Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (121)

Появата на „глигана“

Когато Тромп-ла-Мор се показа като в рамка на вратата на кулата, затворниците, които бяха свършили вече покупките си около каменната маса, наречена „плоча на Сен-Луи“, се разпръсваха из тесния за тях двор; следователно всички едновременно и моментално забелязаха новодошлия, защото нищо не може да се сравни по бързина с точния поглед на затворниците, скупчени в двора като паяк в средата на мрежата си. Сравнението е математически точно, тъй като ограниченото от всички страни с високи и черни зидове око на затворника вижда винаги, дори без да гледа, вратата, през която влизат надзирателите, прозорците на приемната и стълбата на кулата Бонбек — единствени изходи към двора. В дълбоката изолираност, в която се намира, всичко е ново за затворника и всичко го занимава. Скуката му, сравнима с мъката на затворения в клетка тигър в зоологическата градина, удесеторява вниманието му. Не е без значение да отбележим, че Жак Колен, облечен като духовник, носеше черни панталони, черни чорапи, обуща със сребърни токи, черна жилетка и тъмнокафяв редингот, чиято кройка винаги издава свещеника, особено ако тези белези се допълват от характерното подстригване на косите. А Жак Колен носеше съвършено подходяща и извънредно естествена перука.

— Я виж! — каза Ла Пурай на Бифон. — Лош знак! Глиган! Как ли е попаднал тук?

— Това е един от триковете им, някакъв нов вид готвач (шпионин) — отговори Фил-дьо-Соа. — Преоблечен търговец на връзки (някогашната конна жандармерия), дошъл да търгува.

На арго жандармът има различни имена; ако преследва крадеца, е търговец на връзки; ако го придружава, е лястовичка от площад Грее; води ли го към гилотината, е хусар на гилотината.

За да довършим описанието на затворническия двор, може би е необходимо да обрисуваме с няколко думи и другите двама крадци. Селерие, наречен Овернеца, Дядо Руло, Льо Рульор, с една дума, Фил-дьо-Соа (той имаше тридесет имена и толкова паспорти), ще бъде наричан вече само с това прозвище, единственото, което му дават във висшите сфери на крадците. Този голям философ, който усети в мнимия свещеник жандарм, бе едър, висок пет стъпки и четири дюйма, с необичайно развита мускулатура. Под огромното му чело пламтяха малки очички, прикрити като на грабливите птици от сиви, тъмни и тежки клепачи. На пръв поглед с ярко очертаните си подчертани челюсти той приличаше на вълк; но жестокостта и дори кръвожадността в приликата се уравповесяваше от хитростта, от подвижността на лицето, макар че то бе набраздено с белези от едра шарка. Всяка негова ясно откровена черта бе сякаш одухотворена. Всяка издаваше присмех. Животът на престъпниците, който включва глад и жажда, нощи, прекарани на открито по кейовете, покрай реките, под мостовете и по улиците, оргиите със силни напитки, с които се отпразнуват победите, бяха сложили на лицето му нещо като политура. Ако Фил-дьо-Соа се покажеше какъвто е, полицейският агент или жандарм биха го познали от тридесет крачки; той обаче бе равен на Жак Колен в изкуството да се гримира и предрешва. В тоя момент небрежно облеченият Фил-дьо-Соа носеше като големите актьори, които се грижат за облеклото си само в театъра, ловджийска куртка, на която липсваха копчетата, със скъсани илици, от които се подаваше хастарът, грозни зелени пантофи, светложълти, станали възсиви панталони, а на главата — каскет без козирка, изпод който се подаваха краищата на старо копринено шалче, избеляло и нацепено.

Сравнен с Фил-дьо-Соа, Бифон бе пълна противоположност. Този прочут крадец бе нисък, дебел, тлъст, подвижен, мъртвоблед, с черни хлътнали очи; облечен като готвач, той бе застанал на силно изкривените си крака и ужасяваше с лицето си, по което личаха особени признаци, присъщи на месоядното животно.

Фил-дьо-Соа и Льо Бифон се подмазваха на Ла Пурай, който бе загубил вече всякаква надежда. Рецидивистът убиец знаеше, че ще бъде съден, осъден и екзекутиран, преди да изминат четири месеца. Ето защо Фил-дьо-Соа и Льо Бифон, приятели на Ла Пурай, не го наричаха иначе, а каноник, каноник в обителта „Утеши се, щеш не щеш“. Не е трудно да се отгатне защо Фил-дьо-Соа и Льо Бифон ласкаеха Ла Пурай. Ла Пурай бе заровил двеста и петдесет хиляди златни франка — частта от плячката, взета от съпрузите Крота, както бе казано в обвинителния акт. Какво прекрасно наследство за двамата крадци, макар че тези бивши каторжници трябваше да се завърнат след няколко дни в каторгата. Льо Бифон и Фил-дьо-Соа щяха да бъдат съдени за квалифицирани кражби (тоест за кражби, извършени при отегчаващи обстоятелства) на петнадесет години, в които не влизаха десетте години от предишното им осъждане, които те самоволно бяха прекъснали. Така че, макар да им предстоеше да излежават, единият — двадесет и две, а другият — двадесет и шест години затвор с принудителен труд, те и двамата се надяваха да избягат и да намерят купчината злато на Ла Пурай. Но членът на Десетте хиляди пазеше тайната си, струваше му се излишно да я съобщава, докато не го осъдят. Тъй като принадлежеше към каторжническата върхушка, той не бе съобщил нищо за съучастниците си. Характерът му бе известен; господин Попино, следовател по това ужасно дело, не бе успял да изтръгне нищо от него.

Страшният триумвират бе застанал в горната част на двора, тоест под „пистолите“. Фил-дьо-Соа довършваше инструктажа си на един младеж, който бе още новак след първото си престъпление и понеже бе сигурен, че ще го осъдят на десет години принудителен труд, се осведомяваше за различните каторги.

— Вижте какво, момчето ми — казваше му дълбокомислено Фил-дьо-Соа тъкмо когато се появи Жак Колен, — ето каква е разликата между Брест, Тулон и Рошфор.

— … Да видим, старче — каза младежът, любопитен като всеки новак.

Този затворник бе младеж от добро семейство и бе излязъл от съседната на Люсиеновата килия.

— Синко — продължи Фил-дьо-Соа, — в Брест си сигурен, че ще намериш в лъжицата боб на третото бръкване в баката; в Тулон — на петото, а в Рошфор не намираш никога нищо, освен ако си от старите.

Като каза това, дълбокомисленият философ настигна Ла Пурай и Льо Бифон, които тръгнаха надолу по двора, извънредно заинтригувани от глигана, докато потъналият в скръбта си Жак Колен вървеше право срещу тях. Отдаден изцяло на тежки мисли — мислите на падналия от власт император, — Тромп-ла-Мор не знаеше, че е център на всички погледи, предмет на общото внимание и вървеше бавно, загледан в злокобния прозорец, на който се бе обесил Люсиен дьо Рюбампре. Никой от затворниците не знаеше за това събитие, защото младият фалшификатор, съседът на Люсиен, не бе казал нищо по причини, които скоро ще узнаем. Тримата асове застанаха така, че да препречат пътя на свещеника.

— Това не е глиган — каза Ла Пурай на Фил-дьо-Соа, — а завърнал се жребец. Я гледай как тегли надясно!

Трябва да обясним сега (защото не на всички читатели им е хрумвало да посетят някоя каторга), че всеки каторжник е окован с още един (винаги един стар и един нов) на същата верига. Тежестта на тази закачена над глезена верига е такава, че след година остана завинаги недостатък в ходенето на каторжника. Принуден да дава на задния си крак по-голям тласък, отколкото на другия, за да тегли този топуз (така наричат в каторгата желязната тежест), осъденият придобива неизбежно навика да прави това усилие. По-късно, когато не носи вече вериги, става както при ампутираните крака, които ампутираният продължава да чувствува; каторжникът продължава да усеща бремето и не може да се отърве от недостатъка си при ходене. На полицейски език той тегли надясно. Известен на каторжниците, както и на полицаите, един такъв белег може да не помогне за разпознаването на човека, но поне допълва характеристиката му.

У избягалия преди осем години Тромп-ла-Мор това движение бе станало много по-слабо, но под въздействието на поглъщащите го размисли той вървеше така бавно и тържествено, че колкото и незабележим да беше недостатъкът му, той не можеше да не направи впечатление на опитното око на човек като Ла Пурай. Впрочем съвсем ясно е, че тъй като каторжниците са постоянно заедно в каторгата и няма какво друго да гледат, така са се изучили един друг, че познават известни привички, които иначе може да отбягнат от постоянните им преследвачи — полицейските доносчици и комисари и жандармите. Така на едно дръпване на челюстните мускули на лявата буза, разпознато от каторжник, изпратен за тази проверка в жандармерията на Сена, се дължи арестуването на прочутия Коняр, подполковник в тази жандармерийска част; въпреки думите на Биби-Люпен полицията не смееше да повярва, че граф Понтис дьо Сент-Елен и Коняр са едно и също лице!