Чарлз Дикенс
Домби и син (30) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Глава XXIX
Очите на мисис Чик се отварят

Мис Токс, в пълно неведение относно чудесата, свързани с дома на мистър Домби — като скеля, подвижни стълби, работници, вързали на главите си носни кърпи и надничащи през прозорците подобно летящи зли духове или причудливи птици, — една сутрин (точно през периода, така наситен със събития), след като бе приключила със закуската си, състояща се от обичайните храни, а именно хрускава франзела, едно прясно яйце (или поне с гаранция, че е прясно) и чай (в чайничето бе попарена една малка сребърна лъжичка чай за мис Токс и една малка сребърна лъжичка чай за чайника — една приумица, доставяща удоволствие на добрите домакини), се качи горе да изпълни птичия валс на клавесина, да полее цветята и да ги приведе в ред, да избърше прахта от декоративните вещи и в съответствие с неизменните си дневни привички да превърне малката си гостна в украшение за улица Принцеса.

Мис Токс надяна чифт стари ръкавици, наподобяващи изсъхнали листа, с които обикновено извършваше тези занимания — по друго време ръкавиците бяха скрити за окото в едно чекмедже на масата, — и методично се захвана за работа, като започна с птичия валс, след което, по силата на естествените асоциации, се залови с птичето си — едно съвсем тесногръдо канарче, престаряло и много рошаво, но способно да пее с пронизителен гласец, като този факт бе добре известен на улица Принцеса, — след това се зае с малките порцеланови декоративни фигури и книжните мухоловки и т.н., докато най-после стигна до цветята, които, общо взето, се нуждаеха от подрязване тук-таме с ножици според изискванията на никакъв ботанически закон, извънредно важен в очите на мис Токс.

Тази сутрин обаче мис Токс не бързаше да се залови за цветята. Времето беше топло, подухваше южен ветрец и из улица Принцеса се носеше дъх на лято, поради което мислите на мис Токс се насочиха към природата. Слугата от заведението „Гербът на принцесата“ бе излязъл с лейка и напръскал с вода цялата уличка, от което изсъхналата пръст бе придобила свеж мирис — мирис на зелено, помисли си мис Токс. От голямата улица на ъгъла се прокрадваше тясна слънчева ивица и опушените врабчета я прескачаха с подскоци и се озаряваха от лъчите или пък се къпеха в нея като в поток и се превръщаха във великолепни врабчета, нямащи нищо общо с комините. На витрината на заведението „Гербът на принцесата“ ярко се открояваха надписи, рекламиращи бирата, придружени от картини, изобразяващи жадни клиенти, потопени в пяна или оглушени от изхвърчащи тапи. Някъде извън града косяха и пластяха трева и макар че това благоухание трябваше да измине голямо разстояние и да се бори за надмощие с множество противоположни благоухания сред жилищата на бедните (бог да възнагради тези влиятелни джентълмени, които настояват да се съхраняват чумавите коптори като неделима част от мъдростта на нашите прадеди и полагат жалки усилия да запазят мизерията на въпросните жилища), на улица Принцеса се усети лек полъх от благоуханието, нашепващо за природата и целебния й въздух точно така, както тези благоухания обикновено шепнат на каторжниците и пленниците, на угнетените и потиснатите, напук на управниците и надзирателите, и при техния мъдър поздрав — какъв поздрав само! — земята спира да се върти.

Мис Токс седна на перваза и се замисли за добрия си покоен баща, мистър Токс, служител в митническа кантора, и за детството си, прекарано в пристанищно селище сред провинциална простотия и големи количества катран. Тя потъна в далечни, сладостни спомени за ливадите, изпълнени с проблясващи лютичета, напомнящи обърнат небосвод със златни звездички, и за това как бе плела венчета от жълтурчета за влюбените момчета, облечени в жълтеникави на цвят дрехи и кълнящи се във вечна вярност, и за това как бързо бяха увяхвали и се разкъсвали клетвените венци.

Седнала на перваза, загледана във врабчетата и слънчевата ивица, мис Токс също така си спомни и за добрата си, покойна майка, сестра на притежателя на напудрената глава и косичника, спомни си нейната добродетелност и ревматизма й. После на улица Принцеса се появи продавач на цветя — човек с надути крака, груб глас и поставена върху главата тежка кошница, така сплескала шапката му, че тя бе заприличала на баница — и при всяко негово извикване плахите стебълца на маргаритките потрепваха, сякаш той бе човекоядец, търгуващ с малки деца, и мис Токс бе толкова силно обхваната от летни възпоменания, че тя разтърси глава и промълви, че докато се усети, съвсем щяла да остарее, което изглеждаше напълно вероятно.

В своето замечтано състояние мис Токс отправи блуждаещите си мисли към мистър Домби, навярно защото майорът се бе завърнал в квартирата си отсреща и току-що й се бе поклонил от прозореца. Каква друга причина би могла да има мис Токс, за да свързва мистър Домби с летните си дни и венчетата от жълтурчета? Дали се е поободрил, мислеше си мис Токс. Дали се е примирил с повелите на съдбата? Дали някога ще се ожени повторно и ако го стори, за кого ли би се оженил? Каква ли би била тази жена?

Руменина — времето беше топло — се разля по лицето на мис Токс, когато тя, отдадена на подобни размишления, извърна глава и с изумление съзря замечтаната си физиономия, отразена в огледалото над камината. Лицето й отново поруменя, когато тя видя как една малка карета свърна по улица Принцеса и се насочи право към нейната врата. Мис Токс се изправи, бързо взе ножиците и като се залови най-сетне с цветята, усърдно заработи над тях, когато в стаята влезе мис Чик.

— Как се чувствува милата ми приятелка? — възкликна мис Токс с разтворени обятия.

В държането на милата приятелка на мис Токс се долавяше известно достолепие, но тя целуна мис Токс и й отвърна:

— Благодаря ти, Лукреция, много съм добре. Надявам се, че ти също. Хм!…

Мисис Чик издаваше странно, късо, отривисто покашлюване — едно начало или въведение към истинската кашлица.

— Посещавате ме много рано и това е толкова мило от ваша страна, скъпа моя! — каза мис Токс. — Закусвали ли сте?

— Благодаря, Лукреция — отвърна мисис Чик. — Закусвала съм. Рано закусих… — благородната дама, изглежда, бе заинтригувана от улица Принцеса и се огледа, докато говореше — заедно с брат ми, който се завърна у дома.

— Надявам се, че е по-добре, любима моя — неуверено издума мис Токс.

— Благодаря. Той е извънредно много по-добре… Хм…

— Скъпата ми Луиза трябва да внимава с тази кашлица — заяви мис Токс.

— Нищо ми няма — отвърна мисис Чик. — Това е само поради промяната на времето. Промените трябва да се очакват.

— Във времето ли? — простодушно запита мис Токс.

— Във всичко — отвърна мисис Чик. — Разбира се, че трябва да ги очакваме. Светът е променлив. Всеки, който се опитва да противоречи на това или да оспорва очевидната истина, би ме изненадал извънредно много, Лукреция, и би променил мнението ми за неговите възгледи. Промяната! — възкликна мисис Чик, сякаш проповядваше неопровержима философия. — Боже мой, съществува ли нещо, което да не подлежи на промяна! Дори копринената буба, за която несъмнено се смята, че не се безпокои за подобни неща в пашкула си, непрестанно претърпява най-разнообразни, неочаквани промени.

— Моята Луиза — кротко се обади мис Токс — прави винаги много уместни сравнения.

— Толкова си любезна, Лукреция — отговори й мисис Чик с малко по-мек тон, — като говориш така и мислиш така, надявам се. Смятам, че ние двете никога не ще имаме основание да променяме мнението си една за друга.

— Не се съмнявам в това — потвърди думите й мис Токс.

Мисис Чик се поизкашля както преди и започна да чертае линии по килима с направения от слонова кост връх на чадъра си. Мис Токс, добре запозната с прелестната си приятелка, знаеше, че под въздействието на лека умора или огорчение мисис Чик е склонна да излага несвързани, ядни разсъждения и затова мис Токс се възползува от последвалата пауза, за да смени темата.

— Извинете, скъпа Луиза — каза мис Токс, — но ми се стори, че в каретата зърнах мъжествената фигура на мистър Чик.

— Той е там наистина — каза мисис Чик, — моля те да го оставиш да седи там. Той си чете вестника и прекрасно ще си прекара следващите два часа. Продължавай да се занимаваш с цветята, Лукреция, и ми разреши да поседя тук и да си почина.

— Моята Луиза отлично знае — рече мис Токс, — че между приятелки като нас всякакви официалности са излишни. И затова… — мис Токс довърши мисълта си не с думи, а с действия и като надяна отново ръкавиците, които бе свалила, и пак се въоръжи с ножиците си, започна да кълца и подрязва листата най-щателно.

— Флорънс също се завърна у дома — обади се мисис Чик, след като поседя мълчешком известно време, наклонила глава на една страна, все така драскаща по килима с чадъра си. — Флорънс действително е твърде голяма вече, за да продължава да води този уединен живот, с който е привикнала. Разбира се, че е голяма. Няма съмнение в това. Всъщност не бих изпитвала почти никакво уважение към човек, който поддържа противоположното мнение. Въпреки желанието ми, не бих могла да го уважавам. Не сме в състояние до такава степен да контролираме чувствата си.

Мис Токс се съгласи, без напълно да разбира смисъла на казаното.

— Щом тя е странно момиче — продължи мисис Чик — и щом брат ми не се чувствува напълно спокоен в нейно присъствие след всички случили се тъжни неща и след всички ужасни претърпени разочарования, то тогава какво е разрешението? Че той трябва да направи усилие. Че той е длъжен да направи усилие. Нашият род винаги е бил известен с усилията, на които е способен. Пол е главата на семейството, едва ли не единственият останал негов представител… защото какво представлявам аз… аз съм съвсем незначителна…

— Скъпа моя — възрази мис Токс.

Мисис Чик избърса очите си, които за момент бяха плувнали в сълзи, и продължи:

— … Следователно той повече от всякога е длъжен да направи усилие. И макар че направеното от него усилие до известна степен ме смайва… аз съм много слаба и глупава по природа, което несъмнено хич не е на добро. Понякога ми се ще сърцето ми да е кораво като мраморна плоча или паве…

— Мила моя Луиза — отново възрази мис Токс.

— Въпреки това за мен е истинско щастие да науча, че е останал верен на себе си и на своето име Домби. Макар че, разбира се, аз никога не съм се съмнявала в това. Надявам се само — добави тя след известно мълчание, — че тя също ще бъде достойна за името.

Мис Токс напълни с кана една малка зелена лейка и случайно вдигайки след това очи, бе така изумена от многозначителното изражение, изписано върху обърнатото към нея лице на мисис Чик, че постави за момент малката лейка на масата и приседна.

— Скъпа моя Луиза — заговори мис Токс, — ще ви достави ли някакво удоволствие, ако се осмеля да кажа в отговор на вашата забележка, че аз, една скромна личност, съм на мнение, че на вашата племенница във всяко отношение могат да се възлагат големи надежди?

— Какво искаш да кажеш, Лукреция? — запита мисис Чик с нараснало достолепие в държането си. — На каква моя забележка, скъпа, ти даваш отговор?

— Тя също да бъдела достойна за името си, мила — отвърна мис Токс.

— Ако — продължи мисис Чик със снизходително-официален тон — не съм се изразила ясно, Лукреция, вината, разбира се, е моя. Навярно обаче няма никаква причина, поради която е необходимо изобщо да се изразявам, освен близостта, установена между нас, която, както се надявам, Лукреция… надявам се с цялата си душа… нищо не би било в състояние да наруши. Защото нима бих могла да мисля по друг начин? Няма никакво основание за подобно нещо и би било нелепо. Бих искала обаче да се изразя ясно, Лукреция, и затова, връщайки се към предишната забележка, искам да подчертая, че тя изобщо не се отнасяше за Флорънс.

— Така ли? — възкликна мис Токс.

— Не — кратко и решително отсече мисис Чик.

— Извинете, скъпа — обади се смирената й приятелка, — но аз не съм я разбрала. Страхувам се, че не съм схватлива.

Мисис Чик огледа стаята и надзърна през прозореца. Погледът й се спря върху цветята, птичката, лейката, почти върху всичко в зрителното й поле с изключение на мис Токс. Най-накрая, отправяйки взор към пода, погледът й се плъзна за миг към мис Токс и тя заяви, вдигнала вежди, забила очи в килима:

— Когато казвам, Лукреция, тя да бъде достойна за името си, аз имам предвид втората жена на брат ми Пол. Смятам, че фактически вече споменах, макар и да не съм употребила точно тези думи, че той възнамерява да се ожени повторно.

Мис Токс бързо скочи от мястото си, отново се приближи до цветята и започна да кастри така безмилостно листенцата и стеблата, както бръснарят стриже косите на бедняците.

— Дали тя ще оцени напълно честта, която й се оказва — продължи мисис Чик с високомерен тон, — е съвсем друг въпрос. Надявам се да я оцени. Длъжни сме да вярваме, че на този свят хората са добри и се надявам тя да оцени честта. С мен не са се съветвали. Ако го бяха сторили, не се съмнявам, че към съвета ми щяха да се отнесат пренебрежително и затова настоящото положение е безкрайно по-добро. То е за предпочитане.

Мис Токс, свела глава, продължаваше да кастри цветята. А мисис Чик, от време на време разтърсвайки енергично своята глава, продължаваше да ораторствува, сякаш спореше с някого.

— Ако брат ми Пол се бе допитал до мен, както понякога прави… или по-точно, както понякога правеше, тъй като, естествено, той вече няма да го прави занапред, а аз считам, че това обстоятелство ме освобождава от отговорност — истерично заяви мисис Чик, — тъй като, слава богу, не изпитвам ревност… — след тези думи мисис Чик отново проля сълзи — ако брат ми Пол бе дошъл при мен и ме бе попитал: „Луиза, какви качества ще ме посъветваш да търся в една съпруга?“, аз с положителност бих му отговорила: „Пол, трябва да търсиш произход, трябва да търсиш хубост, трябва да търсиш достойнство, трябва да търсиш връзки.“ Точно тези думи бих му казала. Дори веднага да ме бяха повели към ешафода — заяви мисис Чик, сякаш подобна последица бе напълно възможна, — точно тези думи бих му казала. Щях да му река: „Пол! Ти да се ожениш втори път за жена без произход! Ти да се ожениш за жена без хубост! Ти да се ожениш за жена без достойнство! Ти да се ожениш за жена без връзки! Няма на света човек със здрав разсъдък, който ще се осмели да допусне подобна нелепа мисъл!“

Мис Токс спря подкастрянето и се заслуша внимателно, все така свела глава сред цветята. Навярно мис Токс си помисли, че в това встъпление и в разпалеността на мисис Чик се крие надежда.

— Щях да се придържам към тези аргументи — продължи благоразумната дама, — защото не се мисля за глупачка. Нямам претенциите да минавам за изявен интелект, макар че се срещат хора, колкото и удивително да е това, които ме считат за интелект, но човек като мене, с когото толкова малко се съобразяват, много бързо излиза от подобно заблуждение и все пак аз не се мисля за пълна глупачка. И да ми кажат — заяви мисис Чик с неизразимо презрение, — че моят брат Пол Домби е в състояние да допусне възможността да се свърже с някоя — все ми е едно коя — тя подчерта последната добавена уговорка по-ясно и изразително, отколкото всичко казано досега, — която не притежава тези необходими качества, би означавало да се нанесе удар на моите възгледи и все едно да ми се заяви, че по рождение и възпитание аз съм слон. Нищо чудно и това да ми се каже — с примирение заяви мисис Чик. — Изобщо няма да се изненадам. Очаквам го.

В последвалото кратко мълчание ножиците на мис Токс тихо изщракаха един-два пъти, но лицето на мис Токс продължаваше да бъде скрито, а утринната й рокля потрепваше. Мисис Чик я погледна изкосо през цветята помежду им и продължи да говори с мазен, самоуверен тон, сякаш се спира на едно обстоятелство, което едва ли се нуждае от разяснение.

— И затова, разбира се, моят брат Пол направи това, което се очакваше от него и което всички предвиждаха, че той ще стори, в случай че встъпи повторно в брак. Признавам си, че за мен всичко това е малко неочаквано, макар и приятно, тъй като, когато Пол замина за провинцията, аз ни най-малко не предполагах, че може да завърже някоя сърдечна връзка в провинцията, а напълно сигурно беше, че когато тръгна оттук, нямаше никаква сърдечна връзка. Както изглежда обаче, тази връзка от всякаква гледна точка е напълно подходяща. Не се съмнявам, че майката е извънредно аристократична и елегантна особа и аз нямам никакво право да оспорвам намерението им тя да живее заедно с тях, тъй като това е работа на Пол, а не моя… а що се отнася до самата избраница на Пол, засега съм я видяла само на портрет, но тя наистина е красива. Името й също е красиво — заяви мисис Чик, като тръсна енергично глава и се намести на стола си. — Струва ми се, че името Едит е едновременно необичайно и изискано. Следователно, Лукреция, не се съмнявам, че ти ще се зарадваш да чуеш, че бракът ще се сключи незабавно… разбира се, ти си… — последва ново изразително наблягане — ти си доволна от тази промяна в живота на моя брат, който многократно е проявявал към теб голямо внимание.

Мис Токс не даде никакъв словесен отговор, а с разтреперана ръка вдигна малката лейка и разсеяно се огледа наоколо, сякаш съобразяваше коя вещ в стаята се нуждае от съдържанието на лейката. В този критичен за чувствата на мис Токс момент вратата се отвори, мис Токс се стресна, изсмя се високо и се свлече в обятията на влязлото лице, като за щастие не видя нито физиономията на мисис Чик, нито застаналия на прозореца отсреща майор, който енергично си служеше с бинокъла и чието лице и фигура се бяха издули от мефистофелско злорадство.

Друго обаче бе състоянието на туземеца-изгнаник, с удивление поел припадналата мис Токс — той се бе качил горе с целта любезно да се осведоми относно здравословното състояние на мис Токс (добросъвестно изпълнявайки коварната заповед на майора) и случайно бе влязъл тъкмо навреме, за да улови крехкия товар в обятията си и да вмести съдържанието на малката лейка в обувките си. Тези две обстоятелства, както и съзнанието на прислужника, че е зорко наблюдаван от гневния майор, заплашил го с обичайното наказание по отношение на всички кости в тялото му, в случай на неуспех, способствуваха за това туземецът да изглежда покъртително олицетворение на душевно и телесно страдание.

Известно време този злочест чуждоземец, продължи да притиска мис Токс до гърдите си с голямо усърдие, напълно несъответствуващо на слисаното му лице, а бедната дама бавно изливаше върху него последните капки вода от лейката, сякаш той бе нежно екзотично растение (впрочем той бе точно това) и като че ли можеше да се очаква от него да разцъфне под въздействието на живителния дъждец. Мисис Чик, най-сетне съумяла донякъде да възвърне присъствието на духа си, за да се намеси, нареди на туземеца да положи мис Токс на дивана и да се оттегли. Изгнаникът незабавно изпълни заповедта й и тя се залови да помага за свестяването на мис Токс.

Но нито нежната загриженост, така присъща на Евините щерки, когато полагат грижи една към друга, нито духовната близост, която обикновено при припадък обединява жените в тайнствен сестрински съюз, се забелязваха в поведението на мисис Чик. По-скоро като палач, който довежда жертвата си в съзнание, за да продължи с по-нататъшните си мъчения (или поне така се правеше в добрите стари времена и поради това всички честни хора носят постоянен траур), мисис Чик прибягна към шишенцето с амоняк, потупването по ръцете, напръскването на лицето със студена вода и други такива изпитани средства. А когато най-сетне мис Токс отвори очи и постепенно съзнанието й се възвърна и тя дойде на себе си, мисис Чик се отдръпна от нея като от престъпница и възпроизвеждайки случая с убития датски крал^[1] в обратен ред, я погледна по-скоро с гняв, отколкото с мъка.

— Лукреция! — заговори мисис Чик. — Няма да правя опити да скривам чувствата си. Очите ми изведнъж се отвориха. Не бих повярвала на това, даже и светец да ми го беше казал.

— Глупаво е от моя страна, че проявих слабостта да припадна — с неуверен глас рече мис Токс. — Веднага ще се оправя.

— Веднага ще се оправиш, Лукреция! — повтори мисис Чик с изключително презрение. — За сляпа ли ме смяташ, или мислиш, че вече съм изкуфяла? Не, Лукреция! Много съм ти признателна!

Мис Токс хвърли безпомощен, умолителен поглед към приятелката си и закри лице с носната си кърпа.

— Ако някой ми беше казал това вчера — величествено заяви мисис Чик — или дори преди половин час, едва ли не съм убедена, че бих се изкушила да го срина със земята. Лукреция Токс, очите ми изведнъж се отвориха по отношение на теб. Аз най-после прозрях истината и нищо повече не закрива очите ми. — Тук тя направи движение с ръка, сякаш сваля въображаема превръзка от очите си. — Край на сляпото ми доверие, Лукреция. Досега се злоупотребяваше и спекулираше с него, но те уверявам, че занапред не може да става дума за никакви увъртания.

— Ох! За какво намекваш така жестоко, скъпа моя? — задавена от сълзи, попита мис Токс.

— Лукреция — продължи мисис Чик, — попитай собственото си сърце. Умолявам те да не използуваш, ако обичаш, подобни фамилиарни обръщения към мен, както току-що направи. Не ми липсва още чувство за собствено достойнство, макар ти навярно да си на съвсем противоположно мнение.

— О, Луиза! — възкликна мис Токс. — Как можеш да ми говориш по такъв начин?

— Как мога да ти говоря по такъв начин ли? — сопна се мисис Чик, която, поради липса на свои собствени убедителни аргументи, разчиташе най-вече на подобни повторения за постигане на най-зашеметяващ ефект. — По такъв начин ли? С пълно право можеш да казваш наистина, че ти говоря по такъв начин.

Мис Токс жално захлипа.

— Само като си помисли човек — продължи мисис Чик, — че си се припичала край камината на брат ми подобно змия и си се увивала около мен, за да се домогнеш до неговото доверие, Лукреция, и то само с цел да можеш тайно да кроиш планове относно него и дръзко да допускаш възможността той да встъпи в брачен съюз с ТЕБЕ! Ах, като си помисли човек — със саркастична високомерност заяви мисис Чик, — при подобна нелепост вероломството се откроява едва ли не по-ярко.

— Умолявам ви, Луиза — настойчиво каза мис Токс, — не говорете такива ужасни неща.

— Ужасни неща! — повтори мисис Чик. — Ужасни неща! Не е ли вярно, Лукреция, че ти току-що не успя да овладееш собствените си чувства пред мен самата, която ти съумя напълно да измамиш?

— Аз не съм се оплакала — изхлипа мис Токс. — Не съм казала нищо. Ако съм била до известна степен потресена от новината ви, Луиза, и ако у мен някога се е прокрадвала мисълта, че мистър Домби е склонен да проявява особено внимание към мен, не би трябвало ВИЕ да ме осъждате.

— Сега ще каже — възкликна мисис Чик, обръщайки се към мебелите, като ги обгърна едновременно всичките с един смирен и умолителен поглед. — Сега ще каже… убедена съм в това… че аз съм я насърчавала.

— Не желая взаимно да се обвиняваме, скъпа Луиза — изхлипа мис Токс. — Нито пък желая да се оплаквам. В своя собствена защита обаче…

— Да — извика мисис Чик и огледа стаята с пророчески поглед, — точно това ще каже. Знаех си. По-добре го кажи. Кажи го прямо! Каквато и да си, Лукреция Токс — заяви мисис Чик с неумолима суровост, — бъди пряма.

— В своя собствена защита — неуверено заговори мис Токс — и единствено в своя собствена защита срещу неласкавите ви слова, скъпа моя Луиза, аз само ще ви попитам дали вие често не подхранвахте тази илюзия и дали дори не заявявахте, че било възможно тя да се осъществи, откъде можел да знае човек?

— Стига се до една граница — заяви мисис Чик и така се изправи, сякаш не възнамеряваше да стъпва по пода, а да се възнесе високо в родните небеса, — след която търпението става безсмислено, дори престъпно. Аз издържам много, но не всичко. Не знам какво ме бе прихванало днес, когато влязох в този дом, но имах предчувствието… мрачното предчувствие… — каза мисис Чик, потръпваща — че нещо ще се случи. С пълно право съм предвиждала прозрението, Лукреция, щом като за един миг рухна доверието, градено в продължение на години, щом като очите ми изведнъж се отвориха и щом като пред мен се разкри твоята истинска същност. Лукреция, аз съм се лъгала по отношение на теб. По-добре е и за двете ни историята да приключи тук. Желая ти всичко най-хубаво и винаги ще ти го желая. Но като човек, който иска да остане верен на себе си, независимо от скромното си положение и какво точно е то… и като родна сестра на брат си… и като зълва на съпругата на брат ми… и като родственица по сватовска линия на майката на съпругата на брат ми… и ако ми бъде разрешено да добавя, като една Домби… аз нямам какво друго да ти кажа освен „сбогом“.

След тези думи, изречени с язвителна любезност, смекчени и притъпени от гордото съзнание за морално превъзходство, мисис Чик се отправи към вратата. На прага тя наклони глава подобно привидение или статуя и в тази поза се отправи към каретата, за да потърси утеха и забрава в обятията на своя господар, мистър Чик.

Впрочем това бе казано фигуративно, тъй като ръцете на мистър Чик бяха изцяло заети от вестника му. Въпросният джентълмен съвсем не насочи взор към своята съпруга, а само крадешком я погледна. Нито пък й предложи някаква утеха. Накратко казано, той си седеше, четеше, тананикаше си откъслечни мелодии, хвърляше й от време на време бегли погледи, без обаче да изрича каквато и да е дума, ни добра, ни лоша, ни неутрална.

А междувременно мисис Чик седеше, наперена и изпъчена, поклащаща глава, сякаш продължаваше да повтаря пред Лукреция Токс тържествените си слова, изречени на сбогуване. Най-накрая тя възкликна високо:

— О, до каква степен ми се отвориха очите днес!

— До каква степен ти се отвориха очите, мила? — попита мистър Чик.

— О, не ми говори! — сряза го мисис Чик. — Щом можеш да ме видиш в такова състояние и да не ме попиташ какво се е случило, по-добре да млъкнеш завинаги!

— Какво се е случило, мила? — попита мистър Чик.

— Само като си помисли човек — заговори мисис Чик в монологична форма, — че у нея се е породила недостойната мисъл да се сроди с нашето семейство посредством брак с Пол! Като си помисли човек, че когато е яздила на конче милото детенце, което сега гние в гроба… на мен още тогава не ми харесваше тази игра… тя е таяла подмолното си намерение! Чудно как никога не се е страхувала, че може да й се случи беда! Ще има късмет, ако й се размине току-така.

— До тази сутрин аз наистина смятах, мила — бавно рече мистър Чик, след като известно време разтърква носа си с вестника, — че и ти самата изцяло си се насочила натам и че намираш нещата за напълно приемливи, в случай че се осъществят.

Мисис Чик моментално избухна в сълзи и заяви на мистър Чик, че ако желае да я стъпче с нозе, по-добре било да го направи.

— С Лукреция Токс обаче аз приключих — заяви мисис Чик, след като за няколко мига се отдаде на чувствата си за голям ужас на мистър Чик. — В състояние съм да се примиря и да се откажа от доверието на Пол в полза на жена, която, както се надявам и дълбоко вярвам, навярно го заслужава и с която той има пълно право да замени бедната Фани, ако пожелае. В състояние съм да се примиря, че Пол ме осведоми относно такава една промяна в намеренията си със свойствената си хладина и че не се посъветва с мен, преди всичко да бъде решено и определено. Но не съм в състояние да се примиря с измамата и с Лукреция Токс аз приключих. По-добре е така — набожно добави мисис Чик, — много по-добре. След всичко това ще ми е необходимо много време, за да забравя напълно случилото се. А пък наистина не съм и сигурна дали сега, когато обкръжението на Пол ще бъде толкова изискано при такива аристократични особи, тя ще може да влезе в подобно общество и няма да ме изложи. Провидението се крие във всяко нещо. Всяко нещо е за добро. Днес бях подложена на изпитание, но, общо взето, не съжалявам.

В този християнски дух мисис Чик избърса очи, приглади роклята на коленете си и зае позата на човек, който понася голяма неправда съвсем спокойно. Мистър Чик, несъмнено съзнаващ своето нищожество, се възползува от първия удобен случай да слезе от каретата на един ъгъл и вдигнал високо рамене и пъхнал ръце в джобовете, се отдалечи, като си подсвиркваше.

В това време бедната, отлъчена от християните мис Токс, която, макар и да бе една раболепна подлизурка, поне неизменно и искрено проявяваше качествата си на такава и винаги бе изпитвала приятелска преданост към своята обвинителка, а освен това всецяло бе погълната и преизпълнена от преклонение пред величието на мистър Домби — в това време бедната, отлъчена от християните мис Токс поливаше цветята си със сълзи и се чувствуваше така, сякаш на улица Принцеса бе настъпила зима.