Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (20)

Момиче от добро семейство

Прозорците бяха отворени, уханията от градината изпълваха салона, поставената по средата жардиниера привличаше погледа с цветната си пирамида. Седнала в един ъгъл, на една софа, херцогинята разговаряше с херцогиня дьо Шолийо. Няколко жени образуваха странна група: всяка показваше по различен начин скръбта си. Във висшето общество никой не се интересува от самото нещастие или мъка: всичко е думи. Мъжете се разхождаха в салона или в градината. Клотилд и Жозефин се суетяха около масата за чай. В един ъгъл епископският наместник дьо Памие, херцог дьо Гранлийо, маркиз д’Ажуда-Пинто и херцог дьо Мофриньоз играеха вист. Известиха за пристигането на Люсиен, а той прекоси салона, поздрави херцогинята и я запита на какво се дължи тъгата, изписана на лицето й.

Госпожа дьо Шолийо току-що получи ужасна вест: починал е зет й; барон дьо Макюмер, бивш херцог дьо Сориа. По-младият херцог дьо Сориа и жена му ходили в Шантпльор да се погрижат за брат си и те съобщили това тъжно събитие. Луиз била в страшно състояние.

— Никоя жена не може да бъде обичана два пъти в живота си, както Луиз бе обичана от мъжа си — каза Мадлен дьо Морсоф.

— Тя ще бъде богата вдовица — продължи старата херцогиня д’Юксел, загледана в Люсиен, който запази безстрастното си изражение.

— Горката Луиз — забеляза госпожа д’Еспар, — разбирам я и я съжалявам.

Маркиза д’Еспар прие унесения вид на чувствителна и сърдечна жена. Макар че дъщеря й, Сабин дьо Гранлийо, бе само десетгодишна, тя вдигна към майка си умните си очи; маркизата само я стрелна и почти подигравателният й поглед веднага бе обуздан. Това значи да възпиташ добре децата си.

— Ако дъщеря ми издържи този удар, бъдещето й ще ми донесе много безпокойства — каза госпожа Шолийо с най-майчински вид. — Луиз е много романтична.

— Не зная от кого са взели дъщерите ни този характер?… — забеляза старата херцогиня д’Юксел.

— Трудно е днес да се съчетаят изискванията на сърцето и на благоприличието — навеси се един стар кардинал.

Люсиен, който нямаше какво да каже, отиде към масата за чай да поднесе почитанията си на госпожица дьо Гранлийо. Когато поетът се отдалечи на няколко крачки от групата на жените, маркиза д’Еспар се наведе и пошушна на ухото на херцогиня дьо Гранлийо:

— Значи, вие вярвате, че този младеж обича много вашата скъпа Клотилд?

Вероломството на такъв въпрос може да се разбере само след като опишем Клотилд. Младата личност, която тогава бе двадесет и седем годишна, стоеше права. Това позволяваше на маркиза д’Еспар да обхване с подигравателен поглед тънкия и сух стан на Клотилд, която приличаше съвсем на аслержа. Бюстът на горкото момиче бе толкова плосък, че не помагаха и колониалните средства, наречени от модистките „лъжливи шалчета“, Клотилд, която знаеше, че има достатъчно предимства с името си, не само не си даваше труд да прикрие този недостатък, но и най-смело се излагаше на показ. Пристягайки се с роклите си, тя получаваше строгите и чисти очертания, търсени от средновековните скулптори за статуите с ярко очертан профил, открояващ се на фона на катедралните ниши, където са ги поставяли. Клотилд бе висока пет стъпки и четири пръста. Ако ни е позволено да си послужим с един просторечив израз, който обаче има това качество, че е ясен, ще кажем, че тя бе „само крака“. Тази несъразмерност придаваше на горната част на тялото й нещо безформено. Смугла, с черни и твърди коси, с дебели вежди, бляскави очи във възчерни орбити, с асиметрично лице, сякаш първа лунна четвърт, над което се извишаваше изпъкналото й чело, тя бе карикатура на майка си, която бе една от най-красивите жени на Португалия. Природата обича такива игри. Често се случва в отделни семейства сестрата да е удивително красива, а братът да има същите черти, но да е съвършена грозотия, и пак да си приличат. Върху стиснатата уста на Клотилд играеше постоянно подигравателна усмивка, така че устните й издаваха повече от всичко друго скритите движения на сърцето й; любовта им придаваше очарователно изражение, още по-забележително поради обстоятелството, че бузите й бяха много мургави, за да личи по тях руменината, а вечно строгите черни очи не издаваха никога нищо. Въпреки толкова много недостатъци, въпреки плоската гръд, възпитанието и произходът й й бяха придали нещо благородно, някакво гордо държане, с една дума, онова, за което уместно се казва: „Има нещо в нея“, дължащо се на непритворното й облекло може би, което издаваше девойката от добро семейство. Тя се гордееше с косите си, които бяха буйни, гъсти и дълги, така че те бяха нейната красота. Гласът й бе обработен, очарователен. Тя пееше възхитително. Клотилд бе съвсем като онези девойки, за които може да се каже: „Има хубави очи“ или: „Има чуден характер!“ Когато някои се обърнеше към нея по английски маниер: „Ваша светлост“, тя отговаряше: „Наричайте ме ваша мургавост“.

— А защо да не се влюбят в моята Клотилд? — отговори херцогинята на маркизата. — Знаете ли какво ми каза тя вчера? „Нека ме искат по сметка, аз ще направя да ме обикнат заради самата мен!“ Тя е остроумна и честолюбива, а има мъже, на които тези две качества се харесват. А той, мила моя, е красив като блян; ако успее да откупи земите на Рюбампре, кралят ще му възвърне заради нас и титлата маркиз… В края на краищата майка му е последната издънка на този род…

— Горкото момче, а откъде ще вземе този милион? — запита маркизата.

— Това не е наша работа — възрази херцогинята. — Във всеки случай сигурно е, че той не е способен да открадне… Освен това ние няма да дадем Клотилд на някакъв интригант или непочтен човек, ако ще и да е красив, талантлив и млад като господин дьо Рюбампре.

— Късно идвате — каза Клотилд на Люсиен с прелестна усмивка.

— Да, бях канен на вечеря.

— От няколко дни много често ходите по гости — забеляза тя, като зад усмивката прикриваше ревността и безпокойството си.

— По гости ли?… — учуди се Люсиен. — Не, само че съвсем случайно бях канен през цялата седмица у разни банкери, днес бях у Нюсенжан, вчера — у дю Тийе, а онзи ден, у Келер…

Явно бе, че Люсиен бе вече усвоил остроумно безочливия тон на благородниците.

— Вие имате много врагове — продължи Клотилд, поднасяйки му (и то с какво изящество!) чаша чай. — Някой е казал на баща ми, че имате шестдесет хиляди франка дълг и че след известно време ще прекарвате приятно времето си в замъка „Сент-Пелажи“. Да знаете само колко много ми струват тези клевети… Всичко се струпва върху мен. Не ви говоря за моите страдания (всеки поглед на баща ми ме разпъва на кръст), а за онова, което вие трябва да понесете, ако всичко това излезе вярно…

— Не се занимавайте с тези глупости, обичайте ме, както и аз ви обичам, и имайте доверие в мене още няколко месеца — отвърна Люсиен и постави празната чаша на инкрустираната със сребро табличка.

— Не се показвайте пред баща ми, той ще ви каже някоя грубост, вие няма да я понесете и за двама ни това ще бъде край… Онази злобна маркиза д’Еспар му казала, че майка ви ходела да гледа родилки, а сестра ви била гладачка…

— Ние бяхме изпаднали в страшна бедност — отвърна Люсиен и сълзи изпълниха очите му. — Това не е клевета, а най-чисто злословие. Сестра ми днес е повече от милионерка, а майка ми почина преди две години… Пазили са тези сведения за момента, когато успехът ми у вас е на път да се осъществи.

— Но какво сте направили на госпожа д’Еспар?

— Имах непредпазливостта да разкажа под шеговита форма у госпожа дьо Серизи, господин дьо Бован и господин дьо Гранвил историята на процеса, който тя водила, за да лиши от права мъжа си маркиз д’Еспар; разказа ми я Бианшон. Отношението на господин дьо Гранвил, подкрепено от Бован и Серизи, стана причина да се промени становището на министъра на правосъдието. Те и двамата отстъпиха пред „Газет де Трибюно“, пред скандала и маркизата получи свой дял в мотивировката на присъдата, с която се сложи край на това отвратително дело. Господин дьо Серизи е бил несдържан, с което превърна маркизата в мой враг, но, от друга страна, аз спечелих и неговото покровителство, и на главния прокурор, и на граф Октав дьо Бован, на които госпожа дьо Серизи разказала на каква опасност са ме изложили, тъй като са дали да се разбере от кой извор са черпили сведенията си. Господин маркиз д’Еспар пък прояви нетактичност, като ме посети; за него аз бях човекът, на когото той дължеше спечелването на това нечестно дело.

— Аз ще ви избавя от госпожа д’Еспар — каза Клотилд.

— А как? — възкликна Люсиен.

— Майка ми ще покани младите д’Еспар, които вече не са деца и са очарователни. Бащата и двамата сина ще запеят тук хвалебствени песни за вас, така че можем да бъдем сигурни, че никога вече няма да видим майка им…

— Ах, Клотилд! Прекрасна сте! Ако не ви обичах заради самата вас, щях да се влюбя в ума ви.

— Това не е от ума — отвърна тя, издавайки се колко е влюбена. — Довиждане. Не идвайте няколко дена. Когато ме видите в черквата „Сен-Тома-д’Акен“ с розово шалче, ще знаете, че баща ми е променил настроението си. Залепила съм отговора на писмото ви на гърба на креслото, на което сте седнали, то може би ще ви утеши за дните, когато няма да се виждаме! Сложете вашето писмо в кърпичката ми…

Очевидно тази млада личност бе повече от двадесет и седем годишна.