Чарлз Дикенс
Домби и син (49) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLVIII
Бягството на Флорънс

Преизпълнена със скръб, срам и ужас, самотната девойка тичаше във ведрото слънчево утро така, сякаш тичаше в мрака на зимна нощ. Тя кършеше ръце, плачеше горчиво, не усещаше нищо друго освен дълбоката рана в сърцето си и зашеметена от загубата на всичко, което бе обичала, самотна, подобно корабокрушенец, единствено оцелял от големия кораб и захвърлен на пустинен бряг, бягаше, лишена от мисъл, надежда и цел, бягаше накъдето й видят очите.

Дългата усмихната улица, позлатена от утринното слънце, синьото небе и леките облачета, искрящо свежият ден, радостен и поруменял от победата си над нощта, не събуждаха никакви ответни чувства в наранената й гръд. Някъде, където и да е, само да подслони глава! Някъде, където и да е, само да намери убежище и никога повече да не вижда дома, от който избяга.

Но по улицата сновяха хора, отваряха се магазините, слуги излизаха от къщите, шумът и грохотът на ежедневната битка се засилваха. Флорънс забеляза изумление и любопитство по лицата на минувачите, видя как се извръщат назад дългите сенки по тротоара, чу непознати гласове да я питат накъде е тръгнала и какво се е случило. И макар че всичко това отначало още повече я изплаши и я накара да ускори крачките си, в същото време й бе полезно, за да възвърне малко от малко самообладанието си и да си припомни, че е необходимо да си наложи по-голямо спокойствие.

Къде да отиде? Някъде, където и да е! Тя продължаваше да върви, но накъде? Спомни си за онзи единствен случай, когато се бе загубила в дебрите на Лондон — но не така безнадеждно — и бе минала оттук. На път за дома на Уолтъровия чичо.

Като потисна риданията си, избърса сълзите си и се опита да си придаде по-спокоен вид, за да не привлича вниманието на минувачите, Флорънс, решила да се движи доколкото може по по-безлюдни улици, вървеше вече по-спокойно, когато изведнъж по огрелия от слънцето тротоар се плъзна позната сянка, спря се, завъртя се на място, изтича към нея, отново отскочи, започна да кръжи наоколо й и Диоген, задъхан, но въпреки това огласяващ улицата с радостния си лай, се озова в нозете й.

— О, Дио! О, скъпи, верни, предани Дио, как попадна тук? Как можах да те изоставя, Дио, теб, който никога не ме изоставяш?

Флорънс се наведе на тротоара и притисна към гърдите си рошавата му, стара, предана, глупава глава, а после те двамата се изправиха и заедно тръгнаха напред. Дио непрекъснато скачаше, опитвайки се да целуне господарката си, премяташе се на земята и без ни най-малко безпокойство веднага се привдигаше, спускаше се към големите кучета, весело надавайки предизвикателни призиви към своето племе, плашеше младите прислужници, чистещи стъпалата пред входните врати, като ги докосваше с муцуната си, и сред всички тези всевъзможни лудории, току се спираше, поглеждаше назад към Флорънс и така залайваше, че всички кучета в околността, които можеха да го чуят, отвръщаха, а тези, които можеха да излязат на улицата, се втурваха да го гледат.

Денят напредваше и слънцето вече напичаше, а Флорънс, с единствения съюзник до себе си, бързаше към Сити. Грохотът се засилваше, броят на хората нарастваше, магазините ставаха по-оживени и накрая тя бе понесена от потока на живота, устремил се в тази посока и равнодушно течащ покрай тържища, палати, затвори, черкви, пазари, богатства, бедност, добро и зло, също както широката река наблизо, прекъснала сънищата си за тръстики, плачещи върби и зелен мъх, мътна и развълнувана, носеше водите си сред хорските занимания и грижи към безкрайното море.

Най-сетне в далечината се съзряха владенията на малкия мичман. Още малко, и се видя самият мичман, стоящ на своя пост, както винаги зорко наблюдаващ. Още малко, и отворената врата я покани да влезе. Сега, почти достигнала края на своето пътешествие, Флорънс отново ускори крачките си, пресече улицата (Диоген, малко смутен от голямото движение, я следваше по петите), тичешком влезе вътре и падна в несвяст на прага на познатата малка гостна.

Капитанът, с колосаната шапка на глава, стоеше пред камината и си вареше сутрешното какао, поставил елегантния си часовник върху полицата над камината, за да го наблюдава по-лесно по време на готварския процес. Като дочу стъпки и шумоленето на рокля, целият изтръпнал, той си спомни за ужасната мисис Макстинджър и се обърна точно когато Флорънс му махна с ръка, олюля се и се строполи на пода.

Капитанът, пребледнял не по-малко от самата Флорънс, че дори и бучките по лицето му побеляха, я вдигна като малко дете и я положи върху същия диван, на който бе спала веднъж в детството си.

— Това е Радостта за сърцето! — възкликна капитанът и се взря внимателно в лицето й. — Това е прелестното създание, вече пораснало.

Капитан Кътъл бе обзет от толкова силно чувство на почит и благоговение към нея, като я видя така променена, че дори и за хиляда лири не би я държал в обятията си в състоянието й на безсъзнание.

— Моя Радост за сърцето! — възкликна капитанът и се отдръпна малко встрани, а физиономията му изразяваше голямо безпокойство и съчувствие. — Ако можеш да дадеш на Нед Кътъл знак с ръка, направи го!

Но Флорънс не се помръдваше.

— Моя Радост за сърцето! — с разтреперан глас рече капитанът. — Заради Уол’р, потънал в морските дълбини, обърни се и дай някакъв сигнал, ако можеш.

Като видя, че тя остава безчувствена и към тази изразителна молба, капитан Кътъл грабна от масата един съд със студена вода и поръси лицето й. Вземайки предвид сериозността на положението, капитанът тогава си послужи с огромната си ръка, свали бонето й, намокри устните и челото й, отметна косата й, зави нозете й със собственото си палто, което специално съблече за целта, потупа ръката й — толкова малка в сравнение с неговата лапа, че докосвайки я, той се изуми — и като видя, че клепачите й потрепнаха, а устните й се раздвижиха, с поолекнало сърце продължи спасителните си мерки.

— Спокойно! — рече капитанът. — Спокойно! Дръж се здраво, хубавице моя, дръж се здраво! Ето! Вече си по-добре! Спокойно! Задръж така! Пийни си една капчица! — нареждаше капитанът. — Точно така! Как е сега, хубавице моя? Как е сега?

Когато тя започна да се посъвзема, капитан Кътъл, смътно свързващ представата си за лекарска помощ с часовник, свали своя от полицата на камината, закачи го на куката си, хвана ръката на Флорънс и започна да поглежда ту към часовника, ту към ръката й, сякаш очакваше циферблатът да направи нещо.

— Как е, хубавице моя? — попита капитанът. — Как е сега? Смятам, че й оказахте помощ, приятелю — промърмори под носа си капитанът и хвърли одобрителен поглед към часовника си. — Като го връщаш всяка сутрин около половин час назад и още четвърт час следобед, и ето ти часовник, който има малко равни на себе си, а по-добър изобщо няма. Как е, моя малка лейди?

— Капитан Кътъл! Вие ли сте? — възкликна Флорънс и леко се привдигна.

— Да, да, моя малка лейди — отвърна капитанът, набързо избирайки тази изтънчена форма на обръщение като най-учтивата, която можеше да измисли.

— Тук ли е чичото на Уолтър? — попита Флорънс.

— Да е тук ли, хубавице? — рече капитанът. — Него го няма тук от много време. Никой не е чул за него, откакто тръгна да дири бедния Уол’р. Обаче — добави капитанът във вид на цитат, — макар че е изчезнал от погледа, паметта за него е скъпа, да живее Англия, отечеството и красотата.

— Вие тук ли живеете? — запита Флорънс.

— Да, моя малка лейди — каза капитанът.

— О, капитан Кътъл! — зарида Флорънс, закърши ръце и заговори развълнувано: — Спасете ме! Скрийте ме тук! Никой не трябва да знае къде съм! Лека-полека ще ви разкажа какво се случи; когато съм в състояние. Нямам никого, при когото да ида. Не ме прогонвайте!

— Да те прогоня ли, моя малка лейди! — възкликна капитанът. — Теб, Радостта за сърцето! Почакай малко! Ще сложим ей сега тук капак и ще превъртим два пъти ключа!

След тези думи капитанът, служейки си удивително сръчно с едната си ръка и куката, взе капака, поставян нощем на вратата, сложи го, закрепи го и заключи вратата.

Когато отново се приближи до Флорънс, тя хвана ръката му и я целуна. Нейната безпомощност, молбата, отправена към него, доверието й, неизразимата скръб, помрачаваща лицето й, душевната болка, която несъмнено бе изпитала и продължаваше да изпитва, предишният й живот, добре известен на капитана, и самотният й, измъчен, безпомощен вид в момента — от всичко това добросърдечният капитан до такава степен се трогна, че се преизпълни с нежност и съчувствие.

— Моя малка лейди — заговори капитанът, триейки с ръкав носа си, докато той не заблестя подобно лъсната мед, — ни думичка не казвай на Едуард Кътъл, докато не заплуваш в спокойни води. А това няма да е днес, нито пък утре. Що се отнася до това да се откажа от теб или пък да издам къде се намираш, истината е, кълна се в бога, че няма така да постъпя, прелистѝ църковния катехизис и отбележи това място.

Всичко това, заедно с отпратката към катехизиса, капитанът изговори на един дъх, с голяма тържественост, като при думите „истина е“ той свали шапката си и след като свърши речта си, отново я постави на главата.

Флорънс можеше само по един начин да му благодари и да му покаже доверието си. Тя се притисна към този грубоват човек, у когото бе намерила пристан за нараненото си сърце, положи глава на рамото на капитана, обви ръце около шията му и щеше да падне на колене пред него да му благодари, но той отгатна намеренията й и я задържа, както подобава на истински мъж.

— Спокойно! — рече капитанът. — Спокойно! Много си отпаднала, за да стоиш права, хубавице моя, трябва отново да легнеш тук. Ето така!

Струваше си човек да се откаже от стотина забележителни гледки само да види как капитанът я вдигна, положи я на дивана и я зави с палтото си.

— А сега — продължи той — трябва да закусиш нещо, моя малка лейди, а също и кучето. После ще се качиш горе в стаята на стария Сол Джилс и ще си поспиш като ангел.

Когато спомена за Диоген, капитан Кътъл го потупа и Диоген отвърна на тази ласка благосклонно, но с известна раздвоеност. Докато се прилагаха спасителните мерки, Диоген много се двоумеше дали да се нахвърли върху капитана, или да му предложи дружбата си. Той даде израз на тази раздвоеност в чувствата си, като ту въртеше опашка, ту оголваше зъби, а от време на време изръмжаваше. Междувременно обаче всичките му съмнения се разсеяха. Стана ясно, че той гледа на капитана като на един от най-приятните хора и смята, че за всяко куче би било чест да се познава с него.

Давайки израз на тези свои чувства, Диоген не се откъсваше от капитана, докато той приготвяше чай и препичаше хляб и проявяваше жив интерес към домакинството. Напразни бяха обаче приготовленията, които направи капитанът за Флорънс, тъй като тя с мъка се опита да ги почете, но не бе в състояние да хапне нищо и непрестанно само плачеше.

— Е, какво! — рече съчувствено капитанът. — След като си поспиш, Радост за сърцето, ще насъбереш сили. А сега ще ти дам твоя пай, приятелю — обърна се той към Диоген. — И ти ще вардиш господарката си горе.

Макар че на Диоген слюнката му потече и очите му светнаха, когато закуската бе сложена пред него, той обаче не се нахвърли да яде лакомо, а наостри уши, втурна се към вратата на магазина и високо залая, като триеше муцуната си в прага, сякаш искаше да си изрови изход.

— Има ли някой там? — разтревожено запита Флорънс.

— Няма никой, моя малка лейди — отвърна капитанът. — Кой би могъл да стои там, без да чука! Успокой се, хубавице. Това са само минувачи.

Въпреки това Диоген продължаваше да лае и да трие муцуната си с бясно упорство. А когато спираше, за да се ослуша, изглежда, се изпълваше с нова увереност, защото пак се залавяше да трие муцуната си и да лае. Когато го накараха да продължи закуската си, той се върна неуверено, но още при първата хапка отново се втурна към вратата в нов пристъп на ярост.

— Някой може да се ослушва и озърта — прошепна Флорънс. — Някой, който ме е видял да влизам… който навярно ме е проследил…

— Не е ли младата жена, моя малка лейди, а? — осенен от блестяща идея, рече капитанът.

— Сузан ли? — попита Флорънс и поклати глава. — О, не! Сузан отдавна ме напусна.

— Надявам се, че не ви е изоставила? — каза капитанът. — Не казвай, хубавице, че младата жена е избягала от вас.

— О, не! — възкликна Флорънс. — Сузан е най-преданото създание на света.

Капитанът изпита голямо облекчение от този отговор и изрази задоволството си, като свали колосаната си шапка, изтри главата си със свитата на топка кърпа и безкрайно удовлетворен, отбеляза с грейнало лице, че така си и знаел.

— Сега вече се успокои, нали, братле? — обърна се капитанът към Диоген. — Никой не е имало там, моя малка лейди, господ да ви благославя.

Диоген не беше уверен в това. Вратата продължаваше да го привлича от време на време и той я обикаляше, сумтеше, ръмжеше и не можеше да забрави за предмета на своето безпокойство. Това обстоятелство, както и забелязаната от капитана умора и отпадналост у Флорънс го накараха да приготви спалнята на Сол Джилс, за да може Флорънс незабавно да се оттегли там. И затова той се качи веднага горе и като използува всички възможни средства подръка, я подреди така, както му подсказа въображението.

Там и без това бе много чисто. Капитанът, прибран човек, свикнал да подрежда всичко като на кораб, превърна леглото в кушетка, като го покри с чиста, бяла кувертюра. Той прояви не по-малка изобретателност, за да превърне тоалетната масичка в подобие на олтар, където наслага две сребърни лъжички за чай, саксия, телескоп, прословутия си часовник, джобно гребенче и една песнопойка — малка колекция от редки вещи, които правеха превъзходно впечатление. Като пусна завесите и оправи килимчетата на пода, капитанът с огромно задоволство огледа стаята и отново слезе в гостната, за да качи Флорънс в будоара й.

Нищо не можеше да убеди капитана, че Флорънс е в състояние да се качи горе сама. Ако все пак бе успял да проумее това, той би счел, че правилата на гостоприемството ще бъдат възмутително нарушени, като й разреши да стори подобно нещо. Флорънс бе твърде отпаднала, за да настоява на своето, и той я пренесе на ръце, постави я на кушетката и я зави с широка наметка за вахта.

— Моя малка лейди! — рече капитанът. — Тук се намираш в такава безопасност, все едно, че си се качила на купола на черквата „Свети Пол“, а после стълбата е махната. Ти най-много се нуждаеш от сън и дано добре да се възползуваш от този балсам, за да успокоиш ранената си душа. А ако ти потрябва нещо, Радост за сърцето, което този скромен дом и град може да ти предложи, само кажи една дума на Едуард Кътъл, който ще стои на стража пред вратата, и ще му доставиш голямо удоволствие.

В заключение капитанът целуна ръката, която Флорънс му протегна, с галантността на странствуващ рицар и излезе на пръсти от стаята.

Той слезе в малката гостна и след бързо съвещание със самия себе си реши да отвори вратата на магазина за няколко минути и за всеки случай да се увери, че никой не се мотае отпред. И той я отвори, застана на прага, зорко се озърна на всички страни и огледа цялата улица през очилата си.

— Здравейте, капитан Джилс — чу той глас до себе си.

Капитанът се озърна и разбра, че докато е оглеждал хоризонта, мистър Тутс се е качил на кораба.

— Как си, приятелю? — рече капитанът.

— Благодаря, добре съм, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс. — Знаете, че сега никога не бих могъл да бъда така добре, както бих желал. Не се и надявам някога да стана.

В разговор с капитана мистър Тутс никога не правеше по-явни намеци относно голямата тема в живота му поради споразумението помежду им.

— Капитан Джилс — рече мистър Тутс, — мога ли да имам удоволствието да поговоря малко с вас… много е важно.

— Ами виж какво, приятелю — започна капитанът и се отправи към малката гостна, — аз не съм съвсем свободен тази сутрин и затова, ако опънеш платната, аз няма да се обидя.

— Разбира се, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, на когото рядко му беше ясно какво точно иска да каже капитанът. — Точно това желая да направя — да опъна платната. Естествено.

— Щом е така, приятелю — каза капитанът, — направи го.

Капитанът така бе зашеметен от страхотната тайна, която таеше в момента — мис Домби сега се намира под неговия покрив, докато нищо неподозиращият Тутс седи простодушно насреща му, — че на челото му изби пот. Хванал колосаната си шапка в ръка, той бавно се заизтрива и не можеше да откъсне очи от лицето на мистър Тутс. Мистър Тутс, който, изглежда, също имаше тайни причини да се чувствува възбуден, бе до такава стенен обезпокоен от втренчения поглед на капитана, че като поседя известно време мълчаливо насреща му с безизразен вид, смутено въртейки се на стола, рече:

— Моля за извинение, капитан Джилс, да забелязвате нещо особено в мен?

— Не, приятелю — отвърна капитанът. — Не.

— Защото, нали разбирате — изкиска се мистър Тутс, — аз знам, че линея. Не се притеснявайте да говорите за това. Аз… аз искам да е така. „Бърджес и сие“ отново ми взеха мерките, толкова много съм отслабнал. Това е щастие за мен. Аз… аз съм доволен от това. Ако зависеше от мен, бих предпочел да се поболея. Аз съм чисто и просто едно животно, което пасе на тази земя, капитан Джилс.

Колкото повече мистър Тутс приказваше неща от този род, толкова повече капитанът потъваше в мисли за своята тайна и гледаше Тутс втренчено.

В своя смут и желание да се отърве от мистър Тутс капитанът имаше действително такъв уплашен и странен вид, че дори и с привидение да разговаряше, не би могъл да проявява такова голямо безпокойство.

— Ето какво исках да ви кажа, капитан Джилс — рече мистър Тутс. — Тъй като рано тази сутрин случайно се озовах насам… да ви призная, идвах да закуся. Що се отнася до съня, нали разбирате, аз изобщо не спя сега. Аз съм също като човек на нощна стража с тази разлика само, че на мен не ми плащат, а на него пък не му е толкова тежко на сърцето.

— Карай нататък, приятелю — с предупредителен тон се обади капитанът.

— Разбира се, капитан Джилс! — отвърна мистър Тутс. — Съвсем правилно! След като се озовах наблизо рано тази сутрин (преди около час и нещо) и видях, че вратата е затворена…

— Какво! Значи, ти си стоял там, братле? — попита капитанът.

— Съвсем не, капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — аз и за секунда не се спрях. Помислих си, че сте излезли. Но човекът каза… между впрочем, вие нали нямате куче, капитан Джилс?

Капитанът кимна.

— Точно така — възкликна мистър Тутс, — тъй казах и аз. Знаех, че нямате. Има едно куче, капитан Кътъл, принадлежащо на… но извинете. За това не трябва да говоря.

Капитанът така се втренчи в мистър Тутс, че той му се стори два пъти по-голям, и по челото му отново изби пот само като си помисли, че на Диоген може да му хрумне да слезе долу и да се присъедини към компанията им.

— Човекът каза — продължаваше мистър Тутс, — че чул да лае куче в магазина, а аз бях убеден, че това е невъзможно, и му го казах. Но той бе толкова сигурен, сякаш бе видял кучето.

— Какъв човек, приятелю? — попита капитанът.

— Ами там е цялата работа, капитан Джилс — заговори мистър Тутс още по-възбудено. — Аз не бих могъл да кажа дали нещо ми се е случило, или не. Наистина, аз не знам. Объркват ми се нещата, изобщо нищо не разбирам и ми се струва, че главата нещо не ми е… в ред, казано накратко.

Капитанът кимна с глава в знак на съгласие.

— Но когато си тръгнахме — продължаваше мистър Тутс, — човекът каза, че навярно вие знаете какво може да се случи при дадени обстоятелства… той наблегна силно на думата „може“… и че ако вас ви помолят да се подготвите, вие несъмнено ще се подготвите.

— Що за човек, приятелю? — повтори капитанът.

— Уверявам ви, капитан Джилс, не знам що за човек е — отговори мистър Тутс, — нямам никаква представа. Когато обаче приближих до вратата, видях го да чака там. Той ме попита дали пак ще се върна и аз му казах, че ще се върна. Той ме попита дали ви познавам и аз му казах, че имам честта да ви познавам… вие ме удостоихте с тази чест, след като ви молих настоятелно. Той ме попита дали в такъв случай бих ви предал това, което ви казах за дадените обстоятелства и за подготвянето, и още ми рече веднага щом ви видя, да ви помоля да отскочите до ъгъла, поне за една минутка, при оценителя мистър Брогли по много важна работа. Слушайте какво ще ви кажа, капитан Джилс… не знам точно какво е, но съм сигурен, че е нещо много важно и ако желаете да отскочите дотам сега, аз ще ви почакам тук да се върнете.

Капитанът, който, от една страна, се опасяваше, че може да изложи Флорънс на някаква опасност, като не отиде, а от друга, изпитваше ужас да остави мистър Тутс сам в къщата, за да не би да открие тайната, изпадна в такъв душевен смут, че състоянието му не убягна дори от погледа на мистър Тутс. Но въпросният млад джентълмен счете, че неговият приятел моряк чисто и просто се подготвя за предстоящия разговор, и напълно удовлетворен, си припомни с кикот за собственото си благоразумно поведение.

Най-сетне капитанът, избирайки по-малката от двете злини, реши да изтича до оценителя Брогли, но първо заключи вратата, водеща нагоре, и сложи ключа в джоба си.

— Може би ще ме извиниш, че правя така — обърна се капитанът към мистър Тутс, доста засрамено и неуверено.

— Капитан Джилс — отвърна мистър Тутс, — считам всяка ваша постъпка за добра.

Капитанът му благодари от все сърце и като му обеща да се върне след по-малко от пет минути, тръгна да дири човека, който бе дал на мистър Тутс загадъчното поръчение. Останал сам, бедният мистър Тутс се излегна на дивана, без изобщо да се досеща кой е лежал последен там, и като се вторачи в прозорчето на тавана, отдаде се на мечти за мис Домби и загуби представа за времето и мястото, където се намираше.

Това обстоятелство бе благоприятно за него, тъй като капитанът, макар че не се бави дълго време, се забави много повече, отколкото бе предполагал. Когато се върна, той бе много блед, силно развълнуван и видът му бе такъв, сякаш бе плакал. Той като че бе загубил способността да говори и тя му се възвърна чак когато отиде до бюфета и гаврътна малко ром от четвъртитото шише, а после си пое дълбоко дъх и седна на стола, закрил лице с ръка.

— Капитан Джилс — съчувствено се обади Тутс, — надявам се и вярвам, че нищо лошо не се е случило?

— Благодаря, приятелю, съвсем не — отвърна капитанът, — тъкмо обратното.

— Имате сломен вид, капитан Джилс — забеляза мистър Тутс.

— Ами, приятелю, слисан съм — призна си капитанът.

— Мога ли с нещо да ви помогна, капитан Джилс? — осведоми се мистър Тутс. — Ако мога, аз съм на разположение.

Капитанът свали ръка и откри лицето си, погледна го извънредно жалостиво и нежно, хвана го за ръката и силно я стисна.

— Не, благодаря ти — рече капитанът. — Нищо. Ще ми направиш услуга обаче, ако за момента си отидеш. Струва ми се, братле — той отново стисна ръката му, — че след Уолтър ти си най-славното момче на земята, макар и по друг начин.

— Давам ви честна дума, капитан Кътъл — отвърна мистър Тутс и потупа ръката на капитана, преди да я стисне отново, — много ми е приятно, че имате добро мнение за мен.

— Дръж се здраво и горе главата — рече капитанът и го тупна по гърба. — Какво! На този свят няма само едно-единствено прелестно създание.

— За мен е само едно, капитан Джилс — печално отговори мистър Тутс. — Уверявам ви. Чувствата ми към мис Домби не могат да бъдат описани и сърцето ми се е превърнало в пустинен остров, на който живее единствено тя. С всеки изминал ден аз все повече слабея — и се гордея с това. Само ако видите краката ми, като сваля панталоните си, и ще разберете донякъде какво значи несподелена любов. Предписаха ми хинин, но аз не го вземам, защото изобщо не желая да укрепвам здравето си. Не искам. Впрочем навлязох в забранената тема. Капитан Джилс, довиждане!

Капитан Кътъл сърдечно отвърна на любезното сбогуване, заключи вратата след мистър Тутс и като поклащаше глава със същия жалостив и нежен израз на лицето, отиде горе да провери дали Флорънс не се нуждае от услугите му.

Докато се изкачваше по стълбите, лицето му напълно се промени. Той изтри очи с носната си кърпа, излъска носа си с ръкава, както бе направил тази сутрин, но лицето му оставаше променено. Той изглеждаше ту безкрайно щастлив, ту печален, но дълбоката сериозност, която се четеше в чертите му, бе несвойствена за него и го разкрасяваше така, сякаш душата му се бе прочистила.

Той тихичко почука два-три пъти с куката си на вратата на Флорънс. След като не получи никакъв отговор, се осмели първо да надникне, а после да влезе. Насъбра смелост да направи това, тъй като бе дружелюбно посрещнат от Диоген — излегнал се на пода до кушетката на господарката си, Диоген, без да си прави труда да става, само помаха с опашка и премига с очи срещу капитана.

Тя спеше тежко и стенеше насън. Преизпълнен с благоговение към нейната младост, хубост и скръб, капитан Кътъл оправи възглавницата й, опъна смъкналото се палто, с което я бе завил, дръпна по-плътно завесите, за да може тя да продължава да спи, измъкна се отново на пръсти и застана на пост пред вратата. Той извърши всичко това с походка лека и безшумна като на самата Флорънс.

В този объркан свят дълго още ще стои неразрешен въпросът кое е по-висше доказателство за благостта на всевишния — дали нежните пръсти, създадени за съчувствено, ласкаво докосване и за утешаване на болката и скръбта, или грубата ръка на капитан Кътъл, която за един миг само може да бъде тласната, насочена и смекчена от сърцето.

Флорънс спеше на кушетката, забравила, че няма вече дом и баща, а капитан Кътъл продължаваше да бди на стълбите. При някое по-силно ридание или стон той се приближаваше до вратата, но постепенно сънят й ставаше по-спокоен и вахтата на капитана протичаше мирно.