Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (53)

Mane, thecel, phares^[1]

Нападнат по начин, по който дотогава той бе нападал другите, без Корантен, но подпомаган от Контансон, Пейрад продължи въпреки всичко да се гримира като богат чужденец. Макар че враговете му го бяха разкрили, той преценяваше мъдро, че може да получи известни сведения, ако остане на самото бойно поле. Контансон бе мобилизирал по следите на Лиди всички свои познати и се надяваше да открие къщата, където я държаха скрита; но дните минаваха, без да узнаят каквото и да било, и това засилваше ежечасно отчаянието на Пейрад. Старият шпионин нареди да го охраняват от дванадесет до петнадесет най-ловки агенти. Държаха под наблюдение кварталите около улица Моано и улица Тетбу, където той живееше като богаташ при госпожа дю Вал-Нобл. През трите последни дни на съдбоносния срок, даден от Азѝ, за да бъде възстановено предишното положение на Люсиен в дома на Гранлийо, Контансон не напусна ветерана на някогашното Главно управление на полицията. Поезията на ужаса, разпространяван чрез хитростите на враждуващите племена в недрата на американските лесове, от която толкова много се е ползувал Фенимор Купър, навлезе в най-малките подробности на парижкия живот. Така минувачите, дюкянчетата, файтоните, някакъв човек, застанал прав до един прозорец — всичко бе извънредно важно за тези безименни мъже, на които бе поверен животът на Пейрад, както са важни в романите на Купър дънерът на някое дърво, обиталището на бобрите, някоя скала, бизоновата кожа, една неподвижна лодка, листът по водната повърхност.

— Ако непалецът е заминал, няма от какво да се боите — казваше Контансон на Пейрад, обръщайки му внимание на дълбокото спокойствие, на което се радваха.

— А ако не е заминал? — отговаряше Пейрад.

— С него тръгна, отзад на колата му, един от моите хора, но в Блоа моят човек бе принуден да слезе и не успял да догони колата.

Една сутрин, пет дни след завръщането на Дервил, Люсиен прие Растиняк.

— Драги мой, крайно ми е неприятно, че аз съм натоварен с едно съобщение, което ми възложиха поради близкото ни приятелство. Женитбата ти е провалена, без каквато и да е надежда за теб да я уредиш някога. Не стъпвай вече в дома на Гранлийо. За да се ожениш за Клотилд, трябва да чакаш да умре баща й, а той е станал такъв егоист, че едва ли ще умре скоро. Старите играчи на вист се задържат дълго… на крайчеца на масата. Клотилд ще замине за Италия с Мадлен дьо Льононкур-Шолийо. Горката девойка така те обичала, драги мой, че се наложило да я пазят; искала да дойде при тебе, намислила план за бягство… Това е малка утеха в нещастието ти!

Люсиен не отговаряше, само гледаше Растиняк.

— В края на краищата нещастие ли е това?… — продължи приятелят му. — Ти много лесно ще намериш друго момиче, също така благородно и по-хубаво от Клотилд!… Госпожа дьо Серизи ще те ожени, за да си отмъсти, тя не може да понася семейство Гранлийо, което никога не е пожелало да я приеме у дома си; тя има една племенница, малката Клеманс дю Рувр…

— Драги приятелю, от последната вечеря не съм в добри отношения с госпожа дьо Серизи, тя ме видя в ложата на Естер, направи ми сцена и аз я оставих да прави каквото ще.

— Жена на повече от четиридесет години не се скарва за дълго с такъв хубав млад човек, какъвто си ти — отвърна Растиняк. — Познавам малко тези залези… те траят десет минути на хоризонта и десет години в сърцето на жената.

— Вече цяла седмица чакам писмо.

— Върви при нея!

— Сега вече ще трябва да отида…

— Ще дойдеш ли поне у Вал-Нобл? Нейният чужденец връща на Нюсенжан вечерята.

— Поканен съм и ще отида — отговори Люсиен замислено.

На другия ден, след като се убеди в нещастието си, което веднага бе съобщено от Азѝ на Карлос, Люсиен отиде с Растиняк и Нюсенжан у мнимия богаташ.

В полунощ бившата трапезария на Естер бе събрала почти всички герои на настоящата драма, чиято подбуда (скрита чак под леглото на тези бурни съществования) бе известна само на Естер, Люсиен, Пейрад, мулата Контансон и Пакар, който дойде да прислужва на господарката си. Без да знаят Пейрад и Контансон, госпожа дю Вал-Нобл бе замолила Азѝ да помогне на готвачката й. Сядайки на масата, Пейрад, който бе дал петстотин франка на госпожа дю Вал-Нобл, за да приготви всичко както трябва, намери в кърпата си за ядене едно листче, на което прочете следните думи, написани с молив: „Десетте дена изтичат в момента, в който сядате да се храните“ Пейрад подаде листчето на стоящия зад него Контансон и му каза на английски: „Ти ли пъхна това тук?“ Контансон прочете на светлината на свещта това „Mane, Thecel, Phares“ и сложи листчето в джоба си. Но той знаеше колко е трудно да се удостовери нещо, написано с молив, и особено изречение, подредено с главни букви, тоест, така да се каже, с математически линии, защото главните букви се състоят от прави и криви линии, в които е невъзможно да се установят привичките на ръката, както при така наречения полегат почерк.

Вечерята не бе никак весела. Пейрад явно бе угрижен. От младите бонвивани, които умееха да внесат веселия във вечерите, там бяха само Люсиен и Растиняк. Люсиен беше много тъжен и замислен. Растиняк, който току-що бе загубил на карти преди вечеря две хиляди франка, пиеше и ядеше с мисълта как да си ги навакса след вечерята. Поразени от тази хладна атмосфера, трите жени се споглеждаха. Отегчението отне хубавия вкус на гозбите. С вечерите става както с театралните пиеси и с книгите — при тях случайността играе голяма роля. Накрая поднесоха сладолед, наречен пломбиер. Всички знаят, че в този сладолед има малки захаросани плодове, много леки на вкус, поставени най-отгоре, и че го поднасят в малки чашки, без да му се придава пирамидална форма. Сладоледът бе поръчан от госпожа дю Вал-Нобл при Тортони, чието прочуто заведение се намира на ъгъла на улица Тетбу и булеварда. Готвачката извика мулата, за да плати сметката на сладкаря. Контансон, комуто искането на момчето се стори неестествено, слезе долу и го унищожи с думите: „Вие, изглежда, не сте от Тортони?…“, но веднага се качи горе. Пакар обаче се бе възползувал вече от отсъствието му, за да поднесе сладоледа на гостите. Едва мулатът бе стигнал до вратата на апартамента и един от агентите, които пазеха на улица Моано, извика по стълбата: „Номер двадесет и седми!“

— Какво има? — обади се Контансон, като слезе бързо чак до края на парапета.

— Кажете на дядо Пейрад, че дъщеря му се е прибрала, но в какво състояние е, божичко! Веднага да дойде, тя умира.

Когато Контансон влезе отново в трапезарията, старият Пейрад, който впрочем бе пил доста много, тъкмо изсмукваше черешката от своя сладолед. Вдигнаха чашите за здравето на госпожа дю Вал-Нобл, богатият англичанин напълни чашата си с някакво вино уж от град Констанс и я пресуши. Колкото и развълнуван да бе Контансон от новината, която щеше да съобщи на Пейрад, той бе поразен, влизайки вътре, от дълбокото внимание, с което Пакар гледаше Пейрад. Двете очи на лакея на госпожа дьо Шанпи приличаха на два неподвижни факела. Това наблюдение, колкото и важно да беше обаче, не биваше да забави мулата и той се наклони към господаря си точно в момента, в който Пейрад поставяше празната чаша на масата.

— Лиди се е прибрала — каза му Контансон — и е в много тежко състояние.

Пейрад изтърси най-френската от всички френски псувни с толкова подчертано южняшко произношение, че по лицето на всички сътрапезници се изписа най-дълбоко учудване. Осъзнавайки грешката си, Пейрад призна, че се е предрешил, после каза на Контансон на правилен френски език:

— Извикай файтон… Тръгвам.

Всички станаха.

— Кой сте вие? — провикна се Люсиен.

— Та!… — каза и баронът.

— Биксиу твърдеше пред мене, че сте знаели да подражавате на англичаните по-добре от него, но не исках да му вярвам — каза Растиняк.

— Това с някакъв банкрутирал тип, когото са открили — забеляза високо дю Тийе, — така си и мислех…

— Какъв страшен град е Париж!… — каза госпожа дю Вал-Нобл. — Някакъв си търговец фалира в квартала си, а после се появява там отново безнаказано, преоблечен като богат чужденец или като конте от Шан-з-Елизе!… О, колко съм нещастна, фалитът ме гризе като червей…

— Казват, че всяко цвете си имало червей — отвърна спокойно Естер, — моят прилича на усойницата — животното на Клеопатра!

— Кой съм аз ли?… — каза застаналият на вратата Пейрад. — Ах, ще узнаете кой съм, защото, ако умра, ще изляза от гроба си и ще идвам всяка нощ да ви дърпам за краката!…

При последните думи той погледна към Люсиен и Естер. После се възползува от общото изумление, за да изчезне необикновено чевръсто, защото искаше да изтича до дома си, без да чака файтона. На улицата, застанала на прага на съседната врата и загъната в черно наметало, каквито носеха тогава жените на излизане от бал, Азѝ спря шпионина за ръката.

— Прати да дойдат с последното причастие, дядо Пейрад — каза му тя със същия глас, с който му бе предсказала нещастие.

Там имаше някаква кола. Азѝ се качи в нея, сякаш отнесена от вихър. Имаше още пет коли и хората на Пейрад не разбраха нищо.