Чарлз Дикенс
Домби и син (5) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава IV
в която на сцената, където се развиват настоящите събития, се появяват някои нови лица

Въпреки че канторите на „Домби и Син“ се намираха в пределите на лондонското Сити и до тях достигаше звукът от камбаните на „Света Мери ле Боу“^[1] — когато многобройните гласове на последните не се заглушаваха от уличния шум, — в съседство можеха да се забележат следи от романтичен живот, изпълнен с приключения. Само на десет минути път от тях Гог и Магог^[2] разкриваха своето великолепие, Кралската борса бе съвсем наблизо. Величествен съсед им бе и Английската банка със своите подземия, пълни със злато и сребро „там долу сред мъртъвците“^[3]. Точно зад ъгъла се издигаше сградата на богатата Източноиндийска компания^[4], предизвикваща представи за скъпоценни камъни и тъкани, за тигри, слонове с широки седла и балдахини, наргилета, чадъри, палмови дървета, носилки и приказни мургави принцове, седнали върху килимчета, обути в пантофи със силно вирнати нагоре върхове. Навсякъде наоколо можеха да се видят изображения на кораби с опънати платна, устремени към всички краища на света, екипировъчни магазини, готови за половин час да изпроводят на път когото и да било и където и да било в пълно снаряжение, а пред вратите на магазините за морски съоръжения се виждаха малки дървени мичмани в остарели морски униформи, непрестанно наблюдаващи наетите файтони.

Единствен господар и собственик на една от споменатите фигури — тази, която можеше свойски да се нарече най-дървената, издадена над тротоара с десния крак напред с крайно непоносима любезност, с катарами на обувките и жилетка с ревери, съвсем неприемливи за човешкия разум, и с отвратително несъразмерен инструмент на дясното око, — единствен господар и горд собственик на този мичман беше възрастен джентълмен с шапка, тип уелска перука^[5]. Той бе плащал наема на къщата, данъците и налозите й в продължение на повече години, отколкото множество действителни мичмани от плът и кръв са преброявали през целия си живот, а мичмани, достигнали държелива старост, не са липсвали в английската флота.

Запасът от стоки на този стар джентълмен включваше хронометри, барометри, телескопи, компаси, морски и географски карти, секстанти, квадранти и образци на всевъзможни уреди за определяне курса на кораба, местонахождението му и за водене на корабните изчисления. В чекмеджетата си и по полиците той държеше месингови и стъклени предмети и никой друг освен посветените не би могъл да определи коя е горната им част или да отгатне предназначението им или пък, след като ги е разгледал, да ги постави отново без чужда помощ в махагоновите им гнезда. Всички уреди бяха прибрани в най-плътни калъфки, вместени в най-тесни ъгълчета, покрити с най-нелепи възглавнички или съвсем здраво завинтени, за да не се наруши философското им спокойствие от морското вълнение. Навсякъде тези извънредни предпазни мерки бяха взети с цел да се спести място или да се укрепи здраво всеки уред и толкова много навигационни практически съоръжения бяха монтирани, покрити с възглавничка или завинтени в отделните кутии (някои от кутиите представляваха само капаци, други — нещо средно между триъгълна шапка и морска звезда или пък бяха съвсем прости и обикновени в сравнение с останалите), че самият магазин, поддал се на заразителното влияние, се бе превърнал едва ли не в уютен, мореплавателен, корабообразен съд, който при евентуално неочаквано спускане във водата се нуждаеше само от морски простори, за да достигне благополучно до който и да е пустинен остров в света.

Това впечатление се подкрепяше и засилваше от множество дребни подробности в домакинството на майстора на мореплавателни уреди, който се гордееше със своя малък мичман. Тъй като неговите познати бяха предимно корабни доставчици на храни и тям подобни, на трапезата му винаги имаше в изобилие истински корабни сухари. Обичайно нещо беше и сушеното месо, както и език с необикновения вкус на корабно въже. На масата се появяваха и туршии в огромни буркани, а на етикетите им пишеше „доставчик на всички видове корабни провизии“. Спиртните напитки се поднасяха в плетени бутилки без гърла. По стените висяха в рамки стари гравюри, изобразяващи кораби, с указания относно многобройните им тайни, подредени по азбучен ред. Върху блюдата бе изрисувана източната фрегата с опънати платна. Задморски раковини, водорасли и мъх украсяваха камината. А отзад, в малката, облицована с дърво гостна, светлината проникваше като в каюта през светлия люк.

Това беше и неговият дом, където живееше също като шкипер единствено с племенника си Уолтър — четиринадесетгодишно момче, което, за да не нарушава цялостното впечатление, доста приличаше на мичман. Но приликата свършваше дотук, защото самият Соломон Джилс (по-често наричан стария Сол) изобщо нямаше моряшки вид. Като се изключи шапката, тип уелска перука, по-неугледна и упорита от която и да е уелска перука, с която приличаше на всичко друго, но не и на пират, той бе муден, умислен старец, с тих глас, със зачервени очи, подобно малки слънца, греещи сякаш през мъгла, и с вид на току-що пробудил се човек, какъвто придобиваше само като гледаше непрекъснато през всички оптически уреди в магазина си в продължение на три-четири дена наред, а след това изведнъж отново се връщаше към окръжаващия го свят и оставаше поразен от зеленината му. Единствената промяна, забелязана във външността му, се свеждаше до това, че целият му костюм с цвят на кафе, широка кройка и лъскави копчета бе заменен от същия костюм с цвят на кафе, но със светли, жълтеникави панталони. Той носеше много изискано жабо, превъзходни очила на челото си, както и огромен хронометър в джоба и по-скоро би повярвал в заговор на всички стенни и джобни часовници в Сити, както и на самото слънце, но не би се усъмнил в точността на скъпоценната си принадлежност. По същия начин като сега майсторът бе живял в магазина и в гостната зад гърба на малкия мичман много години наред. Всяка вечер в един и същи час той си лягаше горе, далеч от останалите обитатели, във ветровитата мансарда, където често бушуваха бури, а междувременно английските джентълмени, които си живееха спокойно долу, имаха много слаба представа или изобщо нищо не знаеха за времето навън.

Един есенен следобед в пет и половина часа читателят и Соломон Джилс се запознават. Соломон Джилс точно гледа колко часа показва безупречният му хронометър. Обичайното всекидневно очистване на Сити от хора продължава вече час и нещо, а човешкият поток все още се стича на запад. „Тълпите по улиците силно оредяха“ — казва мистър Джилс. Има изгледи вечерта да бъде дъждовна. Всички барометри в магазина са с понижено настроение, а дъждовните капки вече проблясват по триъгълната шапка на дървения мичман.

— Чудя се къде ли е Уолтър! — рече Соломон Джилс, след като отново внимателно скътва хронометъра. — Вечерята е готова от половин час, а Уолтър го няма никакъв.

Като се завъртя на стола си зад тезгяха, мистър Джилс погледна навън иззад уредите на витрината, за да види дали племенникът му не пресича улицата. Не. Него го нямаше сред подскачащите чадъри и естествено не можеше да се сбърка с вестникарчето с мушамено кепе, което бавно минаваше отвън покрай месинговата плоча, като изписваше с показалец своето име над името на мистър Джилс.

— Ако не бях убеден, че ме обича твърде много, за да избяга и против волята ми да постъпи на кораб, щях да започна да се безпокоя — продума мистър Джилс, като почукваше с пръсти по двата барометъра. — Наистина щях да се безпокоя. Всички са паднали, а? Голяма влажност. Е, дъждът е нужен. Струва ми се — отбеляза мистър Джилс, като издуха прахта от стъкления похлупак на един компас, — че ти в края на краищата сочиш към гостната отзад точно и категорично, също както момчето го тегли натам. А и гостната като никога е обърната съвсем правилно. Право на север. Няма отклонение и една двайсета нито на едната, нито на другата страна.

— Здравей, чичо Сол!

— Здравей, момчето ми! — извика майсторът на морски уреди, като пъргаво се извърна. — А, ти си вече тук?

Бодро, засмяно момче, разгорещено от тичането си към къщи в дъжда, с миловидно лице, блестящи очи и къдрава коса.

— Е, чичо, как се чувствуваше цял ден без мен? Вечерята готова ли е? Много съм гладен.

— Колкото до чувствуването — отвърна добродушно Соломон, — би било странно, ако без такъв обесник като тебе не се чувствувам много по-добре. Колкото до вечерята, тя е готова от половин час и те чака. А колкото до глада, и аз съм гладен.

— Хайде тогава, чичо — извика момчето. — Ура за адмирала!

— По дяволите адмиралът! — отвърна Соломон Джилс. Искаш да кажеш лорд-мера^[6].

— О, съвсем не! — възкликна момчето. — Ура за адмирала! Ура за адмирала! Нап-ред!

При тази команда уелската перука и притежателят й бяха отведени без съпротива в гостната отзад, като че предвождаха отряд от петстотин души, завземащи кораб, и чичо Сол и племенникът му бързо се заеха с пържената риба, като им предстоеше и бифтек.

— Лорд-мерът, Уоли — повтори Соломон, — да пребъде! Вече никакви адмирали! Лорд-мерът е твоят адмирал.

— О, нима? — попита момчето, като поклати глава. — Че дори оръженосецът е за предпочитане пред него. Той поне понякога размахва своя меч.

— И при всичките си старания изглежда толкова смешен — отвърна чичо му. — Послушай ме, Уоли, послушай ме! Погледни към полицата над камината!

— Кой е закачил сребърната ми халба на пирона! — възкликна момчето.

— Аз — отговори чичото. — Край на халбите. Днес трябва да почнем да пием от чаши, Уолтър. Ние сме делови хора. Числим се към Сити. Тази сутрин навлязохме в живота.

— Така да бъде, чичо — каза момчето. — Ще пия от каквото пожелаеш ти, стига да пия за твое здраве. Наздраве, чичо Сол, и ура за…

— Лорд-мера — добави старецът.

— За лорд-мера, шерифите, общинския съвет и градските власти — извика момчето. — Да живеят!

Чичото с голямо задоволство кимна с глава.

— А сега — рече той — да чуем нещо за фирмата.

— О, няма какво да се разправя много за фирмата — отвърна момчето, като енергично си служеше с ножа и вилицата. — Помещенията на канторите са страшно тъмни, а в стаята, където работя, има висока решетка пред камината, желязна огнеупорна каса, разписание за отплуването на корабите, календар, няколко бюра и няколко стола, шише мастило, малко книги, кутии и много паяжини, а в една от тях, точно над главата ми, има голяма изсъхнала муха, която като че цяла вечност виси там.

— Друго няма ли? — попита чичото.

— Не, нищо друго освен един стар кафез (чудя се как ли е попаднал там) и една кофа за въглища.

— А няма ли банкови книжа, чекове, сметки или други подобни признаци за богатството, което се стича там ежедневно? — попита старият Сол, като със задоволство наблегна на думите си и замечтано погледна племенника си през мъглата, която като че винаги го обгръщаше.

— Допускам, че има много такива неща — нехайно отвърна племенникът, — но всички те се намират в кабинета на мистър Каркър, мистър Морфин или на мистър Домби.

— Мистър Домби беше ли там днес? — попита чичото.

— О, да! През целия ден непрекъснато идваше и си отиваше.

— Предполагам, че не те е забелязал?

— Не, напротив. Доближи се до бюрото ми — не бих искал да е толкова официален и строг, чичо — и ми каза: „О, значи, вие сте синът на мистър Джилс, майстора на корабни уреди!“ — „Племенникът, сър“ — му отвърнах аз. „Аз казах племенник, млади човече!“ — ме сряза той. Но аз бих могъл да се закълна, че той рече „син“, чичо.

— Мисля, че грешиш, но няма никакво значение.

— Наистина няма никакво значение, но смятам, че не беше нужно да е толкова рязък. Нищо лошо няма в това, макар че той действително каза „син“. След туй ми рече, че ти си разговарял с него за мен и той съответно ми намерил служба във фирмата и че от мен се искало да бъда изпълнителен и акуратен, а след това си отиде. Стори ми се, че не му харесах много.

— Струва ми се, че искаш да кажеш — забеляза майсторът на уреди, — че май той на тебе не ти е харесал.

— Наистина, чичо — отговори момчето със смях, — сигурно е така. Не съм мислил за това.

Когато приключи вечерята си, Соломон придоби леко замислен вид и от време на време хвърляше поглед към оживеното лице на момчето. След като свършиха с яденето (угощението бе доставено от една съседна гостилница) и масата бе раздигната, той запали свещ и слезе долу в малката изба, а племенникът му, застанал на покритата с плесен стълба, грижливо му светеше. След като порови тук-там, той скоро се завърна с много стара на вид бутилка, покрита с прах и паяжини.

— Чакай, чичо Сол — възкликна момчето, — какво правиш? Та това е чудесната мадейра! Остава само още една бутилка!

Чичо Сол поклати глава, с което искаше да покаже, че добре знае какво прави. След като извади запушалката с тържествено мълчание, той наля две чаши и постави на масата бутилката заедно с една празна чаша.

— Другата бутилка ще я изпием, Уоли — каза той, — когато се издигнеш, когато станеш преуспяващ, уважаван, щастлив човек, когато началото, което положи днес в живота си, те изведе — дай боже това да стане — до гладката част от пътя, който трябва да извървиш, дете мое. Моите поздравления!

Част от мъглата, обгръщаща стария Сол, като че задави гърлото му, защото гласът му стана дрезгав. Също и ръката му се разтрепера, когато се чукаше с племенника си. Но щом допря чашата до устните си, той мъжката я гаврътна, а след това шумно млясна.

— Мили чичо — заговори момчето, като си придаваше нехаен вид, но очите му се навлажниха, — за честта, която ми оказваш, и така нататък, и така нататък. А сега моля да вдигнем за мистър Соломон Джилс три пъти по три наздравици и още една отгоре. Ура! А ти ще ми отговориш на тоста, чичо, когато заедно изпием и последната бутилка, чуваш ли?

Те отново се чукнаха и Уолтър, който още не си бе свършил виното, отпи бавно и вдигна чашата пред очите си, като се опитваше да подражава на познавач.

Чичо му седеше и известно време мълчаливо го наблюдаваше. Когато накрая погледите им се срещнаха, той внезапно почна да излага на глас своите мисли, като че изобщо не бе преставал да говори.

— Нали виждаш, Уолтър — каза той, — всъщност тази търговия ми е станала просто навик. И така съм свикнал с този навик, че едва ли бих могъл да живея без него. Но нещата не вървят, нещата не вървят. Когато се носеше тази униформа — той посочи към малкия мичман, — тогава наистина бе възможно да се натрупа състояние и се натрупваше. Но конкуренцията, конкуренцията… новите изобретения, новите изобретения… промените, промените… светът ме изпревари. Едва ли знам къде се намирам аз самият, а още по-малко — къде са купувачите ми.

— Не мисли за тях, чичо!

— Откакто си се върнал у дома от седмичния пансион в Пекам например — а десет дни са минали оттогава — отбеляза Соломон, — не си спомням повече от един човек да е влязъл в магазина ми.

— Двама, чичо, не помниш ли? Човекът, който влезе и помоли да му се развалят парите…

— И никой друг — отбеляза Соломон.

— Ами, чичо, не смяташ ли за човек жената, която дойде да попита как да стигне до прелеза Майл-Енд?

— О, вярно — отвърна Соломон. — Забравих за нея. Двама души.

— Наистина те нищо не купиха — добави момчето.

— Да. Те не купиха нищо — тихо промълви Соломон.

— Нито се нуждаеха от нещо — продължи момчето.

— Да. Точно така. Ако се нуждаеха, щяха да отидат в друг магазин — със същия тон продума Соломон.

— Но те бяха двама, чичо — извика момчето, сякаш това бе голяма победа. — А ти казваш, че бил един.

— Е, Уоли — продължи старият човек след кратка пауза, — тъй като не сме като диваците, озовали се на острова на Робинзон Крузо, не можем да разчитаме за прехраната си на човек, помолил да му се развалят парите, или на жена, попитала как да стигне до прелеза Майл-Енд. Както току-що казах, светът ме изпревари. Не го упреквам, но вече не го разбирам. Търговците не са същите, каквито бяха, калфите не са същите, търговията не е същата, търговските стоки не са същите. Седем осми от стоката ми е старомодна. А аз съм един старомоден човек със старомоден магазин, намиращ се на улица, която не е същата, каквато я помня. Изостанал съм от времето, а съм твърде стар, за да го догоня отново. Даже шумът, който се чува надалеч оттук, ме обърква.

Уолтър се канеше да отговори, но чичо му го прекъсна с ръка.

— Именно затова, Уоли, именно затова аз силно желая ти отрано да навлезеш в деловите среди и да поемеш широки пътища. Аз съм само един призрак в тази търговия, отдавна загубила своята същност, и когато умра, всичко ще изчезне. Тъй като очевидно няма да има наследство за теб, за твое добро реших да използувам почти единствената от предишните си връзки, запазила се по силата на стария навик. Някои хора ме смятат за богат. Заради теб самия ми се ще те да са прави. Но каквото и да остане след мен и каквото и да ти дам, във фирма като тази на Домби ти ще бъдеш в състояние добре да го използуваш и да го увеличиш. Бъди прилежен, постарай се да обикнеш работата, мое скъпо момче, постигни пълна независимост и бъди щастлив!

— Ще направя всичко по силите ми, чичо, за да заслужа обичта ти. Наистина ще го направя — сериозно отвърна момчето.

— Вярвам в това — отговори Соломон. — Сигурен съм — и той с още по-голяма охота се захвана с втората чаша от старата мадейра. — А колкото до морето — продължи той, — то е хубаво само в мечтите, но не и в действителност, съвсем не. Естествено е да мислиш за него и да го свързваш с всички тези познати вещи, но то не струва, не струва.

Въпреки това, когато заговори за морето, той със скрито задоволство потри ръце и огледа мореплавателните уреди край себе си с неизразима наслада.

— Помисли си например за това вино — каза старият Сол, — което, не бих могъл да ти опиша колко пъти, е пътувало до Индонезия и обратно, а веднъж дори направи пътешествие около света. Помисли си само за непрогледните нощи, силните ветрове и огромните вълни…

— За гръмотевиците, светкавиците, дъжда, града, бурите — добави момчето.

— Несъмнено — продължи Соломон — виното е издържало всичко това. Помисли си как са се огъвали и скърцали дъските и мачтите, как е свистял и ревял ураганът във въжетата и платната.

— Как моряците са се катерили нагоре в надпревара кой по-напред ще свие заледените платна, а в същото време корабът неудържимо се накланял и люлеел.

— Всичко това — добави Соломон — е изпитвала върху себе си и старата бъчва, в която се намирало това вино. Ами когато „Очарователната Сали“ потънала…

— В Балтийско море, посред нощ, в дванадесет и двадесет и пет, когато часовникът на капитана спрял в джоба му, а той лежал мъртъв до мачтата, на четиринадесети февруари, в хиляда седемстотин четиридесет и девета година — с голямо въодушевление извика Уолтър.

— Да, правилно! — възкликна старият Соломон. — Точно така! Тогава на борда имало петстотин бъчви с такова вино и целият екипаж (с изключение на щурмана, първия лейтенант, двама матроси и една жена в пробита лодка) се заел да се отърве от бъчвите, но се напил и загинал пиян, като пеел „Владей, Британийо“ — корабът потънал, като се чул само един хоров вик на ужас.

— А когато „Джордж II“ приближавал корнуолския бряг в страхотна буря, два часа преди разсъмване, на четвърти март седемстотин и първа година, на кораба имало около двеста коня. Още в самото начало на бурята долу в трюма конете се развързали, започнали да се мятат на всички страни, да се тъпчат един друг и вдигнали такъв шум, и издавали такива човешки вопли, че екипажът решил, че корабът се е напълнил с дяволи, и дори най-храбрите изпаднали в паника и в своето отчаяние се хвърлили през борда и най-накрая останали живи само двама, които разказали за случилото се.

— А когато — започнал старият Сол, — когато „Полифем“…

— Частен западноиндийски търговски кораб, тонаж 350, с капитан Джон Браун от Детфорт. Собственици „Уигс и Сие“ — каза високо Уолтър.

— Същият — съгласи се Сол. — Та когато той се подпалил посред нощ, след четиридневно плаване с попътен вятър от пристанището Джамайка…

— На борда имало двама братя — продължи племенникът му, като говореше много бързо и високо — и тъй като нямало място и за двамата в единствената непотънала лодка, никой от тях не се съгласявал да се спусне с нея, докато по-големият сграбчил по-малкия през кръста и го хвърлил в лодката. Тогава по-малкият се изправил и извикал: „Скъпи Едуард, помисли си за годеницата, която те чака у дома. Аз съм още момче. Никой не ме очаква в къщи. Скочи на моето място!“ И се хвърлил в морето.

Грейналите очи и оживеният израз на момчето — което, възбудено и развълнувано от своя разказ, подскочи от стола си — като че напомниха на стария Сол за нещо, забравено от него или скрито от окръжаващата го мъгла. Вместо да продължи със случките, както очевидно бе възнамерявал само преди миг, той се изкашля сухо и каза: „Е, хайде да сменим темата.“ Цялата работа бе там, че увлечен тайно от екзотичните приключения — с които до известна степен се родееше поради характера на търговията си, — простодушният чичо силно бе подхранвал същото увлечение у племенника си и всичко, внушавано на момчето с цел то да се отклони от живот, изпълнен с приключения, му бе подействувало по необясним начин, както обикновено се случва, и само бе изострило интереса му към подобен живот. Това е неизбежно. Като че ли всяка написана книга или разказана случка с единствената цел да се задържат момчетата на сушата в края на краищата само засилва в представите им съблазните и очарованието на океана.

В този момент малката компания получи ново попълнение в лицето на един джентълмен с широк син костюм, с кука вместо ръка, прикрепена към дясната му китка, с рунтави черни вежди, а в лявата ръка — с дебел бастун, целият на бучки (също като носа му). Черен копринен шал свободно се увиваше около врата му, както и плътна яка, толкова голяма, че приличаше на корабно платно. Очевидно този бе човекът, за когото бе предназначена допълнителната винена чаша и очевидно той знаеше това, понеже, след като си свали дебелото палто и окачи на специален гвоздей зад вратата такава твърдо колосана шапка, която само с вида си би могла да предизвика главоболие у един състрадателен човек, а на собственото му чело бе оставила червена диря, сякаш бе носил нахлупен тесен леген, той притегли стол към чистата чаша и седна до нея. Към този посетител обикновено се обръщаха с прозвището капитана и някога той бил лоцман или шкипер, или командир на катер, или трите неща поред и действително имаше вид на морски вълк.

Когато се здрависа с чичото и племенника, цялото му лице, загоряло и масивно, засия. Но той като че бе склонен към лаконичност, защото само попита:

— Как е?

— Добре е — отвърна мистър Джилс, като бутна бутилката към него.

Той я взе и след като я огледа и помириса, попита извънредно изразително:

— От онова ли е?

— От същото — отговори старият майстор.

След което той подсвирна, като си напълни чашата и, изглежда, реши, че случаят наистина е празничен.

— Уол’р — каза той и оправи косата си (която бе рядка) с куката си, а после насочи същата към майстора на морски уреди. — Погледни го! Обичай! Уважавай! И се подчинявай!^[7] Разгърни катехизиса си, за да намериш този пасаж, и когато го намериш, отбележи страницата. За успехите ти, моето момче!

Той бе до такава степен доволен както от цитата си, така и от посочването на източника, че не издържа и ги повтори тихо пак, като добави, че не си е спомнял за тях през последните четиридесет години.

— Никога през живота не ми се е случвало да не намеря необходимите две-три думи, Джилс — отбеляза той. — Това е, защото не си хабя думите, както правят някои.

Забележката навярно му напомни за това, че също като бащата на младия Норвал^[8] по-добре ще е да „увеличи запаса си“. Във всеки случай той се умълча и не продума нищо чак докато старият Сол излезе да запали лампата в магазина. Тогава той се обърна към Уолтър и без всякаква връзка му каза:

— Предполагам, че ако опита, може да направи и часовник.

— Не бих се учудил, капитан Кътъл — отвърна момчето.

— И часовникът ще върви — продължи капитан Кътъл, като описа с куката си във въздуха нещо като змия. — Господи, как ще върви този часовник!

За секунда или две той като че напълно потъна в съзерцание на движението на този въображаем уред за измерване на времето и седеше, наблюдавайки момчето, сякаш лицето му бе циферблат.

— Но той така е натъпкан с наука — отбеляза капитанът, като размаха куката си към изложените стоки. — Погледни само! Тук има цяла колекция от тях. За земя, въздух и вода. Всичко има тук. Само кажи накъде си се запътил. С балон ли ще се издигаш? Моля, заповядай. Или пък ще се спускаш с водолазен звънец? Заповядай. Не искаш ли да сложиш Полярната звезда на везни и да я претеглиш? Той ще ти направи такива.

От тези думи на капитан Кътъл проличаваше, че той храни дълбоко уважение към морските уреди и че неговата философия почти не прави разлика между търговията с тях и изобретението им.

— Ах! — въздъхна той. — Хубаво е да ги разбираш. Но също е хубаво и да не ги разбираш. Не съм сигурен кое е по-добре. Приятно е да седиш тук и да чувствуваш, че можеш да бъдеш претеглен, измерен, погледнат през увеличително стъкло, поляризиран и дявол знае какво ли не още. Без да знаеш по какъв начин.

Нищо друго освен прекрасната мадейра в съчетание с тържествения случай (който бе желателно да се използува за усъвършенствуване и развитие на Уолтъровия ум) не би могло до такава степен да му развърже езика, та да произнесе забележителната си реч. Той самият изглеждаше изумен от това, че неговата реч така точно разкри източника на мълчаливата наслада, която бе изпитвал в продължение на десет години по време на неделните си обеди в тази гостна. След това той придоби тъжен и мъдър вид, замисли се и се умълча.

— Хайде — обади се обектът на неговото възхищение, когато се завърна. — Преди да получиш чашата си с грог, Нед, трябва да свършим бутилката.

— Дръж се здраво! — възкликна Нед, като напълни чашата си. — Сипи още и на момчето.

— Благодаря, не желая повече, чичо.

— Не, не — каза Сол, — още малко. Ще довършим бутилката. За фирмата, Нед, фирмата на Уолтър. Защо не, някой ден той може да й стане собственик, един от собствениците. Знае ли човек? Сър Ричард Уитингтън се оженил за дъщерята на господаря си^[9].

— „Върни се обратно, Уитингтън, лорд-мер на Лондон, а когато остарееш, няма да се разделиш с него“^[10] — добави капитанът. — Уол’р! Прелисти книгата, момчето ми.

— И въпреки че мистър Домби няма дъщеря… — започна Сол.

— Не, не, чичо, има — обади се момчето, като се изчерви и се засмя.

— Има ли? — възкликна старият човек. — Наистина, и аз мисля, че има.

— О, сигурен съм, че има — потвърди момчето. — Няколко души разговаряха днес за това в кантората. И знаете ли, чичо и капитан Кътъл — той сниши глас, — те казват, че той не я обичал, не й обръщал внимание и тя живеела с прислугата и той непрекъснато дотолкова бил погълнат от мисълта, че синът му ще бъде вторият собственик на фирмата, макар и още да е бебе, че правел балансите много по-често от преди и счетоводството се водело по-редовно и дори са го виждали (когато смятал, че никой не го забелязва) как се разхождал из пристанището и оглеждал корабите, стоките си и всичко останало, като че се наслаждавал на това, което той и синът му съвместно ще притежават. Така говорят. Разбира се, аз нищо не знам.

— Виждаш ли, вече е научил всичко за нея — възкликна майсторът.

— Глупости, чичо — извика момчето, като се изчерви още повече и се изсмя хлапашки. — Как мога да не чуя това, което ми казват?

— Страхувам се, Нед, че засега синът малко ни пречи — каза старият човек все така шеговито.

— Твърде много.

— Въпреки това да пием за него — предложи Сол. — И така, за Домби и Син.

— Добре, чичо — засмяно отвърна момчето. — След като споменахте вече за нея, свързахте името ми с нейното и казахте, че всичко съм научил за нея, ще проявя смелостта да променя тоста. И така, да пием за Домби… и Син… и Дъщеря.