Чарлз Дикенс
Домби и син (6) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава V
Порастването и кръщаването на Пол

Малкият Пол, без ни най-малко да му навреди млякото на Тудъл, с всеки изминат ден все повече заякваше и наедряваше. Също така с всеки изминат ден любовта на мис Токс към него ставаше все по-пламенна и предаността й така високо се ценеше от мистър Домби, че той започна да гледа на нея като на жена, щедро надарена от природата със здрав разум, а нейните чувства й правеха чест и заслужаваха поощрение. В своята благосклонност той стигаше дотам, че не само по различни поводи й се бе покланял с особено внимание, но и бе изразил огромната си признателност към нея пред сестра си с думи като „моля те, предай на приятелката си, Луиза, че тя е много добра“ или пък „кажи на мис Токс, Луиза, че съм й много благодарен“ — почести, които правеха голямо впечатление на дамата, удостоена с тях.

На мис Токс й бе станала привичка често да уверява мисис Чик, че „нищо не можело да се сравни с интереса й към всичко, свързано с развитието на това прелестно дете“. Един човек, наблюдаващ поведението на мис Токс, би стигнал до подобно заключение без помощта на красноречиви твърдения. Тя следеше сученето на малкия наследник с неизразимо удоволствие, едва ли не с вид, сякаш участвуваше наравно с Ричардс в храненето. С въодушевление се включваше в малките церемонии около къпането и тоалета му. А приемането на някои лекарства, необходими в детската възраст, предизвикваха дълбокото й съчувствие, свойствено за характера й. Веднъж, скрила се в един шкаф, където от притеснение избяга, когато мистър Домби бе доведен от сестра си в детската стая, за да види преди лягане сина си — облечен в късичка лека памучна дрешка, той правеше кратка разходка, като се катереше по роклята на Ричардс, — мис Токс изпадна в такъв възторг зад гърба на неподозиращия нищо посетител, че не можа да не възкликне: „Нали е красавец, мистър Домби? Истински Купидон, сър!“, а после едва не припадна от смущение и срам зад вратата.

— Луиза — обърна се мистър Домби един ден към сестра си, — наистина смятам, че трябва да направя на вашата приятелка някакъв малък подарък по случай кръщенето на Пол. Тя още от самото начало положи такива топли грижи към детето и като че така добре разбира своето положение (една много рядко срещана добродетел в този свят, трябва да призная със съжаление), че наистина ще ми достави удоволствие да й окажа внимание.

Нека да не се счита, че се омаловажават добродетелите на мис Токс, ако се отбележи, че в очите на мистър Домби, както и на някои други, осенени от време на време от подобно прозрение, само тези усвояват великото умение да разбират своето собствено положение, които проявяват подобаващо почитание към неговото. Тяхната добродетел не се заключава толкова в това, че те знаят собственото си място, а че знаят неговото и че се прекланят ниско пред него.

— Мой скъпи Пол — отвърна сестра му, — наистина отдаваш дължимото на мис Токс, както не се съмнявам, че би постъпил човек, проницателен като теб. Мисля, че трите думи в английския език, към които тя изпитва уважение, почти граничещо с благоговение, са Домби и Син.

— Да — отговори мистър Домби, — напълно го вярвам и това прави чест на мис Токс.

— А що се отнася до подаръка, мой скъпи Пол — продължи сестра му, — мога само да кажа, сигурна съм, че каквото и да й подариш, сигурна съм, че мис Токс ще го пази и цени като реликва. Но щом имаш подобно намерение, мой скъпи Пол, можеш да изразиш своята признателност по много лесен и приятен начин.

— А как именно? — попита мистър Домби.

— Разбира се, изборът на кръстник — продължи мисис Чик — е важен с оглед на връзките и влиятелността.

— Не разбирам как може това да важи и за моя син — хладно отбеляза мистър Домби.

— Съвсем вярно, мой скъпи Пол — откликна мисис Чик с извънредно голямо оживление, за да прикрие неочаквания обрат в намеренията си. — Точно това би казал ти. Не бих могла да очаквам друго от теб. Трябваше да предположа, че мнението ти ще бъде именно такова. Може би — тук мисис Чик отново се запъна, като че не бе уверена в подхода си, — може би това е основание, поради което би имал по-малко възражения да разрешиш на мис Токс да стане кръстница на милото детенце, макар и като представителка и заместничка на някой друг. Излишно е да говоря, че това ще се приеме като голямо внимание и чест.

— Луиза — отговори мистър Домби след кратко мълчание, — не може и да се допусне…

— Разбира се, че не може — извика мисис Чик, бързайки да предвиди отказа. — Не съм и мислила, че би могло.

Мистър Домби я погледна с раздразнение.

— Не ме тревожи, мой скъпи Пол — отвърна сестра му, — защото това ме съсипва. Съвсем нямам сили. Не съм на себе си, откакто почина скъпата бедна Фани.

Мистър Домби хвърли поглед към носната кърпичка, която сестра му допря до очите си, и отново поде:

— Не може и да се допусне, казвам аз.

— А аз казвам — промълви мисис Чик, — че не съм и мислила, че би могло.

— Боже мой, Луиза! — възкликна мистър Домби.

— Но, скъпи мой Пол — възрази тя с накърнено до сълзи честолюбие, — наистина трябва да бъда оставена да говоря. Аз съвсем не съм така умна, разсъдлива, красноречива и така нататък, какъвто си ти. Съзнавам това много добре. Още по-зле за мен, но даже и това да са последните слова, които ми е съдено да изрека — а последните слова би трябвало да са свети за теб и за мен, Пол, след като скъпата бедна Фани… пак ще кажа — не съм и мислила, че би могло. Нещо повече — добави тя с нараснало чувство за достойнство, като че до този момент бе пазила съкрушителния си аргумент, — никога не съм мислила, че би могло.

Мистър Домби се разходи до прозореца и се върна обратно.

— Не може и да се допусне, Луиза — заговори той (мисис Чик изразяваше категорично мнението си, като повтаряше: „Знам, че не може“, но той не й обръщаше внимание), — че не съществуват редица хора, които — при положение, че аз изобщо призная някакви права в случай като този — да нямат по-големи права спрямо мен, отколкото мис Токс. Но аз не признавам. Не признавам подобни права. Ние с Пол ще бъдем в състояние, когато му дойде времето, да съхраним положението си — с други думи, фирмата ще бъде в състояние да съхрани положението си, да го задържи и предаде по наследство сама, без каквито и да е банални помощници. Надявам се, че мога да си позволя да пренебрегна този вид чужда помощ, която родителите се стремят да осигурят на децата си, тъй като тя не ми е нужна. Така че, ако детството на Пол протече добре и аз го видя своевременно подготвен да навлезе в кариерата, отредена за него, ще бъда удовлетворен. Той ще може да се сближава с каквито пожелае влиятелни хора по-късно, когато енергично поддържа — и засилва, ако е възможно — престижа и кредита на фирмата. А дотогава аз може би съм му напълно достатъчен и никой друг не му е нужен. Не желая чужди хора да застават помежду ни. Бих предпочел да изразя своята признателност за услугите към толкова достойна особа като твоята приятелка. Затова нека да бъде така. А ние с мъжа ти, предполагам, отлично ще заместим останалите настойници.

С тези свои думи, изречени с голямо достолепие и гордост, мистър Домби ясно разкри най-съкровените чувства в душата си. Неописуемо недоверие към всеки, който би застанал между него и сина му, високомерен страх да не се появи съперник или човек, с когото да се дели уважението и почитта на момчето, остро опасение, породило се наскоро, че способността му да пречупва и подчинява човешкия характер не е безгранична, не по-малката тревога да не възникне ново препятствие или беда — такива бяха чувствата, които изцяло изпълваха по това време сърцето му. През целия си живот той не бе имал приятел. Със своята студена и саможива природа той нито бе търсил, нито бе срещнал такъв. А сега, когато тази природа с всичка сила напълно се бе съсредоточила върху един нелишен от чувства план, продиктуван от родителски интерес и родителска амбиция, като че леденият й поток, вместо да се сгрее под негово въздействие и да потече, освободен и бистър, само се поразтопи за миг да поеме товара си и отново замръзна с него, като образува твърда неподатлива маса.

И така, издигната до положението на кръстница на малкия Пол единствено по силата на своето нищожество, още тогава мис Токс бе избрана и назначена на длъжността. А след това мистър Домби изрази желание дълго отлаганата церемония да се извърши без повече отсрочки. Сестра му, която изобщо не бе очаквала такъв блестящ успех, побърза да се оттегли, за да съобщи новината на най-добрата си приятелка. Мистър Домби остана сам в библиотеката.

В детската стая съвсем не бе безлюдно, тъй като мисис Чик и мис Токс прекарваха вечерта си там заедно, което предизвикваше такава неприязън у мис Сузан Нипър, че младата дама не пропускаше нито един удобен случай да изкриви лицето си в гримаса зад вратата. Нервите й така бяха опънати от посещението, че тя счете за необходимо да си достави това облекчение, макар и да бе лишена от утехата и съчувствието на каквито и да било свидетели. Както странствуващите рицари в древността облекчавали душата си, като изписвали имената на любимите си в пустинята, в степта или на други диви места, където нямало вероятност някой да ги прочете, така мис Сузан Нипър мръщеше чипото си носле в чекмеджетата и гардеробите, прибираше в бюфетите снизходителни намигвания, наливаше насмешливи погледи в глинените кани и се сопваше и казваше обидни думи в коридора.

Двете неканени гостенки обаче, потънали в блажено неведение относно чувствата на младата дама, наблюдаваха как малкият Пол премина благополучно през отделните етапи на разсъбличане, ритане, хранене и слагане в креватчето, а после седнаха пред камината на чаша чай. В резултат на успешните усилия на Поли децата вече спяха в една и съща стая. Чак когато дамите се настаниха на масата за чай и случайно погледнаха към другото креватче, те се сетиха за Флорънс.

— Как дълбоко спи! — забеляза мис Токс.

— Нали знаеш, скъпа, тя цял ден много се движи — отговори мисис Чик, — като играе около малкия Пол.

— Странно дете е тя! — възкликна мис Токс.

— Скъпа — отвърна мисис Чик, като понижи глас. — Тя цялата се е метнала на майка си.

— Така ли! — удиви се мис Токс. — Боже мой!

Мис Токс изрече това с тон на най-дълбоко съчувствие, макар че нямаше понятие защо го проявява — само усещаше, че такава бе очакваната реакция.

— Флорънс никога, никога, никога няма да стане Домби — рече мисис Чик, — даже и да живее хиляда години.

Мис Токс повдигна вежди и отново се преизпълни със състрадание.

— Много се измъчвам и тревожа за нея — продължи мисис Чик със смирено-добродетелна въздишка. — Наистина се чудя какво ли ще стане с нея, когато порасне, и как ли ще се нареди. Тя изобщо не може да спечели благоразположението на баща си. Как ли би могло да се очаква от нея подобно нещо, след като изобщо не прилича на един Домби.

Видът на мис Токс показваше, че тя няма никакви възражения срещу този неоспорим аргумент.

— Нали разбираш — каза мисис Чик с дълбоко поверителен тон, — детето прилича по характер на бедната Фани. Осмелявам се да твърдя, че тя никога няма да направи усилие занапред в живота. Никога! Тя никога не ще се омотае и увие около сърцето на баща си подобно на…

— На бръшлян — подсказа мис Токс.

— На бръшлян — съгласи се мисис Чик. — Никога! Тя никога не би открила пътя и не би се сгушила на любещата гръд на баща си подобно на…

— Изплашено сърне — подсказа мис Токс.

— Изплашено сърне — повтори мисис Чик. — Никога! Бедната Фани! И все пак колко я обичах!

— Не трябва да се разстройвате, скъпа моя — с успокоителен глас й заговори мис Токс. — Наистина! Много сте чувствителна.

— Ние всички имаме недостатъци — продължи мисис Чик, като ридаеше и клатеше глава. — Убедена съм, че ги имаме. Никога не съм била сляпа за нейните. Не съм твърдяла подобно нещо. Съвсем не. И все пак колко я обичах!

Какво удовлетворение изпитваше мисис Чик — една доста обикновена и глупава особа, в сравнение с която покойната й снаха беше истинско въплъщение на женски ум и доброта — да се отнася покровителствено и съчувствено към паметта на тази дама (точно така се бе отнасяла към нея и докато беше жива) и напълно да си вярва, да се самозаблуждава и да се чувствува прекрасно поради съзнанието за своята снизходителност. Колко извънредно приятна добродетел е снизходителността, когато сме прави, също тъй приятна, когато грешим и съвсем не сме в състояние да обясним как сме придобили правото да я проявяваме!

Мисис Чик все още си бършеше очите и клатеше глава, когато Ричардс се осмели да я предупреди, че мис Флорънс е будна и се е привдигнала в леглото. Тя се събудила, каза кърмачката, с мокри от сълзи очи. Но никой друг не забеляза сълзите освен Поли. Никой друг не се наведе над нея, не й прошепна ласкави слова и не чу силното биене на сърцето й.

— О, скъпа дойке — проплака детето, като я гледаше умолително в лицето. — Позволи ми да легна до братчето си!

— Защо, миличка моя? — попита Ричардс.

— Ох, мисля, че то ме обича — зарида детето отчаяно. — Позволи ми да легна до него. Умолявам те!

Мисис Чик майчински се обади и каза, че тя трябвало да заспи като послушно дете, но Флорънс повтори молбата си с уплашен вид и с пресекващ от сълзи и ридания глас.

— Няма да го събудя — каза тя, като закриваше лицето си и свеждаше глава. — Само ще го докосна с ръка и ще заспя. Моля ви, моля ви, позволете ми да легна до братчето си тази вечер, защото смятам, че то ме обича.

Без да казва нито дума, Ричардс я вдигна, отнесе я до малкото креватче и я положи до бебето. Момиченцето се промъкна колкото можа по-близо, като се стараеше да не наруши съня му, протегна едната си ръка и плахо го прегърна, скри лицето си в другата, върху която падаше влажната й, разпиляна коса, и притихна.

— Горкото детенце — промълви мис Токс. — Навярно нещо е сънувало.

Този незначителен случай прекъсна разговора и стана трудно той да бъде подновен. Освен това мисис Чик така се разстрои от размишленията за собствената си снизходителност, че загуби настроение. Затова двете приятелки скоро привършиха чая си и един слуга бе изпратен да наеме файтон за мис Токс. Мис Токс имаше голям опит в наемането на файтони и потеглянето й обикновено й отнемаше доста време, тъй като тя педантично извършваше предварителните приготовления.

— Бъди така добър, ако обичаш, Таулинсън — нареди мис Токс, — първо да вземеш перодръжка и мастило и четливо да запишеш номера.

— Слушам, мис — отговори Таулинсън.

— След това, ако обичаш, Таулинсън — продължи мис Токс, — бъди така добър да обърнеш възглавницата. Тя обикновено — обърна се мис Токс към мисис Чик — е влажна, скъпа моя.

— Слушам, мис — отговори Таулинсън.

— Също така ще те помоля, ако обичаш — рече мис Токс, — да предадеш тази визитна картичка и един шилинг. Той трябва да ме закара на този адрес и да разбере, че в никакъв случай няма да получи повече от един шилинг.

— Слушам, мис — отговори Таулинсън.

— Съжалявам, че ти създавам толкова грижи, Таулинсън — продължи мис Токс, като го гледаше замислено.

— Съвсем не, мис — отвърна Таулинсън.

— Тогава, ако обичаш, подхвърли на кочияша, Таулинсън — каза мис Токс, — че дамата има чичо съдия и че ако той си позволи някаква дързост спрямо нея, ще бъде сурово наказан. Можеш да му намекнеш за това, ако обичаш, съвсем приятелски, все едно знаеш, че това се е случило с друг човек, който е умрял.

— Разбира се, мис — отговори Таулинсън.

— А сега желая лека нощ на моя мил, мил, мил кръщелник — рече мис Токс, като съпроводи всяко повторение на епитета с град от нежни целувки, — а вие, Луиза, моя скъпа приятелко, обещайте ми да вземете нещо топло, преди да си легнете, и да не се тревожите!

С огромно усилие чернооката Нипър, която бе гледала невъзмутимо, се удържа в този критичен момент, чак до последвалото излизане на мисис Чик. Когато най-сетне детската стая се изпразни от посетители, тя навакса за предишното си въздържание.

— Могат да ме държат шест седмици в усмирителна риза — каза Нипър, — но като ме освободят, ще бъда още по-бясна. Виждал ли е някой някъде подобие на тези два грифона, мисис Ричардс?

— А после да разправя, че навярно горкото дете е сънувало — каза Поли.

— О, красавици! — извика Сузан Нипър, като си даваше вид, че отпраща приветствие към вратата, през която бяха излезли двете дами. — Никога нямала да стане Домби, нали? Надяваме се, че няма да стане, няма нужда от повече, един ни стига.

— Не буди децата, мила Сузан — прошепна Поли.

— Дълбоко съм ви признателна, мисис Ричардс — отвърна Сузан, която в гнева си изобщо за никого не правеше изключение, — и наистина намирам, че е голяма чест да получавам от вас заповеди, след като съм чернокожа робиня и мулатка. Мисис Ричардс, ако имате някакви други нареждания, бъдете любезна да се разпоредите с мен.

— Глупости, нареждания — рече Поли.

— О, боже господи, мисис Ричардс — възкликна Сузан, — тук временните винаги се разпореждат с постоянните, не го ли знаете, че къде сте расли, мисис Ричардс? Но където и да сте расли, мисис Ричардс — продължи Заядливка, като решително поклати глава, — и когато и да е било това, и както и да е било (вие най-добре си знаете), трябва да запомните, моля, че едно е да даваш нареждания, а съвсем друго нещо е да ги изпълняваш. Един човек може да каже на друг да се хвърли от моста с главата надолу във вода, дълбока четиридесет и пет фута, мисис Ричардс, но другият може съвсем да не се хвърли.

— Виж какво — каза Поли, — ти се ядосваш, защото си добро момиче и обичаш мис Флорънс, а се нахвърляш върху мен, защото няма върху кого друг.

— Много им е лесно на някои да не избухват и да говорят кротко, мисис Ричардс — отговори Сузан, леко омекнала, — когато с тяхното дете се отнасят като с принц и го глезят и милват, докато на него не му се прииска да се отърве от такива приятели, но когато обиждат едно мило, невинно, хубаво малко създание, което не заслужава нито една лоша дума, случаят е съвсем различен наистина. Боже господи, мис Флой, непослушно, лошо дете, ако моментално не затворите очи, ще викна таласъмите горе от тавана и те ще дойдат да ви изядат жива.

При тези думи мис Нипър нададе страшно мучене, сякаш то идваше от добросъвестен таласъм от породата на биковете, желаещ да изпълни възложеното му сурово задължение. След като успя най-сетне да умири малката си питомница, като покри главата й със завивките и три-четири пъти ядосано тупна възглавницата, тя скръсти ръце, сви устни и прекара останалата част от вечерта, седейки, загледана в огъня.

Макар за малкия Пол да казваха, че „много разбира за възрастта си“ — израз, употребяван относно децата, — той нищо не разбра както от всичко това, така и от приготовленията за кръщенето му, определено да стане след два дена. Но приготовленията, свързани с неговото собствено облекло, както и това на сестра му и на двете им бавачки, се извършваха около него с пълна пара. Дори и при настъпването на знаменателното утро той изобщо не усети важността му, а напротив — бе необичайно склонен да се обижда на околните, че го обличат, за да го изведат.

Беше мрачен, есенен ден с пронизващ източен вятър — ден, отговарящ на събитието. Самият мистър Домби въплъщаваше в себе си вятъра, неприветливостта и есенната тъга на кръщенето. В очакване на гостите той стоеше в библиотеката и бе суров и хладен като времето. А когато поглеждаше навън от остъклената стая към дърветата в малката градинка, техните кафяво-жълти листа капеха, като че обрулени от погледа му.

Уф! Какви тъмни и студени бяха стаите, сякаш тънеха в траур, също като обитателите на къщата. Книгите, грижливо подбрани по формат и наредени в строй подобно войници, в хладни, твърди, хлъзгави униформи, внушаваха едно-единствено нещо — студ. Библиотечният шкаф, със стъклените си витрини и ключалките, не предразполагаше към близост. А бронзовият мистър Пит, без ни най-малка следа от божествения си произход^[1], охраняваше отгоре недостъпното съкровище като омагьосан мавър. Поставените от двете страни на шкафа прашни урни, изровени от древни гробници, проповядваха, като от два амвона, разрушение и упадък. А огледалото над камината, в което едновременно се отразяваха мистър Домби и портретът му, бе преизпълнено с меланхолични размишления.

От всички вещи като че неогъваемият железен ръжен предявяваше претенции за най-близко родство с мистър Домби, в стегнат фрак, с бяла връзка, тежка златна часовникова верижка и скърцащи обувки. Но това можеше да се твърди само до появата на мистър и мисис Чик, неговите законни родственици, които своевременно пристигнаха.

— Мой скъпи Пол — прошепна мисис Чик, като го прегърна, — надявам се, това е началото на редица щастливи дни.

— Благодаря, Луиза — отвърна ледено мистър Домби. — Здравейте, мистър Джон.

— Здравейте, сър — отговори Чик.

Той подаде ръка на мистър Домби, като че се страхуваше да не го хване ток. Мистър Домби я пое, сякаш се докосваше до риба, водорасло или някакво подобно лепкаво вещество, и веднага му я върна с изискана вежливост.

— Може би, Луиза — обади се мистър Домби, като завъртя леко главата над връзката си, сякаш тя бе във фасунга, — предпочиташ да се запали камината?

— О, скъпи мой Пол, не — промълви мисис Чик, която правеше усилие да не й тракат зъбите, — на мен не ми е необходимо.

— Мистър Джон — обърна се към него мистър Домби, — не чувствувате ли хлад?

Мистър Джон, вече пъхнал ръце дълбоко в джобовете и канещ се да затананика онзи същия кучешки припев, предизвикал преди това такова дълбоко негодувание у мисис Чик, заяви, че се чувствувал чудесно.

Той добави тихо: „С моето… тидл-ту-ра-ра…“, но за щастие бе прекъснат от Таулинсън, който обяви:

— Мис Токс!

Тогава се появи прелестната покорителка с посинял нос и неописуемо замръзнало лице, тъй като по случай церемонията се бе облякла извънредно леко, с множество развети фльонги.

Сред обгръщащата я тънка газова материя мис Токс се наклони надолу съвсем като театрален бинокъл. Тя направи дълбок реверанс в знак на признателност към мистър Домби, който пристъпи напред да я посрещне.

— Никога не ще забравя този ден, сър — разнежено каза мис Токс. — Невъзможно е да го забравя. Скъпа моя Луиза, не мога да повярвам на сетивата си.

Ако мис Токс можеше да повярва поне на едно от сетивата си, тя би признала, че денят е много студен. Това бе съвсем ясно. Тя се възползува от първия удобен случай, за да възстанови кръвообращението във върха на носа си, като скришом го разтри с носната си кърпичка, за да не би с крайно ниската си температура той да предизвика неприятно изумление у младенеца, когато настъпи моментът тя да го целуне.

Скоро с голяма тържественост мисис Ричардс внесе младенеца, а Флорънс, под охраната на енергичния, млад пазач, Сузан Нипър, завършваше шествието. Макар че сега обитателите на детската стая не носеха такъв дълбок траур, както в началото, осиротелите деца не можеха да прояснят времето с вида си. На всичко отгоре младенецът започна да плаче — навярно носът на мис Токс е бил причината. Това попречи на мистър Чик неуместно да осъществи искреното си намерение да обърне повече внимание на Флорънс. Този джентълмен, безразличен спрямо по-висшите качества на един безупречен Домби (навярно понеже имаше честта самият той да бъде свързан с един Домби и бе отблизо запознат със съвършенството), наистина обичаше момиченцето и проявяваше чувствата си, а сега отново се канеше да ги прояви посвоему, но Пол заплака и другарката му в живота го възпря.

— Флорънс, дете мое! — бързо се обади лелята. — Какво чакаш, миличка? Покажи му се! Позабавлявай го!

Температурата се понижи или би могла да се понижи от ледения вид, с който мистър Домби наблюдаваше малката си дъщеря — като пляскаше с ръце и се повдигаше на пръсти пред трона на неговия син и наследник, тя накара младенеца да сведе очи от висотата на своето величие и да я погледне. Може би и някакво похвално усилие от страна на Ричардс да бе допринесло за резултата, но той наистина погледна надолу и утихна. Когато сестра му се скри зад бавачката си, той я проследи с очи. А щом тя отново се показа и му извика весело, той трепна и загука с всичка сила — даже се разсмя, когато тя изтича до него, и погали къдриците й с малките си ръчички, докато тя го обсипваше с целувки.

Дали тази сцена достави удоволствие на мистър Домби? Лицето му не изрази с ни най-малко потрепване подобно нещо, но за него не бяха обичайни външните белези на каквото и да е чувство. Ако в стаята се прокрадна слънчев лъч, за да озари забавляващите се деца, то той не достигна до лицето му. Бащата гледаше така невъзмутимо и студено, че дори светлината в засмените очи на малката Флорънс угасна, когато най-накрая погледите им случайно се срещнаха.

Да, есенният ден наистина бе мрачен и сив и в настъпилата тишина листата печално капеха.

— Мистър Джон — обади се мистър Домби, като погледна часовника си и взе шапката и ръкавиците си, — ако обичате, хванете сестра ми. А аз днес ще подам ръка на мис Токс. По-добре е вие, Ричардс, да минете отпред с мастър Пол. И много внимавайте!

В каретата на мистър Домби влязоха Домби и Син, мис Токс, мисис Чик, Ричардс и Флорънс, а в малката карета зад нея — Сузан Нипър и собственикът й мистър Чик. Сузан непрестанно гледаше през прозореца, за да избегне неудобството от съзерцанието на едрото лице на този джентълмен, и всеки път, когато нещо издрънкваше, тя си мислеше, че той увива в хартия подходящ паричен подарък за нея.

Когато се отправиха към черквата, мистър Домби запляска с ръце за забавление на сина си. Мис Токс бе очарована от тази проява на родителско въодушевление. Но като се изключи този инцидент, единственото нещо, по което личеше, че това е кръщене, а не погребение, бе цветът на каретата и конете.

На входа на черквата ги посрещна внушителен енорийски служител. Мистър Домби слезе пръв, за да помогне на дамите. Застанал на вратата на черквата, непосредствено до енорийския служител, той също имаше вид на такъв — не така величествен, но по-ужасен, засягащ нашия личен живот, служебните дела и душите ни.

Ръцете на мис Токс се разтрепериха, когато хвана мистър Домби под ръка и той я поведе нагоре по стъпалата след триъгълната шапка и високата като вавилонска кула яка. За миг това й напомни друг тържествен обред: „Желаете ли да се ожените за този мъж, Лукреция?“ — „Да, желая.“

— Моля да внесете по-скоро детето вътре — прошепна енорийският служител, като отвори широко вътрешната врата на черквата.

Там бе толкова студено и страшно, че малкият Пол би могъл да попита като Хамлет: „В гроба ли?“ Високият, обвит с креп амвон и аналой, мрачната редица празни фамилни места, губещи се под галериите, свободните скамейки^[2], издигащи се до покрива и тънещи в сянката на големия зловещ орган, прашните рогозки и студените каменни плочи, ужасните пусти пейки и пътеки и влажният ъгъл, където висеше въжето на камбаната и където бяха струпани черните подпори, използувани при погребение, както и някои лопати, кошници и навито на кълбо въже със страхотен вид, странната, непривична, неприятна миризма и мъртвешка светлина — всичко това се съчетаваше в едно цяло. Гледката бе студена и печална.

— Сега тук има венчавка, сър — съобщи енорийският свещеник, — но почакайте в църковната канцелария и тя скоро ще свърши.

Преди да се обърне да им покаже пътя, той се поклони на мистър Домби и му се поусмихна, давайки да се разбере, че той (енорийският служител) помни как е имал удоволствието да участвува при погребението на жена му и се надява, че оттогава мистър Домби се чувствува добре.

Дори сватбената церемония изглеждаше печална, когато мина покрай олтара. Младоженката беше твърде стара, а младоженецът — твърде млад. Престарял франт с монокъл вместо око изпълняваше задълженията на кум, а в това време гостите трепереха от студ. В църковната канцелария камината пушеше. Много стар, съсипан от работа адвокатски чиновник с ниска заплата, „извършващ обиск“, движеше показалеца си по пергаментовите страници на огромна книга (една от множеството подобни на вид томове), препълнена с дати на погребения. Над камината висеше план на гробниците под черквата и за развлечение на компанията мистър Чик прочете на глас приложеното отдолу обяснение и не спря, докато не изчете докрай справката за гроба на мисис Домби.

Последва нова ледена пауза, а след това малка хриптяща прислужница, страдаща от задух — мястото й бе на гробището, а не в черквата, — ги извика да отидат до купела. Тук те почакаха още, докато участниците в брачната церемония записваха имената си, а през това време малката хриптяща прислужница — отчасти поради заболяването си, отчасти за да не я забравят участниците в брачната церемония — бродеше из черквата и кашляше като бухал.

Тогава един църковен служител (единственият жизнерадостен субект там, при това гробар) дойде с кана топла вода и след като я изля в купела, спомена нещо за постопляне — впрочем милиони галони вряла вода нямаше да стигнат за случая. После свещеникът — приветлив, кротък млад човек, очевидно уплашен от младенеца — се появи подобно на главния герой от приказка за духове — „висока фигура, цялата в бяло“, — при вида на когото Пол огласи цялата църква с рева си и не млъкна чак докато го извадиха от купела с посиняло лице.

Но даже когато и това отмина, за голямо облекчение на всички присъствуващи, през останалата част на церемонията гласът му непрекъснато се чуваше под сводовете — ту по-слаб, ту по-силен, ту затихващ, ту отново неудържимо протестиращ срещу нанесената му обида. Плачът до такава степен отвличаше вниманието на двете дами, че мисис Чик непрестанно отиваше до централната пътека да предава разпорежданията си чрез прислужницата, а мис Токс държеше молитвеника си отворен на Барутния заговор^[3] и от време на време прочиташе отговори от тази служба.

През цялата процедура мистър Домби стоеше все така невъзмутим и изискан както винаги и може би допринесе за това да стане толкова студено, че когато говореше, от устата на свещеника излизаше пара. Само веднъж изражението на лицето му се промени, когато свещеникът, произнасяйки (много искрено и просто) заключителната проповед към настойниците относно бъдещото възпитание на детето, случайно спря погледа си на мистър Чик. Тогава се забеляза как мистър Домби придоби величествен вид, който показваше какво би се случило с въпросното лице, в случай че се захване с подобно занимание.

Навярно нямаше да бъде лошо за мистър Домби, ако бе мислил по-малко за собственото си достойнство, а повече за важния източник и цел на церемонията, в която вземаше такова формално и надменно участие. Високомерието му странно контрастираше с предисторията на церемонията.

Когато всичко приключи, той отново подаде ръка на мис Токс и я поведе към църковната канцелария, където съобщи на свещеника, че с голямо удоволствие би настоявал за честта той да обядва у тях, ако не съществували тъжните обстоятелства в дома му. Актът бе подписан, таксата — платена, прислужницата (която отново силно закашля) не бе забравена, енорийският служител — възнаграден, клисарят (оказал се случайно на вратата, извънредно заинтересуван от времето навън) също не бе подминат и те отново се качиха в каретата и подкараха към дома — все същата нерадостна компания.

В къщи завариха мистър Пит презрително да съзерцава студената закуска, сервирана в студеното великолепие на кристала и среброто, която по-скоро приличаше на тържествен обяд за покойник, отколкото на гостоприемно угощение. При пристигането мис Токс поднесе сребърна чаша за кръщелника си, а мистър Чик — кутийка с нож, вилица и лъжица. Мистър Домби на свой ред поднесе гривна на мис Токс и тя бе дълбоко развълнувана при получаване на подаръка си.

— Мистър Джон — каза мистър Домби, — бъдете така любезен да заемете мястото на онзи край на масата. Какво имате там, мистър Джон?

— Студено телешко филе, сър — отвърна мистър Чик, като силно разтърка вкочанените си ръце. — А вие какво имате, сър?

— Струва ми се — отвърна мистър Домби, — че това е студено ястие от телешка глава. Има и студени пилета… шунка… студени пирожки… салата… раци. А мис Токс ще ми окаже честта да пие вино, нали? Шампанско за мис Токс.

Всяко едно от сервираните нещо би могло да предизвика зъбобол. Виното беше толкова непоносимо студено, че изтръгна от мис Токс тих писък, който тя с голямо усилие превърна в „хм“. Телешкото бе стояло в такъв леден килер, че още първата хапка предизвика у мистър Чик усещането, че крайниците му се вдървяват от студ. Единствено мистър Домби оставаше невъзмутим. Той би могъл да бъде изложен за продан на руски панаир като образец на замръзнал джентълмен.

Дори сестра му не издържа на обстановката. Тя не се и стараеше да изрича ласкателства или да бъбри, а цялото й старание бе съсредоточено в това да си дава вид, че й е топло.

— Е, сър — обади се мистър Чик с отчаяното намерение да наруши продължителното мълчание и напълни чаша с шери. — Ако ми разрешите, сър, ще пия за малкия Пол.

— Да го благославя бог! — прошепна мис Токс, като отпи глътка вино.

— Милият малък Домби! — прошепна мисис Чик.

— Мистър Джон — отговори мистър Домби със строга тържественост, — не се съмнявам, че синът ми би изпитал и изразил признателност към вас, ако бе в състояние да оцени честта, която му оказвате. Убеден съм, че в бъдеще той ще е напълно способен да се справя със задълженията, които доброто разположение на роднините и приятелите му в личния живот, както и усложненият характер на нашето положение в обществото навярно ще му наложат.

Горните слова бяха изречени с тон, непредразполагащ към по-нататъшен разговор, и мистър Чик отново изпадна в униние и мълчание. Но това не се отнасяше до мис Токс, изслушала мистър Домби с още по-напрегнато внимание от обичайното за нея и с по-силно накланяне на главата встрани. Сега тя се наведе напред и тихо се обърна към мисис Чик през масата:

— Луиза!

— Да, скъпа — отвърна мисис Чик.

— Усложненият характер на нашето положение в обществото навярно ще… забравих точната дума.

— Ще го подложат — отговори мисис Чик.

— Прощавайте, скъпа моя — възрази мис Токс, — мисля, че не беше така. Беше нещо по-завършено и плавно. Доброто разположение на роднините и приятелите му в личния живот, както и усложненият характер на нашето положение в обществото… навярно… ще му наложат.

— Ще му наложат наистина — съгласи се мисис Чик.

Мис Токс възторжено изпляска леко с тънките си ръце и като вдигна очи, добави:

— Какво красноречие!

В това време мистър Домби се бе разпоредил да повикат Ричардс, която съответно се появи с поклон без бебето — след умората сутринта Пол спеше. След като връчи на своята подчинена чаша вино, мистър Домби се обърна към нея със следните думи (мис Токс предварително наклони глава на една страна и направи съответните приготовления, за да запечата думите му в сърцето си):

— По време на шестте месеца, Ричардс, през които обитавахте този дом, вие изпълнявахте задълженията си. Желаейки да ви направя малка услуга във връзка със случая, обмислях как да осъществя намерението си най-удачно и за целта се консултирах със своята сестра мисис…

— Чик — подсказа джентълменът със същата фамилия.

— Моля ви, тихо! — възкликна мис Токс.

— Исках да ви съобщя, Ричардс — продължи мистър Домби, като хвърли смразяващ поглед към мистър Джон, — че стигнах до това решение благодарение на факта, че си припомних разговора, който проведохме с вашия съпруг в тази стая в деня на приемането ви на работа, когато той ми довери печалното обстоятелство, че вашето семейство, начело с него, тъне в дълбоко невежество.

Ричардс трепна от красноречието на отправения укор.

— Аз не проявявам никаква благосклонност — продължи мистър Домби — към това, което някои хора, пропагандиращи заличаване на различията, наричат всеобщо образование. Но е необходимо по-низшите класи да бъдат обучавани да си знаят мястото и да се държат в съответствие с него. В този смисъл поддържам идеята за училищата. Тъй като имам правото да предложа кандидат за стипендия в едно старинно заведение, наречено (в чест на уважавана фирма) „Благотворителните точилари“^[4], където на учащите се дава не само полезно образование, но така също и униформа и значка, аз, след като се свързах чрез мисис Чик със семейството ви, предложих като кандидат за съществуващото вакантно място вашия най-голям син и както ме уведомиха, днес той вече е облякъл формените дрехи. Доколкото си спомням, номерът на сина й — обърна се мистър Домби към сестра си, като говореше за детето, сякаш то бе наемен файтон — е сто четиридесет и седем. Луиза, кажи й ти.

— Сто четиридесет и седем — потвърди мисис Чик. — Униформата, Ричардс, се състои от хубав, топъл, син вълнен фрак, шапка с оранжеви кантове, червени камгарни чорапи и много здрави кожени панталони. Човек може да носи тези принадлежности от тоалета — добави мисис Чик с въодушевление — и да се чувствува благодарен.

— Ето, Ричардс! — възкликна мис Токс. — Сега наистина можеш да се гордееш. „Благотворителните точилари“!

— Несъмнено много съм ви благодарна, сър — тихо отвърна Ричардс, — и съм ви признателна, че сте се сетили за децата ми. — В това време образът на Байлър, облечен като благотворителен точилар, с крачета, стегнати в кожените панталони, описани от мисис Чик, изплува пред очите на мисис Ричардс и я макара да се просълзи.

— Радвам се да видя, че така оценявате нещата, Ричардс — каза мис Токс.

— Това наистина почти кара човек да се надява — обади се мисис Чик, която се гордееше с вярата си в доброто у хората, — че на света има слаб проблясък на благодарност и справедлива оценка.

Ричардс отвърна на тези комплименти, като се поклони и шепнешком изрази своята признателност. Но тъй като й беше съвсем невъзможно да се съвземе от объркването, в което изпадна, когато си представи своя син в панталони на възрастен човек, тя постепенно приближи до вратата и изпита огромно облекчение, като се измъкна оттам.

Временните прояви на частично размразяване, появили се в нейно присъствие, изчезнаха след излизането й. И отново настъпи мраз, свиреп и непоносим като преди. На два пъти в края на масата се чу как мистър Чик затананика, но и в двата случая бяха фрагменти от погребалния марш в „Саул“^[5]. Като че компанията все повече и повече се вледеняваше и постепенно се превръщаше в твърдото, замразено състояние на закуската, около която се бяха събрали. Най-накрая мисис Чик погледна към мис Токс, а мис Токс от своя страна отвърна на погледа й и двете се изправиха, като заявиха, че наистина е време да си вървят. Мистър Домби посрещна съобщението напълно спокойно и те се сбогуваха с джентълмена, след което си тръгнаха, придружени от мистър Чик, който, веднага щом оставиха къщата зад гърба си, а стопанина й — в обичайното си саможивство, пъхна ръце в джобовете си, отпусна се отзад в каретата и през целия път си свирука „Хей, хо“, а през това време лицето му изразяваше такова мрачно и свирепо предизвикателство, че мисис Чик не се осмели да прояви негодувание или по какъвто и да е начин да го заяде.

Колкото до Ричардс, макар че държеше малкия Пол в скута си, първородният й син не излизаше от главата й. Тя съзнаваше, че проявява неблагодарност, но денят хвърляше своето отражение дори върху „Благотворителните точилари“ и на нея й се струваше, че оловната значка с номер сто четиридесет и седем представлява част от формалностите и суровостта на деня. В детската стая тя пак заговори за „милите му крачета“ и отново бе споходена от призрака му, облечен в униформа.

— Не знам какво ли не бих дала — възкликна Поли — само за да видя бедното си скъпо дете, преди да е привикнало с училището.

— Чуйте какво ще ви кажа, мисис Ричардс — отвърна Нипър, с която новината бе споделена, — вижте го и се успокойте.

— Това няма да се хареса на мистър Домби — каза Поли.

— О, нямало да му се хареса, мисис Ричардс! — тросна се Нипър. — Мисля, че много ще му хареса, ако вземете да го питате.

— Предполагам, че ти изобщо не би го питала — рече Поли.

— Точно така, мисис Ричардс, не бих и помислила за подобно нещо — отговори Сузан — и аз чух двете надзирателки Токс и Чик да казват, че не възнамерявали да бъдат на своя пост утре, и аз и мис Флой ще ви придружим утре сутринта, а вие правете каквото искате, мисис Ричардс, защото ние можем да отидем там, също както се разхождаме нагоре-надолу по улицата, а дори и с по-голямо удоволствие.

Отначало Поли отхвърли предложението много категорично, но лека-полека започна да си го представя така, както все по-ясно си представяше забранените образи на децата си и родния си дом. Накрая, след като реши, че няма да бъде голяма беда, ако се отбие за минутка до вратата, тя се поддаде на идеята на Нипър.

Когато се стигна до това решение, малкият Пол заплака много жално, сякаш предчувствуваше, че нищо хубаво няма да излезе от тази работа.

— Какво ли му е на детето? — попита Сузан.

— Мисля, че му е студено — отговори Поли, като се разхождаше с него напред-назад и му тананикаше.

Есенният ден беше наистина много безрадостен. И тя се разхождаше и тананикаше и когато поглеждаше през печалните прозорци, притискаше детето по-силно до гърдите си, а изсъхналите листа се ронеха като дъжд.