Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (117)

Сбогуване

Ако се мине през коридорите, чиито неумолими врати се отварят само пред директора, може за кратко време да се стигне от единичните килии до „пистолата“. Между тези два реда помещения има подземен коридор, образуван от два дебели зида, опора на свода, върху който е Търговската галерия на Съдебната палата. Така че Жак Колен, хванат под ръка от надзирателя, воден от директора и следван от лекаря, стигна за няколко минути в килията на Люсиен, положен в леглото.

Като го видя, Жак Колен падна върху тялото му и се вкопчи в него с такава отчаяна прегръдка, изпълнена със сила и страст, че тримата присъствуващи потръпнаха.

— Ето ви пример за това, за което ви говорих — каза докторът на директора на затвора. — Гледайте!… Този човек може да смачка трупа като глина, а знаете ли какво значи мъртвец… все едно камък…

— Оставете ме тук!… — промълви Жак Колен с гаснещ глас. — Не ми остава много време да го гледам, ще ми го вземат за…

Той се спря пред думата погребение.

— Ще ми позволите да запазя нещо от скъпото си дете!… Бъдете така добър, господине, отрежете ми няколко кичура от косите му, аз няма да мога — обърна се той към доктор Льобрьон.

— Наистина му е син! — каза лекарят.

— Мислите ли? — отвърна директорът дълбокомислено, поради което лекарят изпадна за кратко време в дълбоко недоумение.

Директорът нареди на надзирателя да остави затворника в тази килия и преди да са дошли да вдигнат тялото, да отреже няколко кичура от косата на покойника за човека, който се наричаше негов баща.

През май в пет часа и половина не е трудно да се чете в „Консиержри“ въпреки железните пречки и решетката на прозорците. Така Жак Колен, който продължаваше да държи ръката на Люсиен, прочете онова страшно писмо.

Не познавам човек, който да може да държи десет минути парче лед, като го стиска в шепата си. Студът се предава на жизнените източници със смъртоносна скорост. Но действието на този проникващ като отрова страшен студ едва може да се сравни с въздействието, което упражнява върху душата вкочанената и ледена ръка на мъртвец, ако я държите и стискате така. Тогава смъртта заговорва на живота, тя му издава скритите си тайни, убиващи много чувства, защото нима смяната на едно чувство не означава смърт?

Като препрочетем заедно с Жак Колен писмото на Люсиен, неговите заветни думи ще се откроят такива, каквито бяха за този човек — истинска чаша с отрова.

„До абат Карлос Ерера.

Мой скъпи абате, от вас съм видял само добро, а ви предадох. Тази неволна неблагодарност ме убива, затова, когато четете тези редове, аз няма да бъда вече жив; няма да ви има при мен, за да ме спасите.

Вие ми предоставихте изцяло правото да ви погубя и да ви захвърля на земята като остатък от пура, ако от това бих имал някаква полза; аз обаче не използувах умно това право. За да се измъкне от затруднение, подмамен от един ловък въпрос на съдия-следователя, вашият духовен син, оня, на когото гледахте като на ваше дете, се нареди на страната на хората, които искат да ви убият на всяка цена с желанието да накарат света да повярва в идентичността, която за мен е невъзможна, между вас и някакъв френски злодей. Това е всичко.

Във върховния час на раздялата между човек с вашата сила и мен, от когото вие пожелахте да направите голяма личност, каквато аз не съумях да стана, не би трябвало да се разменят глупости. Вие пожелахте да направите от мен силен и известен човек, а ме хвърлихте в бездната на самоубийството, това е. Много отдавна вече виждах как ми се завива свят.

Както вие казвахте понякога, има хора, произлезли от Каин, и други — от Авел. В голямата драма на човечеството Каин въплъщава съпротивата. Вие произлизате от Адам по тази именно линия, на нея дяволът е продължил да вдъхва от своя огън и първата искрица от него е била хвърлена върху Ева. Сред демоните, родени от тази връзка, от време на време има и такива, които са страшни, с невероятни организми, съсредоточаващи всичките човешки сили, подобни на онези необуздани зверове в пустинята, чието съществуване се нуждае от огромните пространства, в които те живеят. Тези хора са опасни за обществото, както лъвовете биха били опасни за Нормандия: те се нуждаят от пасбища, разкъсват простаците и ядат парите на глупците; тяхната игра е тъй опасна, че в края на краищата убиват незначителното куче, което са превърнали в свой другар, в свой идол. Ако бог пожелае, тези странни същества биват Мойсей, Атила, Карл Велики, Мохамед или Наполеон; но остави ли той да ръждясат тези исполински негови оръдия на океанското дъно на едно поколение, те се превръщат в Пугачов, Робеспиер, Лувел или абат Карлос Ерера. Надарени с огромна власт над по-неукрепналите, те ги привличат и смачкват. По естеството си това е нещо голямо и велико. То е като отровно и ярко обагрено растение — омая за децата в гората. То е поезия на злото. Хора като вас трябва да живеят в пещери и да не излизат оттам. Ти ме накара да водя исполинско съществуване и аз взех своя дял от живота. Ето защо вече мога да измъкна главата си от гордиевия възел на твоите съображения, за да я сложа в примката на вратовръзката си.

За да поправя грешката си, предавам на главния прокурор, че се отричам от показанията си. Вие ще съумеете да се възползувате от този документ.

По силата на моето завещание ще ви бъдат върнати, господин абат, сумите, принадлежащи на вашия орден, с които разполагахте твърде неразумно заради мен вследствие на бащинската нежност, която ми засвидетелствувахте.

И така, сбогом, сбогом, величествен образ на злото и на покварата; ако бяхте тръгнали по правия път, вие щяхте да станете нещо повече от Хименес и от Ришельо; вие удържахте думата си; а аз отново съм онзи, който бях на брега на Шарант, когато ви разказах чаровните измами на една мечта; за нещастие не съм вече пред реката в моя роден край, където щях да удавя дребните грехове на младостта си, а пред Сена и гробът ми е една килия в «Консиержри».

Не жалете за мен: възхищението ми към вас бе равностойно на презрението ми.

Люсиен“

Малко преди един часа след полунощ дойдоха да вдигнат тялото и завариха Жак Колен коленичил пред леглото, изпуснал на земята писмото си, както може би самоубиецът изпуска на земята пистолета, който го е убил; нещастникът обаче продължаваше да държи ръката на Люсиен в сключените си ръце и се молеше.

Като го вдигнаха, носачите се спряха за миг, защото той приличаше на някоя от коленичилите каменни фигури по гробовете от Средновековието, дело на талантливи ваятели. Този мним духовник, със светли като на тигър очи, вкаменил се в свръхестествена неподвижност, им направи такова впечатление, че го помолиха кротко да стане.

— Защо? — запита той плахо.

Безстрашният Тромп-ла-Мор бе станал безпомощен като дете.

Директорът посочи тази гледка на господин дьо Шаржбьоф и той, изпълнен с уважение към такава скръб и смятайки, че Жак Колен наистина е баща на Люсиен, му обясни нарежданията на господин дьо Гранвил за опелото и погребалното шествие и че се налага тялото да бъде пренесено в дома му на кея Малаке, където чакат свещеници за бдение през останалата част на нощта.

— Разбирам благородството на този съдебен сановник! — възкликна тъжно каторжникът. — Кажете му, господине, че той може да разчита напълно на моята признателност… Да, аз мога да му бъда много полезен… Не забравяйте да му предадете тези думи; за него те са от най-голямо значение. Ах, господине, в сърцето на човек, плакал цели седем часа над трупа на младеж като този, стават странни промени… Няма вече да го видя!…

Той обгърна Люсиен с погледа на майка, на която отнемат тялото на сина й, и падна изнемощял. Когато вдигнаха тялото на Люсиен, изстена така, че носачите побързаха да излязат.

Секретарят на главния прокурор и директорът на затвора бяха вече излезли, за да се освободят от това зрелище.

Какво стана с оня железен организъм, при който решимостта бе равностойна по бързина на светкавичния поглед, където мисълта и действието избликваха едновременно като мълния, а нервите, закалени от три бягства от затвора и от три престоя в каторгата, бяха достигнали до металната устойчивост на нервите у дивака?

След като бъде ковано до определена степен или подложено на неколкократен натиск, желязото също бива победено; пречистени от човека и станали еднородни, непробиваемите му молекули се разпадат; и без да е стопяван, металът не притежава вече същата устойчивост. Подковачи, железари, производители на сечива — всички, които обработват непрекъснато този метал, употребяват в такъв случай думи от техния занаят: „Желязото е накиснато!“ — казват те, като си присвояват израз, даван само при конопа, чието омекване се получава чрез накисване. И човешката душа — или ако предпочитате, утроената сила на тялото, сърцето и ума се намира в състояние, подобно на състоянието на получилото многобройни удари желязо. Тогава и с хората става както с конопа и желязото, и те стават „накиснати“. Науката, правосъдието и обществото търсят стотици причини за страшните железопътни катастрофи, вследствие на счупването на някой железен прът, за което най-ужасен пример е катастрофата при Белвю; но никой не запитва истинските познавачи на въпроса, хората, които са ковали това желязо и които до един са казвали: „Желязото беше накиснато.“ Тази опасност не може да се предвиди. Станалият ковък метал и металът, запазил устойчивостта си, имат един и същ външен вид.

В такова именно състояние изповедниците и следователите често намират големите престъпници. Страшните преживявания в наказателния съд, преживяванията на смъртния тоалет предизвикват почти винаги, дори и у най-силните натури, разстройство в нервната система. Тогава и от най-стиснатите устни се изтръгват признания; тогава и най-загрубелите сърца се превиват и — странно! — точно когато признанията вече са излишни, тази върховна слабост сваля от човека маската на невинност, с която той е измъчил Темида, защото тя е неспокойна, щом осъденият умира, без да признае вината си.

Наполеон е познал това разпадане на човешките сили на бойното поле при Ватерло!