем щастливи? Може ли нещо да се направи?

— Нищо — отвърна тя.

— Сигурна ли си? Нима е невъзможно? Ако аз сега кажа това, което мисля, въпреки уговорката ни — продължи Флорънс, — ти няма да ме упрекнеш, нали?

— Безсмислено е — отвърна тя, — безсмислено. Казах ти, скъпа, че сънувах страшни сънища. Нищо не е в състояние сега да ги заличи или да им попречи пак да ме навестят.

— Не разбирам — рече Флорънс, загледана в развълнуваното й лице, което сякаш помръкваше от погледа й.

— Присъни ми се гордост — тихо заговори Едит, — която е безсилна пред доброто и всемогъща пред злото. Гордост, предизвиквана и поощрявана през дългите позорни години, уязвяваща единствено себе си. Гордост, внушаваща на този, който я притежава, съзнанието за дълбоко унижение и непозволяваща му да възрази срещу това унижение, да го избегне и да заяви: „Няма да бъде така!“ Гордост, която, ако бе разумно направлявана, навярно би довела до по-добри неща, но тя, отклонена и опорочена, както и всички останали качества на това лице, предизвикваше единствено самоунижение, ожесточение и гибел.

Тя вече не поглеждаше и не говореше на Флорънс, а продължаваше, сякаш бе сама.

— Присъни ми се — рече тя — такова безразличие и безсърдечие, предизвикани от самоунижението и от тази жалка, безпомощна, окаяна гордост, че същото това лице безучастно пристъпи дори към олтара, подчинявайки се на старата, добре позната, мамеща ръка — о, майко, майко! — въпреки че се противеше на тази ръка, то пожела веднъж завинаги да стане ненавистно само̀ на себе си, вместо да придобие нов облик, и ежедневно да изпитва остра болка. Жалко, злочесто създание!

В този миг, мрачна и разстроена, тя изглеждаше така, както при влизането на Флорънс.

— Присъни ми се още — продължи тя, — че при първия закъснял опит да достигне някаква цел това създание бе стъпкано, стъпкано от нозете на недостоен човек, а то само се обърна и погледна след него. Присъни ми се, че същото това същество е ранено, преследвано, гонено от кучета, че е притиснато до стената, но то няма да се предаде и нещо го подтиква да ненавижда недостойния човек, да въстава насреща му и да не му се поддава.

Едит здраво стисна разтрепераните ръце на Флорънс и като се вгледа в разтревоженото, недоумяващо лице пред себе си, челото й се проясни.

— О, Флорънс! — промълви тя. — Струва ми се, че тази нощ почти стигнах до безумието.

И тя смирено склони гордата си глава на гърдите й и отново заплака.

— Не ме оставяй! Бъди близо до мен! Единствено в теб ми е надеждата!

Тя много пъти повтори тези думи.

Скоро се поуспокои и се преизпълни със съчувствие към разплаканата Флорънс, будна в този непривичен час. Вече се зазоряваше и Едит я взе в обятията си, положи я на леглото, седна до нея и я помоли да се опита да заспи.

— Ти си уморена, скъпа, и разстроена и трябва да си починеш.

— Наистина съм разстроена тази нощ, мамо — рече Флорънс. — Но ти също си уморена и разстроена.

— Ще се почувствувам по-добре, щом ти заспиш близо до мен, свидна моя.

Те се целунаха и изтерзаната Флорънс постепенно потъна в кротък сън. Когато лицето пред нея се скри от погледа й, тя с такава мъка си спомни за другото лице, там долу, че търсейки утеха, момичето притисна силно ръка към Едит. Дори в това свое движение обаче ръката трепна, сякаш извършваше предателство спрямо него. И така, в съня си тя се опитваше да ги примири помежду им и да им покаже, че и двамата ги обича, но това не й се удаваше и нейната мъка наяве продължаваше и насън.

Седнала до леглото, Едит се взираше с нежност и съчувствие в тъмните мокри ресници и поруменелите страни, тъй като знаеше истината. Нея самата не я хващаше сън. Когато денят настана, тя все така стоеше будна, хванала отпуснатата ръка на спящата, и като поглеждаше притихналото лице, от време на време прошепваше: „Бъди близо до мен, Флорънс, единствено в теб ми е надеждата!“