Чарлз Дикенс
Домби и син (8) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава VII
Жилището на мис Токс, както и състоянието на чувствата й, погледнати от птичи поглед

Мис Токс обитаваше тъмна малка къща, която през някой ранен етап на английската история се бе сгушила в един изискан квартал в западната част на града и сега, подобно бедна родственица, тънеше там в сянката на голямата улица на ъгъла под студения презрителен поглед на величествените сгради наоколо. Тя се намираше не точно в двор, нито на сляпа пресечка, а на една крайно безинтересна затворена улица, където тревожно и натрапчиво долиташе отдалеч звукът от чукалото по вратите. Това уединено място, където паветата бяха обрасли с трева, се наричаше улица Принцеса, а на улица Принцеса се намираше черквичката „Принцеса“ с подрънкваща камбана, където понякога в неделя броят на хората по време на служба достигаше до двадесет и пет. Там беше и заведението „Гербът на принцесата“, много посещавано от лакеи, блестящи в ливреите си. Зад решетката, точно пред „Гербът на принцесата“, стоеше един стол-носилка (портшез), но никой не си спомняше той да е бил изнасян някога. Когато утрото бе слънчево, върхът на всяка пръчка от решетката (те бяха четиридесет и осем, както мис Токс многократно ги бе преброявала) се украсяваше с оловен съд.

На улица Принцеса имаше и друг частен дом освен този на мис Токс, а така също и огромна двойна врата с две огромни чукала на нея с форма на лъвски глави, която при никакви обстоятелства не се отваряше и според предположенията представляваше отдавна изоставен вход на нечия конюшня. В действителност из въздуха на улица Принцеса се носеше слаба миризма на конюшня, а от спалнята на мис Токс (разположена в задната част на къщата) се откриваше изглед към конюшните, където конярите, каквато и работа да вършеха, неизменно я съпровождаха с буйни възгласи и където най-интимни принадлежности от облеклото на кочияшите, жените и децата им обикновено се развяваха на външните стени, подобно знамената на Макбет.

В този друг частен дом на улица Принцеса, даван под наем от бивш иконом, женен за икономка, бе наета мебелирана квартира от един самотен джентълмен, а именно от един майор със сковано, посиняло лице и очи, изхвръкнали от орбитите, у когото мис Токс долови, според собствените й думи, „нещо наистина военно“ и между нея и когото се установи несистемна размяна на вестници и брошури, както и платонически отношения от този род чрез посредничеството на чернокожия слуга на майора, когото мис Токс се задоволи да обяви за туземец, без да свързва това понятие с каквото и да е географско място.

Навярно никъде другаде не е имало по-малък вход и стълбище от тези в къщата на мис Токс. Навярно цялата къща, от покрива до мазето, бе най-неудобната малка къща в Англия, а и най-уродливата. Но затова пък, казваше мис Токс, какво местоположение! През зимата светлината там беше съвсем оскъдна, в най-хубавото време не влизаше никакво слънце, за въздух изобщо не можеше да става дума, а уличното движение беше далече. Въпреки това мис Токс казваше: „Помислете какво местоположение!“ Същото казваше и майорът с посинялото лице и очи, изхвръкнали от орбитите, който се гордееше с улица Принцеса и когато му се отдадеше удобен случай, с охота насочваше разговора в клуба си към теми, отнасящи се до важните особи от голямата улица, за да има удоволствието да заяви, че те са негови съседи.

Мизерната квартира, в която живееше мис Токс, бе нейна собственост, завещана й и получена по наследство от покойния притежател на мътния поглед в медальона — неговият миниатюрен портрет с напудрена глава и косичник служеше като противовес на поставката за чайника, сложена в другия край на полицата над камината в гостната. По-голямата част от мебелите бе от епохата на напудрените глави и косичниците и включваше уред за подгряване на гозби, вечно изнемогващ и препречващ пътя на някого с четирите си тънки криви крачета, както и отживял времето си клавесин, украсен с венец от цветя, изрисувани около името на създателя.

Макар че майор Багсток бе вече достигнал това, което в изтънчената литература се нарича пълен разцвет на живота, и поел спускането си надолу, а и беше почти без всякакъв врат, със скована челюст и големи, клепнали като на слон уши и очите и лицето му издаваха състояние на вече споменатото изкуствено възбуждение, той изпитваше страхотна гордост, че бе събудил интерес у мис Токс, и подхранваше тщеславието си с мисълта, че една такава великолепна жена не е равнодушна към него. Той бе подметнал за това в клуба няколко пъти във връзка с малките весели истории, на които неизменно героят бе старият Джо Багсток, старият Джоуи Багсток, старият Дж. Багсток, старият Джош Багсток и така нататък — съвсем фамилиарното отношение към собственото му име бе, така да се каже, опората и силната страна на неговия хумор.

— Джоуи Б., сър — обичаше да казва майорът, като размахваше бастуна си, — струва колкото десетина като вас. Ако сред вас имаше още няколко от породата на Багсток, сър, никак нямаше да ви е зле. На стария Джо, сър, съвсем не му е трудно да си намери жена дори сега, стига само да поиска, но той е коравосърдечен, сър, този Джо, той е непреклонен, сър, непреклонен и дяволски хитър.

След подобни изявления се чуваше хриптене и посинялото лице на майора ставаше мораво, а очите му конвулсивно се разширяваха и изхвърчаха.

Въпреки обаче своите извънредно щедри хвалебствия за себе си, майорът беше егоист. Не е сигурно дали би могъл да се намери човек с по-егоистично сърце от неговото или, по-точно казано, стомах, като се има пред вид, че с последния орган той бе надарен в по-голяма степен, отколкото с първия. На него и през ум не му минаваше, че някой би могъл да не го забележи или пренебрегне. А още по-малко допускаше, че може да бъде незабелязан или пренебрегнат от мис Токс.

Но както изглеждаше, мис Токс го бе забравила — забравила го бе постепенно. Тя започна да го забравя скоро след като откри семейство Тудъл, продължи да го забравя до деня на кръщенето, а след това процесът на забравянето се засили подобно нарастваща лихва. Нещо или някой го бе изместил и станал нов източник на интерес.

— Добро утро, мадам — поздрави майорът, когато срещна мис Токс на улица Принцеса няколко седмици след промените, отбелязани в последната глава.

— Добро утро, сър — много хладно отвърна мис Токс.

— Джоуи Багсток, мадам — с обичайната си галантност рече майорът, — от доста време не е имал щастието да ви види на прозореца и да ви се поклони. На Джо почти не се обръща внимание, мадам. Облак е засенчил неговото слънце.

Мис Токс наклони глава, но наистина бе много хладна.

— Навярно небесното светило на Джо е било извън града, мадам — предположи майорът.

— Аз? Извън града? О, не, не съм била извън града — отговори мис Токс. — Напоследък съм много заета. Почти цялото си време посвещавам на един много близки приятели. Боя се, че не разполагам с никакво свободно време дори в момента. Довиждане, сър.

И с най-очарователната си походка и стойка мис Токс се отдалечи по улица Принцеса, а майорът стоеше зад нея с лице, по-посиняло от всякога, като ръмжеше и мърмореше, изричайки неща, които далеч не бяха ласкателни.

— По дяволите, сър — възкликна майорът, като въртеше рачешките си очи нагоре-надолу из улица Принцеса и се обръщаше към благоуханната й атмосфера — само преди шест месеца тази жена боготвореше земята, по която стъпваше Джо Багсток. Какво значи всичко това?

След като поразмисли малко, майорът реши, че това е капан за мъже, че това са хитрини и уловки, че мис Токс слага клопки. „Но няма да хванеш Джо, мадам — каза майорът. — Той е непреклонен, мадам, непреклонен е Дж. Б. Непреклонен и дяволски хитър.“ Последното съждение го караше да се подсмива през целия ден.

Но този ден отмина, както и много други дни след него, а изглежда, че мис Токс съвсем не забелязваше майора и изобщо не се сещаше за него. Някога тя бе имала навика случайно да поглежда през едно от тъмните си прозорчета и да отвръща на поздрава на майора, като се изчервява от смущение, но сега вече не предоставяше тази възможност на майора и никак не се интересуваше дали той гледа към къщата й, или не. Бяха настъпили и други промени. Майорът, скрит в полумрака на собственото си жилище, забеляза, че напоследък домът на мис Токс бе придобил по-елегантен вид, че се е появила нова позлатена клетка за предишното малко канарче, че полицата над камината и масите са накичени с различни украшения, изрязани от цветна хартия и картон, че на прозорците внезапно са изникнали цветя, че от време на време мис Токс се упражнява на клавесина, чийто нарисуван венец непрекъснато се излагаше на показ, както и Копенхагеновите и птичи валсове в нотната тетрадка, собственоръчно преписана от мис Токс.

Но преди всичко самата мис Токс от известно време се обличаше необикновено грижливо и елегантно в лек траур. Това помогна на майора да излезе от затруднението и той за себе си заключи, че тя е получила малко наследство и се е възгордяла.

Точно на следващия ден, след като бе стигнал до този извод и се бе успокоил, майорът, седнал на закуска, съзря в малката гостна на мис Токс видение, толкова потресаващо и удивително, че няколко мига седя вцепенен на стола си. После се втурна в съседната стая и се върна с театрален бинокъл, с който известно време внимателно се взира.

— Това е пеленаче, сър — възкликна майорът, като свали бинокъла, — обзалагам се на петдесет хиляди лири.

Майорът не можеше да забрави гледката. Не му оставаше нищо друго, освен да подсвирква и да пули очите си до такава степен, че в предишното им състояние те изглеждаха много хлътнали и притворени. Ден след ден, два, три, четири пъти седмично се появяваше това пеленаче. Майорът продължаваше да се пули и подсвирква. Всъщност на улица Принцеса той бе останал сам. Мис Токс бе престанала да се интересува какво прави той. На нея би й било все едно, ако той от син бе станал черен.

Постоянството, с което тя се отправяше от улица Принцеса, за да доведе пеленачето и бавачката му, а после отново ги изпращаше у дома, като непрестанно бдеше над тях, както и постоянството, с което тя самата бавеше пеленачето, хранеше го, играеше си с него и смразяваше невинната му кръв с мелодии[1], изпълнени на клавесина, бяха изключителни. По същото това време тя бе обладана и от страстта да съзерцава някаква гривна, както и от страстта да съзерцава луната, в която се взираше продължително от прозореца на спалнята си. Но тя насочваше своя взор към всичко друго — слънцето, луната, звездите или гривната, но не и към майора. А майорът си подсвиркваше, пулеше се, дивеше се, крачеше нагоре-надолу из стаята си и нищо не разбираше.

— Напълно ще покориш сърцето на моя брат Пол — това е самата истина, скъпа моя — отбеляза един ден мисис Чик.

Мис Токс пребледня.

— С всеки изминат ден той все повече и повече заприличва на Пол — продължи мисис Чик.

Вместо отговор мис Токс взе малкия Пол в прегръдките си и съвсем изпомачка кокардата му с милувките си.

— Майка му, скъпа моя — попита мис Токс, — с която щях да се запозная чрез вас, прилича ли той изобщо на нея?

— Ни най-малко — отговори Луиза.

— Тя е била… тя е била хубава, предполагам — плахо каза мис Токс.

— Ами да, скъпата бедна Фани беше интересна — отвърна мисис Чик, след като помисли малко. — Безспорно интересна. У нея нямаше внушителната осанка, която с право може да се очаква от жената на брат ми, нито пък силата и устойчивостта на духа, необходими за такъв човек.

Мис Токс дълбоко въздъхна.

— Но тя беше приятна — продължи мисис Чик, — извънредно приятна. А намеренията й… ах, боже мой, колко добронамерена бе бедната Фани.

— Ангел мой! — възкликна мис Токс, обръщайки се към малкия Пол. — Съвсем приличаш на баща си.

Само ако знаеше майорът колко надежди и очаквания, какво изобилие от планове и кроежи са заложени на тази детска главичка и ако можеше да ги види как те кръжат, разнородни, безредни, хаотични, над шапчицата с набор на неосъзнаващия нищо малък Пол, той наистина би се опулил. Тогава той би разпознал сред множеството и амбициозно поставеното кросно на мис Токс. Тогава навярно той би разбрал естеството на капитала, който тази дама свенливо бе вложила във фирмата „Домби“.

А ако самото дете се събудеше посред нощ и видеше над люлката си бледите отблясъци на мечтите, които другите хора хранеха по отношение на него, то навярно би се изплашило с пълно основание. Но то продължаваше да спи, неподозиращо нито добрите намерения на мис Токс, удивлението на майора, безвременните тревоги на сестра му, суровите въжделения на баща му, нито пък съзнаващо, че някъде на земята съществува Домби или Син.

Бележки

[1] … смразяваше невинната му кръв с мелодии… — намек за думите на призрака в „Хамлет“ (I д., 5 к.).