Чарлз Дикенс
Домби и син (59) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава LVIII
След известно време

В продължение на цяла година в морето се редуваха приливите и отливите. В продължение на цяла година ветровете и облаците се явяваха и изчезваха. Времето следваше неизменния си ход и в слънце, и в дъжд. В продължение на цяла година приливите и отливите на човешките удачи и промени идваха един след друг според своята предопределеност. В продължение на цяла година известната фирма „Домби и Син“ води борба на живот и смърт с неизгодните обстоятелства, недостоверните слухове, неуспешните сделки, неблагоприятните периоди и най-вече със заслепението на своя господар, който отказваше дори съвсем мъничко да намали броя на операциите и изобщо не се вслушваше в предупрежденията, че корабът, принуден от него да върви срещу бурята, е неустойчив и няма да издържи.

Годината изтече и прочутата фирма рухна.

Един летен ден, почти една пълна година след венчавката в черквата в Сити, на борсата започнаха да се носят слухове и да се шушука за голям фалит. Един студен, надменен човек, добре познат там, не присъствуваше, нито пък имаше свой представител. На другия ден навсякъде се разпространи мълвата, че фирмата „Домби и Син“ е преустановила финансовите операции, а на по-следващия ден излезе списък с имената на банкрутиралите, начело на който стоеше името на въпросната фирма.

Обществото сега наистина бе много заето с коментари и имаше какво да каже по този повод. То бе едно наивно-доверчиво общество, с което се бяха отнесли лошо. В него не съществуваше никакъв друг вид фалит. Не съществуваха в него видни особи, открито търгуващи с падналите акции на религията, патриотизма, добродетелността, честта. В него нямаше в обръщение нищо, което да не струва пари и с което някой да не живее доста добре, обещавайки да заплати богато и с добри дела бог знае от какъв източник. То не познаваше никакви други нужди освен нуждата от пари. Обществото бе наистина много разгневено, а най-много от всички негодуваха тези, които в един по-лош свят биха могли самите те да се окажат банкрутирали търговци, прикриващи се с лъжи и преструвки.

Появи се нов повод за безпътен живот за тази играчка в ръцете на съдбата — прислужника мистър Пърч! Очевидно участта на мистър Пърч бе непрестанно да се събужда и да разбира, че се е прочул[1]. Може да се каже, че едва вчера той се бе върнал отново към личния си живот след известността, създадена му от бягството и последвалите го събития, и сега вече стана още по-прочут — благодарение на фалита. Достатъчно беше само мистър Пърч да слезе от своята поставка в кантората — оттам той наблюдаваше непознатите физиономии на счетоводителите и другите лица, появили се на мястото на почти всички предишни служители — и да излезе на двора или пък да отиде не по-далеч от кръчмата „Кралският герб“, за да бъде засипан с безброй въпроси, сред които неизменно бе и интригуващият въпрос какво щял да пие. И тогава мистър Пърч започваше да говори за часовете на голяма тревога, които те двамата с мисис Пърч са преживели в Болс Понд, когато първи усетили, че „нещата не вървят на добре“. Тогава мистър Пърч разправяше на зяпналите слушатели, снишавайки глас, сякаш в съседното помещение лежеше непогребаният труп на починалата фирма, как мисис Пърч първа отгатнала, че нещата не вървят на добре, когато чула него (Пърч) да стене в съня си: „Дванайсе шилинга и шест пени на лира, дванайсе шилинга и шест пени на лира!“ Той предполагал, че тази проява на сомнамбулизъм се дължала на впечатлението, което му направило неузнаваемото лице на мистър Домби. Тогава той им разказваше как веднъж казал: „Мога ли да си позволя дързостта да ви попитам, сър, дали нещо не ви тежи на сърцето?“, а мистър Домби отвърнал: „Мой предани Пърч… но не, това не може да бъде!“ и след тези думи се хванал за главата и рекъл: „Остави ме, Пърч!“ Накратко казано, в такива случаи мистър Пърч, станал жертва на поста, който заемаше, разправяше всевъзможни небивалици, като се разчувствуваше до сълзи от трогателните си измислици и искрено вярваше, че вчерашните лъжи, повторени днес, звучат по-близо до истината.

Мистър Пърч неизменно приключваше тези беседи със смирената забележка, че, разбира се, каквито и подозрения да е имал той (сякаш някога е могъл да има подозрения!), не би било редно от негова страна да не оправдае доверието, нали така? Според мнението на слушателите (сред тях никога не присъствуваше кредитор) подобно разсъждение му правело голяма чест. По този начин той обикновено оставяше добри впечатления след себе си и се връщаше със спокойна съвест на своята поставка, откъдето отново наблюдаваше непознатите физиономии на счетоводителите и другите лица, които така свободно се ровеха в големите тайнства — счетоводните книги. Също така той от време на време отиваше на пръсти в празната стая на мистър Домби и разбъркваше въглените в камината или пък отиваше до вратата да подиша чист въздух, да си побъбри унило с някой случайно отбил се познат или да окаже редица дребни услуги на главния счетоводител, за да спечели благоразположението му — с негово съдействие мистър Пърч се надяваше да бъде назначен като прислужник в дружеството за осигуряване против пожар, след като делата във фирмата бъдат окончателно ликвидирани.

За майор Багсток фалитът представляваше истинско бедствие. Майорът не беше от тези, които се тревожат за близките си — вниманието му изцяло бе съсредоточено върху Дж. Б., — нито пък бе от хората, проявяващи бурни чувства (като се изключат чисто физическите прояви — пъшкане и задушаване). Той обаче толкова се бе хвалил в клуба със своя приятел Домби, толкова го бе превъзнасял пред всички членове на клуба и, изтъквайки непрестанно несметните му богатства, ги бе карал да се чувствуват нищожества, че членовете на клуба изпитваха задоволство да му отмъстят (напълно човешка реакция), като го питаха с привидна голяма загриженост дали е могло да се предвиди подобно страхотно разорение и как го приемал неговият приятел мистър Домби. Майорът придобиваше морав цвят от тези въпроси и отвръщаше, че светът бил станал много лош, сър; Джоуи уж знаел едно-друго, но бил измамен като хлапак, сър; че ако някой бил му казал предварително за всичко това, сър, на него, Дж. Багсток, когато заминавал с Домби за чужбина, за да търсят негодника из цяла Франция, Дж. Багсток щял да му се изсмее… ей богу, щял да му се изсмее, сър! Джо бил измамен, сър, подлъган, изигран, заслепен, но отново прогледнал и добре си отварял вече очите, та сега дори и собственият баща на Джо да се вдигне утре от гроба, сър, той не би дал назаем дори едно пени на стария хитрец, а щял да му заяви, че неговият син Джош бил твърде стара кримка, за да бъде измамен повторно, сър! Че той, Дж. Б., бил станал подозрителен, свадлив, капризен и уморен неверник, сър! И че ако било съвместимо с достойнството на суровия и непреклонен стар майор от старата школа, който е имал честта да бъде лично познат на техни кралски височества покойния херцог Кентски и покойния херцог Йоркски и да бъде възхваляван от тях — и така, ако било съвместимо с неговото достойнство да потърси убежище в бъчва и да заживее в нея, ей богу, сър, той още утре щял да се настани в някоя бъчва на Пал Мал[2], за да покаже презрението си към човечеството!

Всички тези речи в различни вариации бяха съпроводени от множество апоплектични симптоми, силно въртене на главата и бясно ръмжене — израз на неговата обида и негодувание — и по-младите членове на клуба правеха догадки, че той е вложил пари във фирмата на своя приятел Домби и е понесъл загуби. По-опитните и проницателни хитреци обаче, които добре познаваха Джо, изобщо не допускаха подобно нещо. Злочестият туземец, неизразил никакво мнение, изживявате големи мъки. Той бе не само подложен на морален тормоз — чувствата му ежечасно бяха обстрелвани от майора, докато не станаха на решето, — но и на физически — тялото му бе в непрестанно напрежение поради честото удряне и блъскане. В продължение на цели шест седмици след фалита клетият другоземец живя под несекващ град от събувалки и четки.

Три неща хрумнаха на мисис Чик във връзка с ужасната превратност на съдбата. Първото бе, че тя изобщо не може нищо да проумее. Второто — че брат й не е направил достатъчно усилие. Третото — че ако тя бе поканена на вечеря в деня на първия прием, не би се стигнало до тази превратност. Тя още тогава била заявила това.

Каквито и мнения да бяха изложени по този въпрос, ни едно от тях не бе в състояние да отмени нещастието, да го облекчи или утежни. Стана известно, че фирмата ликвидира своите дела с най-голяма възможна изгода за заинтересуваните лица, а мистър Домби доброволно се отказва от цялото си имущество и не проси от никого снизходителност. Стана известно, че изобщо не може да се говори за подновяване на търговските операции, тъй като той не желае да води никакви приятелски преговори, имащи за цел да се стигне до подобен компромис, и че се отказва от всякакви почетни и отговорни постове, които е заемал в качеството си на лице, ползуващо се с уважение в търговския свят. Някои твърдяха, че той умира, други — че го е обзело кротко безумие, но всички бяха единодушни, че с него е свършено като човек.

Служителите във фирмата се разпръснаха, след като си устроиха малък банкет в знак на съболезнование, който бе оживен от весели песни и премина чудесно. Някои от служителите се настаниха на служба в странство, втори постъпиха в други фирми на страната, трети, внезапно спомнили си с обич за свои родственици в провинцията, се отправиха към тях, а четвърти дадоха обявление във вестниците, че търсят работа. От всички служащи във фирмата остана единствено мистър Пърч, който седеше на своята поставка и наблюдаваше счетоводителите или пък слизаше оттам, за да спечели благоразположението на главния счетоводител, който щеше да го назначи в дружеството за осигуряване против пожар. Кантората скоро стана мръсна и придоби запуснат вид. Главният продавач на пантофи и нашийници за кучета, чийто дюкян се намираше на ъгъла в двора, би се позамислил дали е благоразумно вече да допира периферията на шапката си с показалеца, в случай че се появи мистър Домби. А носачът, скрил ръце под бялата си престилка, изнасяше чудесни нравоучителни речи за самолюбието, което според него трябвало да се римува с думата гибел.

Мистър Морфин, ергенът със светлокафявите очи, с леко посребрената коса и бакенбарди, бе навярно единственият човек във фирмата — като се изключи, разбира се, главата на фирмата, — който бе искрено и дълбоко съкрушен от сполетялата ги беда. В продължение на много години той се бе отнасял към мистър Домби с необходимото уважение и почит, но никога не бе лицемерил, не бе раболепничил и не бе подхранвал тщеславието на господаря си за постигане на собствените си цели. По тази причина на него не му беше нужно да си отмъщава за самоунижението, той не таеше у себе си дълго навивана пружина, която внезапно да се развие. Работеше от сутрин до вечер, за да изясни всичко, което изглеждаше объркано и сложно в отчетите за операциите на фирмата; винаги беше на разположение, за да разясни това, което се нуждаеше от разяснение; заседяваше се до късно през нощта в предишния си кабинет, изучавайки отделни въпроси, за да спести на мистър Домби необходимостта лично да дава мъчителни обяснения. А после се завръщаше в своя дом в Излингтън и преди да си легне, се опитваше да се успокои, като изтръгваше от своето виолончело печални и унили звуци.

Една вечер той се успокояваше посредством този мелодичен отдушник и тъй като бе много разстроен от събитията през изтеклия ден, търсеше утеха в най-ниските тонове, когато хазайката му (за щастие тя бе глуха и възприемаше неговите музикални изпълнения единствено като боботене в костите си) съобщи, че го търсела някаква дама.

— В траур — добави тя.

Виолончелото мигновено замлъкна, музикантът го постави нежно и грижливо на дивана и даде знак да поканят дамата вътре. Той бързо излезе от стаята и срещна Хариет Каркър на стълбите.

— Сама! — възкликна той. — При това Джон беше тук тази сутрин! Да не се е случило нещо лошо, скъпа? Впрочем — добави той — лицето ви говори за нещо съвсем друго.

— Боя се тогава, че четете на лицето ми егоистични чувства — отвърна тя.

— Във всички случаи лицето ви е много приятно — каза той — и ако то разкрива егоистични чувства, това е ново за вас и заслужава да се види. Аз обаче не вярвам.

Той й подаде стол и седна насреща й, а виолончелото лежеше кротко на дивана помежду им.

— Вие ще престанете да се учудвате, че съм дошла сама и че Джон не ви е предупредил за моето идване — рече Хариет, — и всичко ще разберете, когато ви кажа защо съм дошла. Мога ли да започна?

— Това би било най-доброто.

— Да не съм ви прекъснала работата?

Той посочи към виолончелото на дивана и рече:

— Цял ден съм работил. Ето кой ще потвърди. Доверявам му всичките си грижи. Бих искал да няма какво друго да споделям освен собствените си грижи.

— Фирмата фалира ли? — попита Хариет със сериозен глас.

— Напълно.

— И никога ли няма да се възобнови?

— Никога.

Ведрото й лице не помръкна, когато тя беззвучно повтори думата с устни. Тази нейна реакция като че предизвика у него известна неволна изненада. Той продължи:

— Никога. Спомняте си какво ви казах. През цялото това време беше невъзможно той да бъде убеден. Невъзможно беше да се разисква с него, а понякога дори и да се говори с него. Случи се най-лошото. Фирмата банкрутира и никога вече няма да стъпи на крака.

— А мистър Домби разорен ли е?

— Разорен.

— Никакво ли частно имущество не му остава? Нищо ли?

Някаква възбуда в гласа й и едва ли не радостното изражение на лицето й го изненадваха все повече и повече. Тези прояви бяха в рязко противоречие със собствените му чувства и предизвикваха у него разочарование. Замислено загледан в нея, той забарабани с пръстите на едната си ръка по масата и като поклати глава, каза след известно мълчание:

— Не зная точно с какви средства разполага мистър Домби. Несъмнено те са големи, но и дълговете му са огромни. Той е извънредно честен и почтен човек. Всеки друг на негово място би се спасил, като влезе в споразумение с кредиторите си, което би довело до минимални, почти незабележими загуби за тези фирми, с които е търгувал, а той би имал с какво да живее — и мнозина биха постъпили така. Той обаче твърдо е решил да заплати всичко сам до последния фартинг. Той сам каза, че неговите средства щели да покрият почти всички дългове на фирмата и никой нямало да понесе големи загуби. Ах, мис Хариет, няма да е зле по-често да си спомняме, че понякога пороците не представляват нищо друго освен доведени до крайност добродетели. В това решение ясно проличава неговата гордост.

Тя го слушаше почти с предишното изражение на лицето си и твърде разсеяно, което показваше, че мислите й са заети с нещо друго. Когато той замълча, тя бързо попита:

— Виждали ли сте го напоследък?

— Никой не го вижда. Когато поради тази катастрофа в делата му е наложително да излезе от къщи, той излиза специално за случая, а после отново се прибира у дома, затваря се и не желае да види никого. Той ми изпрати писмо, в което ми благодари за предишната ми служба, като й дава по-висока оценка, отколкото тя заслужава, и се сбогува с мен. На мен ми е неудобно да му се натрапвам сега, след като не сме общували много и в добрите времена, но въпреки това се опитах да вляза във връзка с него. Писах му, ходих там, умолявах. Усилията ми се оказаха напразни.

Той я наблюдаваше с надеждата, че тя ще прояви по-голяма отзивчивост, и говореше сериозно и прочувствено, за да я трогне. У нея обаче не настъпваше промяна.

— Да, да, мис Хариет — добави той с разочарован тон, — но не е там работата. Не сте дошли тук, за да слушате тези неща. Мислите ви са заети с по-приятна тема. Споделете я с мен и ще можем и двамата да участвуваме в разговора.

— Напротив, темата е същата — бързо възрази Хариет с искрено недоумение. — Нима би могла да бъде друга? Не е ли естествено ние двамата с Джон напоследък да мислим и разговаряме много често за тези големи промени? Мистър Домби, на когото той толкова години е служил… вие знаете при какви условия… да бъде докаран до такова състояние, каквото описвате, а ние да бъдем богати.

Нейното добро, искрено лице се бе понравило на мистър Морфин, ергена със светлокафявите очи, още в първия миг, щом го бе зърнал, но сега това засияло от радост лице му се нравеше по-малко от когато и да било.

— Не е необходимо да ви напомням — рече Хариет и сведе поглед към черната си рокля — по какъв начин се промени нашето финансово положение. В онзи ужасен ден брат ни Джеймс не остави никакво завещание и никакви други роднини освен нас.

Макар че лицето й пребледня и стана тъжно, то му се понрави повече, отколкото до преди миг. Той като че задиша с облекчение.

— На вас ви е известна нашата история — продължи тя. — Историята за двамата ми братя, свързана със злочестния, нещастния джентълмен, за когото говорихте с такава преданост. Вие знаете колко скромни са потребностите на нас двамата с Джон… и колко малко се нуждаем от пари след живота, който водихме в продължение на много години, особено сега, когато благодарение на вашата добрина той си изкарва доход, предостатъчен за нас двамата. Вие навярно се досещате за каква услуга съм дошла да ви моля?

— Съмнявам се. Преди миг като че ли се досещах. Сега обаче смятам, че бъркам.

— Няма да кажа нищо за починалия си брат. Ако мъртвите знаят какво вършим… но вие ме разбирате правилно. За живия си брат обаче бих могла много да говоря. Но не го ли обрисува достатъчно добре фактът, че той желае да изпълни този свой дълг — затова аз дойдох да диря помощта ви, без която няма да се справим — и не може да се успокои, докато този дълг не бъде изпълнен?

Тя отново изправи глава и грейналото й от радост лице започна да изглежда прекрасно в очите на този, който внимателно я наблюдаваше.

— Скъпи сър — продължи тя, — всичко трябва да се извърши много предпазливо и тайно. Вие с вашите познания и опит ще посочите необходимия начин. Навярно мистър Домби трябва да остане с впечатлението, че тази сума неочаквано е оцеляла въпреки разорението му или пък че тези, с които е сключвал големите сделки, доброволно му отдават своята дан за неговата честност и почтеност, или пък че това е някакъв стар дълг, който досега не е бил платен. Навярно има много начини, за да се извърши това. Уверена съм, че вие ще изберете най-подходящия. Услугата, за която дойдох да ви моля, е да сторите това, проявявайки свойствената си доброта, великодушие, деликатност. Моля ви никога да не говорите пред Джон по този въпрос, тъй като, извършвайки това дарение, той най-много се радва, че ще го извърши тайно, без да чува каквито и да е похвали. За нас ще остане много малка част от наследството, а от останалия капитал мистър Домби ще получава пожизнена рента. И ви моля да запазите нашата тайна… в това впрочем не се съмнявам… и отсега нататък да не я споменаваме дори помежду си. Нека тя да се съхрани в паметта ми единствено като нова причина, за да бъда благодарна на небето и да се гордея с моя брат.

Такъв възторг би могъл да се изпише само върху лицето на ангелите, когато сред деветдесет и девет праведници в рая попадне един разкаял се грешник. Лицето й не помръкна и не се засенчи от радостните сълзи, замъглили очите й, а засия още по-ярко.

— Скъпа моя Хариет — заговори мистър Морфин след известно мълчание, — не бях подготвен за такова нещо. Трябва ли да разбирам, че в това благородно дело вие отдавате и вашата част от наследството наред с тази на Джон?

— О, да! — отвърна тя. — След като толкова дълго време ние сме делили всичко помежду си и сме имали общи грижи, надежди и стремежи, нима бих позволила да не участвувам в това дело със своя дял? Нима не трябва да настоявам на правото си да остана докрай помощник и другар на брат си?

— Да ме пази бог да оспорвам това ваше право! — възкликна той.

— Значи, можем да разчитаме на вашата приятелска помощ? — попита тя. — Бях уверена, че бихме могли.

— Би трябвало да съм много по-лош човек, отколкото… отколкото се осмелявам да се считам или бих искал да се считам, ако не можех да ви уверя в това от все сърце. Да, изцяло можете да разчитате. Кълна ви се, че ще запазя вашата тайна. И ако моите опасения излязат верни и мистър Домби, действувайки в съответствие със своето решение, от което, изглежда, нищо не е в състояние да го накара да се откаже, бъде докаран до пълна мизерия, аз ще ви съдействувам да осъществите плана, замислен от вас двамата с Джон.

Тя му подаде ръка и с щастлив вид сърдечно му благодари.

— Хариет — заговори той, като задържа ръката й в своята, — би било безсмислено и самонадеяно да ви говоря сега за голямата жертва, която правите. Смятам, че не би било по-малко безсмислено и самонадеяно, ако отправя молба към вас още веднъж да обмислите намерението си и да го поограничите. Нямам никакво право да се намесвам в достойния завършек на една дълга история, като натрапвам собственото си незначително мнение. Но аз имам правото да преклоня глава пред това, което споделихте с мен, изпълнен с удовлетворение, че то идва от по-възвишен и чист източник, отколкото моята жалка житейска мъдрост. Ще добавя само следното — аз съм ваш покорен слуга и от всичко на света най-много желая да бъда ваш слуга и близък приятел, след като не мога да бъда като вас.

Тя още веднъж му благодари най-сърдечно и се сбогува.

— В къщи ли си отивате? — попита той. — Позволете ми да ви изпратя.

— Не днес. Сега не си отивам в къщи. Първо трябва да навестя някого, и то сама. Бихте ли дошли утре?

— Да, да — съгласи се той. — Ще дойда утре. Междувременно ще мисля върху предложението ви, за да решим по какъв начин най-добре да постъпим. Навярно и вие ще мислите за същото, скъпа Хариет, и… и… във връзка с това помислете си малко и за мен.

Той я изпрати до каретата, която я чакаше пред входа, и ако хазайката му не беше глуха, тя би чула как той си мърмори, изкачвайки се обратно по стълбите, след като каретата си замина, че всички ние робуваме на навиците си и че било тъжен навик да стоиш стар ерген.

Виолончелото лежеше на канапето между двата стола, той го взе, без да отмества празния стол, седна и започна да свири някаква провлачена мелодия, като дълго-дълго кимаше замислено към празния стол. Чувството, което изразяваше чрез своя инструмент, макар и удивително трогателно и нежно, бледнееше в сравнение с чувството, изписано върху лицето му, когато поглеждаше към празния стол — то беше толкова искрено, че той бе принуден неведнъж да прибягва до средството на капитан Кътъл и да изтрива лицето си с ръкав. Постепенно обаче виолончелото, в унисон с душевното му състояние, се впусна в мелодичната сюита „Хармоничният ковач“[3], която той не спря да свири, докато разведреното му румено лице не засвети съвсем като желязо върху наковалнята на някой истински ковач. Накратко казано, виолончелото и празният стол му правиха компания в ергенската самота почти до полунощ, а докато вечеряше, виолончелото, подпряно в ъгъла на канапето, преливащо от стаената хармония на цяла ковачница, пълна със задружни ковачи, отправяше влюбени погледи към празния стол със своите неизразимо интелигентни извити очи.

Когато Хариет потегли с наемната карета, кочияшът пое по един път, явно не нов за него, лъкатушещ през страничните улички в тази част на предградията, докато накрая стигнаха до едно почти незастроено място, където имаше само няколко стари къщурки с градинки пред тях. Той спря каретата пред портата на една от тези къщурки и Хариет слезе.

В отговор на тихото й позвъняване на вратата се появи една печална на вид жена с бледо лице, с повдигнати вежди и наклонена на една страна глава. Когато видя Хариет, тя се поклони и я поведе през градината към къщата.

— Как се чувствува болната ви тази вечер? — попита Хариет.

— Опасявам се, мис, че е зле. О, понякога тя много ми напомня за Бетси Джейн, дъщерята на вуйчо ми! — с някакъв печален възторг отговори жената с бледото лице.

— С какво ви напомня за нея? — попита Хариет.

— С всичко, мис — отговори другата, — но разликата е в това, че Бетси Джейн беше дете, когато се намираше на прага на смъртта, а тя е възрастен човек.

— Но вие ми казахте, че момиченцето е оздравяло — кротко й напомни Хариет, — така че имаме основания да се надяваме и сега, мисис Уикам.

— А, мис, надеждата е отлично нещо за тези, които имат дух да я изпитват — каза мисис Уикам и поклати глава. — Моят собствен дух не стига дотам, но не мога да го упреквам. Завиждам на тези, които бог е благословил с дух.

— Трябва да се опитате да бъдете по-весела — посъветва я Хариет.

— Благодаря ви, мис, сигурна съм, че е така — мрачно отговори мисис Уикам. — Дори и да бях така устроена, самотата на обстановката тук — извинете ме, че си позволявам да говоря така открито — щеше да убие у мен това настроение само за едно денонощие. Но аз съвсем не съм устроена така. И не бих желала. Малкото дух, който имах, ме напусна преди няколко години в Брайтън и мисля, че се чувствувам по-добре от тази загуба.

Всъщност това беше същата онази мисис Уикам, която беше заместила мисис Ричардс като бавачка на малкия Пол и която смяташе, че е претърпяла гореспомената загуба под покрива на любезната Пипчин. Благодарение на превъзходната, добре обмислена стара система, осветена от отдавнашни обичаи, по силата на която на подобни длъжности като наставници на юноши, проповедници на морала, надзиратели, ментори, болногледачи и прочие се назначаваха по възможност най-мрачните и неприятни хора, мисис Уикам се бе устроила на прекрасната длъжност болногледачка и големите й добродетели бяха горещо възхвалявани от възхитената й многобройна клиентела.

Мисис Уикам, повдигнала вежди и наклонила глава на една страна, освети пътя нагоре по стълбите до една чиста, спретната стая, от която се влизаше в друга, слабо осветена стая с едно легло. В първата стая седеше стара жена и безизразно се взираше през отворения прозорец в тъмнината навън. Във втората стая, изпъната върху леглото, лежеше само сянката на тази, която в една зимна нощ беше презряла дъжда и вятъра. Човек трудно би я познал сега, ако не беше дългата черна коса, която изглеждаше още по-черна поради контраста с побледнялото лице и белите завивки.

О, тези очи, пълни с живот, и това немощно тяло! Очите, така нетърпеливо обърнали се към вратата, така засияли при вида на Хариет! И отпуснатата глава, която не можеше да се повдигне и само бавно се завъртя върху възглавницата!

— Алис — промълви гостенката с нежен глас, — закъснях ли тази вечер?

— Винаги ми се струва, че си закъсняла, а всъщност ти винаги идваш по-рано.

Хариет, вече седнала до леглото, взе изтънялата ръка в своята.

— По-добре ли си?

Мисис Уикам, изправила се при краката на болната като неутешимо привидение, решително и енергично заклати глава, за да отрече подобно предположение.

— Това има толкова малко значение — слабо се усмихна Алис. — По-добре или по-зле, разликата е само един ден, може би дори и по-малко.

Мисис Уикам, в съответствие със сериозния си характер, изрази своето одобрение с въздишка и след като потупа няколко пъти със студени пръсти завивките в долния край на леглото, като че ли опипваше краката на болната и очакваше да ги намери вкочанени, започна да подрънква с шишенцата с лекарства върху масата, сякаш искаше да каже: „Докато сме още тук, нека пак да вземем лекарство.“

— Да — прошепна Алис на своята гостенка, — пороците и угризенията на съвестта, скитанията, нуждата и лошото време, бурята, която бушуваше в мен и извън мен, съсипаха живота ми. Не ми остава още много.

Докато говореше, тя повдигна ръката на Хариет и притисна лицето си в нея.

— Лежа тук и понякога си мисля, че хубаво би било да поживея поне още малко, за да имам време да ти покажа колко признателна мога да бъда. Но това е слабост и бързо минава. Така да бъде! По-добре за теб! И за мен е по-добре!

Съвсем другояче държеше тя тази ръка в онази студена зимна вечер пред камината. Презрение, ярост, предизвикателство, безразсъдство, погледнете! А ето какъв е краят!

Мисис Уикам, след като подрънка достатъчно дълго с шишенцата, донесе лекарството. Тя гледаше студено как болната пие, устата й беше стисната силно, веждите свъсени и тя поклащаше глава, с което показваше, че дори и мъчения не биха могли да изтръгнат от нея признание колко безнадеждно е състоянието на болната. След това мисис Уикам поръси стаята с някаква освежаваща течност, а целият й вид напомняше на жена-гробар, която посипва пепел върху пепелта, прах върху праха — тъй като тя беше сериозна особа, — а после се оттегли в кухнята, за да похапне някакви погребални банички.

— Колко време измина — попита Алис, — откакто дойдох при тебе и ти казах какво съм сторила, а на теб ти рекоха, че е късно да го настигнат?

— Малко повече от година — отговори Хариет.

— Малко повече от година — замислено се взря в лицето й Алис. — Месеци, много месеци минаха, откакто ме доведе тук.

— Да — отговори Хариет.

— Доведе ме тук със силата на добротата и нежността. Мен! — Лицето на Алис потръпна под ръката й. — И ме направи човек с женствения си вид, със словата си и ангелските си дела!

Хариет се наведе над нея и започна да я успокоява и утешава. След малко Алис, която продължаваше да лежи, все така притиснала лице в ръката на Хариет, помоли да повикат майка й.

Хариет я повика няколко пъти, но старицата, седнала до отворения прозорец, така се бе вторачила навън в тъмнината, че не я чу. Едва когато Хариет отиде и я докосна, тя се изправи и дойде при тях.

— Майко — каза Алис, като отново хвана ръката на Хариет и прикова в своята гостенка блесналите си от обич очи, докато старата жена беше удостоена само с едно помръдване на пръста, — кажи й това, което знаеш.

— Тази вечер ли, миличка?

— Да, майко, тази вечер — тихо и тържествено отговори Алис.

Старата жена, чийто разсъдък сякаш беше помрачен от страх, угризения или скръб, се дотътри от другата страна на леглото срещу Хариет, след това се свлече на колене, така че сбръчканото й лице да бъде наравно със завивките, протегна ръка да докосне ръката на дъщеря си и започна:

— Моята красива щерка…

О, небеса, викът беше такъв, че я накара да спре и да се взре в клетото тяло, което лежеше на леглото!

— Вече не съм, много отдавна не съм красива, майко! Отдавна повехнах — каза Алис, без да я поглежда. — Недей да скърбиш за това сега!

— Моето момиче — неуверено започна старицата, — моята щерка, която скоро ще оздравее и ще посрами всички хубавици…

Алис печално се усмихна на Хариет и още по-гальовно притисна ръката й, но не каза нито дума.

— … която скоро ще оздравее, казвам — повтори старицата и се закани със съсухрения си юмрук на празното пространство, — и която ще посрами всички хубавици със своята красота… да, ще ги посрами. Казвам, че ще ги посрами, трябва да ги посрами — тя като че ли разпалено спореше с някакъв невидим противник, който стоеше край леглото и й противоречеше, — отвърнаха се от моята дъщеря и я изоставиха, но ако пожелае, тя също може да се похвали със знатни роднини. Да, със знатни роднини. Роднинството съществува и без вашите попове и венчални пръстени… може би те го узаконяват, но не могат да го отрекат, когато съществува… а моята дъщеря има добри роднини. Покажете ми мисис Домби и аз ще ви покажа първата братовчедка на моята Алис.

Хариет извърна глава от старицата, погледна блестящите очи, приковани в нея, и прочете потвърждение в тях.

— Е! — извика старицата, а треперещата й глава се вирна ужасяващо суетно. — Въпреки че сега съм състарена и грозна — много по-състарена от начина си на живот, отколкото от годините, — някога и аз съм била млада като всички други! Да, и хубавка като много други! На времето аз бях едно свежо селско девойче, миличка — тя протегна през леглото ръката си към Хариет, — и миловидна. В моето село бащата на мисис Домби и неговият брат бяха най-веселите и обичани гости от Лондон. Но те отдавна вече са мъртви! Боже, боже, толкова отдавна! Братът, бащата на моята Алис, се помина първи.

Тя повдигна леко глава и се вгледа в лицето на дъщеря си, като че споменът за нейната младост възкреси в паметта й спомена за младостта на дъщеря й. След това внезапно захлупи лице върху леглото и закри с ръце главата си.

— Те си приличаха толкова много — каза старата жена, без да вдига очи, — колкото могат да си приличат братя, които са почти връстници… едва ли имаха повече от година разлика, доколкото си спомням… и ако бяхте видели моята щерка редом с дъщерята на другия брат, както аз веднъж я видях, щяхте да забележите въпреки разликата в облеклото и начина им на живот, че много си приличат! О, нима приликата е изчезнала и нима само моята щерка… само моята щерка… се е променила толкова много!

— Всички се променяме, майко, всеки по реда си — успокои я Алис.

— Всеки по реда си! — извика старата жена. — Но защо и нейният ред да не дойде, когато е дошъл редът на моята щерка? Майката сигурно се е променила… и тя изглеждаше толкова стара и сбръчкана като мене въпреки всичките си мазила… но тя беше красива. Какво съм сторила аз, аз, какво по-лошо от нея съм сторила аз, че само моята щерка трябва да лежи тук и да гасне?

Надавайки отново див вопъл, тя избяга в стаята, откъдето беше дошла. Но веднага след това пак я прихвана да се върне, дотътри се до Хариет и каза:

— Та това точно ме помоли да ти кажа Алис, миличка. Това е всичко. Открих го в Йоркшир едно лято, когато започнах да разпитвам коя е и всичко друго за нея. Такова роднинство не ми беше от полза тогава. Те нямаше да ме признаят за роднина, а и нямаха какво да ми дадат. Може би по-късно щях да ги помоля за малко пари, ако не беше моята Алис. Мисля, че щеше да ме убие, ако бях го направила. По свой начин тя е не по-малко горда от другата — обясни старата жена, боязливо докосна лицето на дъщеря си и отдръпна ръка, — колкото и смирена да е сега. Но тя тепърва ще ги посрами със своята хубост. Ха-ха! Тя ще ги посрами, моята красива щерка!

Смехът, с който се оттегли, беше по-страшен и от воплите й, по-страшен и от безумните ридания, които последваха, по-страшен и от малоумния вид, с който седна на старото си място и се вторачи в тъмнината!

През цялото време очите на Алис бяха приковани в Хариет и тя нито за миг не беше пуснала ръката й. Сега тя заговори:

— Докато лежах тук, почувствувах, че бих искала да знаеш всичко това. Мислех си, че това може да ти помогне да разбереш какво ме ожесточи толкова. В престъпния си живот слушах толкова много за пренебрегнатия си дълг, че започнах да вярвам, че и към мене не са изпълнили дълга си и че каквото посееш, това ще пожънеш. Аз стигнах някак си до заключението, че когато благородните момичета са имали лош дом и майка, те също, макар и по свой начин, съгрешават, но техният грях не е толкова гнусен като моя и те трябва да благодарят на бога за това. Това сега е минало. Прилича на сън, който не мога много ясно да си спомня и да разбера. А откакто ти започна да седиш тук и да ми четеш, все повече ми прилича на сън. Разказвам ти го така, както си го спомням. Ще ми почетеш ли пак малко?

Хариет се опита да освободи ръката си от нейната, за да отвори книгата, но Алис я задържа още миг.

— Нали няма да изоставиш майка ми? Аз й прощавам, ако въобще има за какво. Зная, че тя също ми прощава и че дълбоко в душата си съжалява за всичко. Нали няма да я изоставиш?

— Никога, Алис.

— Само една минутка още. Постави главата ми така, че като четеш, да мога да разбирам смисъла на думите по твоето добро лице.

Хариет изпълни молбата й и зачете — зачете вечната книга за всички уморени и угрижени, за всички окаяни, прегрешили и пренебрегнати на този свят, — зачете благословената история, в която слепият, сакат, парализиран просяк, крадецът, жената, покрита с позор, получават своя дял, който никакво човешко високомерие, безразличие или изтънченост не може да им отнеме, нито да намали и с частица дори през всички тези векове, през които светът ще просъществува — зачете повелята на Оногова, който в целия човешки кръговрат, при всички надежди и скърби, от люлката до гроба, от детството до старостта, изпитва благо състрадание и проявява интерес към всяка дребна случка или важно събитие, към всяка мъка и неволя.

— Ще дойда утре — каза Хариет, като затвори книгата — рано сутринта.

Блестящите очи, все още приковани в нея, се затвориха за миг, след това пак се отвориха. Алис я целуна и благослови.

Очите я проследиха до вратата и в тяхното сияние и върху успокоеното лице проблесна усмивка, когато вратата се затвори. Очите й останаха приковани там. Тя постави ръка на гърдите си и зашепна святото име, което й бяха чели. Животът угасна на лицето й като духната свещ.

Върху леглото не лежеше нищо друго освен празната тленна обвивка, която дъждът бе шибал, и черната коса, която зимният вятър бе развявал.

Бележки

[1] След публикуването на „Чайлд Харолд“ Байрон казва: „Аз се събудих една сутрин и узнах, че съм се прочул.“

[2] Майорът намеква за гръцкия философ Диоген (V-IV век пр. н. е.), който живял известно време в бъчва. Пал Мал — една от централните улици на Лондон.

[3] „Хармоничният ковач“ — название на последната част на сюита от Хендел (1685–1759), която обаче е за клавесин, не за виолончело. В същата глава на страница 835 Дикенс прави още една груба музикална грешка. Той споменава несъществуваща соната за виолончело на Бетховен.