Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (135)

Мъките на един главен прокурор

Когато съобщиха на главния прокурор, че е дошъл господин Камюзо, той със знак нареди да го пуснат да влезе. Господин дьо Гранвил, който предчувствуваше това посещение, пожела да се разбере със следователя как да приключи делото Люсиен. А това приключване не можеше да стане вече, както го бяха намислили заедно с Камюзо предната вечер, преди смъртта на нещастния поет.

— Седнете, господин Камюзо — каза господин дьо Гранвил и се отпусна в креслото си.

Насаме със следователя прокурорът показа колко много бе отпаднал. Камюзо се вгледа в господин дьо Гранвил и забеляза по иначе така решителното му лице почти смъртна бледост, крайна умора и пълно униние, което издаваше, че той страда може би повече, отколкото осъденият на смърт, на когото писарят бе прочел отговора, с който се отхвърляше молбата му за помилване. А на езика на Темида подобно четиво означава: „Пригответе се, настъпил е последният ви час!“

— По-късно ще дойда, господин графе — каза Камюзо, — макар че въпросът е спешен…

— Останете — отговори главният прокурор с достойнство. — Истинските съдебни сановници, господине, трябва да приемат страданието и да умеят да го прикриват. Виновен съм, щом сте схванали безпокойството ми…

Камюзо махна с ръка.

— Да даде бог, господин Камюзо, да не узнаете тези върховни повели на нашия живот! Човек може да не издържи и от по-малко нещо! Прекарах нощта до един от най-близките си приятели, а аз имам само двама приятели, граф Октав дьо Бован и граф дьо Серизи. Бяхме заедно, господин дьо Серизи, граф Октав и аз, от шест часа вчера вечер до шест часа тази сутрин, като се редувахме около леглото на госпожа дьо Серизи и всеки път се бояхме да не я намерим умряла или луда завинаги. Деплен, Бианшон, Синар и двете болногледачки не напуснаха спалнята й. Графът обожава жена си. Помислете си каква нощ съм прекарал между една жена, полудяла от любов, и моя приятел, луд от отчаяние. Държавният мъж остава мъдър в отчаянието си! Спокоен, сякаш заседаваше в Държавния съвет, Серизи се превиваше в креслото си, за да остане пред нас, със спокойно лице. А пот обливаше напрегнатото му от работа чело. Капнал за сън, спах от пет часа до седем и половина, а тук трябваше да бъда в осем и половина, за да издам заповед за една екзекуция. Повярвайте ми, господин Камюзо, когато един прокурор се е въртял цяла нощ в бездната на страданието с усещането, че божията ръка е протегната над хорските дела, че тя нанася удар в благородните сърца, много му е трудно да седне пред палача и да каже хладнокръвно: „Отсечете тази глава в четири часа! Унищожете едно пълно с живот, сила и здраве божие създание!“ А това е моят занаят!… Потънал в скръб, аз трябва да издам заповед да се издигне ешафод…

Осъденият не знае, че прокурорът изпитва мъки, равностойни на неговите. В този момент аз представлявам отмъщаващото си общество, а той — престъплението, което трябва да се изкупи, ние сме двете лица на един и същи дълг, два живота, съединени за миг от ножа на закона. Но кой се смилява над тези толкова дълбоки мъки на прокурора? Кой му дава утеха?… Честта ни повелява да ги погребем дълбоко в сърцето си! Свещеникът, отдал живота си на бога, войникът и хилядите му събратя, паднали за родината, ми се виждат по-щастливи от прокурора с неговите съмнения, страхове и страшна отговорност.

Знаете, че предстои екзекуцията на един млад двадесет и седем годишен мъж, хубав като нашия вчерашен покойник и също така рус, чиято смъртна присъда успяхме да получим въпреки очакванията ни; защото срещу него имаше доказателства само за укриване. Макар и осъден, този момък не призна! Цели седемдесет дни издържа на всички изпитания и непрекъснато твърди, че е невинен. От два месеца на плещите ми тежат две човешки съществувания. О, бих дал една година от живота си да признае, защото трябва да успокоя съдебните заседатели!… Помислете си какъв удар ще се нанесе на правосъдието, ако един ден се открие, че престъплението, за което той ще умре, е било извършено от друг!

В Париж всичко добива страшно значение, и най-малките съдебни произшествия приемат политическа отсенка.

Съдебните заседатели — институцията, считана за толкова силна от революционните законодатели — е елемент на обществена разруха; тя не изпълнява задачата си и не пази достатъчно обществото. Съдебните заседатели си играят със своите задължения. Те се делят на два лагера, единият от които отхвърля смъртното наказание, а от това се получава пълно сриване на равенството пред закона. Едно отвратително престъпление като отцеубийството например се оправдава в един департамент, а в друг наказват някое обикновено престъпление със смърт. Какво би станало, ако в нашия съд в Париж екзекутират един невинен?

— Той е избягал каторжник — забеляза боязливо господин Камюзо.

— В ръцете на опозицията и на пресата той ще се превърне в агнец божи! — възкликна господин дьо Гранвил. — А опозицията ще бъде в благоприятно положение и ще го изкара невинен, защото той е корсиканец, фанатизиран в разбиранията на своята страна, и убийствата му са резултат на така наречената vendetta^[1]!… На този остров, като убиеш врага си, смяташ се и те смятат за най-почтен човек.

Ах, когато са на мястото си, прокурорите са много нещастни хора! Слушайте! Те би трябвало да живеят отделно от обществото, както някога са живели първосвещениците. Хората ще ги виждат само когато излизат от килиите си в определени часове, важни и почтени старци, раздаващи правосъдие като първожреците в древността, които, са обединявали съдебната и жреческа власт! Щяха да ни виждат само седнали на служебното място… А днес ни виждат как страдаме или се забавляваме като всички други!… Виждат ни в салоните, в къщи, ние сме граждани с човешки страсти и вместо да вдъхваме страх, предизвикваме смях…

Този изблик, прекъсван от паузи и възклицания и придружен от красноречиви жестове, трудно изразими на книга, накара Камюзо да потръпне.