Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (62)

Каторжническият Макиавели

Когато първата кола, в която беше Жак Колен, стигна до тесния и мрачен проход на аркадата Сен-Жан, някакво задръстване накара кочияша да спре под нея. Очите на затворника блестяха през решетката като два живи въглена въпреки вида му на умиращ, поради който предната вечер директорът на „Ла Форс“ сметна, че трябва да извика лекар. Необезпокоявани в момента (защото нито стражарят, нито съдебният служител се обръщаха да видят клиента си), тези пламтящи очи говореха така ясно, че един опитен следовател, като например господин Попино, щеше да познае каторжника, кощунствувал с духовното звание. В действителност, откакто затворническата кола бе излязла от вратите на „Ла Форс“, Жак Колен разглеждаше всичко по пътя си. Въпреки бързината, с която се движеше колата, той обгръщаше с жаден и всепоемащ поглед къщите от последния етаж чак до партера, виждаше всички минувачи и ги преценяваше. Сам бог не би могъл да види така възможностите и целите на творението си, както този човек, който съзираше и най-малките разлики в минувачите и в множеството предмети. Изпълнен с надежда, той чакаше отнякъде помощ, тъй както последният Орас се бе надявал на меча си. На всеки друг освен на този каторжнически Макиавели подобна надежда би изглеждала толкова непосилна, че би се отпуснал духом, както става с повечето престъпници. Никой от тях не мисли да се противопостави на условията, в които парижкото правосъдие и полиция поставят подсъдимите, особено ако те са затворени поотделно, какъвто бе случаят на Люсиен и на Жак Колен. Човек не може да си представи внезапната изолираност, в която изпада затвореният: стражарите, които го арестуват, комисарят, който го разпитва, онези, които го отвеждат в затвора, пазачите, които го завеждат на мястото, наречено литературно „килия“, които го вземат под ръка, за да го качат в затворническата кола — всички, заобикалящи го от момента на задържането му, са безмълвни и държат сметка за думите му, за да ги повторят или в полицията или пред следователя. Това пълно и така просто откъсване от външния свят причинява пълно разстройство в умствените способности на задържания, необикновено душевно униние, особено ако той не е човек, свикнал в миналото си със способите на Темида. Така че двубоят между виновния и съдника му става още по-страшен и затова, че правосъдието има за помощници мълчанието на стените и неподкупното равнодушие на своите служители.

Жак Колен, или Карлос Ерера (налага се да му даваме едното или другото от тези две имена, според условията) познаваше обаче много отдавна методите на полицията, затвора и правосъдието. Ето защо този исполин на хитростта и покварата бе употребил умствените си и мимически способности, за да покаже успешно изненадата и тъпоумието на невинен човек, като в същото време разиграваше пред съдебните служители комедията на агонизиращ. Както вече видяхме, Азѝ му бе дала като опитна Локюст една отрова, приготвена така, че да предизвика белези на смъртоносно заболяване. Разпитът на господин Камюзо и на полицейския комисар, както и усилията на прокурора да разбере нещо бяха унищожени от действието, от напора на мълниеносен мозъчен удар.

— Отровил се е! — извика господин Камюзо, ужасен от страданията на мнимия духовник, когато го свалиха от таванската стая, обхванат от страшни гърчове.

Четирима агенти пренесоха с голяма мъка абат Карлос по стълбите до стаята на Естер, където се бяха събрали всички съдебни лица и стражари.

— Това е най-доброто, което е можал да направи, ако е виновен — отговори прокурорът.

— Вярвате ли, че е болен? — запита полицейският комисар.

Полицията вечно се съмнява във всичко. Тримата служители си говореха, както може да се предполага, на ухото, но Жак Колен бе отгатнал по лицата им какво си споделят и се бе възползувал от това, за да направи невъзможен или съвсем незначителен краткия разпит, който се води при всяко арестуване; той мънкаше изречения, в които френски и испански език се съчетаваха така, че не излизаше нищо смислено.

В „Ла Форс“ тази комедия бе имала отначало пълен успех, още повече, че началникът на обществената безопасност, Биби-Люпен, същият, който някога бе арестувал Жак Колен в домашния пансион на госпожа Воке бе в командировка из департаментите и го заместваше друг служител, считан за негов приемник, който не познаваше каторжника.

Биби-Люпен, бивш каторжник и другар на Жак Колен в каторгата, бе негов личен враг. Извор за тази вражда бяха разпра̀вите, в които Жак Колен винаги бе вземал връх, а също надмощието, упражнявано от него върху другарите му. Освен това Жак Колен бе цели десет години провидение за освободените каторжници, техен началник и съветник в Париж, човек, който държеше парите им, и следователно — противник на Биби-Люпен.