Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (17)

Отчаянието на една „каса“

— Няма да се отървем лесно от тогова — каза Блонде на Растиняк, когато Люсиен, по-хубав от всякога и възхитително облечен, влезе в салона.

— По-добре е да му станеш приятел, защото е опасен — отвърна Растиняк.

— Той ли? — запита дьо Марсе. — Аз признавам за опасни само хора, чието обществено положение е ясно, а неговото е по-скоро атакуемо! Да видим от какво живее той. Откъде е получил състоянието си? Сигурен съм, че има дългове за около шестдесет хиляди франка.

— Намерил е много богат покровител, който му желае доброто, в лицето на един испански духовник — отговори Растиняк.

— Ще се жени за по-голямата госпожица дьо Гранлийо — намеси се госпожица де Туш.

— Да, но за да осигури състояние на бъдещата си съпруга, от него искат да закупи земя с годишен доход тридесет хиляди франка, за което му е необходима сумата един милион, а тя не се намира в джоба на никой испанец — забеляза кавалерът д’Еспар.

— Скъпо е, защото Клотилд е доста грозна — каза баронесата.

Госпожа дьо Нюсенжан си позволяваше да нарича госпожица дьо Гранлийо с малкото й име, като че ли тя, която по баща бе Горио, властвуваше в това общество.

— Не — възрази дю Тийе, — дъщерята на една херцогиня никога не може да бъде грозна за нас, особено ако донесе на мъжа си титлата маркиз и дипломатически пост; най-голямата пречка обаче за тази женитба е безумната любов на госпожа дьо Серизи към Люсиен; навярно тя му дава и толкова пари.

— Не ми е чудно тогава, че Люсиен е станал толкова замислен; защото госпожа дьо Серизи сигурно няма да му даде един милион, за да се ожени той за госпожица дьо Гранлийо; няма съмнение, че той не знае как да се измъкне от това положение — добави дьо Марсе.

— Да, но госпожица дьо Гранлийо го обожава и с нейна помощ той може би ще получи по-добри условия — каза графиня дьо Монкорне.

— А какво ще направи той за сестра си и за зет си от Ангулем? — запита кавалерът д’Еспар.

— Сестра му е вече богата, тя се нарича Сешар дьо Марсак.

— Нищо, че има затруднения, все пак е много хубаво момче — рече Бианшон и стана да се ръкува с Люсиен.

— Добър ден, драги приятелю — каза Растиняк сърдечно.

Дьо Марсе поздрави хладно, и то след като изчака Люсиен да го поздрави пръв. Преди вечерята, както се шегуваха с барон дьо Нюсенжан, Деплен и Бианшон успяха да го поразпитат и решиха, че болестта му е изцяло психическа; никой не можа да открие причината, толкова изглеждаше невъзможно този голям борсов деятел да се влюби. Когато Бианшон спомена за любовта като обяснение на патологичното състояние на банкера пред Делфин дьо Нюсенжан, тя се усмихна като жена, която знае отдавна как стоят работите с мъжа й в това отношение. Но след вечерята, като слязоха в градината, приятелите на този дом заобиколиха банкера и пожелаха да си изяснят този необикновен случай, тъй като чуха твърдението на Бианшон, че Нюсенжан бил влюбен.

— Знаете ли, бароне, че много сте отслабнали? — запита го дьо Марсе. — Подозират ви, че престъпвате законите на финансистката природа.

— Никога! — отвърна баронът.

— Напротив! — възрази дьо Марсе. — Хората смеят да твърдят, че сте влюбен.

— Фярно — отвърна жално Нюсенжан. — Ас почуфстфал нешто непоснато.

— Вие, влюбен! Вие?… Въобразявате си! — възрази кавалерът д’Еспар.

— Та се флюпиш на мойта фасраст, снам, че нема ништо по-змешно, но какво та прафиш? Така е!

— В някоя жена от висшето общество ли? — запита Люсиен.

— Но само безнадеждна любов може да накара барона да отслабне толкова много, защото той има с какво да купи всички жени, които желаят или могат да се продадат — забеляза дьо Марсе.

— Ас не поснафам тас шена — отговори баронът. — И ас мога та касвам това, сащото коспоша ди Нусинген е ватре, фаф салона. То тнес ас не снаял какво тофа люпоф. Люпоф?… Ас мисля, че това сначи та отслапнеш …

— А къде срещнахте тази млада невинност? — запита Растиняк.

— Сас кола фаф полунощ, фаф Фенсенската кора.

— Как изглеждаше? — запита дьо Марсе.

— Носеше шапка от бел гас, росова рокля, без шарп, бел воал… имаше лице сафсем като от Пиплията! И очи сешто оган, цвет на лице като фаф Ориента.

— Вие сте сънували! — засмя се Люсиен.

— Това е ферно, ас спал като саклан, саштото тофа било на фръщане от мой приятел на село…

— Сама ли беше? — прекъсна дю Тийе разказа на „риса“.

— Та — отвърна баронът със страдалчески глас, — ако не са счита етин унгарски фойник отсат на колата и една кафяфа шена…

— Люсиен като че ли я познава — викна Растиняк, тъй като улови някаква усмивка у любовника на Естер.

— Че кой ли не познава жени, готови да пресрещнат в полунощ Нюсенжан? — запита Люсиен, като се завъртя на петите си.

— Значи, не е жена, която посещава висшето общество — каза кавалерът д’Еспар, — защото иначе баронът щеше да познае лакея.

— Ас не фитял нея никате — отвърна баронът — и ето фече четиритесет тни как я търся сас полиция и фсе не намира.

— По-добре тя да ви струва няколкостотин хиляди франка, отколкото живота; на вашата възраст подобна страст е опасна, от нея може да се умре — каза Деплен.

— Та — отвърна му Нюсенжан, — храната не ми бонася, фастухат ми е небоносим. Ас отифа фаф Фенсенската кора та фитя кате сам я фитял!… Та, такаф мои шифот! Ас не мошал та се санимафа сас послетний саем: остафил на мои колеги, кои сашалили мен… Тафам етин милион, са та усная коа ти са шена и от тофа ас ште спечели, сащото не хотя фече на порсата… Питайти у дю Тийе.

— Така е — потвърди дю Тийе, — сделките го отвращават, променил се е, това е признак на умирачка.

— Приснак на люпоф — добави Нюсенжан, — са мен тофа е фсе сащо.

Наивността на този възрастен мъж, който не приличаше вече на рис и за пръв път в живота си откриваше нещо по-свято и по-възвишено от златото, трогна всички тези преситени от живота хора; едни се спогледаха усмихнати, други спряха върху него поглед, който сякаш казваше: „Един толкова силен човек да стигне дотам!…“ После, като продължаваха да обсъждат събитието, те се върнаха в салона. То наистина предизвика най-голямо учудване. Когато Люсиен й откри тайната на банкера, госпожа дьо Нюсенжан се разсмя; чул подигравките на жена си, баронът я улови за ръката, отведе я до един прозорец и й каза тихо:

— Коспожо, дали ас касал некога туми на потикрафка са фаши уфлечения, са та се потикрафате сас мене? Топрата сапрука ште помокне на мъша си, бес та се потикрафа сас неко, както брафите фие…

По описанието на стария банкер Люсиен бе познал Естер. Ядосан и без това, че се бе издал с усмивката си, той се възползува от общия разговор по време на кафето, за да изчезне.

— Какво стана с господин дьо Рюбампре? — запита баронеса дьо Нюсенжан.

— Той е верен на девиза: „Quid me continebit“ — отговори Растиняк.

— Което ще рече: „Кой може да ме задържи?“ или: „На никого не се подчинявам“ — както искате — добави дьо Марсе.

— Точно когато господин баронът говореше за своята непозната, Люсиен се поусмихна, което ме кара да смятам, че я познава — каза Орас Бианшон, без да знае каква опасност се крие в тази забележка.

„Топре!“ — каза си „рисът“.

Като всеки безнадеждно болен човек, и той приемаше всичко, което можеше да му даде надежда, затова си внуши, че трябва да нареди да следят Люсиен, но не Лушар, най-опитния търговски агент в Париж, към когото се бе обърнал преди петнадесет дни, а други хора.