Чарлз Дикенс
Домби и син (2) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава I
Домби и Син

Домби бе седнал в голямото кресло в ъгъла на затъмнената стая до леглото, а Синът лежеше добре завит в детското кошче, внимателно положено върху ниското канапе точно пред камината и съвсем близо до нея, като че той по природа имаше нещо общо с кифличките и бе необходимо добре да се препече още от самото начало.

Домби бе на около четиридесет и осем години. Синът — на около четиридесет и осем минути. Домби беше доста плешив и червен, но макар и хубав, добре сложен мъж, изглеждаше твърде суров и надут, за да бъде симпатичен. Синът беше напълно плешив и много червен и въпреки че бе несъмнено чудесно бебе (не би могло и да бъде другояче), външният му вид все още беше малко смачкан и пъпчив. Времето и неговата сестра Грижата бяха издълбали върху челото на Домби бразди също като върху кората на дърво, което скоро ще бъде повалено — те двамата са безжалостни близнаци, бродещи сред горите от хора, като пътем оставят своите белези. А лицето на Сина бе цялото покрито с хиляди бръчици, които същото това коварно Време щеше с удоволствие да изглади и заличи с тъпата страна на своята коса, за да подготви повърхността за по-сериозните си операции.

Домби, с ликуващ поради дългоочакваното събитие вид, непрекъснато подрънкваше тежката златна часовникова верижка, подаваща се изпод елегантния му син фрак, а от слабите лъчи на отдалечената камина копчетата му просветваха с фосфоресциращ блясък. Вдигнал свитите си юмручета, Синът сякаш протестираше по свой немощен начин, че животът го е връхлетял така неочаквано.

— Мисис Домби — каза мистър Домби. — Отново фирмата не само ще се нарича, но и фактически ще бъде „Домби и Син“. „Дом-би и Син“!

Тези думи така го размекнаха, че към името на мисис Домби той прибави ласкаво обръщение (макар и не без известно колебание, тъй като бе човек, непривикнал на подобни неща) и рече: „Мисис Домби, моя… скъпа моя.“

От лека изненада лицето на болната жена слабо поруменя и тя вдигна очи към него.

— Той ще бъде кръстен Пол, разбира се, моя… мисис Домби.

Тя тихо повтори: „Разбира се!“ или по-скоро го изрази с движение на устните и отново затвори очи.

— Името на баща му, мисис Домби, и на дядо му. Бих искал сега дядо му да е жив! — И той отново изговори: „Дом-би и Син“ със същия тон като преди.

В тези три думи се заключаваше смисълът на целия му живот. Земята бе създадена заради Домби и Син, за да има къде те да търгуват, а слънцето и луната — за да ги озаряват със светлината си. Реките и моретата бяха сътворени, за да плуват корабите им по тях, дъгата им обещаваше хубаво време, ветровете духаха, за да съдействуват или пречат на начинанията им, звездите и планетите се движеха по своята орбита, за да запазят неприкосновеността на една система, в центъра на която стояха Домби и Син. В неговите очи обикновените съкращения придобиваха ново значение, отнасящо се единствено до фирмата. A.D. нямаше нищо общо с anno Domini, а означаваше „Anno Dombei — и Син“.

Както и баща му преди, той се бе издигнал, според законите на живота и смъртта, от Син до Домби и за период от близо двадесет години бе останал единственият представител на фирмата. През тези години бе женен в продължение на десет — женен, както твърдяха някои, за жена, която не можеше да му отдаде сърцето си, тъй като то бе разбито и щастието й бе останало в миналото, така че тя бе доволна с примирение да вложи сломения си дух в послушание и покорство, наложени й от настоящето. Съвсем малко вероятно бе тези празни приказки да достигнат до ушите на мистър Домби, когото донякъде засягаха. Но ако случайно достигнеха, надали щеше да се намери друг човек на земята, който да погледне на тях с подобно пълно недоверие. Домби и Син се бяха често занимавали с кожи, но никога със сърца. Те бяха предоставили тази капризна стока на младите момчета и момичета, на пансионите и книгите. Мистър Домби би заключил, че по силата на обстоятелствата брачният съюз с него непременно би бил ласкателен и почетен за всяка жена със здрав разум, че перспективата да родиш нов съдружник в такава фирма не може да не събуди силно и сладостно тщеславие в душата и на най-малко тщеславната представителка на слабия пол, че мисис Домби бе сключила брачния договор — акт, почти неизбежен в благородните и богати семейства, съществуващ независимо от необходимостта да се запази названието на семейните фирми, — без да си затваря очите за всички преимущества. Че мисис Домби от личен опит ежедневно се убеждаваше какво положение заема той в обществото. Че тя винаги седеше начело на неговата трапеза и изпълняваше задълженията на домакиня в неговия дом по много изискан и благопристоен начин. Че мисис Домби непременно е щастлива. Че не би могло да бъде другояче.

Или впрочем само с едно изключение. Да. Той признаваше това. С едно-единствено, но несъмнено то включваше много. Те бяха женени от десет години, но до настоящия ден, когато седеше до леглото в голямото кресло, като непрекъснато подрънкваше тежката си златна часовникова верижка, той не бе имал потомък… за когото да си струва да се говори, достоен да бъде споменат. Шест години преди това им се бе родило момиченце. Промъкнало се незабелязано в стаята, сега детето плахо се бе свило в един ъгъл, откъдето можеше да наблюдава лицето на майка си. Но какво значеше едно момиче за „Домби и Син“! Като капитал, представящ името и честта на фирмата, това дете бе просто една фалшива монета, която не можеше да се вложи — негодно момче — и нищо повече.

В този момент мистър Домби преливаше от задоволство и усети, че е в състояние да откъсне от себе си мъничко, за да поръси с няколко капки прахта по запустялата пътечка към своята малка дъщеря.

Така че той каза:

— Флорънс, ако желаеш, разрешавам ти да отидеш и да погледнеш хубавото си братче. Но не го пипай!

Детето се взря в синия фрак и колосаната бяла вратовръзка, които заедно със скърцащите обувки и силно тиктакащия часовник изграждаха представата му за баща. Но веднага отново обърна поглед към лицето на майка си и не помръдна, нито пък продума.

В следващия миг жената отвори очи и съзря детето. То изтича към нея и като се повдигаше на пръсти, за да скрие напълно лицето си в обятията й, се притисна с огромна обич и отчаяние, съвсем несъответствуващи на възрастта му.

— Боже господи! — възкликна мистър Домби с раздразнение и стана. — Смятам, че това е много неблагоразумна и вредна постъпка. Добре ще е може би да помоля доктор Пепс да бъде така любезен отново да се качи тук. Ще сляза долу. Ще сляза долу. Не е нужно да ви напомням — добави той, като се поспря за миг до канапето пред камината, — че трябва много да се грижите за този млад джентълмен, мисис…

— Блокит, сър — му подсказа бавачката, превзета особа със следи от аристократичност, която не се осмели да изрече името си като неоспорим факт, а просто го подхвърли като колебливо предложение.

— За този млад джентълмен, мисис Блокит.

— Да, сър, разбира се. Помня, когато се роди мис Флорънс…

— Да, да, да — отвърна мистър Домби, като се наведе над кошчето и същевременно леко свъси вежди. — Що се отнася до мис Флорънс, всичко е прекрасно, но случаят сега е съвсем друг. Този млад джентълмен има специално предназначение. Специално предназначение, малко човече! — След това свое обръщение към бебето, той поднесе едната му ръчичка до устните си и я целуна. А после, като че уплашен да не би подобен жест да накърни достойнството му, се отдалечи с чувство на неловкост.

Доктор Паркър Пепс — един от придворните лекари и човек, ползуващ се с голяма известност заради оказваната от него помощ за нарастване членовете в знатните семейства — се разхождаше с ръце отзад из гостната стая и предизвикваше неизразим възторг у домашния лекар, който през последните шест седмици непрекъснато се бе хвалил на всичките си пациенти, приятели и познати за предстоящото събитие, за което очакваше да бъде извикан съвместно с доктор Паркър Пепс по всяко време на денонощието.

— Е, сър — каза доктор Паркър Пепс с плътен, дълбок, звучен глас, приглушен поради случая като чукалото на вратата, — не намирате ли любимата си съпруга ободрена от вашето посещение?

— Така да се каже, стимулирана? — допълни семейният лекар тихо, като в същото време се поклони на доктора, сякаш искаше да му каже: „Извинете ме, че се обадих, но пояснението е важно.“

Мистър Домби много се смути от този въпрос. Болната толкова малко го засягаше, че изобщо не бе в състояние да отговори. Той отвърна, че би бил доволен, ако доктор Паркър Пепс отново се качи горе.

— Чудесно! Не трябва да крием от вас, сър — продължи доктор Паркър Пепс, — че силите са напуснали нейна светлост херцогинята. Моля за извинение, обърквам лицата, искам да кажа, вашата любезна съпруга. Има известна отпадналост, изобщо липса на жизнеспособност, което не бихме искали да…

— Наблюдаваме — вметна домашният лекар, като отново склони глава.

— Точно така — потвърди доктор Паркър Пепс, — което не бихме искали да наблюдаваме. Изглежда, че организмът на лейди Канкаби — извинете, исках да кажа на мисис Домби. Обърквам имената на пациентите…

— Те са толкова многобройни — промълви семейният лекар, — че не би могло да се очаква… обратното би било неестествено… доктор Паркър Пепс със своята практика в Уест Енд…

— Благодаря — отвърна докторът, — точно така е. Изглежда, както казах, че организмът на нашата пациентка е претърпял сътресение, от което можем само да се надяваме, че тя ще излезе с голямо, упорито…

— И енергично… — промълви семейният лекар.

— Точно така — съгласи се докторът, — и енергично усилие. Присъствуващият тук мистър Пилкинс, който в качеството си на медицински консултант в семейството — убеден съм, че никой друг не е така достоен да заеме подобно място.

— О — промълви семейният лекар. — Похвала от сър Хюбърт Станли!^[1]

— Това е много мило от ваша страна — отвърна доктор Паркър Пепс. — Мистър Пилкинс, в качеството си на консултант, най-добре запознат със здравословното състояние на пациентката в нормални случаи (сведение, много ценно за нас, за да достигнем необходимото заключение при настоящите обстоятелства), поддържа моето мнение, че в сегашното положение на организма се изисква да направи енергично усилие и че ако нашата очарователна приятелка, графиня Домби — моля за извинение — мисис Домби… няма да бъде…

— В състояние — добави семейният лекар.

— Да направи нужното усилие — продължи доктор Паркър Пепс, — може да настъпи криза, за която и двамата най-искрено ще съжаляваме.

При тези думи те сведоха глави за няколко секунди. А после по знак, безмълвно даден от доктор Паркър Пепс, те се отправиха нагоре, като семейният лекар отвори вратата пред знаменития специалист и го последва с раболепна учтивост.

Би било несправедливо спрямо мистър Домби да се твърди, че той не бе посвоему опечален от новината. Въпреки че не беше от тези хора, които лесно се стряскат или съкрушават, той безспорно чувствуваше, че ако жена му се разболее и почине, би му било много мъчно и ще усети сред съдовете, мебелите и останалата си покъщнина липсата на нещо, което си струва да притежаваш и чиято загуба не може да се понесе без искрено съжаление. Макар че това несъмнено би било едно хладно, делово, сдържано съжаление, подобаващо на джентълмен.

Скоро размишленията му по този въпрос бяха прекъснати, първо от шумоленето на рокля по стълбището, а после от внезапното нахлуване в стаята на дама, най-вероятно прехвърлила средната възраст, но облечена много младежки, особено що се отнася до стегнатия й корсет, която, като се хвърли към него — в лицето и походката й се долавяше известно напрежение, издаващо овладяната й възбуда, — обви ръце около врата му и продума със задавен глас:

— Скъпи мой Пол! Той е един истински Домби!

— Да, да! — отвърна брат й — тъй като мистър Домби бе неин брат. — Мисля, че той наистина има чертите на рода. Не се вълнувай, Луиза.

— Държа се много глупаво — каза Луиза, като седна и извади носната си кърпа, — но той… Той е такъв чудесен Домби! Никога не съм виждала подобна прилика в живота си!

— А как е самата Фани? — попита мистър Домби. — Какво става с нея?

— Мой скъпи Пол — отвърна Луиза, — няма нищо страшно. Повярвай ми — нищо страшно. Разбира се, изтощена е, но е съвсем различно от това, което аз самата изживях както с Джордж, така и с Фредерик. Необходимо е усилие. Това е всичко. Ако скъпата Фани беше една Домби!… Но мисля, че ще се справи. Не се съмнявам, че ще се справи. След като знае, че от нея се изисква подобно изпълнение на дълга, тя непременно ще се справи. Мой скъпи Пол, разбирам, че е много глупаво и слабохарактерно от моя страна да се държа така, разтреперана от главата до петите, но се чувствувам толкова замаяна, че ще те помоля за чашка вино и парченце от онази торта. Струваше ми се, че ще падна през прозорците на стълбището, когато слизах надолу, след като видях скъпата ни Фани и малкото сладурче. — Последните думи бяха предизвикани от внезапен ярък спомен за бебето.

Веднага след тях се чу леко почукване на вратата.

— Мисис Чик — отвън се разнесе много мазен женски глас, — как се чувствувате сега, моя мила приятелко?

— Скъпи Пол — прошепна Луиза, като стана от мястото си, — това е мис Токс. Най-доброто същество! Никога нямаше да се добера дотук, ако не беше тя. Мис Токс, брат ми мистър Домби. Пол, скъпи, моята много близка приятелка мис Токс.

Дамата, така специално представена, беше висока и слаба и толкова белезникава на вид, че, изглежда, по природа не е била оцветявана с бои, които търговците на платове наричат „трайни“, и лека-полека бе избеляла. Но за сметка на това пък можеше да се окачестви като най-ярък образец на любезност и учтивост. Поради стария си навик да изслушва с възхищение всичко, изречено в нейно присъствие, и така да наблюдава говорещите, като че мислено се опитва да запечати образите им в съзнанието си, за да не се разделя с тях до края на живота си, главата й бе силно наклонена на една страна. Ръцете й бяха придобили навика инстинктивно да се разперват като че от спонтанно възхищение. Погледът й също бе склонен да изразява възторг. Гласът й беше извънредно мелодичен, а в средата на изумително орловия й нос имаше малка подутина, след която носът й се насочваше право надолу към лицето с твърдото намерение при никакви обстоятелства да не се вири.

Роклята на мис Токс, макар че бе доста изискана и хубава, създаваше известно впечатление на сухота и оскъдност. Бонетата и шапките си тя обикновено украсяваше със странни изсъхнали цветя. В косите й понякога се появяваха неизвестни треви. А наблюдателните хора забелязваха, че във всичките й яки, видове жабо, шалчета, маншети и други подобни принадлежности от тоалета й — всъщност във всичко, носено от нея, което имаше два отделни края с предназначението да се срещнат помежду си — въпросните два края не се погаждаха и не желаеха да се съединят без конфликт. През зимата тя носеше кожени принадлежности, като пелерини, увити около врата кожи и маншони, чиито косми никога не бяха загладени, а войнствено щръкнали. Тя много обичаше да носи със себе си чантички със закопчалки, които при затваряне изщракваха, подобно изстрел от малко пистолетче. Когато се издокарваше, тя слагаше на врата си мизерен медальон, напомнящ уморено око с мътен поглед, лишено от способността да наблюдава. Тези, както и други неща от подобен характер допринасяха за разпространяване на мнението, че мис Токс е жена, както се казва, с ограничени средства, които тя съумява да използва най-рационално. Навярно ситният й вървеж потвърждаваше това убеждение и подсказваше мисълта, че превръщането й на една обикновена крачка в две-три такива произтича от нейния навик да извлича максималното от всяко нещо.

— Уверявам ви — каза мис Токс, като направи изумителен реверанс, — че възможността да бъда представена на мистър Домби е чест, към която отдавна се стремя, но съвсем не я очаквах в настоящия момент. Скъпа мисис Чик… мога ли да ви наричам Луиза?

Мисис Чик пое ръката на мис Токс в своята, положи поставката на чашата с вино в нея, преглътна сълзите си и прошепна:

— Бог да ви благославя!

— Скъпа моя Луиза — промълви мис Токс, — любима приятелко, как се чувствувате сега?

— По-добре — отвърна мисис Чик. — Пийнете си малко вино. Вие се вълнувахте не по-малко от мен и зная, че ви е нужно да се подкрепите.

Разбира се, мистър Домби изпълни задълженията си като домакин.

— Пол, мис Токс — продължи мисис Чик, като все още държеше ръката й — знаеше с какво нетърпение очаквах днешното събитие и приготви малък подарък за Фани, който бях обещала да й поднеса. Това е само един игленик за тоалетна масичка^[2], Пол, но аз възнамерявам да кажа, длъжна съм да кажа и ще кажа, че мис Токс чудесно е подбрала подходящи думи за такъв случай. Аз самата считам, че словата „Добре дошъл, малък Домби“ са истинска поезия!

— Такова ли е приветствието? — попита брат й.

— Точно такова! — отвърна Луиза.

— Бъдете справедлива към мен, скъпа Луиза — обади се мис Токс с тих, дълбоко умоляващ глас, — и си спомнете, че единствено… трудно ми е да изразявам мислите си… единствено неувереността в изхода ме принудиха да си позволя такава голяма волност. „Добре дошъл, господарю Домби“ би отговаряло много по-точно на моите чувства, в което смятам, че не се съмнявате. Но неизвестността, съпътствуваща тези ангелски създания, ще ми послужи навярно като оправдание за това, което в противен случай би изглеждало недопустима фамилиарност.

При тези думи мис Токс грациозно се поклони на мистър Домби, на което джентълменът благосклонно отвърна. Преклонението към фирмата „Домби и Син“, изразено дори в гореспоменатия разговор, бе толкова приятно нещо за него, че сестра му, мисис Чик — въпреки че бе склонен да я счита за слабохарактерен, добродушен човек, — можеше да придобие над него по-силно влияние от когото и да било друг.

— Да — заяви мисис Чик с лъчезарна усмивка, — при това положение аз прощавам на Фани за всичко.

Това бе изявление в християнски дух и мисис Чик усети как на душата й олекна. Всъщност нямаше нищо особено, за което да прощава на снаха си или по-точно — съвсем нищо освен факта, че се бе омъжила за брат й — това само по себе си бе проява на дързост — и че по стечение на обстоятелствата бе родила момиче вместо момче, което, както мисис Чик често бе изтъквала, съвсем не отговаряло на очакванията й и не било достойна отплата за оказаното внимание и почести.

Тъй като в този момент мистър Домби бе спешно извикан от стаята, двете жени останаха насаме. Мис Токс веднага изпадна в хвалебствен пристъп.

— Знаех, че ще се възхитите от брат ми. Казах ви го предварително, скъпа — отвърна Луиза.

Ръцете и очите на мис Токс изразяваха степента на възхищението й.

— А що се отнася до състоянието му, скъпа!

— Ах! — прошепна мис Токс, силно развълнувана.

— Огроом-но!

— А как умее да се държи, скъпа Луиза! — възкликна мис Токс. — Каква осанка! Каква изисканост! През живота си не съм виждала дори и портрет, на който да са изобразени поне половината от тези качества. Нещо толкова величествено, нали разбирате, толкова непреклонно! С такива широки плещи, така гордо изправен! Той е един делови Йоркски херцог, любима, и нищо друго! — обобщи мис Токс. — Така ще го наричам.

— Какво ти е, скъпи Пол? — възкликна сестра му, когато той се върна. — Много си пребледнял! Случило ли се е нещо?

— Съжалявам, Луиза, но ми казват, че Фани…

— Хайде-хайде, скъпи Пол — отговори сестра му, като стана, — не им вярвай. Ако имаш доверие в моя опит, Пол, можеш да бъдеш напълно сигурен, че от страна на Фани не се изисква нищо повече от малко усилие. И към подобно усилие — продължи тя, като свали бонето си и деловито пооправи ръкавиците си — тя трябва да бъде подтикната, дори ако е необходимо, принудена да го направи. Хайде, скъпи Пол, ела с мен горе!

Мистър Домби, освен че сестра му имаше влияние над него поради горепосочените причини, наистина я ценеше като опитна и енергична домакиня, така че се съгласи и веднага се отправи с нея към стаята на болната.

Жена му лежеше в леглото, както я бе оставил, притиснала малката си дъщеря на гърди. Детето се бе вкопчило в нея също така здраво, както и преди и не повдигаше глава, не откъсваше нежната си бузка от лицето на майка си, не поглеждаше към околните, не продумваше, не помръдваше, не проплакваше.

— Неспокойна е без момиченцето — прошепна лекарят на мистър Домби. — Решихме, че е най-добре отново да го пуснем тук.

Около постелята се бе възцарило такова тържествено мълчание и двете медицински лица гледаха неподвижната фигура с такова съчувствие и безнадеждност, че за миг мисис Чик забрави за намерението си. Но като насъбра кураж и си възвърна това, което наричаше присъствие на духа, тя седна до леглото и проговори с тихия, ясен глас на човек, опитващ се да събуди някого от сън.

— Фани! Фани!

Не се чу никакъв отговор, а само силно тиктакане от часовниците на мистър Домби и доктор Паркър Пепс, като че състезаващи се в тишината.

— Фани, скъпа — каза мисис Чик с престорена непринуденост, — мистър Домби е дошъл да те види. Няма ли да му кажеш нещо? Искат да сложат до теб малкото ти момченце — бебенцето ти, Фани, чуваш ли, ти май не си го видяла още. Но това ще стане само ако се посъвземеш малко. Не мислиш ли, че е време малко да се посъвземеш? А?

Тя сведе ухо над постелята и се ослуша, като в същото време оглеждаше присъствуващите, вдигнала пръст.

Ни дума, ни звук в отговор. Часовниците на мистър Домби и доктор Пепс като че ускориха ход.

— Наистина, хайде, скъпа Фани — продължи зълвата, като си промени позата и без да съзнава, заговори не така самоуверено, но по-настойчиво. — Ще трябва да ти се поразсърдя малко, ако не се съвземеш. За теб е нужно да направиш усилие, навярно много голямо и мъчително усилие, което ти не си в състояние да направиш. Но в този свят са необходими усилия, Фани, и ние не трябва да се предаваме, когато толкова много зависи от нас. Хайде! Опитай се! Ще ти се скарам, ако не го сториш!

Състезанието през последвалата пауза бе напрегнато и ожесточено. Часовниците като че се блъскаха и препъваха един друг.

— Фани! — извика Луиза, като се огледа наоколо с нарастваща тревога. — Погледни ме само! Само отвори очи да ми покажеш, че ме чуваш и разбираш, моля те! Боже мой, джентълмени, какво може да се направи?

Двете медицински лица се спогледаха над постелята. Семейният лекар се наведе и прошепна нещо на ухото на детето. Без да разбира какво му шепнат, малкото създание извърна съвсем пребледнялото си личице и дълбоките си тъмни очи към него, без ни най-малко да се откъсва от прегръдката.

Отново последва шепот.

— Мамо! — изстена детето.

Тънкото гласче, така познато и скъпо, предизвика слаб проблясък на съзнанието дори и в това състояние. За миг притворените клепачи трепнаха, ноздрите помръднаха и на лицето мина лека сянка от усмивка.

— Мамо! — високо зарида детето. — О, скъпа мамо! О, скъпа мамо!

Докторът внимателно отстрани от лицето и устата на майката разпилените детски къдрици. Уви! Те лежаха неподвижни — нямаше почти никакво дихание, за да ги разпилее.

И така, здраво вкопчила се в крехката опора в своите обятия, майката отплува в тъмния непознат океан, ограждащ целия свят.