Чарлз Дикенс
Домби и син (35) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXXIV
Друга майка и дъщеря

В грозна, мрачна стая една старица, също грозна и мрачна, седеше, като слушаше вятъра и дъжда и се гушеше около слабия огън. Отдадена на второто си занимание повече, отколкото на първото, тя изобщо не променяше позата си, но когато случайни капки дъжд падаха върху тлеещите въглени, издавайки съскащ звук, тя повдигаше глава и отново се заслушваше в свистенето на вятъра и чукането на дъжда навън, а после пак отпускаше глава все по-ниско, по-ниско и по-ниско и потъваше в унили размишления, като почти не чуваше звуците в нощта, така както потъналият в размисли човек на морския бряг не чува монотонното бучене на морето.

Единствената светлина в стаята бяха отблясъците на огъня. Припламвайки враждебно от време на време като окото на полузаспал свиреп звяр, огънят разкриваше вещи, които изобщо не се нуждаеха от по-добро осветление. Купчина парцали, купчина кости, мизерно легло, два-три изпочупени стола или табуретки, опушени стени и още по-опушен таван — това бе всичко, което трептящият огън огряваше. Старицата, хвърляйки гигантска и разкривена сянка върху половината стена зад себе си и половината таван отгоре, седеше, наведена над няколкото тухли, ограждащи огъня върху мокрото огнище — тъй като нямаше печка, — и видът й беше такъв, сякаш тя очакваше щастливо знамение пред олтара на някаква вещица. И ако мляскащата й челюст и треперещата й брадичка не се движеха по-често от бавното потрепване на огъня, то това движение би могло да изглежда като илюзия, предизвикана от огъня, който, припламвайки и угасвайки, падаше върху лице също така неподвижно, както и тялото.

Ако Флорънс можеше да се озове в стаята и да види тази, която хвърляше сянка върху стената и тавана, свита край огъня, един поглед й би бил достатъчен, за да разпознае добрата мисис Браун, въпреки че детският й спомен за тази ужасна старица навярно бе такова уродливо и несъразмерно отражение на истината, колкото и сянката на стената. Но Флорънс я нямаше тук и добрата мисис Браун оставаше неразпозната и без да бъде наблюдавана от когото и да било, седеше, вгледана в огъня.

Стресната от необичайно силното пращене — струйка дъждовна вода бе протекла през комина и предизвикала съскащ звук, — старицата припряно вдигна глава и отново се ослуша. Този път тя не я отпусна пак, защото някой хлопна вратата и в стаята се чуха стъпки.

— Кой е? — извика тя и погледна през рамо.

— Човек, носещ ви вести — обади се женски глас.

— Вести ли? Откъде?

— От далечни страни.

— Отвъд океана ли? — извика старицата и скочи.

— Да, отвъд океана.

Старицата бързо събра накуп разпалените въглени, приближи се до гостенката — тя бе влязла, затворила вратата и застанала в средата на стаята, — постави ръка върху измокреното наметало и обърна несъпротивляващата се жена така, че огънят да я освети добре. Старицата не откри това, което бе очаквала, независимо какво бе то, пусна наметалото и издаде недоволен вик, пълен с разочарование и мъка.

— Какво има? — попита гостенката.

— Ох, Ох! — зарева старицата, като с ужасни ридания извърна лице нагоре.

— Какво има? — отново попита гостенката.

— Не е мойто момиче! — ревеше старицата, като размахваше ръце и кършеше китки над главата си. — Къде е моята Алис? Къде е хубавата ми щерка? Те са я уморили.

— Не са я още уморили, ако името ви е Маруд.

— Значи, си видяла щерката ми? — извика старицата. — Праща ли ми писмо?

— Тя каза, че не можеш да четеш — отговори непознатата.

— Наистина не мога! — възкликна старицата, като чупеше ръце.

— Нямаш ли свещ? — запита непознатата и огледа стаята.

Старицата, като мляскаше, тресеше глава и мърмореше на себе си за хубавата си дъщеря, извади една свещ от шкафа в ъгъла, доближи я до огъня с разтреперана ръка, запали я с усилие и я постави на масата. Мръсният фитил отначало загоря с треперливо пламъче, подавяно от натрупаната лой. Когато със замъгленото си и слабо зрение старицата успя да различи нещо на светлината от свещта, гостенката вече седеше със скръстени ръце, сведени очи, а кърпата й, вързана преди това на главата, сега лежеше на масата до нея.

— Значи, е казала нещо да ми се предаде, мойта щерка Алис? — измънка старицата, след като почака няколко минути. — Какво е то?

— Гледай! — каза гостенката.

Старицата повтори думата уплашено и неуверено и като заслони очи, огледа жената, после стаята и отново жената.

— Алис каза: погледни пак, майко. — И жената втренчи очи в нея.

Старицата отново огледа стаята, после гостенката и пак стаята. Тя стана от мястото си, бързо сграбчи свещта, доближи я до лицето на гостенката, нададе силен вик, остави свещта и се хвърли на врата й.

— Момичето ми! Мойта Алис! Хубавата ми щерка се е върнала жива и здрава! — пискливо нареждаше старицата и се люлееше на гръдта на дъщеря си, която студено посрещаше прегръдката й. — Момичето ми! Мойта Алис! Хубавата ми щерка се е върнала жива и здрава! — отново запищя старицата, свлече се на пода пред нея, обгърна коленете и, притисна глава към тях и отново се залюля с цялата неистова сила, на която бе способна.

— Да, майко — отвърна Алис, като за миг се наведе напред и я целуна, но дори и с това си движение се опитваше да се освободи от прегръдката на старицата. — Най-после съм си тук. Пусни ме, майко, пусни ме! Стани и седни на стола си. Каква е ползата от всичко това?

— Тя е станала още по-жестока от преди! — извика майката и я погледна в лицето, като продължаваше да й притиска коленете. — Тя нехае за мен! След всичките тези дълги години мизерен живот!

— Ех, майко! — възкликна Алис и затегли дрипавата си пола, за да се откъсне от старицата. — На това може да се погледне и от друга страна! И при мен са изтекли дълги години, както и при теб, и моят живот също както и твоят е бил мизерен! Стани, стани!

Майка й се изправи, заплака и закърши ръце, като стоеше на известно разстояние от нея и я наблюдаваше. После пак взе свещта и започна да се върти наоколо й, като я оглеждаше от главата до петите и непрестанно тихо стенеше. След това отново остави свещта, седна пак на стола си и запляска с ръце, сякаш в такт на някаква провлечена мелодия, и като се въртеше ту на една, ту на друга страна, продължи да стене и да ридае.

Алис стана, свали мокрото си наметало и го сложи настрана. След като стори това, тя седна като преди и скръстила ръце и вторачила поглед в огъня, се заслуша безмълвна, с презрително изражение на лицето, в несвързаните жалби на старата си майка.

— Нима очакваше да се завърна така млада, каквато заминах, майко? — продума най-сетне тя, като извърна поглед към старицата. — Нима смяташе, че живот като моя в чужди земи ще ме разкраси? Като те слуша човек, така би си помислил!

— Не е там работата — извика майката. — ТЯ знае!

— Какво има тогава? — запита дъщерята. — Най-добре е да престанеш, майко, защото по-лесно ми е да си отида, отколкото ми бе да дойда.

— Чуй я само! — възкликна майка й. — След всичките тези години, едва-що завърнала се, и вече ми се заканва да ме изостави.

— Отново ти повтарям, майко, и за мен, както и за теб, са изтекли години — каза Алис. — Станала съм била по-жестока! Разбира се, че съм станала по-жестока. Какво друго можеш да очакваш?

— По-жестока към мен! Към собствената си, скъпа майка! — извика старицата.

— Не зная кой друг, ако не собствената ми скъпа майка започна първа да ожесточава сърцето ми — отвърна дъщерята, като продължаваше да седи със скръстени ръце, свъсени вежди и стиснати устни, сякаш бе решила да направи усилие да прогони всякакво по-нежно чувство от душата си. — Слушай, майко, ще ти кажа една-две приказки. Ако се разберем още отсега, навярно няма повече да се караме. Когато заминах, бях девойка, завърнах се жена. Когато заминах, не бях много предана дъщеря и можеш да бъдеш сигурна, че не съм се променила в това отношение. Но нима ти си била предана майка към мен?

— Аз! — извика старицата. — Към моето момиче! Майка, предана към собственото си дете!

— Звучи неестествено, нали? — отвърна дъщерята и студено извърна към нея суровото си, невъзмутимо, дръзко, красиво лице. — Понякога обаче си мислех за това по време на МОИТЕ самотни години, докато привикнах с тази мисъл. Чувала съм някои хора непрестанно да говорят за дълг, но винаги за моя дълг към другите. От време на време съм си задавала въпроса — за да се намирам на работа — дали също и към мен някой не е имал известен дълг.

Майка й седеше, правеше гримаси, мляскаше, поклащаше глава, но не беше ясно дали това бе израз на гняв, укор, отрицание или просто проява на физическа немощ.

— Имаше някога едно дете на име Алис Маруд — заговори дъщерята със смях, като се огледа с жестока насмешка, — родено и израсло в нищета и никому ненужно. Никой не е учил тази Алис, никой не й се е притичвал на помощ, никой не го е било грижа за нея.

— Никой ли? — повтори майката, като посочи себе си и се удари в гърдите.

— Единствената грижа, която е виждала — продължи дъщерята, — е да бъде от време на време бита, ограничавана и ругана. Без такива грижи навярно би могла по-добре да се развие. Живееше тя в домове подобни на този или пък по улиците, сред тълпа малки несретници като нея, но въпреки това свое детство тя израсна красавица. Още по-зле за нея. По-добре би било да беше преследвана и измъчвана до смърт заради грозотата си.

— Продължавай! Продължавай! — обади се майката.

— Ще продължа — отвърна дъщерята. — Имаше някога една девойка на име Алис Маруд. Тя беше хубавица. Твърде късно почнаха да я учат и я учеха съвсем неправилно. Много грижи се полагаха за нея, много я обучаваха, много й помагаха, много я гледаха. Ти силно я обичаше — тогава беше по-заможна. Това, което се случи с девойката, се случва всяка година с хиляди такива като нея. Тя стигна до падението, което носеше у себе си още откакто се бе родила.

— След всички тези години! — започна да стене старицата. — Моята щерка се захваща с това!

— Тя скоро ще свърши — отвърна дъщерята. — Имаше една престъпница на име Алис Маруд — все още девойка, но вече изоставена и прокудена. Тя беше изправена пред съда и осъдена. О, боже, как само обсъждаха присъдата й джентълмените в съда! И колко дълбокомислено говори съдията за нейния дълг и за това колко зле си била послужила тя с даровете на природата — сякаш той не знаеше по-добре от всеки друг, че тези дарове бяха за нея проклятие! — и как той наставляваше да се обърнат към силната страна на закона — макар че тази ръка не се бе оказала така силна, за да спаси Алис, когато тя бе невинна и беззащитна малка несретница, — и колко тържествено и благочестиво бе всичко. Уверявам те, много често оттогава съм си мислила за това.

Тя скръсти здраво ръце на гърдите си и се изсмя — смехът й бе такъв, че в сравнение с него воят на старицата приличаше на музика.

— И така, Алис Маруд бе изпратена отвъд океана на каторга — продължи тя, — за да бъде обучавана на дълг там, където двайсет пъти по-малко мислят за дълг и където има двайсет пъти повече зло, пороци и безчестие, отколкото тук. Алис Маруд се завърна жена. Такава жена, каквато би трябвало да стане след всичко преживяно. Най-вероятно своевременно ще последват нови тържествени и хубави речи, отново ще се обърнат към силната ръка на закона и с Алис ще бъде свършено. Джентълмените не би трябвало да се безпокоят обаче, че ще останат без работа. По улиците растат тълпи малки несретници, момчета и момичета, които ще им създават работа, докато съдиите успеят да натрупат богатство.

Старицата опря лакти на масата и като закри лицето си с ръце, си придаде извънредно разтревожен вид — или пък навярно наистина бе разтревожена.

— Ето! Аз свърших, майко — рече дъщерята и направи такова движение с глава, сякаш приключваше темата. — Достатъчно казах. Каквото и да правим, нека да не разговаряме за предаността си една към друга. Предполагам, че и твоето детство е било като моето. Още по-зле и за двете ни. Не искам нито да те упреквам, нито да оправдавам себе си. За какво ми е нужно това? Всичко отдавна е приключено. Сега обаче вече съм жена, а не девойка и не е необходимо да излагаме на показ живота си, както правеха джентълмените в съда. Достатъчно много знаем за него.

Колкото и да бе паднала и унизена, лицето и фигурата на тази жена се отличаваха с такава красота, каквато и при най-неблагоприятното изражение не можеше да не бъде забелязана дори и от един разсеян зрител. Когато жената замлъкна и силно развълнуваното й лице се успокои, а в тъмните й очи, вторачени в огъня, изчезна безразсъдният пламък и се появи блясък, забулен от нещо като печал, сред цялата й изнуреност, нищета и умора проблесна лъч от изчезналото сияние на прегрешилия ангел.

След като я погледа безмълвно известно време, майката се осмели крадешком да протегне към нея съсухрената си ръка през масата и след като се увери, че дъщеря й не се дърпа, да й докосне лицето и приглади косата. Усетила навярно, че поне тези ласки на старицата бяха искрени, Алис не направи никакво движение да я възпре. И така, настъпвайки постепенно, старицата завърза отново косата на дъщеря си, събу мокрите й обувки, ако те изобщо можеха да се нарекат обувки, наметна раменете й със суха дреха и смирено кръжеше наоколо й, като си бърбореше нещо, все по-ясно разпознавайки предишните черти и изражение на дъщеря си.

— Виждам, майко, че си много бедна — каза Алис, след като известно време бе седяла в тази поза, а после огледа стаята.

— Ужасно бедна съм, миличка — отвърна старицата.

Тя се възхищаваше на дъщеря си и се страхуваше от нея. Вероятно възхищението й по своята същност се бе породило твърде отдавна, когато тя първа бе забелязала как сред мизерията и борбата й за съществуване изниква такава красота. Вероятно страхът й по някакъв начин се предизвикваше от размишлението за миналото, на което току-що бе станала свидетел. Както и да стояха нещата обаче, тя стоеше покорно и почтително пред рожбата си, свела глава, сякаш жално умоляваща да бъде пощадена от по-нататъшни упреци.

— Как се изхранваше?

— С милостиня, миличка.

— И кражби ли, майко?

— От време на време, Али… и то съвсем на дребно. Стара съм и съм страхлива. Понякога съм взимала дреболии от деца, но рядко. Скитах се из страната, скъпа, и научих туй-онуй. Следях.

— Следеше ли? — запита дъщерята и я погледна.

— Мотаех се около едно семейство, миличка — каза майката дори по-покорно и почтително от преди.

— Какво семейство?

— Тихо, любима моя. Не ми се сърди, правех го от любов към теб. В памет на бедното ми момиче отвъд океана. — Тя умолително протегна ръка, а после я допря до устните си. — Преди много години, миличка — продължи тя, плахо поглеждайки към съсредоточеното и строго лице насреща — аз случайно попаднах на детето му.

— Чие дете?

— Не неговото, Алис, миличка, не ме гледай така. Не неговото. Как би могло да е неговото? Знаеш, че той няма никакви деца.

— Чие тогава? — запита дъщерята. — Ти каза неговото.

— Тихо, Али! Стряскаш ме, мила. На мистър Домби… само на мистър Домби. Оттогава, любима моя, често ги виждам. Виждала съм и него.

При произнасянето на последната дума старицата се сви и се напрегна, сякаш внезапно бе обзета от страх, че дъщеря й ще я удари. Макар обаче лицето на дъщерята да беше обърнато към нея и върху него да се изписа най-бурна страст, тя остана неподвижна, като само по-здраво притисна ръцете си една към друга върху гърдите си, сякаш по този начин искаше да им попречи да нанесат щети върху нея самата или върху някой друг в необуздания пристъп на сляпа ярост, който я обзе.

— Той хич и не подозираше коя съм — заяви старицата и се закани с юмрук.

— Хич не го е било и грижа — през зъби измърмори дъщеря й.

— Но ние застанахме един срещу друг — продължи старицата — лице в лице. Аз говорих с него и той говори с мен. Аз седях и го наблюдавах, докато той се разхождаше под дърветата на една дълга алея, и при всяка негова крачка го проклинах от дъното на душата си.

— Въпреки това той ще благоденствува — презрително отвърна дъщерята.

— Да, той благоденствува — каза майката.

Тя замълча, тъй като лицето и фигурата пред нея се изкривиха от силен гняв. Гръдта сякаш щеше да се пръсне под напора на кипящите в нея чувства. Направеното усилие да се овладее и потисне гнева бе също така огромно, както и самият гняв, и не по-малко красноречиво свидетелствуваше за необуздания и стихиен нрав на тази жена. Усилието обаче беше успешно и след известно мълчание тя запита:

— Оженил ли се е?

— Не, мила — отговори майката.

— Кани ли се да го стори?

— Не, доколкото ми е известно, мила. Неговият господар и приятел се ожени обаче. О, можем да му пожелаем щастие! Можем да им пожелаем на всички тях щастие! — извика старицата, като от задоволство се обгърна с мършавите си ръце. — Тази сватба ще ни донесе само щастие. Запомни това!

Дъщерята я погледна, очаквайки обяснение.

— Но ти си мокра и уморена, гладна и жадна — занарежда старицата и закуцука към шкафа, — а тук има малко и тук… — тя мушна ръка в джоба си и хвърли няколко дребни монети на масата — има малко. Имаш ли някакви пари, Алис, мила?

Алчното, хитро, напрегнато изражение, изписало се върху лицето на старицата, когато тя зададе въпроса и зачака, докато дъщеря й извади от пазвата си дребната, неотдавна получена милостиня, разкриваше почти така ясно взаимоотношенията между майката и дъщерята, както и разказът на самата дъщеря.

— Това ли е всичко? — запита майката.

— Нямам повече. И това нямаше да имам, ако не ми бе направено подаяние.

— Направено подаяние, а, мила? — запита старицата и хищно се надвеси над масата, за да види парите, сякаш не вярваше на дъщеря си, която продължаваше да ги държи в ръка и гледа. — Хм! Шест и шест е дванайсе, и шест — осемнайсе… значи… трябва да ги похарчим разумно. Ще изляза да купя нещо за ядене и пиене.

С по-голяма пъргавина, отколкото би могло да се очаква от нея, като се съди по външния й вид — старостта и нищетата я бяха направили така немощна, както и уродлива, — тя с разтреперани ръце започна да връзва бонето на главата си и да се увива с дрипав шал, като продължаваше да гледа парите в ръцете на дъщеря си с предишния голям интерес.

— Какво щастие ще ни донесе тази сватба, майко? — запита дъщерята. — Тъй и не ми каза.

— Щастието е в това — заговори старицата, като се обличаше с непохватни пръсти, — че там няма никаква любов, миличка, а само много гордост и ненавист. Щастието е в бъркотията и търканията между тях, и двамата твърде горди, и в опасността… опасността, Алис!

— Каква опасност?

— Видях туй-онуй и научих туй-онуй — закиска се майката. — Нека някой да се грижи. Нека някой да е нащрек. Мойто момиче все още може да попадне в добро общество.

А после, като видя, че дъщеря й, наблюдаваща я съсредоточено и недоумяващо, неволно стисна парите в ръка, старицата поиска да ги получи по-скоро и припряно добави:

— … Но аз ще отида да купя нещо, ще отида да купя нещо.

Тя протегна ръка към дъщеря си, а дъщеря й погледна отново към парите и ги притисна до устните си, преди да се раздели с тях.

— Какво, Али? Целуваш ли ги? — изкиска се старицата. — Също като мен… често го правя. О, добро ни носят те! — Тя притисна своите собствени потъмнели, дребни монети към увисналата си шия. — Добро ни носят във всяко отношение, само дето не идват накуп.

— Целувам ги, майко… — каза дъщерята — май никога преди не съм го правила… заради самия благодетел.

— Благодетел, а, миличка? — обади се старицата и когато взе парите, замъглените й очи проблеснаха. — Да! И аз ще ги целуна заради благодетеля, ако този благодетел вземе и си развърже още кесията. Но аз ще ги похарча, миличка. Веднага ще се върна.

— Ти разправяше, че много неща си научила, майко — рече дъщеря й и я проследи с поглед до вратата. — Много си помъдряла, откакто се разделихме.

— Научила ли? — изграчи старицата и пристъпи една-две крачки назад. — Знам повече, отколкото предполагаш. Знам повече, отколкото ТОЙ предполага, мила, и постепенно всичко ще ти разкажа. Знам всичко за него.

Дъщерята недоверчиво се усмихна.

— Знам брат му, Алис — рече старицата и със злорадство протегна ужасяващо шия, — който можеше да се озове там, където беше и ти… заради кражба на пари… и който живее заедно със сестра си на северния път извън Лондон.

— Къде?

— На северния път извън Лондон, мила. Ако желаеш, можеш да видиш къщата. Тя съвсем не е за хвалене и не е като неговия изискан дом. Не, не, не — извика старицата, като поклати глава и се изсмя, тъй като дъщеря й се надигна да тръгва, — не сега, много е далече. Тя се намира до километричния знак, където са струпани камъни. Утре, мила, ако времето е хубаво и ти се чувствуваш добре. Но аз ще ида да похарча…

— Почакай! — И дъщеря й се нахвърли върху нея, обзета като от огън от предишния бяс. — Сестра му представлява един дявол със светло лице и кестенява коса.

Удивена и ужасена, старицата кимна с глава.

— Виждам в лицето й нещо от него! Къщата е червена и наоколо няма други къщи. Над вратата има малък зелен навес.

Старицата отново кимна.

— Под който днес аз стоях. Върни ми парите.

— Алис! Мила!

— Върни ми парите или ще си изпатиш!

Докато говореше, тя ги изтръгна от ръката на старицата и без да обръща никакво внимание на хленченето и молбите й, бързо си навлече отново дрехите и стремително излезе.

Майката, накуцвайки, я последва според силите си, като я увещаваше, но увещанията й можеха да окажат такова въздействие върху дъщеря й, колкото върху вятъра, дъжда и обграждащия ги мрак. Неотстъпно и страстно устремена към целта си, безразлична към всичко останало, сякаш забравила за своята умора и изминатия път, дъщерята не мислеше за времето и разстоянието и се отправи към къщата, където й бе оказана помощ. След като вървяха около четвърт час, старицата, изтощена и задъхана, се осмели да се хване за полата на дъщеря си. Повече нищо друго обаче не се осмели да стори и те продължиха безмълвно пътя си сред мрака и влагата. Ако от време на време от майката се изтръгваше някоя жалба, тя я потискаше от страх дъщеря й да не се отскубне от нея и я изостави назад. А дъщерята не проронваше ни дума.

Имаше още около един час до полунощ, когато те оставиха зад себе си градските улици и навлязоха в по-гъстия мрак на междинната област, където се намираше къщата. Градът лежеше в далечината, намръщен и зловещ. Острият вятър виеше в откритото пространство. Наоколо бе черно, диво, пусто.

— Това място е подходящо за мен! — обади се дъщерята и се спря да погледне назад. — Помислих си го още днес, когато бях тук.

— Алис, миличка! — изплака майка й и я дръпна леко за полата. — Алис!

— Какво има, майко?

— Не връщай парите, скъпа моя. Моля те, не го прави. Не можем да си го позволим. Нужна ни е вечеря, мила. Парите са си пари, който и да ги дава. Казвай каквото щеш, но ги задръж.

— Гледай! — отвърна дъщеря й. — Тази къща имам пред вид. Същата ли е?

Старицата кимна утвърдително и с няколко крачки те стигнаха до прага. Стаята, където Алис бе седнала, за да си изсуши роклята, се осветяваше от пламъка на камина и свещи. Когато тя почука на вратата, от тази стая излезе Джон Каркър.

Той се изненада, като видя такива гости в такъв час, и попита Алис какво й трябва.

— Трябва ми сестра ти — заяви тя. — Жената, която днес ми даде пари.

Като чу силния й говор, Хариет се показа.

— О! — възкликна Алис. — Ето те и теб! Помниш ли ме?

— Да — отвърна тя в недоумение.

Лицето, което през деня я бе гледало смирено, сега я наблюдаваше с такава неукротима ненавист и предизвикателство, а ръката, нежно докосвала през деня рамото й, бе стисната с такава недвусмислена злонамереност, сякаш с удоволствие би я удушила, че Хариет, търсейки защита, се притисна към брат си.

— Как можах да разговарям с теб и да не те позная! Как можах да се приближа до теб и да не позная по собствената си разиграла се кръв каква кръв тече в твоите жили! — каза Алис със заплашителни жестове.

— Какво значи това? Какво съм сторила?

— Какво си сторила ли? — рече другата. — Настани ме до камината си. Даде ми храна и пари. Прояви съчувствие към мен. Ти! На чието име аз плюя!

Със злорадство, от което уродливостта й изглеждаше страшна, старицата размаха сухата си ръка срещу брата и сестрата в потвърждение на изречените от дъщеря й думи, но въпреки това отново подръпна Алис за полата и я помоли да задържи парите.

— Ако върху ръката ти е капнала моя сълза, нека ръката ти да изсъхне! Ако съм изрекла нежна дума пред теб, нека да оглушееш от нея! Ако съм те докоснала с устните си, нека това докосване да е отровно за теб! Проклет да бъде този покрив, който ме подслони! Срам и неволи да ти дойдат до главата! Всички твои близки да ги сполети нещастие!

След като изрече тези думи, тя захвърли парите на земята и ги подритна с крак.

— Стъпквам ги в калта! Не бих ги взела даже и да могат да ми открият пътя към рая! Как не ми изсъхнаха разкървавените нозе, когато ме водеха към къщата ти!

Пребледняла и разтреперана, Хариет възпря брат си и я остави да продължи, без да я прекъсва.

— Колко добре, че още при самото ми завръщане получих съчувствие и прошка от теб, носеща това име! Колко добре, че се отнесе с мен като отзивчива, благородна жена! Когато умирам, ще ти отправя своите благодарности. Ще се помоля за теб и за целия ти род, в това можеш да бъдеш уверена!

Тя с ожесточение размаха ръка, сякаш ръсеше ненавист върху земята, обричайки изправените пред нея хора на гибел, и като хвърли поглед към черното небе, пое в бурната нощ.

Майката, която съвсем напразно бе подръпвала многократно полата й и гледаше парите на прага с неутолима алчност, обсебила я напълно, би дебнала наоколо, докато светлините в къщата угаснат, а след това би се ровила в калта с надеждата отново да присвои парите. Дъщеря й я дръпна обаче и те веднага се отправиха обратно към квартирата си, като из пътя старицата скимтеше, оплакваше загубата и доколкото й стигаше куражът, плачливо негодуваше от държането на красивата си щерка, забравила дълга към майка си и лишила я от вечеря още първата вечер след завръщането си.

И тя си легна, без да вечеря нищо друго освен няколко твърди корички, над които седя до угасващия огън, мляскайки и хрупайки, докато дъщеря й, забравила своя дълг, отдавна вече спеше.

Нима пороците на тази окаяна майка и окаяна дъщеря не представляваха най-низшата степен на някои социални пороци, преобладаващи понякога в по-висшите слоеве? Нима в този кълбообразен свят, в който едни кръгове са включени в други, ние не правим изнурително пътешествие от най-високото до най-ниското стъпало само за да установим в края на краищата, че те се доближават едно до друго, че двете крайности се докосват и че краят на нашето пътешествие не е нищо друго освен изходната ни точка? Като се вземат пред вид големите различия в материята и качеството, нима десенът на тази тъкан не се среща и сред хората с аристократична кръв?

Отговори, Едит Домби! И вие, Клеопатра, най-добрата сред майките, нека да чуем вашите обяснения!