Чарлз Дикенс
Домби и син (28) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XXVII
Сенките се сгъстяват

Управителят мистър Каркър се събуди рано заедно с птиците и излезе да се поразходи в лятното утро. Мислите му — а по време на разходката, сбърчил вежди, той непрестанно мислеше — едва ли се издигаха толкова високо или пък летяха в такава посока както птиците. Те по-скоро се въртяха около гнездата си на земята и се ровеха сред прахоляка и червейчетата. Но нито една птичка, изливаща своята песен в небосвода, не бе така скрита за човешкия взор, както мислите на мистър Каркър. Той до такава степен владееше изражението на лицето си, че малцина биха могли да кажат нещо по-точно за лика му, освен че е усмихнат или пък замислен. Сега управителят размишляваше, и то напрегнато. Колкото по-високо се издигаха птиците, толкова по-дълбоко потъваше в мислите си той. Колкото по-звънко и силно извиваха птиците своята мелодия, в толкова по-тежко и вглъбено мълчание изпадаше той. Когато най-сетне надолу се стрелна една птица, изливаща своята песен подобно неспирен ручей, и кацна сред зелените нивя край него, по които от утринния полъх пробягваха вълни също като в река, той мигновено излезе от състоянието си на унесеност и се огледа с внезапна усмивка, толкова учтива и приятна, сякаш имаше предназначението да предразположи множество хора наоколо. Стреснат по този начин, той не изпадна пак в същата унесеност, а проясни лицето си също като човек, опасяващ се, че ликът му би бил издайнически, ако е смръщен, а после продължи да се усмихва сякаш за тренировка.

Навярно загрижен за първото впечатление, тази сутрин мистър Каркър се бе облякъл извънредно грижливо и изискано. Макар че винаги бе някак си твърде официално облечен, по подражание на високопоставеното лице, на което служеше, той никога не стигаше до строгата тържественост в облеклото на мистър Домби — от една страна, вероятно защото съзнаваше, че е неуместна, а от друга, защото по този начин намираше друг способ да изрази своето усещане за голямото различие и разстояние помежду им. В това отношение някои хора правеха подчертана съпоставка, и то не така ласкателна, между него и леденостудения му покровител, но светът е склонен погрешно да тълкува нещата и мистър Каркър не носеше никаква отговорност за хорските слабости.

Спретнат и издокаран, с бледо лице, което на слънцето като че изглеждаше още по-безцветно, с грациозна стъпка, подсилваща мекотата на тревната площ, управителят мистър Каркър се разхождаше сред ливади, зелени алеи, провираше се из пътеките между дърветата, докато стане време да се връща за закуска. Той избра по-пряк път, тръгна по него и оголвайки зъби, каза на глас:

— А сега да видим втората мисис Домби!

Разхождал се бе извън града и на връщане се отправи по един много приятен път, тънещ в дълбоката сянка на кичести дървета, където тук-таме се срещаха пейки за тези, които желаеха да си отпочинат. Общо взето, това място рядко се посещаваше от хора, а в тихата утрин изглеждаше напълно безлюдно и уединено, тъй че освен мистър Каркър — така поне мислеше той — там нямаше жива душа. Проявявайки приумиците на незает човек, който има на разположение двадесет минути, за да стигне до дадено място, където би могъл да отиде и за десет, мистър Каркър се провираше между стволовете на дърветата, като кръжеше ту около едно, ту около друго дърво и плетеше паяжина от стъпки върху росната трева.

Той разбра, че е сбъркал обаче, като е предполагал, че е сам в гората, защото тъкмо когато заобикаляше едно голямо дърво, чиято твърда кора бе грапава и чвореста като кожата на носорог или някакво друго сродно чудовище от допотопните времена, мистър Каркър неочаквано забеляза фигура, седнала съвсем близо на пейката — тази пейка само след миг би могла да бъде оградена от паяжината на неговите стъпки.

Седналата фигура бе една дама, елегантно облечена и много красива — тя бе втренчила гордите си тъмни очи в земята и у нея бушуваше някаква страст или се водеше вътрешна борба, защото, докато седеше, свела поглед надолу, тя хапеше крайчеца на долната си устна, гръдта й се повдигаше, ноздрите й се издуваха, главата й потрепваше, сълзи на негодувание се стичаха по бузите й, а кракът й така силно тъпчеше мъха, сякаш искаше напълно да го унищожи. И едва ли не в същия миг, в който забеляза всичко това, той видя как същата тази дама се изправи с презрителен вид, изразяващ отегчение и умора, и си тръгна, като лицето и фигурата й излъчваха единствено небрежна красота и надменно пренебрежение.

Съсухрена и много грозна старица, облечена не толкова като циганка, а като представителка на онова разнородно племе скитници, които бродят из страната, като просят, крадат, калайдисват съдове, плетат кошници, вършейки всичко поред или едновременно, също бе наблюдавала дамата, защото, когато дамата стана, тя изведнъж се изправи пред нея, сякаш изникна от земята, и й препречи пътя.

— Дай да ти гледам, хубавице! — каза старицата и челюстта й така играеше, сякаш черепът й се опитваше да се измъкне изпод жълтата кожа.

— И сама мога да си гледам — последва отговорът.

— Да, да, хубавице, но не си предсказваш вярно съдбата. Не си я предсказа вярно, докато седеше тук. Виждам те цялата! Дай ми една сребърна монета, хубавице, и ще ти кажа всичко. Богатство е изписано върху лицето ти, хубавице.

— Знам — отвърна дамата и отмина с горда стъпка и мрачна усмивка. — Знаех това от преди.

— Какво! Нищо ли няма да ми дадеш? — извика старицата. — Нищо ли няма да ми дадеш, за да ти предскажа съдбата, хубавице? Колко ще ми дадеш тогава, за да не ти я предсказвам? Дай ми нещо или ще изкрещя истината след тебе! — яростно изкряка старицата.

Мистър Каркър, покрай когото дамата щеше да мине съвсем близо, за да излезе на пътечката, се показа иззад дървото, пристъпи напред да я поздрави, като си свали шапката, когато тя се изравни с него, а после заповяда на старицата да млъкне. Дамата отвърна с поклон на вмешателството и отмина.

— Ти тогава ми дай нещо или ще изкрещя истината след нея! — изписка старицата, вдигна ръце и се втурна към протегнатата му ръка. — Или почакай — добави тя, като внезапно сниши глас, внимателно се вгледа в него и сякаш за момент забрави причината за своя гняв, — дай ми нещо или ще изкрещя истината след ТЕБ!

— След МЕН ли, старице? — запита управителят и пъхна ръка в джоба си.

— Да — заяви старицата, без да отмества втренчения си поглед, и протегна изсъхналата си ръка. — АЗ знам всичко.

— Какво знаеш? — запита Каркър и й подхвърли един шилинг. — Знаеш ли коя е красивата дама?

Мляскайки като моряшката жена от стари времена с кестени в полата, и мръщейки се като вещицата, която напразно я молела да й даде няколко[1], старицата грабна шилинга и тръгна назад като рак или като множество раци — двете й ръце, с последователно свиващи се и разперващи се пръсти, можеха да се приемат за два представителя на тази порода, а играещото й лице — за още пет-шест, — приседна върху възлестия корен на едно старо дърво, измъкна къса черна лула от дъното на бонето си, запали я с кибритена клечка и мълчаливо запуши, като гледаше втренчено събеседника си.

Мистър Каркър се изсмя и се завъртя на токовете си.

— Добре тогава! — заговори старицата. — Едното дете е умряло, а другото е живо; едната жена е умряла, а другата се задава. Върви да се запознаеш с нея.

Управителят неволно поспря и се обърна назад. Старицата, все още с лула в уста, мляскаше и мърмореше, докато пушеше, сякаш водеше разговор с невидим зъл дух, а после посочи напред, накъдето се бе отправил Каркър, и се изсмя.

— Какво каза, умопобъркана старице? — попита той.

Жената мляскаше, мърмореше, изпускаше дим, като продължаваше да сочи пред него, но не промълви ни дума повече. Мистър Каркър изръмжа нещо не много любезно на сбогуване и продължи пътя си. Когато обаче стигна до завоя, погледна през рамо към корена на старото дърво и отново видя как пръстът сочи пред него и му се стори, че чу крясъка на жената:

— Върви да се запознаеш с нея!

В хотела видя, че приготовленията около изисканото угощение бяха приключили и мистър Домби, майорът и закуската очакваха дамите. Несъмнено за развоя на такива обстоятелства индивидуалните качества са от голямо значение, но в случая апетитът бе удържал победа над нежните чувства; мистър Домби бе много хладен и сдържан, а майорът се пържеше в собственото си масло от силно раздразнение и възбуда. Най-сетне вратата рязко се отвори широко от туземеца и след няколко мига на нехайно бавене из коридора се появи една много цветуща, но не много млада дама:

— Скъпи мистър Домби — заговори дамата, — страхувам се, че закъсняхме, но Едит излезе да търси интересен пейзаж за рисуване и ме накара да я почакам. О, вие, най-коварният сред всички майори — подаде му тя малкото си пръстче, — здравейте!

— Мисис Скютън — обади се мистър Домби, — разрешете ми да окажа чест на моя приятел Каркър — мистър Домби несъзнателно подчерта думата „приятел“, сякаш искаше да каже „защо пък не, позволявам му да се ползува с това отличие“ — като ви го представя. Споменавал съм пред вас за мистър Каркър.

— Уверявам ви, че ми е много приятно — любезно заяви мисис Скютън.

Разбира се, на Каркър също му било много приятно. А нямаше ли да му бъде още по-приятно заради самия мистър Домби, ако мисис Скютън се бе оказала (както предположи в първия миг) същата тази Едит, за която бяха вдигнали наздравица предната вечер?

— Ах, къде, за бога, е Едит? — възкликна мисис Скютън и се огледа. — Стои още на прага и дава нареждания на Уидърс в какви рамки да сложи рисунките! Скъпи мистър Домби, ще бъдете ли така любезен…

Мистър Домби вече бе отишъл да я търси. В следващия миг той се завърна, като държеше под ръка същата елегантно облечена и извънредно красива дама, която Каркър бе срещнал сред дърветата.

— Каркър… — заговори мистър Домби. Беше толкова явно обаче, че двамата се познават, че от изумление мистър Домби замлъкна.

— Благодарна съм на джентълмена — каза Едит, като се поклони величествено, — че току-що ме избави от една неприятна, натрапчива просякиня.

— А аз съм благодарен на съдбата — отговори мистър Каркър с нисък поклон, — че ми предостави възможността да направя дребна услуга на една личност, на която с радост бих станал покорен слуга.

Когато погледът й за миг спря на него, а после се сведе надолу, той долови в блестящите й, изпитателни очи подозрението, че не се е явил в момента на своето вмешателство, а тайно я е наблюдавал по-отрано. Освен това долови, че тя на свой ред разбра по погледа му, че опасението й е напълно основателно.

— Наистина! — възкликна мисис Скютън, която се бе възползувала от случая, за да огледа мистър Каркър с лорнета си и да се увери (както високо изфъфли на майора), че в него имало сърце. — Наистина! Това е най-чудесното съвпадение, за което някога съм чувала! Само като си помисли човек! Скъпа моя Едит, толкова очевидно е, че тук има пръст съдбата, че човек едва ли не е склонен да скръсти ръце на гърдите си и да каже, също като грешните турци, че няма никой друг там освен… как го казваха и кой беше оня, другият и неговият пророк?[2]

Едит не благоволи да уточни този удивителен цитат от корана, но мистър Домби счете за необходимо да отбележи с учтивост някои неща.

— Огромно удоволствие ми доставя фактът — заговори мистър Домби с помпозна галантност, — че един джентълмен, така тясно свързан с мен като Каркър, е имал честта и щастието да окаже и най-малката помощ на мисис Грейнджър — тук мистър Домби й се поклони. — Но на мен ми е малко мъчно и изпитвам истинска завист спрямо Каркър — той неволно подчерта последните думи, сякаш съзнаваше, че те представляват твърде необичайно изявление, — изпитвам завист спрямо Каркър, че тази чест и щастие не са се паднали на самия мен.

Мистър Домби отново се поклони, но Едит бе все така невъзмутима и само устните й презрително се свиха.

— За бога, сър — възкликна майорът, който при появата на лакея, дошъл да ги покани на закуска, внезапно заговори оживено, — за мен е невероятно, че никой не би могъл да има честта и щастието да стреля право в главата на тези просяци, без да бъде подведен под отговорност. Ръката ми е на разположение на мисис Грейнджър, ако тя окаже чест на Дж. Б. да я приеме. Най-голямата услуга, която можете да направите на Джо в този момент, ма’ам, е да му разрешите да ви отведе до масата.

След тези думи майорът предложи ръката си на Едит. Отпред крачеше мистър Домби с мисис Скютън. Мистър Каркър вървеше отзад, усмихнато загледан в цялата групичка.

— Извънредно се радвам, мистър Каркър — заяви на масата възрастната дама, след като отново добросъвестно огледа управителя с лорнета си, — че вашата визита така благоприятно съвпада с нашата разходка. Това ще бъде най-приятното пътуване.

— Всяко пътуване би било приятно в подобна компания — увери я Каркър, — но смятам, че то и само по себе си би представлявало голям интерес.

— О! — възкликна мисис Скютън, но възторженият й възглас прозвуча вяло. — Замъкът е възхитителен!… Той напомня за Средновековието… и неща от този род… които са наистина прелестни. Нали вие обожавате Средновековието, мистър Каркър?

— Извънредно много наистина — потвърди Каркър.

— Такова възхитително време! — възкликна Клеопатра. — Изпълнено с вяра! Наситено с огън и страст! Така живописно! Така чуждо на прозата! Ах, боже мой! Само ако бяха оставили за нашия ужасен век малко повече поезия!

През цялото време, докато говореше, мисис Скютън зорко се взираше в мистър Домби, който от своя страна гледаше Едит, а тя пък слушаше, без изобщо да вдига очи.

— Ние сме ужасно реални, мистър Каркър — заяви мисис Скютън, — не е ли така?

Едва ли можеше да се намери човек, който да има по-малко основания да се оплаква от своята реалност както Клеопатра, у която имаше толкова много изкуствени неща, че от тях би могло да се създаде отделен, реално съществуващ индивид. Въпреки това обаче мистър Каркър изрази съжалението си относно нашата прекалена реалност и се съгласи, че в това отношение ние наистина сме извънредно онеправдани.

— Картините в замъка са направо божествени! — каза Клеопатра. — Надявам се, че вие обожавате картините?

— Уверявам ви, мисис Скютън — с тържествен тон започна мистър Домби да хвали своя управител, — че по отношение на картините Каркър има много изискан вкус и вродена способност да ги оценява правилно. Самият той е доста талантлив художник. Не се съмнявам, че ще бъде възхитен от вкуса и уменията на мисис Грейнджър.

— По дяволите, сър! — възкликна майор Багсток. — По мое мнение вие сте великолепният Каркър и всичко можете да вършите.

— О! — скромно се усмихна Каркър. — Вие твърде много очаквате от мен, майор Багсток. Много малко неща мога да върша. Мистър Домби така великодушно оценява моите непретенциозни умения, които човек като мен едва ли не е задължен да придобие, докато той самият, в своята съвсем различна област, се издига толкова високо над тях, че…

Мистър Каркър сви рамене и като счете, че по-нататъшните хвалби са излишни, не промълви ни дума повече.

През цялото това време Едит седеше с наведени очи и само от време на време поглеждаше към майка си, когато пламенният дух на въпросната дама се изливаше в слова. Когато обаче Каркър спря да говори, за миг тя погледна към мистър Домби. И в този миг върху лицето й се прокрадва презрително недоумение, което не остана скрито за един наблюдател, седящ усмихнат на масата.

Мистър Домби улови погледа й точно когато тъмните ресници се спускаха и се възползува от случая, за да привлече отново очите й.

— За съжаление вие многократно сте ходили в Уорик, нали? — запита мистър Домби.

— Няколко пъти.

— Страхувам се, че разходката ще ви бъде скучна.

— О, не! Съвсем не!

— Ах! Ти си същата като братовчед си Финикс, скъпа моя Едит — обади се мисис Скютън. — След като видя веднъж замъка Уорик, после го посети още петдесет пъти. Въпреки това, ако се случи утре да дойде в Лемингтън — така бих искала да дойде, скъпият ми ангел, — още на другия ден ще направи петдесет и второто си посещение.

— Не ни липсва въодушевление на всички нас, нали така, мама̀? — със студена усмивка попита Едит.

— До такава степен, скъпа моя, че това навярно смущава душевното ни равновесие — отвърна майка й, — но не се оплакваме. Собствените ни чувства са нашата награда. Ако наистина, както казва братовчед ти Финикс, сабята протрива… как се наричаше онова…

— Може би ножницата — подсказа Едит.

— Точно така… ако я протрива твърде бързо, то е само защото сабята е извънредно блестяща и ослепителна, нали разбираш, любима моя.

Мисис Скютън издаде лека въздишка, сякаш предназначена да замъгли повърхността на кинжала, който имаше за ножница нейната чувствителна гръд, и като наклони глава на една страна с маниера на Клеопатра, тя унесено и нежно се загледа в любимото си дете.

Когато мистър Домби я заговори, Едит извърна глава към него и не я обърна встрани, дори когато после разговаряше с майка си, сякаш показваше, че го удостоява с вниманието си, в случай че той има още какво да каже. В тази проява на елементарна учтивост се криеше едва ли не известно предизвикателство, сякаш учтивостта бе наложена насила или пък произтичаше от някаква търговска сделка, в която Едит с неохота участвуваше. Всичко това отново не остана скрито за същия този наблюдател, седящ усмихнат на масата. Той си спомни как я бе зърнал за пръв път, когато тя смяташе, че е сама в гората.

Тъй като мистър Домби нямаше какво друго да каже, той предложи да се отправят на път — закуската бе приключила, а майорът се беше натъпкал като прасе. По нареждане на мистър Домби каляската вече ги очакваше и двете дами, последвани от майора и Домби, се настаниха вътре. Туземецът и изпитият паж се качиха на капрата, мистър Таулинсън остана в хотела, а мистър Каркър, възседнал коня си, ги последва отзад.

Мистър Каркър се движеше в лек галоп зад каретата на разстояние около сто ярда и по време на цялото пътуване я наблюдаваше по такъв начин, сякаш бе котка, а четиримата пътници — мишки. Накъдето и да гледаше от едната или другата страна на пътя — към пейзажа в далечината с вълнообразните възвишения, вятърни мелници, житни нивя, ливади, бобови насаждения, полски цветя, ферми, купи сено и кулички, издигащи се над гората, или пък нагоре към обляното в слънце небе, където прехвърчаха пеперуди над главата му и птици изливаха своята песен, или надолу, където сенките на дърветата се преплитаха и разстилаха по пътя своя потрепващ килим, или пък право пред себе си, където надвисналите клони образуваха проходи и арки, слабо осветени от смекчената светлина, процеждаща се измежду листата — с крайчеца на окото си Каркър непрестанно следеше гордо вдигнатата глава на мистър Домби, седнал с лице към него, както и перото в бонето, потрепващо помежду им нехайно и презрително — така презрително, както неотдавна се бяха свели надменните очи при вида на този, който сега седеше отсреща им. Веднъж, само веднъж зоркият му поглед се откъсна от наблюдаваните обекти. Това стана, когато прескочи една ниска ограда и в галоп пресече полето, в резултат на което изпревари каретата, движеща се по пътя, и застана в готовност да подаде ръка на дамите, да слязат от каляската в края на пътуването си. Тогава, единствено тогава той за миг срещна погледа й, за първи път изразяващ изненада, но когато при слизането й я докосна с меката си, бяла длан, тя както преди напълно извърна поглед от него.

Мисис Скютън си бе наумила лично да поеме грижата за мистър Каркър и да му покаже красотите на замъка. Тя бе решила да хване под ръка и двамата едновременно — Каркър и майора. За това непоправимо създание, майор Багсток, най-дивия варварин по отношение на поезията, би било полезно да се движи в такава компания. Подобно случайно разпределение даде възможност на мистър Домби да придружава Едит и той изпълни задачата си, като крачеше гордо пред тях из залите с джентълменска официалност.

— Какви прекрасни времена са били, мистър Каркър — каза Клеопатра, — с чудните им крепости и милите им стари тъмници, с очарователните им места за изтезания и романтичното им чувство за мъст, с живописните им атаки, обсади и всичко останало, което прави живота наистина прелестен! Как ужасно сме се изродили!

— Да, трагично сме изостанали — съгласи се мистър Каркър.

Странността на техния разговор се заключаваше в това, че както мисис Скютън, въпреки своята екзалтация, така и мистър Каркър, въпреки своята учтивост, внимателно наблюдаваха мистър Домби и Едит. Поради тази причина, независимо от цялото им умение да водят разговор, те приказваха малко несвързано и объркано.

— Ние безспорно сме загубили всякаква вяра — заяви мисис Скютън и наостри изсъхналите си уши, тъй като мистър Домби казваше нещо на Едит. — И не сме загубили вярата в милите, стари барони, които бяха най-чудесните създания… и в милите, стари свещеници, които бяха най-войнствените хора… и дори… и дори във века на несравнимата кралица Бес — ето я там на стената, — който бе наистина златен век. Милото създание! Тя е била цялата сърце! А очарователният й баща! Надявам се, че обожавате Хари Осми!

— Много му се възхищавам — каза Каркър.

— Толкова прям е бил! — възкликна мисис Скютън. — Не е ли така? Такъв грамаден на ръст! Истински англичанин! Как добре изглежда на картините с милите си, мънички, любопитни очички и добродушната си брадичка!

— Ах, ма’ам! — възкликна Каркър и се спря. — Ако говорим за картини, вижте тази композиция! В коя световна галерия би могла да се намери равна на нея?

При тези думи усмихнатият джентълмен посочи към отворената врата, откъдето се виждаха мистър Домби и Едит, застанали сами в средата на съседната зала.

Те не си разменяха ни дума, ни поглед. Застанали един до друг, хванати под ръка, видът им бе такъв, че цели морета да се простираха помежду им, те не биха могли да бъдат по-отдалечени. Разграничаваха се дори по своята гордост — разликата не би била така голяма даже ако единият бе най-високомерният, а другият — най-скромният човек на света. Той — важен, наперен, официален, строг. Тя — необикновено пленителна и изящна, но напълно равнодушна както към себе си, така и към него и всичко наоколо, с изписано върху надменното си чело и устни презрение към собствената си прелест като към ненавистно клеймо или биеща на очи униформа. Толкова несходни и противоположни бяха те, толкова насилствено свързани от верига, изкована от неблагоприятния случай и злата съдба, че изглеждаше, сякаш картините по стените наоколо бяха потресени от неестествения съюз и всяка поотделно се взираше в тях. Сурови рицари и воини ги гледаха намръщено. Черковен служител с вдигната ръка заклеймяваше светотатството на тази двойка, готова да се изправи пред божия олтар. Тихите води от пейзажите, отразяващи слънцето в своите дълбини, предлагаха удавянето като изход, в случай че няма друг начин за спасение. Развалините крещяха: „Погледнете и вижте какво представляваме ние, влезли в брачен съюз с нежеланото време!“ Противоположни по природа животни се измъчваха взаимно, за да им дадат назидателен пример. Амури и купидони се втурваха уплашено да бягат, а в цялата история на страданието, увековечено в живописта, мъченичеството никъде не е било толкова голямо.

Въпреки това мисис Скютън бе така очарована от гледката, която мистър Каркър й бе посочил, че не се сдържа и възкликна полугласно колко мила била тази гледка и колко душа имало в нея. Едит долови думите й, обърна се и цяла се изчерви от негодувание.

— Скъпата ми Едит разбра, че й се възхищавам — каза Клеопатра, като с известна плахост я потупа по гърба с чадърчето си. — Милото ми момиче!

Отново мистър Каркър съзря вътрешната борба, на която така неочаквано бе станал свидетел в гората. Отново видя как високомерната апатичност и равнодушие надделяха и затулиха тази вътрешна борба подобно облак.

Тя не вдигна очи към него, но с незабележим, властен поглед сякаш нареди на майка си да се приближи. Мисис Скютън разбра наложителността да откликне на призива и като пристъпи бързо с двамата си кавалери, повече не се откъсна от дъщеря си.

Мистър Каркър, след като нямаше вече какво да му отвлича вниманието, започна да обсъжда картините, да подбира най-добрите и да ги посочва на мистър Домби, като не пропускаше както винаги мимоходом да подчертае величието на мистър Домби и да му засвидетелствува почит, като му наглася лорнета, намира му необходимите указания в каталога, държи му бастуна и други подобни неща. Всъщност тези услуги се дължаха не толкова на инициативата на мистър Каркър, колкото на самия мистър Домби, който съумяваше да изтъкне своята власт, като казваше с леко заповеднически и непринуден — за него — глас: „Е, Каркър, бъдете така добър да ми помогнете, моля ви!“ и усмихнатият джентълмен извършваше всичко с неизменно удоволствие.

Те разгледаха картините, зидовете, наблюдателната кула и всичко останало. Към тях не се бе присъединило ново лице и тъй като майорът мина на заден план поради сънливостта си в процеса на храносмилането, мистър Каркър се изяви със своята общителност и любезност. Отначало почти през цялото време той се обръщаше към мисис Скютън, но тъй като въпросната чувствителна дама само след петнадесет минути от разглеждането изпадна в такъв възторг от произведенията на изкуството, че бе в състояние единствено да се прозява (те действували толкова вдъхновяващо, обясни тя причината за своеобразната си проява на възхищение), така че Каркър насочи вниманието си към мистър Домби. Мистър Домби говореше малко и само от време на време казваше: „Съвсем вярно, Каркър“ или: „Наистина, Каркър“, но той мълчаливо насърчаваше Каркър да продължава и изпитваше голямо вътрешно задоволство от държането му, тъй като считаше, че някой трябва да поддържа разговора, и намираше, че забележките на Каркър отразяват идеите на самия мистър Домби, поради което навярно могат да бъдат увлекателни за мисис Грейнджър. Мистър Каркър, с присъщия си изключителен такт, нито веднъж не си позволи дързостта да се обърне директно към младата дама. Тя обаче сякаш го слушаше внимателно, макар и да не поглеждаше към него. А един-два пъти, когато той ясно подчерта своята особена смиреност, върху лицето й се прокрадна сумрачната усмивка не като лъч светлина, а като непрогледна черна сянка.

Когато най-накрая замъкът Уорик бе напълно изчерпан, както до голяма степен и самият майор — да не говорим за мисис Скютън, чиито своеобразни прояви на възторг се учестиха извънредно много, — каретата бе предоставена отново на услугите им и те потеглиха да видят някои забележителни гледки в околността. Мистър Домби с официален тон заяви, че една скица на някоя от гледките, направена от красивата ръка на мисис Грейнджър, колкото и небрежно нахвърляна да е тя, би била за него спомен от приятно прекарания ден, макар че той не се нуждаел от веществено отражение на спомена, който и без това несъмнено щял да съхрани завинаги (при тези думи мистър Домби отново се поклони). Мършавият Уидърс, стиснал под мишница скицника на Едит, получи незабавно нареждане от мисис Скютън да подаде скицника. И така, каретата спря, за да може Едит да направи рисунката, която мистър Домби щеше да скъта сред своите съкровища.

— Страхувам се, че твърде много ви безпокоя — каза мистър Домби.

— Ни най-малко. От какъв ъгъл искате да бъде направена скицата? — запита тя, като се обърна към него със същата самоналожена учтивост, както и преди.

Мистър Домби — при поредния поклон колосаната му връзка изскърца — помоли художничката сама да реши това.

— Предпочитам вие да посочите — заяви Едит.

— Да кажем тогава — отговори мистър Домби, — нека бъде оттук. Мястото изглежда подходящо за целта или пък… какво мислите ВИЕ, Каркър?

Недалеко, на преден план, се открояваше горичка, не много различна от тази, в която мистър Каркър сутринта бе плел своята паяжина от стъпки. В настоящата горичка под едно дърво имаше пейка, поразително напомняща на вид мястото, където управителят бе прекъснал плетенето на паяжината си.

— Мога ли да се осмеля да обърна внимание на мисис Грейпджър — рече Каркър, — че оттук се разкрива една интересна, едва ли не забележителна гледка?

Тя погледна натам, накъдето сочеше той с камшика си, и мигновено извърна очи към лицето му. От момента на запознаването им досега това бе вторият поглед, който си разменяха — той твърде много приличаше на първия, но бе по-красноречив.

— Харесва ли ви тази гледка? — обърна се Едит към мистър Домби.

— Мога само да бъда възхитен — отвърна й мистър Домби.

И така, каретата се приближи до мястото, от което мистър Домби щеше да бъде възхитен. А Едит, без да се помръдва от седалката, разтвори скицника със свойствената си надменна безучастност и започна да рисува.

— Всичките ми моливи са изтъпени — каза тя, като спря и ги повъртя в ръце.

— Моля да ми разрешите да помогна — обади се мистър Домби. — Впрочем Каркър по-добре ще се справи, тъй като разбира от тези работи. Каркър, бъдете така добър да се погрижите за моливите на мисис Грейнджър.

Мистър Каркър се приближи до вратата на каретата от страната на мисис Грейнджър и като пусна юздата върху шията на коня си, пое с усмивка и поклон моливите от ръката й и без да слиза от седлото си, спокойно започна да ги остри. След като свърши, той поиска разрешение да ги държи и да й подава поотделно необходимия молив. По този начин мистър Каркър, изричайки много похвали относно изключителната дарба на мисис Грейнджър, особено при изобразяването на дърветата, не се откъсна от нея и през цялото време следи рисунката й. Междувременно мистър Домби стоеше в каретата прав като свещ, напомнящ достолепно привидение, и също наблюдаваше всичко, а Клеопатра и майорът си гукаха помежду си като два престарели гълъба.

— Доволен ли сте от рисунката, или трябва да й придам по-завършен вид? — запита Едит, като показа скицата на мистър Домби.

Мистър Домби заяви, че нямало нужда нито от един щрих повече — рисунката била самото съвършенство.

— Тя е направо изключителна — възкликна Каркър и показа целите си розови венци в потвърждение на хвалбата си. — Изобщо не съм очаквал подобна красота и прелест.

Тези думи биха могли да се отнасят както до творбата, така и до твореца. Мистър Каркър обаче бе напълно открит — не само устата му, но и цялата му душа. Той продължи да се държи по същия начин, докато прибираха скицата, направена за мистър Домби, както и принадлежностите за рисуване. Тогава той подаде моливите (сдържано му поблагодариха за оказаната помощ, но не го удостоиха с поглед), дръпна юздата, отиде отзад и отново последва каретата.

Докато яздеше, той навярно си мислеше, че дори тази банална скица бе направена и предадена на собственика й, сякаш бе предварително спазарена и съответно закупена. Навярно си мислеше, че макар и Едит да се бе отзовала с най-голяма готовност на молбата на мистър Домби, върху надменното й лице, надвесено над рисунката или пък насочено към изобразявания пейзаж в далечината, се четеше ранената гордост на жена, въвлечена в гнусна и недостойна сделка. Той навярно си мислеше за неща от този род, но безспорно усмивката не слизаше от устата му и докато привидно се оглеждаше безгрижно наоколо, изпитващ наслада от свежия въздух и ездата, непрестанно все така зорко следеше каретата с крайчеца на окото си.

Еднодневната екскурзия приключи с разходка сред спохожданите от духове руини на Кенилуърт и посещение на няколко други живописни места — повечето от тях, както напомни мисис Скютън на мистър Домби, Едит била вече рисувала, както той самият забелязал при разглеждането на пейзажите й. Мисис Скютън и Едит бяха откарани до квартирата им. Клеопатра любезно покани мистър Каркър да посети дома им вечерта заедно с мистър Домби и майора, за да чуе музикалните изпълнения на Едит. След това тримата джентълмени потеглиха към своя хотел да вечерят.

Вечерта протече съвсем по същия начин като предната, с тази разлика само, че за двадесет и четири часа майорът бе станал много по-тържествуващ и по-малко тайнствен. Отново се вдигна тост за Едит. Мистър Домби отново бе приятно смутен. А мистър Каркър изразяваше пълното си разбиране и одобрение.

Нямаше други гости освен тях в дома на мисис Скютън. Скиците на Едит бяха пръснати из стаята, навярно повече на брой от друг път. Уидърс, изпитият паж, сервира малко по-силен от обичайния чай. Арфата беше на мястото си, пианото — също и Едит пя и свири. Но дори музикалните си изпълнения по нареждане на мистър Домби Едит изсвири, тъй да се каже, по същия непреклонен начин. Ето така.

— Едит, скъпа, обична моя — обърна се към нея мисис Скютън половин час след чая, — уверена съм, че мистър Домби умира от нетърпение да те чуе.

— Сигурна съм, че на мистър Домби не му липсва смелостта сам да изрази желанието си, мама̀.

— Ще ви бъда безкрайно благодарен — обади се мистър Домби.

— Какво предпочитате?

— Навярно пианото — колебливо отговори мистър Домби.

— Както желаете. Само трябва да изразите волята си.

И тя засвири на пианото. Същото се повтори с арфата, както и с пеенето и с избора на песните и музикалните произведения. Леденото и неохотно, но в същото време подчертано бързо изпълнение на волята му, която той й налагаше единствено на нея, достатъчно силно биеше на очи, за да убегне от зоркия поглед на мистър Каркър, въпреки притегателната сила на пикета. Не се изплъзна от зрението му и фактът, че мистър Домби очевидно се гордее със своята власт и му е приятно да я изтъква.

Въпреки всичко мистър Каркър игра толкова добре — няколко пъти с майора, а после с Клеопатра, която дебнеше мистър Домби и Едит с взор, по-остър и от взора на ястреб, — че още повече се издигна в очите на дамата-майка. А когато на сбогуване изрази съжалението си, че на следния ден трябвало да се завърне в Лондон, тя го увери, че тъй като душевното сходство не се срещало всеки ден, на тях тепърва им предстояло да се виждат.

— Надявам се, че така ще бъде — каза мистър Каркър и като хвърли многозначителен поглед към отдалечената от тях двойка, се отправи към вратата, следвайки майора. — Смятам, че така ще бъде.

Мистър Домби, сбогувал се официално с Едит, се наклони или по-скоро направи опит да се наклони над канапето на Клеопатра и полугласно рече:

— Помолих мисис Грейнджър да ми разреши утре сутринта да я посетя — със специално намерение — и тя ми определи да дойда в дванадесет часа. Мога ли да се надявам, че след това ще имам удоволствието, мадам, да разговарям с вас, ако си бъдете в къщи?

Клеопатра бе толкова развълнувана и трогната, когато чу тези безспорно загадъчни слова, че можа само да притвори очи, да поклати глава и да поднесе на мистър Домби ръката си, която мистър Домби улови, но тъй като не знаеше какво точно да прави с нея, я пусна.

— Домби, да вървим! — извика майорът, като надникна от вратата. — По дяволите, сър, старият Джо категорично възнамерява да предложи да се смени името „Ройъл“ на хотела и той да бъде наречен „Тримата весели ергени“ в чест на нас тримата с мистър Каркър.

При тези думи майорът потупа мистър Домби по гърба и като намигна през рамото му на дамите — в главата на Багсток застрашително бе нахлула кръв, — изведе мистър Домби навън.

Мисис Скютън се бе излегнала на канапето, Едит седеше настрана, близо до арфата си, потънала в мълчание. Майката си играеше с ветрилото и току поглеждаше крадешком към дъщеря си, но дъщерята, свела очи, бе обзета от такива мрачни размишления, че не можеше да бъде обезпокоявана в такъв момент.

Цял час прекараха те така, без да си разменят нито дума, докато се появи прислужницата на мисис Скютън според установения порядък, за да приготви малко по малко старата дама за лягане. В късната доба тази прислужница трябваше да има облика не на жена, а на скелет, с коса и слънчев часовник в ръка, тъй като нейният допир приличаше на допира на Смъртта. Разкрасеното лице увехна от досега на пръстите й, тялото се съсухри, косата се смъкна надолу, тъмните вити вежди изчезнаха и на тяхно място изникнаха сиви, редки косъмчета, безкръвните устни хлътнаха, кожата стана мъртвешки бледа и отпусната. Върху канапето на Клеопатра седеше изнемощяла, жълта старица с тресяща се глава и зачервени очи и сгушена в омазнената си фланелена роба, тя имаше вид на неугледен вързоп.

Когато останаха сами и тя се обърна към Едит, самият й глас се бе променил.

— Защо не ми казваш — пискливо рече тя, — че имате уговорка утре той да дойде тук?

— Защото на теб това ти е известно — отвърна Едит, — майко!

С каква насмешка произнесе тя последната дума!

— На теб ти е известно, че той ме купи — продължи тя. — Или по-точно, че ще го направи утре. Той добре обмисли покупката си, показа я на приятеля си, дори се гордее с нея, смята, че тя му подхожда и ще му струва сравнително евтино. Утре той ще я закупи. Боже мой, как можах да доживея такова нещо и да го изпитам!

Представете си как върху едно-единствено прекрасно лице се изписа цялото съзнателно самоунижение и бурно негодувание на стотина жени, горди и страстни по природа! Това лице се скри от две бели, разтреперани ръце.

— Какво искаш да кажеш? — гневно запита майката. — Нима ти още от дете…

— Дете! — повтори Едит и погледна към нея. — Кога съм била дете? Какво детство си ми създала ти? Аз бях жена — лукава, хитра, користна, хвърляща въдици на мъжете — още преди да познавам самата себе си или пък теб, дори преди да разбирам още недостойната и жалка цел на всяка усвоена от мен нова уловка. Ти си родила жена. Погледни я сега. Тази вечер тя достигна връхната си точка.

Докато говореше така, Едит удари с ръка красивата си гръд, сякаш желаеше да се самоунищожи.

— Погледни ме — продължи тя. — Погледни тази, която не знае какво значи да имаш чиста душа и да обичаш. Погледни тази, която е обучавана как да измисля примамки и поставя капани в годините, когато децата се забавляват с игри, тази, която бе омъжена съвсем млада — макар и вече пресметлива като възрастна — за човек, към когото не изпитвах нищо друго освен безразличие. Погледни ме, погледни тази, която той остави вдовица, напускайки света, преди още да е получил завещаното му наследство — едно божие наказание за теб, напълно заслужено! — и ми кажи какво представлява моят живот от десет години насам.

— Полагахме всички усилия да ти обезпечим една завидно положение — отговори майка й. — Такъв беше животът ти. Сега вече ти постигна това.

— Не е имало роб на пазара или кон на панаира, който да е бил така показван, предлаган, оглеждан и излаган на показ, както аз съм била през тези десет позорни години, майко — извика Едит с пламнало чело, отново горестно наблягайки на последната дума. — Не е ли така? Не станах ли пословична сред всички мъже? Не тичаха ли подире ми глупци, развратници, хлапаци, изкуфели старци, а после един по един ме изоставяха и си отиваха, защото при цялото ти лукавство ти беше съвсем прозрачна, да, и твърде целенасочена, въпреки лицемерните ти превземки, докато накрая едва ли не си създадохме лоша слава. Нима не се примирявах с обстоятелството да бъда оглеждана и опипвана — извика тя с искрящи очи — из повечето големи курорти, отбелязани върху картата на Англия? Нима не съм била предлагана навсякъде като амбулантна стока, докато не угасна у мен и последната искрица на уважение към собствената ми личност и не станах противна сама на себе си? Не беше ли такова моето късно детство? Не съм имала никакво преди това. Точно тази вечер не ми разправяй, че съм имала детство.

— Ти би могла поне двадесет пъти досега да се омъжиш за добра партия, Едит — каза майка й, — само ако бе проявила малко по-голяма благосклонност.

— Не! Този, който ме вземе, такава отрепка, каквато съм, с пълно основание заслужаваща да бъде считана за отрепка — каза тя, разтреперана от силен срам и неукротима гордост, и изправи глава, — трябва да ме вземе само по този начин, както ме взима този мъж — без никакви опити от моя страна да го примамвам. Той ме вижда, изложена на търга, и смята, че е добре да ме купи. Нека да го стори! Когато дойде да ме огледа — вероятно за да предложи цената, — той пожела да види списъка на моите умения. Аз му го представих. Когато поиска да му демонстрирам някое от тях, за да се уверят приятелите му, че покупката е разумна, попитах го какво точно желае да направя и изпълнявах волята му. Нищо повече няма да сторя. Той прави покупката си по свой избор, има съзнание за стойността й и за силата на парите си. Надявам се, че няма да се разочарова. АЗ не съм препоръчвала сделката и не съм настоявала за нея. Нито пък ти, доколкото можах да предотвратя подобно нещо.

— Странно говориш тази вечер, Едит, с родната си майка.

— И на мен така ми се струва, но на мен ми изглежда по-странно, отколкото на теб — каза Едит. — Възпитанието ми обаче отдавна е приключило. Вече съм твърде стара и с течение на времето съм паднала твърде ниско, за да тръгна по нов път, да възпра теб и да спася себе си. Зародишът на всичко онова, което пречиства женската душа, облагородява я и я извисява, не се е развил у мен и сега, когато съм преизпълнена с презрение към себе си, няма какво да ме крепи.

В гласа й се долови покъртителна горест, но веднага изчезна, когато Едит отново заговори с презрително свити устни.

— И така, тъй като сме с благороден произход, но бедни, доволна съм, че по този начин ще забогатеем. Едно мога да кажа само — останах вярна на целта, която имах силата да си поставя (едва не казах твърдостта, като имам предвид твоето присъствие край мен, майко), и не съблазних онзи човек.

— Онзи човек ли! — възкликна майка й. — Говориш така, сякаш го мразиш.

— А ти си въобразяваше, че го обикнах, така ли? — отвърна тя, като се спря посред стаята и се обърна. — Трябва ли да ти казвам — продължи тя, втренчила очи в майка си, — че той е човекът, който ни опозна прекрасно и ни видя ясно като на длан, и че в негово присъствие изпитвам по-малко уважение и доверие към собствената си личност, отколкото пред самата себе си, дотолкова съм унижена от неговото вникване в душата ми?

— Предполагам — хладно заговори майка й, — че нападките ти се отнасят до бедния, нещастен… как се казваше… мистър Каркър. Липсата ти на уважение и доверие към собствената ти личност във връзка с въпросното лице (той ми прави впечатление на много приятен човек) едва ли може да повлияе много на твоето семейно положение. Защо ме гледаш така свирепо? Да не би да се чувствуваш болна?

Едит внезапно сведе глава, сякаш бе ужилена, и притисна лицето си с ръце. Неудържими конвулсии пробягнаха из цялото й тяло, но бързо изчезнаха и с обичайната си горда походка тя излезе от стаята.

Тогава отново се появи прислужницата, на която й се полагаше да бъде скелет, и като подаде ръка на господарката си — наред с прелестта си мисис Скютън сякаш бе загубила и маниерите си и заедно с фланелената роба бе надянала парализата, — събра останките на Клеопатра с другата си ръка и ги отнесе, за да бъдат готови за възкресението на следващия ден.

Бележки

[1] Алюзия за думите на вещицата в „Макбет“ (I д., 3 к.).

[2] От корана: „Няма друг бог освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.“