Чарлз Дикенс
Домби и син (27) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXVI
Сенки от миналото и бъдещето

— Ваш покорен слуга, сър! — възкликна майорът. — По дяволите, сър, всеки приятел на приятеля ми Домби е и мой приятел, така че приятно ми е да се запозная с вас.

— Безкрайно съм признателен на майор Багсток, Каркър — поясни мистър Домби, — за компанията и разговорите. Майор Багсток ми направи голяма услуга, Каркър.

Управителят мистър Каркър, с шапка в ръка, току-що пристигнал в Лемингтън и току-що представен на майора, показа на майора и двата си реда зъби чак до кътниците и заяви, че навярно можел да си позволи да му изкаже дълбоката си благодарност за постигнатата невероятна промяна както във външния вид, така и в настроението на мистър Домби.

— Боже мой, сър — каза в отговор майорът, — няма за какво да ми благодарите, защото услугата е взаимна. Такъв издигнат човек като нашия приятел Домби, сър — каза майорът, като сниши глас, но не дотолкова, че въпросният джентълмен да не го чува, — не може да не облагороди и възвиси духа на приятелите си. Той, Домби, укрепва и подсилва нравствената природа на човека.

При този израз мистър Каркър оголи зъби. Нравствената природа на човека. Точно така. Той тъкмо се канел да изрече същите думи.

— Но ако приятелят ми Домби, сър — добави майорът, — ви разправя за майор Багсток, то аз настоятелно моля да ми разрешите да извадя и двамата от заблуждението. Той просто има предвид прямия Джо, сър, Джоуи Б., Джош Багсток, Джоузеф, суровия и непреклонен стар Дж., сър. На вашите услуги.

Извънредно дружелюбното отношение на мистър Каркър към майора, както и възхищението му от неговата суровост, непреклонност и прямота се излъчваха от всеки зъб в устата на мистър Каркър.

— А сега, сър — каза майорът, — вие двамата с Домби имате да обсъждате дяволски много дела.

— Съвсем не, майоре! — рече мистър Домби.

— Домби — с категоричност възрази майорът, — добре разбирам тези неща. На такъв изтъкнат човек като вас, такъв колос в търговията, не трябва да се пречи. Минутите ви са скъпи. Ще се срещнем на вечеря. А дотогава старият Джоузеф няма да се мярка. Вечерята е точно в седем, мистър Каркър.

След тези думи майорът — лицето му се бе силно подуло — се оттегли, но веднага отново подаде глава от вратата и каза:

— Извинете, Домби, не желаете ли да им предам нещо?

Леко смутен, мистър Домби, хвърляйки поглед към благовъзпитания хранител на служебните си тайни, каза на майора да им предаде поздрави от него.

— За бога, сър — възкликна майорът, — думите ви трябва да прозвучат по-сърдечно, защото в противен случай на стария Джо съвсем не би се оказал радушен прием.

— Тогава, майоре, моля ви да им предадете моите почитания — отвърна мистър Домби.

— По дяволите, сър — изруга майорът и забавно тръсна рамене и раздвижи големите си бузи, — нека да бъде по-сърдечно и от това.

— Тогава предайте им каквото желаете, майоре — отбеляза мистър Домби.

— Нашият приятел е хитър, сър, хитър, сър, дя-вол-ски хитър — заяви майорът, като поглеждаше иззад вратата към Каркър. — Такъв е Багсток.

Той обаче спря да се киска, изпъна се в цял ръст и като се удари в гърдите, тържествено каза:

— Домби! Завиждам ви заради чувствата. Да ви благославя бог!

След тези думи той излезе.

— Навярно този джентълмен много ви помага добре да прекарвате времето си — отбеляза Каркър, изпроводил Багсток с оголени зъби.

— Наистина извънредно много ми помага — отговори мистър Домби.

— Несъмнено той има тук приятели — продължи Каркър. — Доколкото разбирам от думите му, и вие се появявате в обществото тук. Знаете ли — неприятно се усмихна той, — извънредно много се радвам, че и вие се появявате в обществото.

В отговор на тази проява на интерес от страна на своя пръв помощник мистър Домби повъртя в ръце часовниковата си верижка и леко кимна с глава.

— Вие сте създаден за обществото — заяви Каркър. — Както по природа, така и с общественото си положение вие сте предназначен за обществото повече от всеки друг. Знаете ли, че аз често съм недоумявал защо толкова дълго време вие страняхте от него.

— Имах основания за това, Каркър. Бях самотен и не проявявах интерес към обществото. Съвсем естествено е обаче именно вие, който имате талант за общуване, да се удивлявате!

— О! Аз ли! — отвърна Каркър, готов да прояви пренебрежително отношение към себе си. — Що се отнася до човек като мен, нещата стоят съвсем другояче. С ВАС аз не бих могъл да се сравнявам.

Мистър Домби вдигна ръка към шалчето на врата си, понамести брадичката си, поизкашля се и постоя няколко минути, безмълвно загледан в своя верен приятел и служител.

— Ще имам удоволствието, Каркър — каза мистър Домби най-накрая с такъв вид, сякаш преглътна твърде голяма хапка, — да ви представя на моите… на приятелите на майора. Извънредно приятни хора!

— Предполагам, че сред тях има и дами? — угоднически вметна управителят.

— Да… всъщност те са… две дами — отговори мистър Домби.

— Само две ли са? — усмихна се Каркър.

— Само две. Посещавам единствено техния дом и не съм завързал други познанства тук.

— Навярно са сестри? — осведоми се Каркър.

— Майка и дъщеря — отвърна мистър Домби.

Когато мистър Домби сведе очи и отново пооправи шалчето си, усмихнатото лице на управителя мистър Каркър съвсем неочаквано мигновено стана напрегнато и намръщено и той внимателно се взря с отвратително изражение в своя началник. Когато мистър Домби отново вдигна очи, лицето на Каркър пак така мигновено възвърна предишното си изражение и той оголи насреща му целите си венци.

— Много сте любезен — рече Каркър, — ще ми бъде извънредно приятно да се запозная с тях. След като стана дума за дъщери, искам да кажа, че видях мис Домби.

Внезапно кръвта нахлу в лицето на мистър Домби.

— Аз се осмелих да я посетя — продължи Каркър, — за да я попитам дали няма да ме натовари с някои заръки, но нямам щастието да ви предам нещо друго освен нейните… освен нейните най-сърдечни поздрави.

Каква вълча муцуна представляваше лицето му в този миг! Когато погледна мистър Домби в очите, кръвожадният му език се подаваше от раззинатата уста.

— Има ли служебни новини? — осведоми се Домби след кратко мълчание, през което мистър Каркър извади някои книжа и документи.

— Не са много — отговори Каркър. — Общо взето, напоследък не ни върви както обикновено, но това не е от голямо значение за вас. Фирмата „Лойд“ вече е отписала „Син и Наследник“. Да, но целият кораб е застрахован от кила до най-горната си мачта.

— Каркър — обади се мистър Домби и седна на един стол близо до него, — не бих могъл да кажа, че младият Гей ми е правил някога благоприятно впечатление…

— Нито пък на мен — вметна управителят.

— Но съжалявам — продължи мистър Домби, без да обръща внимание на забележката на Каркър, — че отплува. Съжалявам, че изобщо бе изпратен.

— Жалко, че не казахте това своевременно — хладно отвърна Каркър. — Както и да е, в случая бих казал всяко зло за добро. Наистина мисля така. Споменах ли ви, че между мен и мис Домби възникна известно откровение?

— Не — сурово отсече мистър Домби.

— Нямам никакво съмнение относно това — след многозначителна пауза продължи мистър Каркър, — че където и да се намира в момента Гей, много по-добре е да е там, отколкото у дома. Ако бях или ако изобщо е възможно да съм на ваше място, бих бил доволен от подобно положение на нещата. Аз лично много съм доволен. Ако изобщо може да се говори за някакъв недостатък, мис Домби е твърде доверчива и млада — макар че е ваша дъщеря, тя, изглежда, не е достатъчно горда. Не че това е особено важно, разбира се. Бихте ли желали да проверим заедно тези баланси?

Вместо да се надвеси над изложените пред него книжа, мистър Домби се облегна назад в стола си и съсредоточено се вгледа в лицето на управителя. Свел очи, управителят си даваше вид, че се взира в цифрите, без да припира началника си. Той не скриваше, че си придава такъв вид, сякаш бе подтикнат към това от голямата си деликатност и желанието си да пощади чувствата на мистър Домби. Домби го погледна, усети преднамерената му сдържаност и разбра, че ако не беше тази негова сдържаност, довереният Каркър би разказал твърде много неща, за които гордостта на мистър Домби не му позволяваше да пита. Постепенно напрегнатостта в очите на мистър Домби изчезна и вниманието му бе погълнато от книжата пред него. Но макар и погълнат от предоставеното занимание, той току вдигаше глава и отново поглеждаше Каркър. В такива моменти за сетен път мистър Каркър подчертаваше своята деликатност и още по-явно я изтъкваше пред големия си шеф.

Докато те се занимаваха така и в резултат на ловките машинации от страна на управителя в душата на мистър Домби се породи и назря гняв спрямо бедната Флорънс (изместил обичайната студена неприязън, която досега бе изпитвал към нея), майор Багсток — предизвикващ огромно възхищение сред възрастните дами в Лемингтън и следван от туземеца, който както обикновено бе натоварен с лек багаж — с широка крачка се беше отправил по сенчестата страна на улицата към дома на мисис Скютън, за да направи сутрешната си визита. Когато се озова в будоара на Клеопатра, бе вече пладне и на него му се удаде щастливата възможност да завари своята кралица изтегната върху канапето, потънала в копнежи над чашата кафе, а стаята й бе толкова засенчена и затъмнена, за да бъде почивката й сладостна, че прислужващият й Уидърс се мержелееше като призрачен паж.

— Какво е това непоносимо създание, което се появи? — възкликна мисис Скютън. — Не мога да го търпя. Който и да си, махай се оттук!

— Как сърце ви позволява да гоните Дж. Б., ма’ам! — възрази майорът, като се поспря, преметнал бастуна си през рамо.

— О, това сте вие? Тогава ви разрешавам да влезете — заяви Клеопатра.

Майорът съответно влезе, пристъпи към канапето и притисна прелестната й ръка до устните си.

— Седнете — каза Клеопатра, морно развяваща ветрилото си, — но далеч от мен. Не се приближавайте много, защото тази сутрин се чувствувам ужасно отпаднала и крехка, а от вас се носи мирис на слънце. Вие сте напълно тропически.

— Ей богу, ма’ам — отговори майорът, — едно време майор Багсток се печеше и пържеше на слънце. Едно време на Антилските острови в горещина също като в парник той бе принуден така да разцъфне, че бе известен под прозвището Цветето. По онова време никой не говореше за Багсток, ма’ам, а за Цветето, за нашето Цвете. Цветето може и да е поувехнало малко — отбеляза майорът, като се промъкна до по-близък стол, отколкото посочения от неговата жестока богиня, — но той все още е държеливо растение и непроменлив като вечнозелените храсти.

При тези думи майорът, под прикритието на затъмнената стая, притвори едно око, завъртя глава като арлекин и поради голямото задоволство от себе си навярно повече от всякога се приближи до границите на апоплексията.

— Къде е мисис Грейнджър? — попита Клеопатра своя паж.

Според Уидърс тя се намирала в стаята си.

— Чудесно — отвърна мисис Скютън. — Излез и затвори вратата. Имам работа.

След като Уидърс изчезна, мисис Скютън, без да променя позата си, само уморено извърна глава към майора и го попита как се чувствува приятелят му.

— Домби, ма’ам — отвърна майорът с весел, гърлен смях, — се чувствува добре, доколкото това е възможно за човек в неговото положение. Той е в отчаяно положение. Той, Домби, е уцелен! Уцелен е! — възкликна майорът. — Пронизан е в сърцето.

Клеопатра му хвърли проницателен поглед, напълно несъответствуващ на провлечения, превзет тон, с който после рече:

— Майор Багсток, макар че много малко познавам света — всъщност не съжалявам за своята неопитност, защото чувствувам, че той е пропит с фалш, изпълнен е с угнетителни условности, в него на природата се гледа с пренебрежение и рядко там може да се чуе музиката на сърцето, излиянията на душата и други подобни неща, наистина поетически, — разбирам какво имате предвид. Намеквате за Едит — безкрайно скъпата ми рожба — говореше мисис Скютън, като приглаждаше с показалец веждите си, — с което докосвате най-нежните струни в душата ми.

— Откровеността, ма’ам — отвърна майорът, — винаги е била отличителна черта на рода Багсток. Вие сте права. Джо признава това.

— И смятам, че този намек — продължи Клеопатра — засяга едно от най — дори с положителност най — вълнуващото, трепетно и свято чувство, на което е способна нашата, за съжаление, загрубяла човешка природа.

Майорът допря ръка до устните си и изпрати на Клеопатра въздушна целувка, сякаш да покаже за какво чувство става дума.

— Усещам, че съм слаба. Усещам, че не ми стига енергията, която в подобен момент би трябвало да крепи една майка, да не казвам един родител — заяви мисис Скютън, като поизтри устни с дантеленото крайче на носната си кърпа, — но едва ли е възможно да не ми призлее, когато се засяга въпрос, така безкрайно важен за скъпата ми Едит. Въпреки това, лоши човече, след като вие се осмелихте да загатнете за него и след като той ми причини остра болка — мисис Скютън докосна лявата си страна с ветрилото, — аз няма да бягам от своя дълг.

Под прикритието на полумрака майорът непрекъснато се надуваше, въртеше моравото си лице и намигаше с рачешките си очи, докато не започна да се дави в кашлица, поради което се наложи да стане и да обиколи един-два пъти стаята, преди прелестната му приятелка да продължи отново.

— Изминаха вече няколко седмици — каза мисис Скютън, когато най-сетне заговори пак, — откакто мистър Домби бе така любезен да ни удостои с визитата си, придружен от вас, скъпи мой майоре. Признавам — нека да бъда откровена, — моят недостатък е, че съм експанзивно същество и не мога да прикривам чувствата си. Напълно съзнавам недостатъка си. По-добре и от враговете си. Но не съжалявам за него. Предпочитам пламенността ми да не гасне от бездушния свят и съм готова напълно да приема обвинението.

Мисис Скютън оправи набора си, пощипна изсъхналата си шия, да позаглади бръчките си, и продължи с голямо задоволство:

— Доставяше ми (както и на скъпата Едит, сигурна съм в това) безкрайно удоволствие да посрещам мистър Домби. Естествено, че бяхме склонни да проявим благоразположение към него като към ваш приятел. Намирам, че у мистър Домби има голяма сърцатост, която действува извънредно ободряващо.

— Дяволски малко сърцатост е останала у Домби сега, ма’ам — отвърна майорът.

— Нещастнико — сряза го мисис Скютън, като го погледна уморено, — моля ви да млъкнете.

— Дж. Б. става ням, ма’ам — заяви майорът.

— На свой ред мистър Домби — продължи Клеопатра, като приглади розовите краски върху бузите си — повтори визитата си. Той вероятно откри нещо привлекателно в нашия скромен и непретенциозен вкус… природата излъчва такова очарование… то е толкова сладостно… че той се присъедини към малката ни компания и започна редовно да ни посещава всяка вечер. Не се и сещах дори за ужасната отговорност, която поемах, като насърчавах мистър Домби… да…

— Да ви спохожда, ма’ам — подсказа й майор Багсток.

— Грубиян! — възкликна мисис Скютън. — Предугаждате мислите ми, но си служите с отвратителен език.

При тези думи мисис Скютън опря лакът върху масичката близо до нея, отпусна китка с маниер, който намираше за много грациозен и изтънчен, поразмаха ветрилото и съзерцавайки лениво ръката си, заговори.

— Страданието, което преживявам — превзето каза тя, — откакто постепенно започнах да проумявам истината, е твърде ужасно, за да се спирам подробно на него. Моята ненагледна Едит е смисълът на целия ми живот и да я гледам как с всеки изминал ден се променя… моята пленителна дъщеря, която след смъртта на този прекрасен човек, Грейнджър, буквално е заключила сърцето си… е най-мъчителното нещо на света.

Съществуването на мисис Скютън съвсем не бе така непоносимо, ако се съди по въздействието на най-мъчителното обстоятелство в живота й. Впрочем това е само между другото.

— Казват, че Едит — изкуствено се усмихна мисис Скютън, — моето единствено съкровище, приличала на мен. Смятам, че наистина сме еднакви.

— Има един мъж на този свят, който никога не би признал, че някой е в състояние да прилича на вас, ма’ам — заяви майорът, — и този мъж е старият Джо Багсток.

Клеопатра сякаш понечи да удари ласкателя с ветрилото си, но се смили, усмихна се и продължи:

— Ако моята очарователна дъщеря е наследила от мен някои хубави качества, лоша твар — последните думи се отнасяха до майора, — тя също така е наследила и моята неразумност. Едит е много силна по характер — за моя казват, че е извънредно твърд, но аз не вярвам, — но ако някога се развълнува, тя е уязвима и чувствителна в крайна стенен. А какво изпитвам аз, когато я гледам как линее! Това ме съсипва!

Майорът издаде двойната си брадичка, утешително присви посинелите си устни и си придаде извънредно съчувствено изражение.

— С вълнение си спомням за доверието — продължи мисис Скютън, — което съществуваше помежду ни, за свободното разкриване на душата и излияние на чувствата. По-скоро бяхме като сестри, отколкото като майка и дъщеря.

— Точно мнението на Дж. Б. — отбеляза майорът, — изказвано стотици хиляди пъти от Дж. Б.

— Не ме прекъсвайте, невъзпитано същество! — възкликна Клеопатра. — Какво изпитвам аз при това положение, когато виждам, че отбягваме да говорим по един въпрос. Че между двете ни се отваря… как се казва… пропаст! Че моята чистосърдечна Едит се е променила спрямо мен! Разбира се, тези чувства са толкова болезнени!

Майорът стана от стола си и седна по-близо до масичката.

— Всеки ден наблюдавам това, мой скъпи майоре — продължи мисис Скютън. — Всеки ден го чувствувам. Всеки час се укорявам за прекалената прямота и доверчивост, които ни доведоха до такива печални последствия. И едва ли не всеки миг съм преизпълнена с надеждата, че мистър Домби ще се обясни и ще облекчи мъките, които преживявам и от които изнемогвам. Но нищо подобно не се случва, мой скъпи майоре. Съвестта ме е превърнала в своя жертва… внимавайте с чашата си, толкова сте непохватен… скъпата ми Едит е станала неузнаваема, а аз наистина не зная какво би могло да се направи и с кой добър човек бих могла да се посъветвам.

Майор Багсток, навярно окуражен от задушевния и доверчив тон, към който мисис Скютън няколко пъти бе прибягвала за миг, а сега сякаш окончателно възприе, протегна ръка през масичката и ухилено каза:

— Съветвайте се с Джо, ма’ам.

— В такъв случай вие, ужасяващо чудовище — рече Клеопатра, като подаде на майора едната си ръка, а с ветрилото в другата докосна пръстите му, — защо не поговорите с мен? Знаете какво имам предвид. Защо не ми кажете нещо конкретно?

Майорът се изсмя, целуна подадената му от нея ръка и отново се изсмя.

— Дали наистина у мистър Домби има толкова сърцатост, колкото предполагах? — замислено издума Клеопатра. — Смятате ли, че е сериозен в намеренията си, скъпи ми майоре? Намирате ли за необходимо да се поговори с него, или да се изчака? Кажете ми като близък човек, какво ще ме посъветвате?

— Дали да не го оженим за Едит Грейнджър, ма’ам? — дрезгаво се изкикоти майорът.

— Странно същество! — отвърна Клеопатра и вдигна ветрилото си да чукне майора по носа. — Как бихме могли НИЕ да го оженим?

— Дали да не го оженим за Едит Грейнджър, ма’ам, викам аз? — повторно се изкикоти майорът.

Мисис Скютън не му отвърна с думи, но се усмихна на майора с такова лукавство и закачливост, че приемайки усмивката й за предизвикателство, неустрашимият офицер би целунал извънредно червените й устни, ако тя не бе изпречила пред себе си ветрилото с очарователна моминска пъргавина. Може би тя стори това от стеснителност, а може би и от опасението да не пострада цветът на устните й.

— Домби, ма’ам — каза майорът, — е завидна партия.

— О, користолюбив нещастнико — тихичко изписка Клеопатра. — Това е възмутително.

— А намеренията на Домби, ма’ам — продължи майорът, като издаде напред глава и ококори очи, — са сериозни. Джоузеф ви заявява това. Багсток е уверен в това. Дж. Б. го тласка натам. Оставете Домби на спокойствие, ма’ам. Домби е сигурен, ма’ам. А за завършека разчитайте на Дж. Б.

— Наистина ли така смятате, скъпи майоре? — запита Клеопатра, която го бе наблюдавала много зорко и много изпитателно въпреки апатичния си вид.

— Сигурен съм в това, ма’ам — отговори майорът. — Несравнимата Клеопатра и нейният Антоний Багсток често ще си разговарят тържествуващо по този въпрос, когато се наслаждават заедно на изискания разкош и богатство в дома на Едит Домби. Пристигна, ма’ам — заяви майорът, като прекъсна рязко кикотенето си и стана сериозен, — дясната ръка на мистър Домби.

— Тази сутрин ли? — попита Клеопатра.

— Тази сутрин, ма’ам — потвърди майорът. — И нетърпението, с което мистър Домби очакваше пристигането му, ма’ам, може да се обясни — не се съмнявайте в думите на Дж. Б., защото Джо е дя-волски хитър — майорът се чукна по носа и силно намигна с едното си око, от което природната му красота не се подсили — … може да се обясни с желанието на Домби неговият помощник да научи мълвата, без Домби да му я съобщава сам, или да се съветва с него. Защото Домби е горд, ма’ам — добави майорът, — като Луцифер.

— Очарователно качество — изфъфли мисис Скютън, — свойствено на скъпата Едит.

— И така, ма’ам — продължи майорът, — подхвърлих вече някои намеци и дясната ръка на Домби ги схвана, а до довечера ще подхвърля още няколко. Тази сутрин Домби запланува за утре излет до замъка Уорик и до Кенилуърт, като преди това вие ще закусите с нас. Аз се наех с предаването на поканата. Ще ни окажете ли подобна чест, ма’ам? — подувайки се от задух и от хитрина, попита майорът, като извади бележка, адресирана до уважаемата мисис Скютън, в която, чрез посредничеството на майор Багсток, неизменно преданият Пол Домби канеше нея и любезната й, изискана дъщеря да вземат участие в предложената екскурзия, като най-отдолу същият този неизменно предан Пол Домби умоляваше да се предадат поздрави от негово име на мисис Грейнджър.

— Тихо! — внезапно възкликна Клеопатра. — Едит!

Едва ли би могло да се каже, че след горното възклицание любещата майка възвърна своето изкуствено, вяло изражение, тъй като тя никога не се разделяше с него и надали някога би пожелала или пък би била в състояние да се раздели с него на друго място освен в гроба. Но бързо прогонвайки всякаква сянка от сериозност или незабележими следи от кроежите, добри или лоши, които до момента нейното лице, глас и маниер издаваха, тя се изпъна на канапето и когато Едит влезе, отново бе предишното вяло и морно същество.

Едит, така красива и величествена, но така студена и непристъпна! Тя кимна леко на майор Багсток, хвърли изпитателен поглед към майка си, дръпна завесата на прозореца, седна и се загледа навън.

— Скъпа моя Едит — обади се мисис Скютън, — къде, за бога, се дяна? Толкова много исках да те видя, мила моя.

— Ти каза, че си имала работа, и аз не дойдох — отвърна дъщеря й, без да си обръща главата.

— Жестоко беше спрямо стария Джо, ма’ам — каза майорът със свойствената си галантност.

— Много жестоко беше, зная — рече тя, все така загледана навън, като изрече думите с такова невъзмутимо презрение, че майорът се смути и не можа да измисли никакъв отговор.

— Майор Багсток, свидна моя Едит — провлечено заговори майка й, — който, общо взето, е най-безполезното и неприятно същество на света, както ти е известно…

— Няма абсолютно никакъв смисъл, майко — каза Едит, като обърна глава към нея, — да се придържаш към този маниер на говорене. Ние сме съвсем сами и се познаваме много добре.

Безмълвното презрение, изписано върху хубавото й лице — презрение, което очевидно тя изпитваше към себе си не по-малко, отколкото към тях, — бе толкова силно и дълбоко, че за миг превзетата усмивка на майка й, макар и толкова привична, замръзна на устните й.

— Мое свидно момиче — отново заговори мисис Скютън.

— Нима още не съм жена? — усмихнато запита Едит.

— Колко странна си днес, скъпа моя! Моля те, позволи ми да ти съобщя, любов моя, че майор Багсток е донесъл извънредно любезно писмо от мистър Домби, в което той ни кани утре сутринта на закуска, а след това на излет до Уорик и Кенилуърт. Ще дойдеш ли, Едит?

— Дали ще дойда? — повтори тя и погледна към майка си, като се изчерви и задиша учестено.

— Знаех, че ще дойдеш, родна моя — нехайно каза майката. — Това е просто, както казваш ти, маниер за отправяне на молба. Ето ти писмото на мистър Домби, Едит.

— Благодаря. Нямам желание да го чета — бе нейният отговор.

— В такъв случай може би аз самата трябва да отговоря — каза мисис Скютън, — макар че имах намерение да те помоля да поемеш задълженията на моя секретарка, скъпа.

Тъй като Едит нито помръдна, ни отговори, мисис Скютън помоли майора да придвижи масичката й на колела по-близо до нея, да отвори чекмеджето и да й извади писалка и хартия и майорът извърши всички тези галантни услуги с голямо покорство и преданост.

— Да пратя ли поздрави от теб, скъпа Едит? — запита мисис Скютън, като се поспря на края на писмото, с писалка в ръка.

— Както желаеш, майко — отвърна тя с пълно безразличие, без да обръща глава.

Мисис Скютън написа каквото пожела, без да пита за други по-точни указания, и връчи писмото на майора, който го прие като драгоценно послание, придаде си вид, че ще го скъта близо до сърцето си, но бе принуден да го постави в джоба на панталона поради ненадеждността на жилетката си. След това майорът по много изискан, рицарски начин се сбогува и с двете дами, като възрастната дама му отвърна с обичайния си маниер, а младата, седнала с лице към прозореца, му кимна толкова сдържано, че би било много по-учтиво спрямо майора, ако тя изобщо не се бе покланяла и го бе оставила да смята, че въобще не го е чула и забелязала.

— Що се отнася до промени в нея, сър — размишляваше майорът по пътя на връщане, като по време на тази експедиция (тъй като следобедът бе слънчев и зноен) нареди на туземеца да се движи с лекия багаж отпред, а той самият вървеше в сянката на прокудения в чужбина принц, — що се отнася до промени в нея, сър, линеене и неща от тоя род, Джоузеф Багсток не се хваща на тези приказки. Без такива, сър. Тук няма подобно нещо. Но що се отнася до това, че между тях има известно разногласие… или пропаст, както го нарича майката… по дяволите, сър, това изглежда съвсем вярно. А и съвсем странно! Е, сър! — запухтя майорът. — Едит Грейнджър и Домби са чудесна двойка! Нека да се борят за надмощие помежду си! Багсток е на страната на победителя!

Под напора на мислите си майорът изрече последните думи на глас и предполагайки, че те се отнасят лично до него, злочестият туземец спря и се обърна. Разгневен до крайна степен от подобен акт на неподчинение, майорът (макар че точно в този момент се подуваше от задоволство и добро настроение) моментално мушна бастуна си между ребрата на туземеца и продължи да го сръгва на кратки интервали из целия път до хотела.

Не по-малко гневен бе майорът, докато се обличаше за вечеря, като по време на въпросната процедура върху чернокожия слуга се изсипа град от всевъзможни предмети, различни по големина, като се започне от ботуша, та се стигне до четката за коса, както и всичко останало, попаднало подръка на господаря му. Майорът се гордееше, че поддържа туземеца в пълна бойна форма и за най-малкото нарушение на строгата дисциплина налагаше подобен род военни наказания. Като се прибави към това и фактът, че майорът държеше туземеца край себе си също и като средство за уталожване на подаграта и всякакви други оплаквания, душевни и телесни, то излизаше, че туземецът съвсем не изкарва даром заплатата си, която впрочем не бе голяма.

Най-накрая майорът, след като изчерпа всички снаряди, които му бяха подръка, и след като нарече туземеца с толкова много нови епитети, че това навярно му даде пълно основание да се удиви на богатството на английския език, се подчини на необходимостта да си сложи връзката. Вече облечен и почувствувал силен прилив на бодрост след гореспоменатите упражнения, той слезе долу, за да поразвлече Домби и неговата дясна ръка.

Домби още не беше дошъл, но дясната ръка беше там и както обикновено показа своето зъбно съкровище на майора.

— Е, сър! — заговори майорът. — Как прекарахте времето си, откакто имах щастието да ви срещна? Поразходихте ли се?

— Поразтъпках се за по-малко от половин час — отвърна Каркър. — Бяхме много заети.

— Работа, а? — подхвърли майорът.

— Всевъзможни дреболии, които трябва да се свършат — отговори Каркър. — Но знаете ли… това е твърде необичайно за мен, тъй като още в училище съм възпитан в дух на недоверие и, общо взето, не съм склонен да бъда общителен — заговори той, после спря и продължи с обаятелен, чистосърдечен тон — … но спрямо вас аз изпитвам пълно доверие, майор Багсток.

— Оказвате ми голяма чест, сър — отвърна майорът. — Можете да ми имате доверие.

— В такъв случай, знаете ли — продължи Каркър, — че не намерих моя приятел… впрочем НАШИЯ приятел, би трябвало по-скоро да го нарека…

— Домби ли имате предвид, сър? — възкликна майорът. — Виждате ме, мистър Каркър, изправен пред вас! Дж. Б.!

Той бе достатъчно дебел и достатъчно син, за да бъде видян. И мистър Каркър му отвърна, че го вижда.

— В такъв случай вие виждате човека, сър, който ще мине през огън и вода заради Домби — заяви майор Багсток.

Мистър Каркър се усмихна и каза, че не се съмнява в това.

— Знаете ли, майоре — продължи той, — да довърша това, което бях започнал, че не намерих нашия приятел така съсредоточен в работата както обикновено?

— Така ли? — със задоволство откликна майорът.

— Намерих го малко разсеян и неспособен да се съсредоточава — отбеляза Каркър.

— Ей богу, сър — възкликна майорът. — Тук е замесена жена.

— Наистина започвам да мисля, че действително е замесена — отговори Каркър. — Смятах, че навярно се шегувате, когато сякаш направихте подобен намек, понеже зная, че вие, военните…

Майорът издаде конското си пръхтене, разтърси глава и рамене, като че искаше да каже: „Е! Вярно е, че сме си веселяци, не може да се отрече!“ След това сграбчи мистър Каркър за петлицата и с ококорени очи му зашепна на ухото, че тя е необикновено обаятелна жена, сър. Че тя е млада вдовица, сър. Че тя е от знатен род, сър. Че Домби до уши е влюбен в нея, сър, и че двамата представляват един за друг изгодна партия, защото тя е красива, с добър произход и талантлива, а Домби е богат. Какво друго би могла да желае една двойка? Когато дочу стъпките на мистър Домби отвън, майорът набързо млъкна, като добави само, че на другата сутрин мистър Каркър щял да я види и да прецени сам. От умствено напрежение и усилието да изрече всичко това с хриплив шепот майорът се задави, а очите му се насълзиха и в такова състояние продължи да седи чак до сервирането на вечерята.

Подобно някои други благородни животни, по време на хранене майорът се прояви в най-добрата светлина. Тази вечер той грееше ослепително в единия край на масата, а в другия мистър Домби излъчваше по-слабо сияние. А Каркър насочваше лъчите си ту към едното, ту към другото светило или пък според случая оставяше да бъде затъмнен от двамата.

Обикновено майорът с голяма сериозност консумираше първото и второто блюдо, тъй като туземецът, изпълнявайки скритом дадените му нареждания, ограждаше чинията му с всевъзможни бурканчета и шишенца с подправки, като му отваряше много работа да ги отпушва и да разбърква съдържанието им в ястието. Освен това туземецът държеше върху една масичка встрани допълнителни силни вкусови прибавки, с които майорът ежедневно подлютяваше стомаха си, да не говорим за странните приспособления, с които чернокожият слуга наливаше неизвестни течности в напитките на майора. В настоящия случай обаче майор Багсток, въпреки многобройните си занимания, съумяваше да бъде общителен, като неговата общителност се изразяваше в изключителното лукавство, с което целеше да разкрие пред мистър Каркър душевното състояние на мистър Домби.

— Домби — подхвърли майорът, — вие не се храните. Какво става с вас?

— Благодаря — отвърна въпросният джентълмен. — Много съм добре. Днес нямам апетит.

— Ах, Домби, какво ли се е случило с този апетит? — зачуди се майорът. — Къде ли се е дянал? Не сте го забравили в дома на нашите приятелки, кълна се в това, тъй като мога да ви уверя, че по обяд и те нямаха никакъв. Поне за едната ви уверявам. Няма да кажа коя от двете.

При тези думи майорът намигна на Каркър и лукавството му така страхотно се засили, че чернокожият слуга бе принуден да го потупа по гърба по собствена инициатива, защото в противен случай майорът вероятно щеше да изчезне под масата.

С напредването на вечерята или по-точно когато туземецът застана близо до майора, готов да разлее първата бутилка шампанско, лукавството на майора нарасна още повече.

— Напълни я догоре, негоднико! — извика майорът като вдигна чашата си. — Напълни и на мистър Каркър догоре. И на мистър Домби. За бога, джентълмени — заяви майорът, като намигна на новия си приятел, докато мистър Домби се бе съсредоточил над чинията си, — да вдигнем наздравица за богинята, която Джо има честта да познава и отдалече да й се възхищава смирено и почтително. Тя се казва — продължи майорът — Едит, божествената Едит!

— За божествената Едит! — възкликна усмихнато Каркър.

— За Едит, разбира се! — каза мистър Домби.

Появата на лакеите с нови блюда накара майора да стане още по-лукав, но и по-сериозен.

— Макар че помежду ни Джо Багсток може както да се шегува, така и да казва истината по този въпрос, сър — рече майорът, като сложи пръст на устните си и се обърна отчасти към Каркър, — това име е твърде свято за него, за да бъде изречено в присъствието на тези приятели, лакеите, или на които и да било други. Нито дума, сър, пред тях!

Тази проява бе извънредно благопристойна и почтителна от страна на майора и мистър Домби явно я оцени като такава. Въпреки ледената си сдържаност мистър Домби бе посвоему смутен от подмятанията на майора, но очевидно нямаше нищо против подобни закачки, а дори насърчаваше Багсток в това отношение. По всяка вероятност майорът не бе далеч от истината, когато бе изразил предположението си през този ден, че макар и високопоставеният човек да бе твърде горд, за да се посъветва открито със своя министър-председател или пък да му се довери по такъв един въпрос, той все пак желаеше напълно да го осведоми по него. Както и да стояха нещата, Домби непрестанно хвърляше погледи към мистър Каркър, докато майорът си служеше с леката артилерия и сякаш наблюдаваше какво въздействие оказва обстрелът върху позициите му.

А майорът, осигурил си такъв добър, усмихнат слушател, който нямаше равен на себе си в целия свят — „с две думи, дяволски интелигентен и приятен човек“, както многократно заявяваше той впоследствие, — не възнамеряваше да го остави на мира, като се ограничава единствено с лукавите намеци относно мистър Домби. Затова, след раздигането на масата, майорът прояви своята оригиналност в по-широк и разгърнат план, като разправи толкова истории и подхвърли толкова шеги в такова невероятно изобилие, че Каркър бе направо изтощен (или си даваше вид на такъв) от смях и прояви на възторг. А мистър Домби поглеждаше над колосаната си връзка с такъв вид, сякаш бе собственик на майора или пък внушителен панаирджия, който е доволен, че мечката му танцува добре.

Когато майорът дотолкова прегракна от ядене, пиене, както и от изявата на своята дарба за общуване, че говорът му стана неясен, те се оттеглиха да пият кафе. След това майорът попита управителя мистър Каркър — очевидно с малка надежда да получи утвърдителен отговор — дали играе пикет.

— Да, играя малко пикет — отвърна мистър Каркър.

— И табла навярно? — с недоверие запита майорът.

— Да, също и табла играя малко — отговори човекът с оголените зъби.

— Мисля, че Каркър може да играе всички игри — заяви мистър Домби и се разположи на дивана, сякаш бе издялан от дърво, без всякакви съединителни сглобки — и ги играе добре.

В действителност Каркър играеше въпросните две игри с такова съвършенство, че майорът бе изумен и го попита наслуки дали не играе шах.

— Да, играя малко шах — отвърна Каркър. — Понякога съм играл и съм спечелвал партията — това е чисто и просто един трик, — без да гледам шахматната дъска.

— Ей богу, сър! — възкликна облещен майорът. — Вие сте пълна противоположност на Домби, който не играе нищо.

— О! ТОЙ ли! — отвърна управителят. — На него никога не му е било необходимо да овладява такива незначителни умения. За хора като мен понякога са полезни. В момента например, майор Багсток, те ми дават възможност да се забавлявам съвместно с вас.

Може би причината се криеше единствено в лицемерните устни, така гладки и разтегнати, ала под смиреността и раболепието на горните кратки слова сякаш се долови нещо като ръмжене. И като че ли би могло да се допусне за миг, че белите зъби са готови да се впият в ръката на човека, пред когото се умилкваха. Но майорът въобще не допускаше подобно нещо. А по време на цялата игра, която продължи чак докато стана време за лягане, мистър Домби лежеше с полузатворени очи, потънал в размишления.

До края на играта мистър Каркър, макар че бе печелившият, дотолкова се издигна в очите на майора, че когато управителят се сбогува с майора пред вратата на стаята му и се отправи да спи, в знак на любезност майорът изпрати туземеца си — туземецът винаги спеше на дюшек, поставен на пода пред вратата на господаря му — почтително да придружи със свещ по коридора мистър Каркър до стаята му.

Върху огледалото в стаята на мистър Каркър имаше мъгляво петно и вероятно то променяше отражението. Тази вечер обаче в огледалото се виждаше образът на човек, който мислено си представя как цели тълпи хора спят в краката му, също както злочестият туземец спеше пред вратата на своя господар, а този човек си пробива път сред тях, като злобно ги гледа отвисоко, без обаче да подритва с крак нито едно обърнато към него лице — поне засега.