Чарлз Дикенс
Домби и син (46) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XLV
Довереното лице

Този ден Едит излезе сама и се прибра рано. Едва минаваше десет часът, когато каретата й затрополи по улицата, на която живееше.

На лицето си тя бе наложила същата маска на спокойствие както и по време на приготвянето си за излизане, а венецът на главата й обграждаше същото хладно и невъзмутимо чело. По-добре би било обаче листенцата и цветята да бъдат накъсани на парчета от гневната й ръка или пък да бъдат смачкани от зашеметената й, мятаща се в търсене на покой глава, вместо да украсяват такова безучастие. При тази упоритост, непристъпност, неумолимост човек би казал, че нищо не е в състояние да смекчи нрава на такава жена и че всичко в живота я е ожесточавало.

Пристигнала пред вратата си, тя тъкмо се показа от каретата, когато някакъв човек, безшумно появил се откъм вестибюла, без шапка, й подаде ръка. Тъй като слугата бе отстранен, на нея не й оставаше нищо друго, освен да поеме ръката. И тогава разбра чия е тя.

— Как се чувствува вашият болен, сър? — попита тя, като сви устни.

— По-добре — отвърна Каркър. — Бързо се оправя. За тази вечер го оставих.

Тя наведе глава и се заизкачва по стълбите, а той я последва и й рече от най-долното стъпало:

— Мадам! Мога ли да ви помоля да ме приемете за една минута?

Тя спря и се обърна.

— Късно е, сър, и аз съм уморена. Спешна ли е работата?

— Много е спешна — отвърна Каркър. — След като имах щастието да ви срещна, разрешете ми да бъда настоятелен с молбата си.

Тя за миг погледна към проблясващите му зъби. А той погледна към нея, застанала отпред във великолепната си рокля, и отново си помисли, че е много красива.

— Къде е мис Домби? — високо попита тя слугата.

— В дневната стая, ма’ам.

— Водете натам! — Тя погледна отново към учтивия джентълмен на най-долното стъпало, като с леко движение на главата му даде да разбере, че може да я последва, и продължи напред.

— Моля за извинение! Мадам! Мисис Домби! — възкликна Каркър, за миг пъргаво и безшумно озовал се до нея. — Мога ли да ви помоля мис Домби да не присъствува?

Тя му хвърли бърз поглед, но запази своето самообладание и спокойствие.

— Искам да пощадя мис Домби — тихо рече Каркър — и тя да не научи това, което имам да кажа. Във всеки случай, мадам, ще оставя на вас да прецените дали трябва да го научи, или не. Дължа ви това. Имам такъв морален дълг към вас. След предишния ни разговор би било чудовищно, ако постъпя другояче.

Тя бавно откъсна очи от лицето му и като се обърна към слугата, нареди:

— Заведете ни в друга стая!

Той ги заведе в една гостна и като я освети бързо, излезе. В негово присъствие не бе проронена ни дума. Едит величествено се настани на канапето до камината. А мистър Каркър, стиснал шапката си в ръка и забил поглед в килима, застана пред нея на известно разстояние

— Преди да ви изслушам, сър — рече Едит, когато вратата се затвори, — бих искала вие да ме изслушате.

— Да се обърне към мен мисис Домби — рече той, — макар и с тон на незаслужен укор, е такава голяма чест, че аз съм напълно готов да се подчиня на желанието й, дори и да не съм неин слуга в друго отношение.

— Ако човекът, при когото току-що сте били, сър, ви е възложил — мистър Каркър повдигна очи, сякаш се канеше да изрази изненадата си, но тя срещна погледа му и го застави да замлъкне — да ми предадете нещо, не правете подобен опит, тъй като няма да приема нищо. Едва ли е необходимо да ви питам дали сте дошли с такова поръчение. От известно време ви очаквам да дойдете.

— За мое съжаление — отвърна той — аз съм тук, напълно против волята си, именно по тази причина. Разрешете ми обаче да ви съобщя, че аз съм тук по две причини. Това е първата.

— С първия разговор, сър, приключихме. Ако се върнете към него…

— Нима мисис Домби може да смята — заговори Каркър, като се приближи, — че аз ще се върна към него след нейната забрана? Нима е възможно мисис Домби, без да взема предвид мъчителното ми положение, твърдо да ме счита за неделима част от моя господар, като по този начин съзнателно проявява към мен голяма несправедливост?

— Сър — рече Едит, като устреми право в него черните си очи и заговори с нарастващо вълнение, от което надменните й ноздри се издуха, гръдта й се развълнува, а белият нежен пух върху наметката й затрептя — наметката бе небрежно хвърлена върху раменете й, които ни най-малко не губеха при съпоставката с белоснежния пух, — защо заставате пред мен и ми говорите за любов и преданост към моя съпруг и се преструвате, че ме смятате за щастливо омъжена жена, почитаща мъжа си? Как се осмелявате така да ме оскърбявате, когато вие много добре знаете — дори по-добре и от мен, сър, доловила съм това във всеки ваш поглед и всяка ваша дума, — че вместо обич помежду ни има отвращение и презрение и че аз го презирам почти толкова, колкото презирам и себе си, че му принадлежа? Несправедливост? Ако аз бях проявила справедливост за терзанията, на които ме подложихте, и за оскърбленията, които ми нанесохте, би трябвало да ви убия.

Тя го попита защо постъпва така. Ако не беше заслепена от своята гордост, гняв и съзнание за унизителното си положение — а тя имаше това съзнание, колкото и свирепо да го гледаше, — би прочела отговора върху лицето му. За да я принуди да направи това изявление.

Тя обаче не прочете този отговор, нито пък я бе грижа дали е изписан на лицето му, или не. Тя виждаше само униженията и мъките, които бе преживяла и тепърва й предстояха да преживее, и се гърчеше под тяхното бреме. Докато бе вторачила погледа си в тях, а не в него, тя скубеше перата от крилото на някаква рядка и красива птица, закачено на китката й със златна верижка, за да й служи за ветрило, а после поръси перата на пода.

Той не отклони погледа си от нейния и стоеше с вид на човек, който разполага с удовлетворителен отговор, но не бърза да го каже и чака тя да овладее външните си признаци на гняв. А след това заговори, като гледаше право в святкащите й очи.

— Мадам — каза той, — знам добре, и то не от вчера, че аз не се ползувам с вашата благосклонност. Аз знам причината. Да, знам причината. Вие така откровено говорихте с мен сега. Изпитвам голямо облекчение, че ме удостоихте с вашето доверие…

— Доверие! — презрително повтори тя.

Той не обърна внимание на това и продължи:

— … и няма да крия истината. Аз от самото начало разбрах, че вие не изпитвате любов към мистър Домби. Та нима е възможно да се породи любов между двама толкова различни хора? А после видях, че в душата ви възникват по-силни чувства от равнодушието. Та как би могло да бъде другояче при вашето положение? Но можех ли аз да си позволя дързостта да ви разкрия това, което знаех?

— А подобаваше ли ви, сър — рече тя, — да се преструвате, че сте уверен в противното, и нагло да ми го подчертавате всеки ден?

— Да, мадам — уверено отвърна той. — Ако не се бях държал така, сега нямаше да разговаряме по този начин. Аз предвидих — кой би могъл по-добре от мен да предвиди, след като никой не познава мистър Домби така, както аз го познавам, — че при положение, че вие не се окажете така отстъпчива и покорна по характер, каквато бе първата мисис Домби, което не допусках…

Високомерната й усмивка му даде основание да си помисли, че може да повтори последните думи.

— Казах, което аз не допусках… аз предвидих, че по всяка вероятност ще настане време, когато едно такова разбирателство, до което стигнахме, ще се окаже полезно.

— Полезно за кого, сър? — попита тя презрително.

— За вас. Няма да добавя — и за себе си, тъй като чувствувам, че трябва да се въздържа дори от тази умерена похвала спрямо мистър Домби — която искрено бих могъл да изкажа, — за да не изрека нещо неприятно за тази, чието отвращение и презрение са толкова големи! — изразително рече той.

— Честно ли е от ваша страна, сър — каза Едит, — да споменавате за „умерена похвала“ и дори за него да говорите с такъв пренебрежителен тон, след като сте негов пръв съветник и ласкател?

— Съветник — да — съгласи се Каркър. — Но не и ласкател. Боя се, че трябва да си призная за своята резервираност. Нашите интереси и удобства обаче ни задължават да изразяваме чувства, които не изпитваме. Всеки ден ние ставаме свидетели на съдружия поради интересите и удобствата, на дружби поради интересите и удобствата, на сделки поради интересите и удобствата, на бракове поради интересите и удобствата.

Тя захапа кървавочервените си устни, но продължи да го наблюдава сурово.

— Мадам — рече той и седна на един стол близо до нея с най-дълбока почтителност, — защо трябва да се колебая при своята голяма преданост към вас дали трябва да ви говоря открито? Естествено е една жена, надарена с такива качества като вас, да счита, че е възможно да моделира в някои отношения характера на мъжа си и да го промени за добро.

— Аз не считах това за естествено, сър — отговори тя. — Никога не съм имала такива надежди и намерения.

Гордото, дръзко лице показваше, че то твърдо отхвърля маската, която той му предлага, и е готово смело да се разкрие, проявявайки пълно безучастие в какъв облик ще се прояви пред човек като него.

— Естествено е било поне — продължи той — да считате, че е напълно възможно да живеете с мистър Домби в качеството на негова съпруга, като едновременно не му се подчинявате, нито пък влизате в остри сблъсъци с него. Но, мадам, когато сте разсъждавали по този начин, вие не сте познавали мистър Домби (както сама се убедихте след това). Вие не сте знаели колко придирчив и колко горд е той или пък, ако разрешите да отбележа, до каква степен е роб на собственото си величие и как се движи, впрегнат в собствената си триумфална колесница подобно товарен кон, без да му идва наум, че товарът му го следва и трябва да се тегли, премазвайки всичко.

Злобно наслаждавайки се на тази самонадеяност, той продължи, а зъбите му проблеснаха:

— Мистър Домби действително не е способен да се отнесе с истинско внимание нито към мен, нито към вас. Сравнението е извънредно крайно — умишлено избрах такова, — но отговаря на истината. Мистър Домби, ползувайки се с неограничена власт, ме помоли — вчера сутринта чух това лично от него — да бъда негов посредник помежду ви, тъй като той знае, че аз не съм ви приятен и възнамерява чрез мен да ви накаже за вашето непокорство. Освен това смята, че аз, платеният му слуга, съм посредник, който, като бъде приет, ще накърни достойнството не на дамата, с която имам честта да разговарям, тъй като тя не съществува в съзнанието му — а на неговата съпруга, която е част от самия него. Можете да си представите колко малко се съобразява с мен, как изобщо не допуска възможността, че и аз мога да имам свои чувства и съображения, когато открито ми съобщава, че ми се възлага подобно поръчение. Вие знаете какво безразличие проявява към вашите чувства, заплашвайки ви с подобен посредник. Вие, разбира се, не сте забравили, че той постъпи така.

Тя внимателно го наблюдаваше. Той обаче също я наблюдаваше и видя как намекът, че той от своя страна знае за нещо, случило се между нея и съпруга й, пронизва и наранява гордата й душа като отровна стрела.

— Не ви припомням всичко това, за да задълбочавам пропастта между вас и мистър Домби, мадам — опазил ме бог, какви облаги имам? — а само да ви покажа колко безнадеждно е да се внуши на мистър Домби мисълта, че когато са засегнати неговите интереси, трябва да се съобразява и с другите хора. Ние, които го заобикаляме, заемайки различни положения, сме извършили своето, осмелявам се да отбележа, за да затвърдим възгледите му. Ако ние обаче не сме го извършили, други ще го сторят — в противен случай не биха били около него. От самото начало това винаги е било опорният стълб в живота му. Накратко казано, мистър Домби е имал работа само с покорни и зависими хора, които са падали на колене и свеждали глави пред него. Той никога не е знаел какво значи да се опълчат срещу него разгневена гордост и силно негодувание.

„Но сега ще узнае!“ — сякаш каза тя, макар че устните й останаха стиснати, а погледът — неподвижен. Той видя как мекият пух отново потрепна и как тя за миг докосна гръдта си с перата на красивата птица. И свитата на кълбо змия разпусна още един от своите пръстени.

— Мистър Домби, макар и извънредно почтен джентълмен — продължи той, — когато му се противопоставят, е склонен да изопачава дори и фактите в резултат на своята прекомерна гордост, като ги тълкува посвоему, и едва ли бих могъл да дам по-добър пример, като спомена, че той искрено вярва (ще ми простите безумието на това, което ще ви кажа, но не съм аз безумецът), че суровото излагане на мнението му пред настоящата му жена по повод, който навярно ще остане за нея паметен — това бе преди печалната кончина на мисис Скютън, — й е направило потресаващо впечатление и за момента напълно я е укротило.

Едит се изсмя. Не е необходимо да се изтъква колко груб и немелодичен бе този смях. Достатъчно е да се каже, че Каркър бе доволен да го чуе.

— Мадам — отново заговори той, — аз приключих по този въпрос. Вашите собствени убеждения са толкова дълбоки и несъмнено толкова твърди — той бавно повтори тези думи, силно наблягайки на тях, — че едва ли не се страхувам да не предизвикам отново неудоволствието ви, като ви кажа, че въпреки тези недостатъци и пълното им осъзнаване от моя страна, аз съм свикнал с мистър Домби и го уважавам. Но аз казвам това, повярвайте ми, не за да се хваля с чувства, които напълно не отговарят на вашите и към които вие не сте в състояние да проявите разбиране — о, колко отчетливо, ясно и изразително бе казано това! — но за да изразя предаността си към вас при тези печални обстоятелства и моето възмущение от ролята, която ми е наложена.

Тя седеше, сякаш се страхуваше да откъсне очи от лицето му.

А сега да се разпусне последният пръстен!

— Става късно — след известно мълчание забеляза Каркър — и вие, както казахте, сте уморена. Аз обаче не трябва да забравям и втората причина за този разговор. Необходимо е да ви посъветвам, необходимо е да ви помоля най-настоятелно, тъй като имам достатъчно основания за това, да бъдете предпазлива, когато проявявате своята привързаност към мис Домби.

— Предпазлива ли? Какво искате да кажете?

— Че трябва да бъдете внимателна да не показвате твърде голяма обич към младата дама.

— Твърде голяма обич ли, сър? — рече Едит, като смръщи високото си чело и стана. — Кой би могъл да преценява моята обич и да я претегля? Вие ли?

— Аз не върша това. — Той бе смутен или се преструваше на смутен.

— Кой тогава?

— Не можете ли да отгатнете кой?

— Не желая да гадая.

— Мадам — заговори той след известно колебание, като междувременно те непрекъснато се наблюдаваха както и преди, — тук аз съм затруднен. Вие ми заявихте, че не желаете да ви предам нищо от името на вашия съпруг и ми забранихте да се връщам към тази тема, но виждам, че двете теми са толкова тясно свързани, че при положение, че не се задоволите с лаконичното предупреждение от човек, на когото оказахте честта да удостоите с доверието си, макар че се стигна дотам посредством вашето неудоволствие, на мен ми се налага да наруша наложената ми от вас забрана.

— Знаете, че можете да направите това, сър — рече Едит. — Направете го.

Колко бледа бе, колко разтреперана, колко развълнувана! Той правилно бе преценил въздействието!

— Той ми нареди — започна Каркър с тих глас — да ви уведомя, че вашето поведение спрямо мис Домби не му харесва. Че той желае напълно да промените поведението си. И че ако вие сте искрена, той не се съмнява, че ще го промените, тъй като, ако продължавате да проявявате обичта си към младата дама, няма да й направите добро.

— Това е заплаха — рече тя.

— Заплаха е — потвърди той беззвучно, а на глас каза: — Но не е насочена към вас.

Тя стоеше пред него горда, изправена, величествена, пронизваше го със святкащите си очи и се усмихваше горчиво и презрително, но изведнъж се олюля, сякаш земята под нея се отвори, и щеше да се строполи на пода, ако той не я бе хванал в обятията си. В мига, в който я докосна, тя го отблъсна, отдръпна се и отново се изправи пред него, неподвижна, сочеща вратата.

— Моля ви да ме оставите. Не казвайте нищо повече тази вечер.

— Чувствувах колко важно е всичко това — продължаваше мистър Каркър, — тъй като трудно може да се предвиди какво може да се случи в най-близко време при положение, че на вас не ви е известно какво мисли той. Чух, че мис Домби сега е разстроена от уволнението на старата си прислужница, а това уволнение навярно е една от предстоящите последици. Нали не ме укорявате, че ви помолих мис Домби да не присъствува? Мога ли да се надявам на такова нещо?

— Не ви укорявам. Моля ви, оставете ме, сър.

— Аз знаех, че при вашата привързаност към младата дама, която несъмнено е искрена и дълбока, вие ще изпитате голяма мъка, терзаейки се от мисълта, че сте й навредили и погубили надеждите й за бъдещето — бързо, но разпалено добави Каркър.

— Ни дума повече тази вечер. Оставете ме, ако обичате.

— Непрекъснато ще идвам тук да го навестявам, а също и по работа. Нали ще ми разрешите да ви видя отново и да се посъветвам какво трябва да се направи, както и да чуя вашите желания?

Тя му посочи вратата.

— Не мога още дори да реша дали да му кажа, че съм говорил с вас. Или пък да го оставя да си мисли, че аз съм отложил разговора поради липса на благоприятна възможност или поради някаква друга причина. Необходимо е в най-скоро време да ми разрешите да се посъветвам с вас.

— Само не сега — отвърна тя.

— Вие разбирате, че когато пожелая да ви видя, мис Домби не трябва да присъствува и че аз искам да говоря с вас като човек, който има честта да се ползува с вашето доверие, който е готов изцяло да ви окаже всякаква помощ и навярно в много случаи да предпази младата дама от беди.

Продължавайки да го гледа така, сякаш очевидно се боеше дори за миг да го освободи от въздействието на съсредоточения си поглед, независимо какво бе то, тя отвърна: „Да!“ и отново му заповяда да си иде.

Той се поклони, сякаш се подчиняваше на волята й, но когато почти бе стигнал до вратата, се обърна и рече:

— Аз изложих своето провинение и получих прошка. Мога ли… заради мис Домби и самия мен… да докосна ръката ви, преди да си отида?

Тя му подаде облечената в ръкавица ръка, която бе наранила предната вечер. Той я пое в своята, целуна я и се оттегли. А когато затвори вратата, размаха ръката, докоснала се до нейната, и я притисна до гърдите си.