Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (113)

Двете роби^[1]

— Какво има, Мадлен! — запита госпожа Камюзо, като видя, че камериерката й влиза при нея с изражение, което някои хора умеят да си придадат в критични обстоятелства.

— Госпожо — отвърна Мадлен, — господин Камюзо току-що се върна от Палатата; но е толкова разстроен и е в такова състояние, че може би е добре госпожата да отиде да го види в кабинета му.

— Каза ли нещо? — запита госпожа Камюзо.

— Не, госпожо, но никога не сме виждали господина такъв, като че ли го втриса; целият е прежълтял, разстроен е и…

Без да дочака края на изречението, госпожа Камюзо излезе тичешком от стаята и се втурна при мъжа си. Следователят седеше в едно кресло, проснал крака, с глава, облегната назад, с отпуснати ръце и втренчени очи, съвсем като че ли щеше да изгуби съзнание.

— Какво ти е, скъпи мой? — запита изплашена жена му.

— Ах, горкичката ми Амели, случи се нещо ужасно… Още треперя. Представи си, главният прокурор… Не, госпожа дьо Серизи… те… Не знам откъде да започна…

— Започни от края!… — каза госпожа Камюзо.

— Добре! Точно когато в заседателната зала на Първа съдебна инстанция господин Попино слагаше и последния подпис на присъдата за недоказаност, издадена вследствие доклада ми, с която се освобождаваше Люсиен дьо Рюбампре… Както и да е, всичко беше вече свършено! Писарят изнасяше вече черновата на съдебното решение; щях да се освободя от тази работа… и ето ти го, че влиза председателят на съда и започва да чете присъдата.

— Вие пускате на свобода един мъртвец — каза ми той със студен присмех. — Младият човек е отишъл, както казва господин дьо Бонал, при своя природен съдник. Починал е вследствие на внезапен мозъчен удар…

Отдъхнах си, помислих, че е станало нещастие.

— Ако добре ви разбирам, господин председателю, става дума за удара на Пишгрю — каза господин Попино.

— Господа — продължи председателят все така сериозно, — трябва да знаете, че за хората младият Люсиен дьо Рюбампре е починал поради скъсване на разширен кръвоносен съд.

Всички се спогледахме.

— В тази неприятна история са замесени високопоставени лица — продължи председателят. — Макар че вие само сте си изпълнили дълга, господин Камюзо, дано даде господ госпожа дьо Серизи да не остане луда от това сътресение! Отнесоха я полумъртва. Преди малко срещнах главния прокурор така отчаян, че просто ми дожаля. Много далеч сте отишли, драги Камюзо! — добави той на ухото ми.

— Да, скъпа моя, като излязох, едва вървях. Краката ми толкова трепереха, че не посмях да тръгна по улицата, а отидох да си почина в кабинета. Кокар, който подреждаше досието от това нещастно следствие, ми каза, че някаква красива жена била влязла с пристъп в „Консиержри“, поискала да спаси живота на Люсиен, в когото била лудо влюбена, и припаднала, като го намерила обесен с връзката му на прозореца на „пистолата“. Мисълта, че с начина, по който разпитвах този млад човек, който, между нас казано, беше напълно виновен, съм могъл да причиня самоубийството му, ме преследва, откакто излязох от Палатата, и все още ми се струва, че губя съзнание…

— Хайде сега! Да започнеш да се смяташ за убиец, защото един затворник се обесил в килията си точно когато си щял да го пуснеш на свобода!… — възкликна госпожа Камюзо. — Следователят е като генерал, под когото убиват коня му!… Това е всичко.

— Тези сравнения, миличка, са добри само ако човек иска да се шегува, а сега шегата е неуместна. В нашия случаи мъртвият сграбчва живия. Люсиен отнася в ковчега си нашите надежди.

— Тъй ли?… — запита госпожа Камюзо с дълбока ирония.

— Да, кариерата ми е свършена. Ще си остана за дял живот прост съдия-следовател в департаментския съд. Още преди тази съдбоносна развръзка господин дьо Гранвил беше много недоволен от обрата, който бе взело следствието: но думите му към нашия председател ми доказват, че докато господин дьо Гранвил е главен прокурор, аз никога няма да напредна!

Да напреднеш! Ето я страшната дума, мисълта, която в наши дни превръща висшия съдебен служител в чиновник.

Някога магистратът постигаше без бавене онова, което му се полагаше. Три или четири председателски шапки бяха достатъчни за стремежите във всеки парламент. Службата съветник задоволяваше хора като дьо Брос или като Моле в Дижон, както и в Париж. Тъй като сама по себе си тя бе вече цяло състояние, за да бъде носена както подобава, изискваше и голямо богатство. В Париж, извън парламента, хората от съдийското съсловие можеха да се домогват само до три по-високи длъжности: върховен контрол, пазител на държавния печат и канцлер. В по-низшите сфери, след парламентите, един прокурор в наказателен съд се смяташе доста важна личност и бе щастлив, ако остане през целия си живот на това място. Сравнете положението на един съветник в кралския съд в Париж през 1829 година, който няма друго състояние освен заплатата си, с положението на съветника в парламента през 1729 година! Разликата е голяма! Днес парите са повсеместна обществена гаранция, съдебните служители са освободени от задължението да притежават както някога голямо богатство; така че като депутати или перове на Франция те трупат едно след друго длъжности като съдебни служители, стават и съдии, и законодатели и търсят да извлекат полза от други обществени положения, а не от онези, от които би трябвало да дойде целият им авторитет.

С една дума, съдийското съсловие гледа да се отличи, като напредва, както това става във войската или в администрацията.

Макар че не накърнява независимостта на съдебния, служител, този стремеж е преизвестен и съвсем естествен, а и последиците му са съвсем очевидни, така че съдийството не губи значението си пред общественото мнение. Заплатата, давана от държавата, превръща свещеника и съдията в чиновници. Повишенията, които могат да се получават, развиват честолюбието; честолюбието поражда угодническо отношение към властта, а днешното равенство поставя подсъдния и съдника на една и съща обществена плоскост. Така че през XIX век, когато се смята, че сме напреднали във всяко отношение, двата стълба, на който и да било обществен ред, религията и правосъдието, са се омаловажили.

— А защо да не напреднеш? — запита Амели Камюзо.

Тя погледна мъжа си подигравателно, чувствувайки, че е необходимо да вдъхне енергия на човека, в когото бе вложила честолюбието си и на който свиреше като на инструмент.

— Защо се отчайваш? — продължи тя с движение, предаващо прекрасно безгрижното й отношение към смъртта на арестувания. — Това самоубийство ще ощастливи двете жени — врагове на Люсиен, госпожа д’Еспар и братовчедка й, графиня Шатле. Госпожа д’Еспар е в отлични отношения с пазителя на държавния печат; чрез нея ти можеш да получиш аудиенция от негова светлост, на която ще разкриеш тайната на тази история. А щом министърът на правосъдието е твой защитник, какво има да се страхуваш от твоя председател и от главния прокурор?

— Ами господин и госпожа дьо Серизи?… — извика нещастният съдия. — Пак ти казвам, че госпожа дьо Серизи е луда! Казват, че е полудяла по моя вина!

— Е, безразсъдни съднико, ами щом като е луда, тя не може да ти навреди! — разсмя се госпожа Камюзо. — Хайде, разкажи какво стана днес!

— Боже мой — отговори Камюзо, — точно когато бях накарал оня нещастен младеж да си признае всичко и когато той заяви, че мнимият испански свещеник наистина е Жак Колен, херцогиня дьо Мофриньоз и госпожа дьо Серизи ми изпратиха чрез камериера една бележка, с която ме молеха да не го подлагам на разпит. А всичко бе вече свършено…

— Ти, значи, съвсем си загубил ума си! — каза Амели. — Щом си сигурен в твоя секретар, можел си спокойно да върнеш Люсиен, умело да го успокоиш и да поправиш протокола!

— Ами и ти си като госпожа дьо Серизи, вземаш на подбив правосъдието! — каза Камюзо, който не бе способен да се подиграва с професията си. — Госпожа дьо Серизи взе протоколите и ги хвърли в огъня!

— Това се казва жена! Браво!

— Госпожа дьо Серизи ми каза, че по-скоро ще вдигне във въздуха Съдебната палата, отколкото да остави един младеж, който се е ползувал от благоволението на херцогиня дьо Мофриньоз и от нейното благоволение да бъде поставен на подсъдимата скамейка в наказателния съд редом с един каторжник!…

— Та твоето положение е прекрасно, Камюзо… — каза Амели, без да може да сдържи усмивката си на превъзходство.

— А, да! Прекрасно!

— Ти си изпълнил дълга си…

— Да, за нещастие, и то въпреки йезуитския съвет на господин дьо Гранвил; който ме срещна на кея Малаке…

— Тази сутрин?

— Тази сутрин!

— В колко часа?

— В девет часа.

— Ох! Камюзо! — каза Амели, като кършеше ръце. — А аз непрекъснато ти повтарям да внимаваш… Боже мой, това не е мъж, а каруца с чакъл, която влача със себе си!… Твоят главен прокурор те е изчаквал да минеш, Камюзо, той сигурно ти е дал някои препоръки.

— Ами да…

— А ти не си го разбрал! Щом като си глух, ще си останеш за цял живот съдия за следствия без последствие. Събери си сега ума и ме слушай! — затвори тя устата на мъжа си, който искаше да й възрази нещо. — Значи, смяташ, че работата е свършена?

Камюзо погледна жена си като селянин, застанал пред някой фокусник.