Чарлз Дикенс
Домби и син (17) (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dombey and Son, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
MY LIBRARY Editions (2015)
Разпознаване и корекция
Fingli (2015)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в пет тома — том 4. Домби и син

Английска. Първо издание

Издателство „Народна култура“, София, 1984

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректори: Евелина Тодорова, Евдокия Попова

Редакционна колегия: Владимир Филипов, Жени Божилова, Леда Милева

Водещ редактор: Людмила Евтимова

 

The Oxford Illustrated Dickens 1981

Dombey and Son (1846)

 

Дадена за набор октомври 1983 г.

Подписана за печат януари 1984 г.

Излязла от печат март 1984 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 62,50.

Издателски коли 52,50.

УИК 59,53

 

Цена 7,38 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава XVI
За какво непрестанно говорят вълните

Пол изобщо не се привдигаше от креватчето си. Той си лежеше там съвсем спокойно и се вслушваше в шумовете от улицата, без да се безпокои как тече времето, но го следеше, следеше всичко около себе си с много зорки очи.

Когато слънчевите лъчи се втурваха в стаята му измежду шумолящите щори и се люшваха върху отсрещната стена като златиста вода, той разбираше, че настъпва вечер и че небето е червено и красиво. Отблясъците угасваха, по стената се прокрадваше мрак и той следеше с поглед как мракът се сгъстява и прераства в нощ. Тогава си представяше как дългите улици са осеяни с фенери и как светят отгоре кротките звезди. Мислите му имаха странната склонност да се насочват към реката, която, доколкото му бе известно, минаваше през големия град. Сега си представяше колко черна е тя, колко дълбока изглежда, отразяваща множество звезди — и най-вече как непрестанно тече, за да се срещне с морето.

С напредването на нощта от улицата рядко се чуваха стъпки, той отдалеч ги долавяше, броеше ги, докато отминат и заглъхнат в далечината — а Пол лежеше, следеше с поглед многоцветното сияние около свещта и търпеливо очакваше деня. Единствено бързата и стремителна река събуждаше у него безпокойство. Понякога се чувствуваше длъжен да се опита да я спре — да я удържи с детските си ръчички — или да прегради пътя й с пясък, — но когато я виждаше непреодолимо да приижда, той надаваше вик! Но достатъчно беше вечно бдящата до него Флорънс да му каже и една дума, за да дойде пак на себе си. И като скланяше бедната си главичка на гръдта й, той разказваше на Флой за съня си и се усмихваше.

Когато отново започваше да се зазорява, той се оглеждаше за слънцето и когато ярката му светлина заискряваше в стаята, въображението му рисуваше — рисуваше! Той направо виждаше — как високите камбанарии се издигат в утринното небе, градът се съживява, събужда, връща се пак към живота, реката тече и проблясва (но все така неспирно тече), а околността е свежа от росата. Улицата отдолу постепенно се изпълваше с познати звуци и викове. Слугите в къщата се привдигаха и залавяха за работа. Нечии лица надникваха от вратата и се дочуваха гласове, които питаха грижещите се за него как се чувствувал. Пол винаги отговаряше сам:

— По-добре съм. Много по-добре съм, благодаря. Предайте това на татко.

Лека-полека той се уморяваше от шума на деня, от звуците на каретите, каруците и хората, сновящи напред-назад, и заспиваше или отново започваше да го тревожи неспокойната, мъчителна мисъл — детето трудно би могло да каже дали това бе наяве или насън — за втурналата се река.

— Защо тя никога не спира, Флой? — понякога я питаше то. — Струва ми се, че ме отнася.

Но Флой винаги успяваше да го успокои и утеши. И всеки ден за него бе радост да я накара да положи глава върху възглавницата му и да си почине.

— Ти винаги се грижиш за мен, Флой. Нека сега аз да се погрижа за теб.

Те подреждаха възглавниците в едното ъгълче на кревата и той седеше, облегнат върху тях, докато тя лежеше до него. Пол често се навеждаше да я целува и прошепваше на околните, че тя е уморена и че е седяла до него толкова нощи наред.

Така горещият и светъл ден постепенно се стопяваше и върху стената отново почваше да танцува златистата вода.

Посещаваха го трима важни доктора — те се срещаха долу и се изкачваха заедно — и в стаята се възцаряваше такава тишина — Пол така внимателно ги наблюдаваше (макар че изобщо никого не разпитваше какво са казали те), че той дори долавяше различното тиктакане на часовниците им. Най-голям интерес обаче проявяваше към сър Паркър Пепс, който винаги присядаше до леглото му. Пол отдавна беше чул да казват, че този джентълмен е присъствувал, когато майка му е притискала Флорънс в обятията си и е умряла. И той не можеше да забрави това. Харесваше го поради тази причина. И не се страхуваше.

Хората около него продължаваха необяснимо да се сменят както през първата нощ в дома на доктор Блимбър — с изключение на Флорънс. Флорънс неизменно оставаше, но този, който доскоро бе сър Паркър Пепс, сега бе баща му, седнал с подпряна върху ръката си глава. Старата мисис Пипчин, задрямала в креслото, често се превръщаше в мис Токс или леля му. И Пол беше доволен, че може само да затвори очи и спокойно да очаква какво ще се случи по-нататък. Но фигурата с подпряната върху ръката глава идваше толкова често и оставаше така дълго, като седеше неподвижно и тържествено, без да говори, без да се обръщат към нея, рядко откриваща лицето си, че Пол без особен интерес се питаше дали тя е истинска. А нощем със страх я гледаше как седи там.

— Флой — каза той. — Какво е това?

— Къде, миличък?

— Долу на кревата.

— Там няма нищо друго освен татко.

Фигурата вдигна глава, изправи се и като приближи до него, попита:

— Мое родно дете! Не ме ли познаваш?

Пол се взря в лицето и си помисли: нима това е баща му? Но лицето, така променено според него, се сгърчи сякаш от болка пред погледа му. И преди той да успее да протегне ръце, за да го хване и притегли към себе си, фигурата бързо се извърна от малкото креватче и излезе през вратата.

Пол погледна Флорънс с разтуптяно сърце, почувствувал какво ще му каже тя, и я възпря, като допря лицето си до устните й. Когато забеляза фигурата пак да седи на кревата долу, той се обърна високо към нея:

— Не се тревожи толкова за мен, скъпи татко! Аз наистина съм много щастлив.

Веднага щом баща му дойде и се наведе над него — той стори това много бързо и без колебание, — Пол го обгърна през врата и му повтори няколко пъти същите думи с много сериозен глас. И всеки път, когато Пол отново го виждаше в стаята си по което и да е време, денем или нощем, той казваше високо:

— Не се тревожи толкова за мен, скъпи татко! Аз наистина съм много щастлив.

Оттогава той започна всяка сутрин да повтаря, че бил много по-добре и че трябвало да предадат това на баща му.

Колко пъти златистата вода танцува върху стената! Колко нощи наред тече тъмната, тъмна река към морето въпреки усилията му! Пол никога не ги преброи, нито се опита да научи. Ако добротата на окръжаващите го или неговото усещане за нея бяха в състояние да нарастват, то тогава с всеки изминат ден околните ставаха все по-добри, а той — по-признателен. Но дали дните бяха много или малко на брой, на кроткото момче му се струваше, че няма голямо значение.

Една нощ той дълго размишлява за майка си и за портрета й долу в гостната и му хрумна мисълта, че навярно тя е обичала милата Флорънс повече, отколкото баща й я обича, щом като я е притискала в обятията си, когато е почувствувала, че умира — дори той, нейният брат, изпълнен с такава дълбока любов към нея, не би могъл да изпитва такова силно желание за това. В потока от мисли възникна идеята да попита дали някога е виждал майка си, защото той не си спомняше дали са му казвали да или не, тъй като реката течеше неспирно и замъгляваше съзнанието му.

— Флой, виждал ли съм някога мама?

— Не, скъпи, защо?

— А виждал ли съм някога нечие добро лице като маминото, взряно в мен, когато бях бебе, Флой?

Той попита колебливо, сякаш пред очите му бе изплувало едно лице.

— О, да, мили!

— Чие, Флой?

— На старата ти кърмачка. Често си го виждал.

— А къде е сега старата ми кърмачка? — каза Пол. — И тя ли е умряла? Флой, всички ли ние сме умрели освен теб?

В стаята настъпи суетня за един миг — а може и за по-дълго, но така изглеждаше — и после отново всичко стихна. Флорънс, със съвсем пребледняло, но усмихнато лице, облегна главата му на рамото си. Рамото й силно трепереше.

— Покажи ми тази стара кърмачка, Флой, моля те!

— Тя не е тук, скъпи. Ще дойде утре.

— Благодаря ти, Флой!

След тези думи Пол притвори очи и заспа. Когато се събуди, слънцето се издигаше високо и денят бе ясен и топъл. Той полежа малко, загледан в отворените прозорци и разветите от вятъра шумолящи завеси, а после попита:

— Флой, вече утре ли е? Тя дойде ли?

Някой сякаш бе отишъл да я търси. Навярно Сузан. Когато си бе затворил очите, стори му се, че я чу да му казва, че щяла скоро да се върне, но не погледна да я види. Тя удържа думата си — навярно изобщо не бе тръгвала, — но първото нещо, което чу след това, беше шумът от стъпки по стълбите и тогава Пол се събуди — събуди се духом и тялом — и седна в кревата си. Сега той виждаше всички около себе си. Нямаше я сивата мъгла около тях, която понякога ги обгръщаше нощем. Той разпозна всички до един и ги извика по име.

— А кой е това? Това ли е старата ми кърмачка? — попита детето, като проследи със сияеща усмивка влизащата фигура.

Да. Чужд човек не би пролял толкова сълзи при вида му, не би го нарекъл „скъпото ми момче, хубавото ми момче, бедното ми, родно, измъчено дете“. Чужда жена не би приклекнала до креватчето му, не би поела измършавялата му ръчица и не би я притиснала до устните и гърдите си с чувството на човек, ползуващ се с правото да го милва. Чужда жена не би могла да забрави така за всички наоколо освен за него и Флой и не би била преизпълнена от такава нежност и състрадание.

— Флой! Лицето й е добро и мило — възкликна Пол. — Радвам се да го видя отново. Не си отивай, моя стара кърмачко. Остани тук.

Всичките му сетива се бяха изострили и той дочу познато име.

— Кой спомена Уолтър? — попита той и се огледа. — Някой спомена Уолтър. Той тук ли е? Много бих искал да го видя.

Никой не му отговори веднага, но баща му бързо нареди на Сузан:

— Извикай го обратно тогава. Нека да се качи.

След кратък промеждутък от време, през което Пол усмихнато наблюдаваше кърмачката си с учудване и интерес, отбелязвайки, че тя не е забравила Флой, Уолтър бе доведен в стаята. Откритото му лице и държане, както и засмените му очи винаги се бяха харесвали на Пол. И сега, щом Пол го зърна, той протегна ръка и каза:

— Сбогом!

— Сбогом ли, дете мое? — учуди се мисис Пипчин и се втурна към момченцето. — Защо „сбогом“?

За миг Пол я погледна със замислено лице, както толкова често я бе наблюдавал от ъгълчето си край камината.

— Да! — спокойно рече той. — Сбогом! Скъпи Уолтър, сбогом! — добави той, като извърна глава в посока на Уолтър и отново протегна ръка. — Къде е татко?

Пол усети дъха на баща си по бузата още преди да е изрекъл следните думи:

— Не забравяй Уолтър, скъпи татко — прошепна той и се взря в лицето му. — Не забравяй Уолтър. Аз обичах Уолтър. — Тънката ръчица махна във въздуха, сякаш пак казваше на Уолтър „сбогом“.

— Сега нека да легна — каза той, — а ти, Флой, ела близо до мен. Искам да те виждам.

Сестричето и братчето здраво се прегърнаха, а златистата светлина заструи в стаята и ги озари, слети в обятията си.

— Как бързо се носи реката между зелените брегове и тръстиките, Флой! Вече съвсем наближава морето. Чувам вълните. Те винаги така са говорели.

После той й каза, че от люлеенето на лодката по течението се унасял. Колко зелени бяха сега бреговете, колко ярки цветята по тях и колко високи тръстиките. Сега лодката излезе в морето, но продължаваше все така леко да се плъзга. А сега пред него се изпречи бряг. Кой стоеше на сушата?…

Той скръсти ръце, както правеше при молитва. Пол не пусна Флой — те видяха само как скръсти китките си на гърба й.

— Мама прилича на теб, Флой. Познавам я по лицето. Кажи им, че гравюрата над стълбите в училището не е достатъчно божествена. Сиянието около главата ми осветява пътя.

Златистата вода отново затрептя върху стената, а в стаята нищо не помръдваше. Древният, прадревен закон! Възникнал още с нашата поява на земята, той ще остане непроменен, докато човешкият род не извърви своя път и необятният небосвод не се загъне подобно свитък. Древният, прадревен закон — Смъртта!

Но благодарим ти, господи, всички ние, които се срещаме с нея, за този още по-древен закон — Безсмъртието! И не гледайте равнодушно на нас, ангелите-хранители на малки деца, когато стремителната река ни отнася в океана!