Чарлз Дикенс
Домби и син (15) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XIV
Пол става все по „не от този свят“ и се завръща у дома през ваканцията

Когато наближи лятната ваканция, младите джентълмени с натежали клепачи, събрани в дома на доктор Блимбър, не изразиха никакви неприлични прояви на радост. Подобна груба дума като „разпускане“ например би била напълно неуместна за такова изискано заведение. След всяко полугодие младите джентълмени се прибираха по домовете си, но те никога не се разпускаха. Действие от този род би предизвикало презрението им.

Тозър, постоянно жулен и измъчван от колосаната, бяла, батистена яка, носена от него по изричното настояване на мисис Тозър, неговата майка, която предопределила сина си за духовен сан, поддържаше мнението, че колкото по-рано момчето премине предварителния етап на подготовка, толкова по-добре, та Тозър заяви, че ако наистина трябвало да избира по-малката от двете злини, той би предпочел да остане на старото си място, вместо да се връща у дома. Колкото и противоречиво да звучеше това изявление в съпоставка с онзи откъс от съчинението на Тозър, написано на същата тема, където той отбелязваше, че „мислите за родния дом и споменът за него събуждат в душата му най-приятни чувства на очакване и радост“, а наред с това оприличаваше себе си на римски пълководец, който, опиянен от неотдавнашната си победа над икените[1] или натоварен с картагенска плячка, напредва към Капитола, намиращ се на няколко часа път, който с алегорична цел се явяваше като предполагаемото местожителство на мисис Тозър, то това изявление бе направено съвсем искрено. Изглежда, че Тозър имаше ужасен чичо, който не само че доброволно се нагърбваше със задачата да го изпитва през ваканцията по непонятни предмети, но преиначаваше и най-безобидните случки и неща, за да ги приспособи за същата жестока цел. Така че, ако чичо му го завеждаше на театър или пък под маската на подобна добронамереност го канеше да видят заедно великан, джудже, магьосник или нещо друго от този род, Тозър знаеше, че той предварително е прочел някакво изказване по този въпрос от класиците и момчето изпадаше в състояние на смъртен страх, тъй като не можеше да предвиди кога чичо му ще се разрази и на кой авторитет ще се позове с цитат, за да разобличи невежеството му.

Що се отнася до Бригс, неговият баща никога не прибягваше до подобни уловки. Той изобщо не го оставяше на мира. Толкова многобройни и сурови бяха душевните изпитания на този злочест младеж по време на ваканция, че приятелите на семейството, което тогава живееше в Лондон, близо до Бейзуотър, рядко се приближаваха до изкуственото езеро в Кенсингтън Гардънс, без да изпитват смътното опасение, че ще видят шапката на младия Бригс, изплувала на повърхността, и недописано упражнение, захвърлено на брега. Затова и Биргс не изпитваше никаква радост по отношение на ваканцията. А тези двамата, които спяха в малката спалня заедно с Пол, изразяваха ясно чувствата на останалите млади джентълмени — и най-лекомисленият сред тях очакваше настъпването на празничния период с кротко примирение.

Но за малкия Пол нещата стояха съвсем другояче. Краят на тази първа ваканция щеше да означава за него и раздяла с Флорънс, но кой би мислил изобщо за края на ваканцията, когато тя още не бе настъпила! Във всеки случай не и Пол. С приближаването на тези благословени дни лъвовете и тигрите, бродещи по стените на спалнята, ставаха все по-кротки и игриви. Намръщените лукави лица от квадратите и ромбовете по подовата настилка се посмекчиха и вече не го поглеждаха толкова злобно. В тържествения въпрос на стария важен часовник прозвучаха по-топли нотки. А неспокойното море продължаваше да се движи цяла нощ в такт с една тъжна, но хубава мелодия, която ту се засилваше, ту отслабваше в унисон с вълните, и сякаш го люлееше, за да го приспи.

Мистър Фидър, бакалавърът по хуманитарните науки, изглежда, също очакваше, че ваканцията ще му донесе голяма радост. А мистър Тутс възнамеряваше от този момент нататък да се впусне в живот на ваканции, тъй като според ежедневната информация, която той даваше на Пол за себе си, сега изтичаше неговото последно полугодие в заведението на доктор Блимбър, а след това незабавно му предстоеше да встъпи в правата на собственик.

Пол и мистър Тутс бяха напълно наясно, че те двамата са близки приятели, независимо от разликата в годините и положението. С приближаването на ваканцията, когато в присъствието на Пол мистър Тутс започна по-силно да сумти и по-често да се взира в него от преди, Пол разбра, че така той изразява мъката си относно предстоящата им раздяла, и му бе дълбоко признателен за покровителството и благоразположението му.

Стана ясно дори за доктор Блимбър, мисис Блимбър и мис Блимбър, както и за всички млади джентълмени, че по някакъв начин Тутс се бе обявил за защитник и покровител на Домби и този факт бе толкова очебиен, даже за особа като мисис Пипчин, че доброто старо създание изпита чувства на злоба и ревност спрямо Тутс и в светая светих на собствения си дом неведнъж го обяви за „завеян бунак“. А на невинния Тутс и през ум не му минаваше мисълта, че е събудил гнева на мисис Пипчин, както не му минаваше и каквото и да е било друго определено предположение. Тъкмо обратното, той бе склонен да я счита за забележителна личност, с много интересни качества. Именно поради това той й се усмихваше с такава учтивост, а по време на посещенията й при малкия Пол толкова често я питаше как е, че една вечер тя направо му каза, че не е свикнала на подобно нещо, независимо как гледа той на това, и че тя не можела и не желаела да търпи такова отношение от него или от който и да било друг невъзпитан хлапак. Този неочакван ответ на неговата любезност така го стресна, че той се скри на едно закътано местенце, докато тя си отиде. Никога повече под покрива на доктор Блимбър той не се изпречи на пътя на неустрашимата мисис Пипчин.

Оставаха още две-три седмици до ваканцията, когато един ден Корнелия Блимбър повика Пол в стаята си и му каза:

— Домби, възнамерявам да изпратя у дома ви вашия анализ.

— Благодаря, ма’ам — отговори Пол.

— Разбирате за какво ви говоря, нали, Домби? — запита мис Блимбър, като го наблюдаваше строго през очилата.

— Не, ма’ам — отговори Пол.

— Домби, Домби — възкликна мис Блимбър. — Започвам да се страхувам, че вие сте непоправимо момче. Когато не разбирате значението на един израз, защо не питате за смисъла?

— Мисис Пипчин ми е казала да не задавам въпроси — отвърна Пол.

— Моля ви да не споменавате мисис Пипчин пред мен по какъвто и да е повод, Домби — заяви мис Блимбър. — Не бих могла да позволя такова нещо. Курсът на обучение тук е съвсем различен от всякъде другаде. Една нова подобна забележка ще ме принуди да изискам до утре сутринта преди закуска да ми кажете без грешка от verbum personale до simillima cygno[2].

— Аз не исках да кажа, ма’ам… — започна малкият Пол.

— Ако обичате, постарайте се да не ми съобщавате, че не сте искали да кажете, Домби — рече мис Блимбър, която запазваше учтивия си тон дори и когато правеше предупреждения. — Никога не бих могла и да допусна подобни разсъждения.

Пол счете за най-благоразумно нищо да не отговаря и само погледна към очилата на мис Блимбър. След като поклати сериозно глава, мис Блимбър посочи листа пред себе си.

— „Анализ на характера на П. Домби“. Ако паметта не ми изневерява — прекъсна четенето си мис Блимбър, — анализът, противопоставен на синтеза, се определя от Уокър[3] по следния начин: „Разлагането на обекта на нашите чувства или интелект на първоначалните му елементи.“ Противопоставен на синтеза, забележете. Сега вече знаете какво значи анализ, Домби.

Домби като че ли не бе напълно заслепен от светлината, с която бяха озарили интелекта му, но се поклони леко на мис Блимбър.

— „Анализ — отново зачете мис Блимбър, като насочи погледа си към листа — на характера на П. Домби. Смятам, че природните способности на Домби са извънредно добри и прилежанието му в учението заслужава също такава оценка. Ако приемем осем за мерило и най-висока бележка, считам, че всяко от тези качества на Домби се оценява с шест и три четвърти.“

Мис Блимбър поспря, за да види как Пол посреща новината. Тъй като той не можеше да разбере дали шест и три четвърти означава шест лири и петнадесет шилинга, шест пенита и три фардинга, шест фута и три инча, шест часа и четиридесет и пет минути или пък шест от нещо, което още не е учил, плюс три четвърти от нещо друго, Пол потърка ръце и продължи да гледа право в мис Блимбър. Оказа се, че този му начин на отговор не бе по-лош от всеки друг и Корнелия продължи:

— „Невъздържаност — две. Егоизъм — две. Склонност към лоша компания, проявена относно лице на име Глаб, първоначално седем, но впоследствие намалена. Поведение, подобаващо на джентълмен, четири и постепенно подобряващо се.“ Сега искам да ви обърна специално внимание, Домби, на общите наблюдения, направени в края на този анализ.

Пол се приготви да я изслуша с голям интерес.

— „Общите наблюдения по отношение на Домби показват — продължи да чете високо мис Блимбър, като на всяка втора дума насочваше очилата см към малката фигурка пред себе си, — че неговите способности и наклонности са добри и че той е отбелязал успехи, които биха могли да се очакват при дадените обстоятелства. Но във връзка с въпросния млад джентълмен би трябвало да се изрази съжаление, че той проявява странност (обикновено наричана «не от този свят») в своя характер и поведение, поради която, без тя да предизвиква нещо, заслужаващо явно порицание, той много често се отличава от останалите млади джентълмени на неговата възраст и със същото обществено положение.“ Е, Домби — каза мис Блимбър и остави листа. — Ясно ли ви е всичко?

— Мисля, че да, ма’ам — отвърна Пол.

— Разбирате ли, Домби, този анализ — продължи мис Блимбър — ще бъде изпратен у вас на уважавания ви баща. Естествено, ще му стане много неприятно, като разбере, че проявявате странност в своя характер и поведение. Естествено, това и за нас е неприятно, защото не бихме могли да ви обичаме, Домби, разбирате ли, както бихме искали.

Тя засегна детето на болно място. Колкото повече се приближаваше часът на неговото заминаване, с всеки изминат ден у момчето нарастваше тайното желание всички обитатели на къщата да го обичат. Поради някаква скрита причина, смътно долавяна от него самия — ако изобщо можеше да се долови, — той усети постепенно засилващ се прилив на нежност почти към всичко и всеки в този дом. Непоносимо му беше да си представи, че неговото отсъствие ще се приеме напълно равнодушно. Той искаше всички да запазят топъл спомен за него и си постави за задача да умилостиви дори едно голямо, пресипнало рунтаво куче, преди това предизвиквало ужас у него, за да може и то да почувствува отсъствието му, когато вече го няма.

Без почти да съзнава, че по този начин той само подчертава разликата между себе си и своите връстници, бедният малък Пол, колкото можа по-ясно, изложи всичко това пред мис Блимбър и я помоли, въпреки официалния анализ, да бъде така добра и да се опита да го обикне. Към присъединилата се към тях мисис Блимбър той отправи същата молба. И когато въпросната дама не се сдържа и дори в негово присъствие изрази често изказваното си мнение, че той бил странно дете, Пол й отвърна, че тя несъмнено е напълно права. Че той смятал, че това се дължало на костите му, но не бил сигурен и се надявал тя да престане да обръща внимание на този факт, тъй като той обичал всички тях.

— Не ви обичам толкова много — призна си Пол със смесеното чувство на боязливост и пълна искреност, едно от най-характерните и очарователни качества на детето, — не ви обичам толкова много, колкото обичам Флорънс, разбира се. Не би могло да бъде така. Не можете да очаквате подобно нещо, нали, ма’ам?

— О, малката душица, която не е от този свят! — шепнешком възкликна мисис Блимбър.

— Но аз много обичам всички тук — продължи Пол — и когато си отида, ще ми бъде мъчно при мисълта, че някой е бил доволен от моето заминаване или че му е било все едно.

Сега вече мисис Блимбър бе напълно убедена, че Пол е най-странното дете в света. И след като разказа на доктора какво се бе случило, докторът не оспори мнението на жена си. Той обаче повтори това, което бе заявил още при пристигането на Пол, че учението щяло да оправи всичко, а също така добави думите, казани и тогава: „Развивай го, Корнелия! Развивай го!“

Корнелия започна да го развива, влагайки цялата си енергия, и поради това животът на Пол съвсем не бе лек. Но наред с подготовката на уроците той отдавна си бе поставил и друга, по-висша цел, която никога не забравяше и която упорито продължаваше да преследва — да бъде кротко, услужливо, тихо дете, стремящо се непрестанно да заслужи любовта и привързаността на околните. И макар че все така често го виждаха да седи на старото си място върху стъпалата или да наблюдава вълните и облаците сам от прозореца си, също така много редовно сега го забелязваха да се присъединява към останалите момчета и безшумно да им оказва дребни услуги доброволно. И така се получи, че дори сред тези сурови и самовглъбени млади отшелници, усмиряващи плътта си под покрива на доктор Блимбър, Пол стана обект на всеобщ интерес — чуплива малка играчка, която всички обичаха и към която никой не си би дори и помислил да се отнесе лошо. Но той не можеше да промени природата си или да поправи анализа. Така че всички бяха единодушни, че Домби не е от този свят.

Неговият характер обаче му бе създал известни привилегии, с които никой друг не се ползуваше. Едно не толкова чудато дете не би могло да ги има, а това само по себе си не бе малко. Докато другите само се покланяха на доктор Блимбър и останалите членове на семейството му, преди да си легнат, Пол протягаше мъничката си ръчичка и смело поемаше ръката на доктора, на мисис Блимбър, както и на Корнелия. Ако се наложеше да се моли за прошка, за да бъде спасен някой от предстоящото наказание, винаги изпращаха Пол. Дори късогледият младеж веднъж поиска от него съвет относно незначителното счупване на една стъклена чаша и порцеланова чиния. Освен това се носеха неясни слухове, че икономът, проявяващ към него благосклонност, каквато този студен човек не бе изпитвал преди това към никое друго момче, понякога му наливал в бирата портър, за да може Пол да укрепне.

Наред с тези неограничени права Пол имаше и свободен достъп до стаята на мистър Фидър, откъдето на два пъти бе извеждал на чист въздух мистър Тутс, на когото му бе призляло в резултат на неуспешен опит да изпуши доста силна пура — една от купчината, които младият джентълмен тайно бе закупил на морския бряг от отчаян контрабандист, признал им под секрет, че за главата му, жива или мъртва, митницата е определила награда от двеста лири. Уютна бе стаята на мистър Фидър — леглото бе поставено в друго малко помещение вътре в нея, а флейтата, на която мистър Фидър още не можеше да свири, но по собствените му думи възнамерявал да си постави за цел да се научи, бе закачена над камината. В стаята имаше и няколко книги, а също и рибарска въдица, тъй като мистър Фидър казваше, че щял непременно да си постави за цел да се научи да лови риба, когато намерел свободно време. Със същите намерения мистър Фидър бе струпал и красива малка извита тръба с клапи, шахматна дъска с фигури, испанска граматика, принадлежности за рисуване и един чифт боксови ръкавици. Мистър Фидър твърдеше, че той несъмнено щял да си постави за цел да овладее изкуството на самозащитата, тъй като считал, че дълг на всеки мъж бил да стори това, понеже давало възможност да се окаже помощ на жена, изпаднала в беда.

Най-ценната вещ на мистър Фидър обаче беше голяма зелена кутия с емфие, донесена като подарък от мистър Тутс в края на предишната ваканция, за която той бе платил висока цена, тъй като действително е принадлежала на принца-регент[4]. Нито мистър Тутс, нито Фидър биха могли да опитат каквото и да е емфие, дори то да бе слабо и в ограничено количество, без да изпаднат в конвулсии от кихане. Въпреки това за тях бе велико удоволствие да намокрят тютюна в табакерата със студен чай, да го размесят върху пергаментов лист с нож за рязане на хартия и да се отдадат на периодическата му консумация. По време на това тъпчене на носовете си те издържаха удивителни мъчения с устойчивостта на мъченици и като отпиваха от време на време бира, чувствуваха всички прелести на разгула.

За малкия Пол, безмълвно седящ в тяхната компания близо до главния си покровител — мистър Тутс, подобни случаи на безпътство криеха тръпчиво очарование. А когато мистър Фидър заговори за тъмните тайни на Лондон и каза на мистър Тутс, че възнамерявал сам да ги изучи най-подробно от всички страни по време на предстоящата ваканция и че за целта се уговорил да се настани на квартира у две стари неженени дами в Пекам[5], Пол започна да гледа на него, сякаш той бе герой от някаква книга за пътешествия или невероятни приключения, и изпитваше едва ли не страхопочитание към тази необикновена личност.

Една вечер, непосредствено преди ваканцията, Пол влезе в тази стая и завари мистър Фидър да попълва оставените празни места в някакви печатани писма, а други такива писма, вече попълнени и пръснати наоколо, се сгъваха и запечатваха от мистър Тутс. Мистър Фидър се обади: „Аха, Домби, ето ви и вас!“ — Те винаги се отнасяха внимателно с него и се радваха да го видят — а след това, като му подхвърли едно от писмата, добави:

— Ето ви пак вас, Домби. Това е вашата.

— Моята ли, сър? — попита Пол.

— Вашата покана — поясни мистър Фидър.

Пол я погледна и видя там, калиграфически напечатано — с изключение на името му и датата, написани от ръката на мистър Фидър, — че доктор и мисис Блимбър умоляват мистър П. Домби да ги удостои с присъствието си на тържеството в сряда вечерта, на 17 този месец, от 19,30 часа, където ще се танцува кадрил. Като хвърли поглед към масата, на която седеше мистър Фидър, Пол видя, че по същия приятен повод доктор и мисис Блимбър са отправили молба и към мистър Бригс, мистър Тозър и всички останали млади джентълмени да ги удостоят с присъствието си.

След това за голяма негова радост мистър Фидър му съобщи, че била поканена и сестра му, че всяко полугодие завършвало с такова събитие и че тъй като ваканцията започвала в същия ден, ако желаел, той можел да си отиде заедно със сестра си веднага след тържеството — тук Пол го прекъсна с думите, че той много би желал подобно нещо. После мистър Фидър му обясни, че е необходимо той от своя страна с много изящен и ситен почерк да напише на доктор и мисис Блимбър, че за него щяло да бъде удоволствие и чест да ги посети, в отговор на любезната им покана. Най-накрая мистър Фидър каза, че по-добре би било той да не споменава в присъствието на доктор и мисис Блимбър за празненството, тъй като тези предварителни приготовления и цялото организиране се провеждали според принципите на класицизма и високосветското възпитание и се предполагало, че както доктор и мисис Блимбър, така и младите джентълмени с техните академични качества нямали и представа за предстоящото събитие.

Пол поблагодари на мистър Фидър за тези указания, постави поканата в джоба си и както обикновено зае мястото си близо до мистър Тутс. Но главата на Пол, която доста отдавна го болеше, а понякога много му натежаваше и го измъчваше, тази вечер бе толкова замаяна, че той бе принуден да я подпре с ръка. Въпреки това тя така клюмаше, че лека-полека се склони в скута на мистър Тутс и остана там, сякаш изобщо нямаше намерение да се вдига вече.

Това съвсем не можеше да бъде причина той да оглушее, но, изглежда, точно това се бе случило, помисли си Пол, защото постепенно чу как мистър Фидър вика в самото му ухо и леко го разтърсва, за да привлече вниманието му. И когато много уплашено той вдигна глава и се огледа наоколо, забеляза, че в стаята бе влязъл доктор Блимбър, че прозорецът е отворен и че челото му е напръскано с вода, макар че бе крайно любопитно наистина как е станало всичко това, без той да разбере.

— Ах! Ето, ето! Много добре! Как се чувствува сега малкият ми приятел? — с бодър глас го попита доктор Блимбър.

— О, съвсем добре, благодаря ви, сър — отвърна Пол.

Но като че нещо ставаше с пода, защото Пол не можеше да стъпи здраво на него, а също и със стените, защото те бяха склонни непрекъснато да кръжат и само много втренчен поглед можеше да ги накара да спрат. Главата на мистър Тутс изглеждаше едновременно много по-голяма и необичайно отдалечена, а когато той взе Пол на ръце, за да го отнесе горе, Пол с удивление забеляза, че вратата съвсем не се намира там, където очакваше, и отначало едва ли не си помисли, че Тутс възнамерява да мине направо през комина.

Много мило беше от страна на мистър Тутс, че с такава нежност го занесе на най-горния етаж и Пол съответно му поблагодари. А мистър Тутс отвърна, че би направил много повече, стига да можел. И той всъщност наистина направи много повече — с най-голяма грижовност помогна на Пол да се съблече и да си легне, а после седна до леглото и високо се закиска. А мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, надвесен над креватчето в долната част, с костеливите си ръце разроши четината на главата си, а след това си даде вид, че се боксира с Пол по всички правила на науката по случай пълното му съвземане, което бе толкова забавно и мило от страна на мистър Фидър, че тъй като Пол не можеше да реши дали трябва да се смее, или да плаче, направи и двете едновременно.

Пол не се и сети да попита как се изпари мистър Тутс и как мистър Фидър се превърна в мисис Пипчин. Дори не прояви интерес да разбере. Но когато видя в долната част на кревата си да стои мисис Пипчин вместо мистър Фидър, той извика:

— Мисис Пипчин, не казвайте на Флорънс.

— Какво да не казвам на Флорънс, мой малък Пол? — запита мисис Пипчин, като приближи до него и седна на стола.

— За мен — отговори Пол.

— Не, не, няма — съгласи се мисис Пипчин.

— Какво мислите, че искам да направя, когато порасна, мисис Пипчин? — попита Пол, като обърна лице към нея от възглавницата и замислено подпря брадичка върху свитите си ръце.

Мисис Пипчин не можеше да отгатне.

— Искам — каза Пол — да внеса всичките си пари в една банка и никога да не се опитвам да трупам повече и да замина с моята скъпа Флорънс на село, където ще има хубава градина, поляни и гори и да живея там с нея до края на живота си.

— Наистина ли! — удиви се мисис Пипчин.

— Да — отвърна Пол. — Това искам да направя, когато… — той млъкна и се замисли за миг.

Сивите очи на мисис Пипчин се взряха в съсредоточеното му лице.

— Ако порасна — допълни той.

След това моментално започна да разправя на мисис Пипчин за тържеството, за отправената покана към Флорънс, за гордостта, която ще изпита поради възхитата на всички момчета от нея, за това колко мили са те с него и колко го обичат и как е доволен от всичко. После той разказа на мисис Пипчин за анализа и как той действително не бил „от този свят“ и поиска да чуе мнението на мисис Пипчин по този въпрос и дали тя знаела защо било така и какво значело то. Мисис Пипчин напълно отрече това твърдение, за да се измъкне най-лесно от затруднението. Но Пол съвсем не бе удовлетворен от думите й и така изпитателно се вгледа в мисис Пипчин в очакване на по-точен отговор, че тя бе принудена да стане и да надникне през прозореца, за да избегне погледа му.

Имаше един уравновесен лекар, посещаващ заведението при заболяването на някой от младите джентълмени, и кой знае как, сега той се появи в стаята и застана до леглото му заедно с мисис Блимбър. Пол нямаше и представа по какъв начин бяха изникнали те и откога са в стаята, но щом ги забеляза, той седна в леглото си и най-подробно отговори на всички въпроси на лекаря, а после му прошепна, че Флорънс не трябвало да знае нищо за това, ако можело, и че той много държал тя да дойде на тържеството. Той дълго бъбри пред лекаря и накрая се разделиха като най-добри приятели. Отново легнал и затворил очи, той чу как лекарят казва извън стаята и много отдалеч — или навярно му се присъни, че му липсвала виталност (какво ли значи това, зачуди се Пол) и имал голяма телесна отпадналост. Че след като момчето толкова държало да се раздели със съучениците си на седемнадесети, по-добре би било да му се изпълни желанието, ако нямало влошаване на състоянието. Че той се зарадвал, като научил от мисис Пипчин, че момчето щяло да се прибере при близките си в Лондон на осемнадесети. Че той щял да пише на мистър Домби и преди тази дата, след като по-добре се запознаел със случая. Че в момента не съществували сериозни основания за… какво? Пол не чу точната дума. И че момчето било много умно, но не от този свят.

Какво ли е това нещо „не от този свят“, с разтуптяно сърце се питаше Пол, което така явно проличава у него и така лесно се забелязва от множество хора!

Той не можеше да го проумее, нито пък можеше да се измъчва дълго с размишления. Мисис Пипчин отново седна до него, ако изобщо бе ставала (стори му се, че тя бе излязла с доктор Блимбър, но навярно това е било сън), и скоро по магически начин в ръцете й се появиха шише и чаша и тя напълни за него чашата. След това той яде някакво наистина много вкусно желе, донесено му от самата мисис Блимбър. А после се почувствува толкова добре, че след настойчивите му молби мисис Пипчин се прибра у дома, а Бригс и Тозър дойдоха да лягат. Бедният Бригс ужасно се оплакваше от своя анализ, който дори да беше химически процес, не би могъл да му окаже по-разяждащо въздействие. Но той бе много мил с Пол, а също и Тозър, както и всички останали, които един по един надникнаха, преди да си легнат, и му казаха: „Как се чувствуваш сега, Домби?“, „Горе главата, малки Домби!“ и така нататък. Стед като Бригс си легна в кревата, той дълго време не можа да заспи и продължи да се вайка за своя анализ, като заявяваше, че според него той съвсем не отговарял на истината и дори на един убиец анализът не би могъл да бъде по-лош и какво щял да каже доктор Блимбър, ако получаването му на джобни пари зависело от този анализ? Много е лесно, нареждаше Бригс, да превърнеш едно момче в черен роб в продължение на цяло полугодие, а после да го окачествиш като лентяй, да го лишаваш от обедите му два пъти седмично, а после да го окачествиш като лакомник. Не би могло да се търпи подобно нещо, смяташе той, нали? Ох! Ах!

Следващата сутрин, преди късогледият млад човек да удари гонга, той се изкачи при Пол и му каза, че не трябвало да става от кревата, което Пол с удоволствие направи. Мисис Пипчин отново се яви малко преди лекаря и малко след като добрата млада жена, която Пол бе видял да чисти печката още първата сутрин след пристигането му тук (колко отдавна му се струваше всичко това сега), му донесе закуската. Последва нова консултация някъде далеч от него или пък тя отново му се присъни, а после лекарят, дошъл пак заедно с доктора и мисис Блимбър, каза:

— Да, аз смятам, доктор Блимбър, че можем да освободим засега този млад джентълмен от книгите, тъй като ваканцията е съвсем близо.

— На всяка цена — съгласи се доктор Блимбър. — Скъпа, ако обичаш да уведомиш Корнелия за това.

— Непременно — отвърна мисис Блимбър.

Лекарят се наведе, взря се внимателно в очите на Пол, измери пулса му и прегледа главата и сърцето му с такъв интерес и загриженост, че Пол му каза:

— Благодаря ви, сър.

— Нашият малък приятел — забеляза доктор Блимбър — никога не се оплаква.

— О, да! — отговори лекарят. — Не биха могли да се очакват оплаквания от него.

— Нали намирате, че е много по-добре? — запита доктор Блимбър.

— О, той е много по-добре — потвърди лекарят.

По силата на своята странна привичка Пол започна да размишлява с какви ли мисли бе зает лекарят в момента, че отговори така машинално на двата въпроса на доктор Блимбър. Но лекарят случайно срещна погледа на малкия си пациент тъкмо когато последният се впускаше в мисловната си експедиция, така че той прикри своята угриженост с бодра усмивка, на която Пол в отговор също се усмихна и се отказа от разсъжденията си.

Целият този ден Пол прекара в кревата, като задрямваше, потъваше в сънища или пък оглеждаше мистър Тутс, но на следващия ден се изправи на крака и слезе долу. О, чудо, нещо бе станало с големия стенен часовник и един майстор, покачил се на стълба, бе свалил циферблата му и светейки със свещ, човъркаше механизма му с инструмент. За Пол това бе голямо събитие и той седна на най-ниското стъпало и с голям интерес започна да следи операциите, като от време на време хвърляше поглед към циферблата на часовника, облегнат силно наклонен наблизо на стената, и изпитваше известно смущение от подозрението, че циферблатът го наблюдава влюбено.

Майсторът на стълбата бе много вежлив и понеже веднага след като съзря Пол, се обърна към него с думите: „Как сте, сър?“, Пол подхвана разговор с него и му обясни, че напоследък не се чувствувал добре. По този начин ледът между тях бе разтопен и Пол го засипа с множество въпроси относно часовникови кули и стенни часовници и дали хората нощем дежурели в празните църковни камбанарии, за да накарат часовниците да бият, и как звънели камбаните, когато хората умирали и дали те били различни от камбаните за сватба или само във въображението на живите звънът при погребение бил толкова зловещ. Когато разбра, че новият му познат не е много добре осведомен защо в Средновековието вечер удряла камбана, Пол му разказа за този закон. Той също така отправи към него и въпрос като към практичен човек как гледа на идеята на крал Алфред времето да се измерва чрез горенето на свещи[6], на което майсторът отвърна, че ако този обичай се възвърне, това щяло да означава край на часовникарския занаят. Накратко казано, Пол продължи наблюденията си, докато часовникът отново придоби познатия си вид и възобнови невъзмутимия си въпрос, а майсторът прибра инструментите си в дълга кошница, каза му „довиждане“ и си тръгна, като преди това обаче на прага на вратата прошепна нещо на лакея, от което Пол долови само израза „не от този свят“.

Какво ли е това нещо „не от този свят“, което сякаш предизвиква съжаление у хората? Какво би могло да бъде то?

Той често мислеше за това сега, когато бе освободен от занятия, макар и не чак толкова непрестанно, както навярно би правил, ако го занимаваха по-малко неща. Но той бе извънредно зает и по цял ден непрекъснато мислеше.

Първо, предстоеше идването на Флорънс на тържеството. Флорънс ще разбере, че момчетата го обичат и това ще й достави радост. Ето каква бе основната му грижа. Ако Флорънс се убеди веднъж завинаги, че те са мили и нежни с него и че той им е станал малък любимец, тя винаги ще гледа на времето, прекарано от него тук, без голямо чувство на съжаление. И поради това Флорънс навярно би била много щастлива, когато той се завърне тук.

Когато се завърне тук! По петдесет пъти на ден той се изкачваше по стълбата до спалнята си с безшумни ситни стъпки и събираше своите книги, вещи и незначителни принадлежности, като приготвяше всичко, до най-малката дреболия, за отнасяне у дома. Нищо не издаваше у малкия Пол намерението му да се завърне тук — във всичко, което мислеше и вършеше, нямаше никакви приготовления или намеци за подобно нещо освен мимолетното хрумване относно сестра му. Тъкмо обратното — вглъбен в себе си и обикаляйки целия дом, той гледаше на всички скъпи нему неща, сякаш се разделяше с тях завинаги. Поради това по цял ден имаше за какво да мисли.

Трябваше да надникне в стаите горе, да си представи колко пусти ще са те, когато той си отиде и да размисли колко ли безмълвни дни, седмици, месеци, години наред те ще продължават да бъдат все така тържествени и непроменени. Трябваше да си помисли дали един ден някое друго дете („не от този свят“ като него) ще броди тук, пред което ще се разкрият същите тези чудати изменения в шарките на тапетите и в мебелите. Ще се намери ли човек да разкаже на това момче за малкия Домби, живял някога тук?

Трябваше да помисли и за един портрет на стълбището, който винаги упорито го съпровождаше с поглед, когато той минаваше, извръщайки очи през рамо назад. Дори ако Пол бе заедно с някой друг, портретът сякаш пак наблюдаваше само него, а не другия. Трябваше също добре да си помисли относно една гравюра, окачена на друго място, където в центъра на смаяна група се виждаше познатата фигура на човек със сияние около главата, благ, кротък и милосърден, сочещ нагоре.

На прозореца на спалнята му възникваха рояк от мисли, примесени със споменатите досега, и една след друга връхлитаха отгоре му подобно прииждащите вълни. Къде ли живеят тези волни птици, непрестанно кръжащи над морето в бурно време? Къде ли възникват и за пръв път се надигат облаците? Откъде се втурва вятърът в стремителния си полет и къде се спира? Дали мястото, на което те двамата с Флорънс толкова често бяха седели заедно и откъдето бяха наблюдавали всички тези неща и разговаряли за тях, би изглеждало съвсем същото в тяхно отсъствие? Би ли изглеждало то същото и на Флорънс, ако той се намира някъде далеч, а тя продължава да седи там сама?

Също така той трябваше да мисли и за мистър Тутс, за мистър Фидър, бакалавъра по хуманитарните науки, за всички момчета. А и за доктор Блимбър, мисис Блимбър и мис Блимбър. За дома, за леля си и мис Токс! За баща си, „Домби и Син“, за Уолтър и неговия беден стар чичо, получил необходимата сума, и за онзи капитан с дрезгав глас и желязна ръка. Освен това през деня трябваше да направи множество малки визити — в класната стая, в кабинета на доктор Блимбър, в личното помещение на мисис Блимбър и това на мис Блимбър, както и да види кучето. Сега той имаше правото да обикаля къщата колкото си иска и в желанието си да се раздели с всички с най-добри чувства той посвоему се стараеше да услужи на всички. Той ту откриваше необходимите пасажи в книгите на Бригс, който постоянно не можеше да ги намери, ту проверяваше в речниците думи в помощ на младите джентълмени, изпаднали в затруднение, ту държеше чилето на мисис Блимбър при навиването на копринените конци, ту слагаше в ред бюрото на Корнелия, ту се промъкваше в кабинета на самия доктор и като присядаше на килима близо до учените му нозе, безшумно въртеше глобусите, като правеше околосветски пътешествия или полети до далечните звезди.

Накратко казано, в тези дни непосредствено преди ваканцията, когато останалите млади джентълмени се трепеха здравата, за да възстановят в паметта си всичко, научено през цялото полугодие, Пол се ползуваше с такива привилегии, каквито никой ученик изобщо не е имал в заведението преди. Той самият не можеше да повярва на това, но часовете и дните се нижеха, а свободата не му се отнемаше и Пол продължаваше да бъде галеното дете в дома. Доктор Блимбър бе толкова внимателен с него, че един ден по време на обеда заповяда на Джонсън да напусне масата заради нетактичното обръщение „бедни малък Домби“. Пол счете, че постъпката на доктор Блимбър е много сурова и жестока, макар че той самият се бе изчервил в момента на обръщението и зачудил защо Джонсън изпитва към него съжаление. По мнението на Пол справедливостта на доктора беше още по-съмнителна, след като момчето със сигурност бе дочуло как предишната вечер този велик авторитет се бе съгласил със забележката (направена от мисис Блимбър), че бедният скъп малък Домби ставал все от „не от този свят“. Тогава Пол започна да мисли, че да не си „от този свят“, навярно означава да бъдеш много слаб и дребен, лесно да се уморяваш и бързо да ти се приисква да легнеш някъде, за да си починеш, защото той не можеше да не усеща, че с всеки изминат ден тези негови привички се засилват.

Най-после настъпи денят на тържеството и доктор Блимбър обяви на закуска:

— Джентълмени, ще продължим нашите занимания на 25-о число следващия месец.

Мистър Тутс веднага се отърси от подчинението и надяна пръстена си. А когато малко по-късно в един случаен разговор спомена доктора, той го нарече просто „Блимбър“. Този свободолюбив акт предизвика у по-големите ученици чувство на възхищение и завист, но по-младите души изстинаха от ужас и сякаш се удивиха, че таванът не се срути отгоре му.

Нито на закуска, ни на обяд не бе направен и най-малкият намек за предстоящата церемония вечерта, но през целия ден в къщата цареше суматоха и по време на своите разходки Пол се запозна с най-разнообразни пейки и свещници и се натъкна на една арфа в зелена калъфка, поставена на площадката пред вратата на гостната. Също така на обяд се забеляза нещо странно в главата на мисис Блимбър, сякаш косата й бе много стегнато навита. И макар че слепоочията на мис Блимбър се украсяваха от хубави къдрици, тя като че също си бе направила отдолу косата на ситни букли с книжки, и то от театрален афиш, защото над едното стъкло от проблясващите й очила Пол прочете „Кралски театър“, а над другото — „Брайтън“.

Надвечер в спалните помещения на младите джентълмени се проведе грандиозен парад на бели жилетки и връзки и се разнесе такъв мирис на опърлена коса, че доктор Блимбър изпрати лакея горе да им предаде приветите му, както и да разбере дали не се е подпалила къщата. Всъщност причината се криеше във фризьора, който къдреше младите джентълмени и от прекален ентусиазъм бе прегрял машите.

След като Пол се облече — това стана бързо, защото момчето се чувствуваше неразположено и сънливо и не бе в състояние дълго да се занимава с тоалета си, — той слезе долу в гостната, където завари доктор Блимбър да се разхожда из стаята в официален костюм, но с такъв важен и безучастен вид, сякаш само допускаше вероятността да се отбият един-двама души. Скоро след това се появи мисис Блимбър, която според Пол изглеждаше прелестна и бе сложила върху себе си толкова много фусти, че за да я обиколиш, трябваше да направиш цяла екскурзия. Мис Блимбър слезе малко след майка си — леко изцедена на вид, но много очарователна.

Последва появата на мистър Тутс и мистър Фидър. И двамата джентълмени държаха шапките си в ръка, сякаш живееха далеч оттук. Когато икономът обяви имената им, доктор Блимбър възкликна: „Ай, ай, ай! Боже мой!“ и изглеждаше извънредно доволен да ги види. Мистър Тутс проблясваше със скъпоценните си камъни и копчетата си и придаваше на това такова голямо значение, че след като се ръкува с доктора и поклони на мисис Блимбър и мис Блимбър, той дръпна Пол настрана и попита: „Как ме намираш, Домби?“

Но въпреки скромното си самочувствие мистър Тутс, изглежда, изпадна в състояние на крайна неувереност дали изобщо е благоразумно да закопчае най-долното копче на жилетката си и дали, след трезва преценка на всички обстоятелства, е по-добре да носи маншетите си подгънати или пуснати. Когато забеляза, че на мистър Фидър са подгънати, мистър Тутс също си ги подгъна. Но тъй като маншетите на новодошлия гост бяха пуснати, мистър Тутс съответно пусна и своите. Що се отнася до закопчаването на жилетките — не само на най-долното копче, но и най-горното, — с прииждането на гостите различията ставаха толкова многобройни и усложнени, че мистър Тутс непрекъснато докосваше с пръсти тази част от тоалета си, сякаш свиреше на някакъв инструмент, като намираше необходимите непрестанни движения твърде смущаващи.

Когато всички млади джентълмени — стегнати с връзки, накъдрени, обути с лачени обувки, с новите си шапки в ръка — се събраха, като всеки един от тях при влизането бе представян, дойде мистър Бапс, учителят по танци, придружен от мисис Бапс, към която мисис Блимбър прояви извънредна любезност, както и снизходителност. Мистър Бапс бе много сериозен човек, с бавна и отмерена реч. Нямаше и пет минути след като бе застанал под лампата и той попита Тутс (който безмълвно сравняваше своите лачени обувки с неговите) какво би сторил той със суровините, пристигнали в пристанището му в замяна на златото. Мистър Тутс бе затруднен от въпроса, но предложи те да бъдат „сварени“. Мистър Бапс обаче като че ли не счете подобно разрешение за целесъобразно.

Пол се измъкна от своето кътче на дивана, заобиколено от възглавници, избрано от него за наблюдателен пост, и слезе долу в стаята за сервиране на чай, за да чака Флорънс — не я бе виждал почти цели две седмици, тъй като предната събота и неделя не бе излизал от дома на доктор Блимбър, за да не се простуди. Скоро тя пристигна със свежи цветя в ръка, толкова красива в скромната си бална рокля, че когато застана на колене пред него, за да обвие шията му и да го целуне (тъй като нямаше никой друг там освен неговата приятелка и една друга млада жена, отговаряща за сервирането на чая), Пол не можеше и да си представи да се откъсне от нея или отклони погледа си от блестящите й предани очи.

— Какво има, Флой? — попита Пол, почти сигурен, че е забелязал сълзи в очите й.

— Нищо, мили, нищо — отвърна Флорънс.

Пол нежно докосна бузата й с пръст — наистина имаше сълзи.

— Защо, Флой? — попита той.

— Когато се приберем заедно у дома, аз ще се грижа за теб, любими — каза Флорънс.

— Ще се грижиш за мен ли? — повтори Пол.

Пол не можеше да разбере какво общо има това със сълзите, защо двете млади жени гледат толкова сериозно, нито пък защо Флорънс извърна лицето си за миг, а после пак го погледна, цялата озарена от усмивка.

— Флой — заговори Пол, уловил къдрица от черната й коса. — Кажи ми, скъпа. Смяташ ли, че съм станал „не от този свят“?

Сестра му се засмя, погали го и рече:

— Не.

— Защото знам, че така говорят — обясни Пол — и искам да разбера какво значи това, Флой.

На вратата силно се почука два пъти, Флорънс побърза да отиде до масата и по този въпрос повече не разговаряха. Пол отново изпадна в недоумение, когато видя приятелката му да шепне на Флорънс, сякаш я успокоява, но появата на нови гости бързо го отвлече от тези мисли.

Пристигнаха сър Барнет Скетълс, лейди Скетълс и младият Скетълс. Младият Скетълс щеше да постъпи като ученик тук веднага след ваканцията и в стаята на мистър Фидър непрестанно се възхваляваше баща му, който беше в Камарата на общините, и за него мистър Фидър каза, че когато му дадели думата в Камарата (а това се очаквало от три-четири години), имало всички изгледи той здравата да насоли радикалите.

— Каква е тази стая например? — обърна се лейди Скетълс към приятелката на Пол, Милия.

— Кабинетът на доктор Блимбър, ма’ам — беше отговорът.

Лейди Скетълс я огледа с лорнета си и като кимна одобрително с глава, отбеляза пред сър Барнет Скетълс:

— Много добре.

Сър Барнет се съгласи, но във вида на младия Скетълс се четеше подозрителност и съмнение.

— А това малко същество тук — лейди Скетълс посочи Пол — не е ли един от…

— От младите джентълмени, ма’ам. Да, ма’ам — отвърна приятелката на Пол.

— И как се казвате, мое бедно дете? — осведоми се лейди Скетълс.

— Домби — отвърна Пол.

Сър Барнет Скетълс веднага се обади и каза, че е имал честта да срещне бащата на Пол на един тържествен прием и изрази надеждата, че той е добре със здравето си. А след това Пол го чу да шепне на лейди Скетълс: „Сити… много богат… извънредно почтен… докторът спомена този факт“, след което се обърна към Пол: „Ако обичате, предайте на баща си, че сър Барнет Скетълс е бил доволен да чуе, че той се намира в добро здраве и му праща най-сърдечни поздрави.“

— Да, сър — отвърна Пол.

— Юнак! — възкликна сър Барнет Скетълс. — Барнет — каза той на младия Скетълс, който си отмъщаваше на фруктовия кейк за предстоящото учение, — ти трябва да се запознаеш с този млад джентълмен, Барнет. Ти МОЖЕШ да се запознаеш с този млад джентълмен — рече сър Барнет Скетълс, като подчерта своето позволение.

— Какви очи! Каква коса! Какво прелестно личице! — тихо възкликна лейди Скетълс, като огледа Флорънс с лорнета си.

— Сестра ми — представи я Пол.

Сега задоволството на семейство Скетълс бе пълно. Тъй като лейди Скетълс бе изпитала от пръв поглед благоразположение към Пол, те всички се изкачиха заедно горе — сър Барнет Скетълс подкрепяше Флорънс, а младият Барнет вървеше отзад.

Когато стигнаха до гостната стая, младият Барнет не остана за дълго на заден план, тъй като мистър Блимбър веднага го изкара напред и го застави да танцува с Флорънс. На Пол му се стори, че младият Барнет не бе особено щастлив или поне на лицето му не бе изписано нищо друго освен начумереност и безучастие към това, което върши. Но Пол чу лейди Скетълс да казва на мисис Блимбър, като отмерваше такта с ветрилото си, че несъмнено скъпото й момче съвсем си е загубило ума по такъв ангел като мис Домби, така че навярно Скетълс младши тънеше в блаженство, без да изразява състоянието си.

Малкият Пол забеляза, че по странно стечение на обстоятелствата никой не бе заел мястото му сред възглавниците и че когато отново влезе в стаята, те всички му направиха път да се върне там, запомнили, че мястото е негово. Също така никой не се изпречваше пред него, като разбраха, че му е приятно да наблюдава как танцува Флорънс — напротив, всички се стараеха той да има пълната възможност свободно да я следи с очи. Те бяха също толкова любезни — дори непознатите, за кратко време станали твърде много на брой, — че от време на време идваха при него и го питаха как се чувствува, дали го боли главата и дали е уморен. Той им бе благодарен за любезността и вниманието и облегнат на възглавниците в ъгълчето на дивана — близо до него седяха мисис Блимбър и лейди Скетълс, а след всеки танц Флорънс също дотичваше и присядаше до него, — той продължи да наблюдава, наистина извънредно щастлив.

Флорънс би седяла цялата вечер до него и би предпочела изобщо да не танцува, но Пол настоя, като й каза, че това му доставяло голямо удоволствие. Той говореше самата истина, защото сърчицето му се преизпълваше с радост, а лицето му се озаряваше, когато виждаше каква прелестна, едва напъпила малка роза е тя в тази стая и какво възхищение предизвиква у присъствуващите.

От своето гнездо сред възглавниците Пол можеше да вижда и чува почти всичко, което ставаше наоколо, сякаш то се правеше за негово развлечение. Наред с многото други дребни неща той забеляза също, че мистър Бапс, учителят по танци, завърза разговор със сър Барнет Скетълс и много скоро го попита, така както би попитал и мистър Тутс, какво би сторил той със суровините, пристигнали в пристанището му в замяна срещу златото — това представляваше такава загадка за Пол, че той умираше от желание да научи какво би трябвало да стори с тях. Сър Барнет Скетълс имаше доста неща да каже по въпроса и той ги каза, но това, изглежда, не разреши проблема, тъй като мистър Бапс възрази: „Да, но ако Русия се намеси със своите мазнини“, при което сър Барнет едва не онемя и можа само да поклати глава и да каже: „Ами тогава навярно трябва да се обърнете към памука си.“

Когато мистър Бапс отиде да поободри мисис Бапс — напълно пренебрегната, тя си даваше вид, че проявява интерес към нотната тетрадка на джентълмена, свирещ на арфата, — сър Барнет Скетълс го проследи с такъв поглед, сякаш го намираше за крайно забележителен човек. Малко по-късно той изрази това свое впечатление относно мистър Бапс пред доктор Блимбър и попита дали би могъл да си позволи дързостта да се осведоми кой е той и работил ли е някога в министерството на търговията. Доктор Блимбър отговори: не, съвсем не, всъщност той бил преподавател по…

— Обзалагам се, по някакъв предмет, свързан със статистиката — забеляза сър Барнет Скетълс.

— О, не, сър Барнет — отвърна доктор Блимбър, като потриваше брадичката си. — Не, не точно това…

— Готов съм да се хвана на бас, че става дума за баланси от някакъв вид — добави сър Барнет Скетълс.

— О, да, действително има балансиране — съгласи се доктор Блимбър, — но от друг характер. Мистър Бапс е човек с големи достойнства, сър Барнет. Всъщност той е нашият учител по танци.

Пол с удивление забеляза, че това сведение напълно промени мнението на сър Барнет Скетълс относно мистър Бапс и че сър Барнет изпадна в състояние на истинска ярост и отправи гневни погледи към мистър Бапс в другия край на стаята. Той стигна дори дотам, че като разправи на лейди Скетълс за случилото се, прати мистър Бапс по дяволите и заяви, че това било най-великата и възмутителна наглост.

Пол забеляза и нещо друго. След като изпи няколко купички греяно вино, мистър Фидър се развесели. Общо взето, танците бяха много официални, а музиката — тържествена — напомняща малко църковна музика — и след изпитите купички мистър Фидър заяви на мистър Тутс, че възнамерявал да внесе известно оживление в танците. После мистър Фидър започна да танцува по такъв начин, сякаш бе решил да танцува не на шега, а освен това и неусетно да принуди музикантите да засвирят весели мелодии. По-нататък той прояви особена галантност към дамите и докато танцуваше с мис Блимбър, й зашепна — зашепна й! — макар и не толкова тихо, че Пол да не чуе, забележителната строфа:

Дори душата ми да е затънала в лъжи,

ТЕБ аз никога не ще измамя!

Пол го чу да повтаря същото на четири млади дами подред. Не без основание мистър Фидър изрази пред мистър Тутс опасенията си, че на другия ден здравата ще си изпати.

Мисис Блимбър бе малко обезпокоена от това, така да се каже, разпуснато поведение и особено от промяната в характера на музиката и с пълно право можеше да се очаква, че включването на някои вулгарни мелодии, изпълнявани по улиците, би могло да засегне лейди Скетълс. Но лейди Скетълс бе така любезна, че помоли мисис Блимбър да не се тревожи за подобно нещо и изслуша обяснението й — как понякога темпераментът на мистър Фидър го докарвал до крайни прояви — с най-голяма учтивост и благовъзпитаност, като добави, че мистър Фидър й правел впечатление на много симпатичен човек с оглед на положението му и че на нея особено много й харесвала скромната му прическа — косата му, както вече бе споменато, достигаше четвърт инч на дължина.

По време на една почивка след танците лейди Скетълс каза на Пол, че очевидно той много обича музиката. Пол отвърна, че наистина е така и че ако и тя самата я обичала, би трябвало да чуе как пее сестра му Флорънс. Лейди Скетълс веднага установи, че умира от желание да изпита това удоволствие. И макар че отначало Флорънс много се смути, когато я накараха да пее пред толкова много хора и най-настойчиво помоли да приемат отказа й, въпреки това, след като Пол я извика и й каза: „Пей, Флой! Моля те! Заради мен, скъпа моя!“, тя веднага отиде до пианото и започна. Когато всички се поотместиха, за да може Пол да вижда добре, и когато я зърна седнала сама, така млада, добра, красива и толкова мила с него и когато чу как в настъпилата тишина се издигна вълнуващият й глас, така чист и нежен — една златиста нишка между него и цялата му обич и щастие в живота, — той извърна лице, за да скрие сълзите си. Не, съвсем не заради това, както им обясни после, когато го заговориха, че песента била много печална и тъжна, а просто от умиление.

Те всички обикнаха Флорънс! Как би могло да бъде другояче! Пол предварително бе убеден, че трябва да я обикнат и непременно ще я обикнат. И като го гледаха, седнал в ъгълчето между възглавниците, спокойно скръстил ръце, небрежно подгънал единия си крак, малцина биха си представили какво чувство на тържество и възторг прелива в детската му душа, докато я наблюдава, или какво сладостно упоение го изпълва. До слуха му достигнаха щедрите похвали на всички момчета относно „сестрата на Домби“, всеки един от присъствуващите изразяваше възхищението си от сдържаната и скромна малка красавица, около него непрестанно се носеха забележки относно ума и дарбите й. И сякаш проникнало с полъха на лятната нощ, наоколо витаеше почти непонятно присъствие, отнасящо се до тях двамата с Флорънс, облъхващо ги със съчувствие, което странно успокояваше и трогваше Пол.

Той не разбираше защо. Всички наблюдения, чувства и мисли на детето през цялата вечер — присъствуващите и отсъствуващите лица, настоящето и миналото — се сливаха като цветовете на дъгата, като перата на пъстроцветни птици, озарени от лъчите на залязващото слънце, или като нюансите в смрачаващото се небе при залез. Множеството неща, които бе трябвало да обмисля напоследък, изплуваха пред него чрез музиката — те не се натрапваха на съзнанието му и малко вероятно бе отново да го обсебят, а само се мяркаха като спокойно разрешени и отхвърлени проблеми. Самотен прозорец, през който толкова отдавна бе надничал, гледаше към един океан, ширнал се отпред на цели мили разстояние. Върху водната му гръд фантазиите, обладаващи момчето едва до вчера, бяха се успокоили и притихнали като укротени вълни. Струваше му се, че отново дочува същия тайнствен шепот, озадачавал го някога на морския бряг, когато лежеше в количката си — той звучеше в песента на сестра му, в хора от гласове и в шума на стъпките и сякаш се отразяваше в мяркащите се наоколо лица и дори в тромавата нежност на мистър Тутс, непрестанно идващ да се здрависва с него. Струваше му се, че дочува този шепот във всеобщото благоразположение, чрез което той се насочваше към него. Дори репутацията му на дете „не от този свят“ като че ли бе свързана с този шепот необяснимо как. И така седеше малкият Пол, като размишляваше, слушаше, гледаше и мечтаеше. И беше много щастлив.

Но настъпи време за раздяла и тогава наистина всички се развълнуваха. Сър Барнет Скетълс доведе Скетълс младши да стисне ръката на Пол и го попита дали няма да забрави да предаде на милия си татко, че той, сър Барнет Скетълс, изпращайки му най-сърдечни поздрави, е изразил надеждата, че между двамата млади джентълмени ще възникне сърдечна дружба. Лейди Скетълс го целуна, приглади косата на челото му и го притисна в обятията си. И дори мисис Бапс — горката мисис Бапс! — Пол много се зарадва на това — се вдигна от мястото си до нотната тетрадка на джентълмена, свирещ на арфа, и се сбогува с него също така сърдечно, както и останалите.

— Довиждане, доктор Блимбър — каза Пол и му подаде ръка.

— Довиждане, малки приятелю — отвърна докторът.

— Много съм ви признателен, сър — рече Пол, невинно загледан нагоре във внушаващото страх лице. — Напомняйте им да се грижат за Диоген, моля ви.

Диоген беше кучето, което преди Пол никога в живота си не бе имало близък приятел. Докторът обеща, че в отсъствието на момчето на Диоген ще се оказва най-голямо внимание и след като Пол отново му благодари и се ръкува с него, той се сбогува с мисис Блимбър и Корнелия с такава прочувственост и сериозност, че от този миг нататък мисис Блимбър напълно забрави да спомене за Цицерон пред лейди Скетълс, макар че през цялата вечер бе имала такова намерение. Корнелия пое и двете ръце на Пол в своите и каза:

— Домби, Домби, вие през цялото време бяхте любимият ми ученик. Да ви благославя бог!

Това според Пол доказваше колко лесно можем да проявим несправедливост към един човек, тъй като мис Блимбър говореше искрено, макар че беше истинска мъчителка.

Сред младите джентълмени се разнесе вестта, че „Домби си тръгва! Малкият Домби си тръгва!“ и всички те, включително и цялото семейство Блимбър, се спуснаха по стълбите долу във вестибюла, следвайки Пол и Флорънс. Подобно обстоятелство, заяви мистър Фидър на глас, не се бе случвало през време на цялата му практика с никой млад джентълмен преди. Трудно беше да се каже дали това бе трезва преценка на фактите, или се дължеше на купичките. Слугите, начело с иконома, също изявиха желание да изпроводят малкия Домби. И дори късогледият младеж, като отнасяше книгите и куфарите му в каретата, която щеше да закара Пол и Флорънс до дома на мисис Пипчин, за да пренощуват там, видимо се разчувствува.

Дори въздействието на по-нежни чувства върху младите джентълмени — а те всички до един се бяха влюбили във Флорънс — не им попречи да се сбогуват много шумно с Пол — те размахваха шапките си подире му, блъскаха се надолу по стълбите, за да се ръкуват с него, и всеки поотделно крещеше: „Домби, не ме забравяй!“ и се поддаваха на много такива подобни изблици на чувства, несвойствени за тези млади честърфилдовци[7]. Пол прошепна на Флорънс, докато тя го загръщаше с наметката, преди да се отвори вратата, чува ли тя? Би ли могла да забрави такова нещо? Приятно ли й бе да го види? А очите му грееха от радост.

Той пак се извърна да хвърли прощален поглед и като зърна лицата, обърнати към него, с удивление забеляза колко сияещи и весели са те и колко много на брой, наблъскани като в претъпкан театър. Те заплуваха пред погледа му подобно отражения в замъглено огледало и в следващия миг той потъна в тъмната карета отпред и се притисна към Флорънс. Оттогава нататък, когато се сетеше за заведението на доктор Блимбър, то изплуваше в съзнанието му такова, каквото го бе видял за последен път — без реални очертания, а безплътно, с множество очи.

Това обаче не бе последното впечатление от заведението на доктор Блимбър. Възникна и друго. Мистър Тутс неочаквано отвори един от прозорците на каретата и като надникна, запита, кискайки се знаменито: „Тук ли е Домби?“ и веднага затвори, без да дочака отговор. Но мистър Тутс не приключи с това. Преди кочияшът да потегли, той също така внезапно отвори другия прозорец и като надникна и се закиска по съвсем същия начин, попита със съвсем същия глас: „Тук ли е Домби?“ и изчезна точно като преди.

Как се смя Флорънс! Пол често си спомняше за този случай и винаги и той се смееше.

Но много скоро — на другия ден и след това — последваха неща, които Пол съвсем смътно разбираше. Например защо стояха у мисис Пипчин дни и нощи наред, вместо да се приберат у дома. Защо той лежеше, а Флорънс седеше до кревата му. Дали в стаята бе влизал баща му, или това бе само една издължена сянка върху стената. Дали наистина бе чул докторът да казва за някого, че ако са го отвели преди празника, очакван от него с такива огромни надежди, несъответствуващи на физическото му състояние, той навярно би се стопил от мъка.

Дори не можеше да си спомни дали често бе повтарял на Флорънс: „О, Флой, заведи ме у дома и не ме оставяй!“, но мислеше, че й бе повтарял това. Понякога му се струваше, че чува собствения си глас да казва: „Заведи ме у дома, Флой, заведи ме у дома!“

Но когато се прибра у дома и бе отнесен нагоре по позната стълба, той си припомни, че часове наред каретата бе тракала, той бе лежал на седалката, а до него пак бе седяла Флорънс, а насреща му — старата мисис Пипчин. Спомняше си и как го бяха положили в неговото легло — леля му, мис Токс и Сузан. Но се случи и нещо друго, и то неотдавна, което все още будеше у него недоумение.

— Моля ви, искам да говоря с Флорънс — каза той. — Насаме с Флорънс, само за миг!

Тя се наведе над него, а останалите се оттеглиха.

— Флой, миличка, не беше ли татко във вестибюла, когато ме свалиха от каретата.

— Да, скъпи.

— Не заплака ли той и не се ли прибра в стаята си, Флой, когато ме видя да пристигам?

Флорънс поклати глава и притисна устни до бузата му.

— Радвам се, че не е плакал — отвърна малкият Пол. На мен ми се стори, че се разплака. Не им казвай, че съм те питал.

Бележки

[1] Победа на римските легиони над едно племе брити — икените, които били покорени от Рим през I век от н.е.

[2] … от verbum personale до simillima cygno… — от личния глагол до „като лебед“ (лат.) — финалните думи на известния афоризъм на Ювенал: „Rara avis in terris nigroque simillima cygno.“ — Най-рядката птица на земята като черния лебед.

[3] Уокър — мис Блимбър се позовава на авторитета на известния филолог и лексикограф Джон Уокър (1732–1807).

[4] Принца-регент — Джордж, уелският принц, който станал регент през 1811 година поради лудостта на баща му, а през 1820 година бил провъзгласен за крал (Джордж IV).

[5] Пекам — предградие на Лондон.

[6] Да се измерва времето с горяща свещ, било предложено от краля на англосаксонците Алфред Велики (IX век пр. н. е.).

[7] Тези млади честърфилдовци — в своята книга „Писма до сина“ (1774) английският дипломат граф Ф. Честърфилд учи своя син на правилата на светския живот. Тя била настолна книга на младежите от средата на английската едра буржоазия.