Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (21)

Домът на едно добро момиче

Люсиен нае файтон на улица Ла Планш, слезе от него на булевардите, взе друг при „Мадлената“ и каза на кочияша да пита за арката на улица Тетбу.

Когато влезе при Естер в единадесет часа, намери я обляна в сълзи, но нагиздена както винаги, за да му бъде приятна! Тя очакваше своя Люсиен, полегнала на дивана от бял сатен с втъкани жълти цветя, облечена в чудесна роба от индийски муселин, с аленочервени панделки, без корсет, с коси просто прибрани на тила, обута в прелестни кадифени пантофки, подплатени с червен сатен; всички свещи бяха запалени и наргилето бе готово; но нейното наргиле, от което не бе пушила, стоеше загаснало пред нея, като свидетел на състоянието й. Чувайки, че се отварят вратите, тя избърса сълзите си, скочи като газела и обви с ръце Люсиен — като парче плат, отнесено от вятъра и омотало се около някое дърво.

— Ще се разделим — каза тя, — вярно ли е?

— О, само за няколко дена — отвърна Люсиен.

Естер пусна Люсиен и падна като мъртва на дивана. При подобни положения повечето жени бърборят като папагали! Ах, как само ви любят те!… Може пет години да са се изминали, те се чувствуват като след първия любовен ден, не могат да се отделят от вас и са великолепни в негодуванието, отчаянието, любовта, гнева, съжаленията, ужаса, мъката, предчувствията! Красиви са като в Шекспирова сцена. Но да знаете едно! Тези жени не обичат. Ако наистина са онова, което твърдят, че са, ако са истински влюбени, те постъпват като Естер, като децата, както диктува истинската любов; Естер не продумваше нищичко, тя лежеше с лице, заровено във възглавниците, и плачеше с горещи сълзи. А Люсиен се мъчеше да я повдигне и я успокояваше.

— Но, детето ми, ние не се разделяме… Как така, виж как приемаш моето отсъствие след почти четири години щастие! — „Ах, защо съм им тъй скъп на тия момичета?…“ — запита се той, спомняйки си, че по същия начин го бе обичала и Корали.

— О, господине, вие сте много добър! — забеляза Йороп.

Сетивата също имат представа за идеална красота. А когато към нея се прибавят кроткият нрав и поетичността, с които Люсиен се отличаваше, лесно може да се разбере безумната страст на същества, особено чувствителни към външните качества — дар от природата, и наивни във възторзите си. Естер хълцаше тихо и лежеше прекършена от безкрайна мъка.

— Но, буболечко моя — продължаваше Люсиен, — не ти ли казах, че от това зависи животът ми?…

При тази нарочно спомената дума Естер се изправи като диво животно, развързаните й коси обвиха прелестното й лице, сякаш бяха разлистени клони. Тя загледа втренчено Люсиен.

— Животът ти!… — провикна се тя, вдигна ръце и ги отпусна с движение, присъщо на попадналите в опасност проститутки. — Вярно, в писмото на онзи дивак се говори за важни неща.

Тя измъкна от колана си някаква смачкана хартийка и каза на Йороп:

— Остави ни сами. Виж какво ми пише — обърна се тя към Люсиен, когато Йороп излезе и затвори след себе си вратата, като му подаде току-що полученото от Карлос писмо.

Люсиен го прочете на глас:

— „Утре в пет часа сутринта заминавате, ще ви отведат при един от пазачите на гората Сен-Жермен и там ще се настаните в една стая на първия етаж. Не излизайте от стаята, докато не получите от мене разрешение; няма да бъдете лишена от нищо. Пазачът и жена му са сигурни хора. През деня не се показвайте на прозореца; ако желаете да се раздвижите, можете да се разхождате нощем, пазачът ще кара колата ви. По време на разходката дръжте перденцата спуснати: от това зависи животът на Люсиен. Люсиен ще дойде тази вечер да се сбогува с вас; изгорете писъмцето пред него…“

Люсиен изгори веднага бележката на пламъка на свещта.

— Виж какво, любими мой — каза Естер, след като изслуша съдържанието на писъмцето, както престъпникът слуша смъртната си присъда, — няма да ти казвам, че те обичам, би било глупост… Скоро ще станат пет години, откакто ми се струва, че да те любя, е така естествено, както да дишам или да живея… Още в първия ден, когато започна моето щастие под закрилата на онзи загадъчен човек, който ме постави тук, както се поставя малко рядко животинче в клетка, знаех, че ти трябва да се ожениш. Женитбата е необходимост в твоя живот; пазил ме бог да попреча на твоето благоденствие. Тази женитба е моята смърт. Не искам да ти досаждам обаче; няма да постъпя като работничките, които се самоубиват с мангал разпалени въглища, стига ми първият път; както казва Мариет, вторият път ти втръсва. Не, ще замина далеч, далеч от Франция. Азѝ познава някои тайни от нейната страна, тя ми обеща да ме научи да умра неусетно. Убождаш се и готово! Всичко е свършено. Само едно нещо искам от тебе, скъпи, обожавани мой: не ме лъжи. Получила съм си моя дял от живота: от деня, когато те срещнах, през 1824 година, до днес съм имала повече щастие, отколкото може да се побере в живота на десет щастливи жени. Ето защо приеми ме такава, каквато съм: жена, която може да бъде много силна, но и много слаба. Кажи ми: „Женя се.“ От тебе ще поискам само да се сбогуваме много нежно и вече няма да чуеш да се говори за мен…

След това изявление, което по искреност можеше да съперничи само с невинните й движения и интонация, настъпи миг на мълчание.

— За женитбата ти ли става въпрос? — продължи тя и потопи като остър меч блестящия си и омайващ поглед в сините очи на Люсиен.

— Вече осемнадесет месеца подготвяме женитбата ми, която все още не се урежда — отговори той. — Не зная кога ще се уреди; но не за нея става дума, скъпа моя… а за абата, за мен, за теб… голяма опасност ни заплашва… видял те е Нюсенжан…

— Да — отвърна тя, — във Венсенската гора. Значи, ме е познал?…

— Не — каза Люсиен, — но е лудо влюбен в тебе, та чак си е загубил ума. След вечерята, когато те описваше, разправяйки за срещата ви, аз непредпазливо неволно се усмихнах, защото положението ми в обществото е като на заобиколения от клопките на неприятелското племе дивак. Според Карлос, който гледа да ми спести всяко напрежение, това положение е опасно: той се нагърбва да измами Нюсенжан, ако на него му хрумне да ни шпионира, а баронът е способен на такова нещо; той дори ми говори за некадърността на полицията. Запалила си пожар в стар и пълен със сажди комин…

— Е, и как смята да действува твоят испанец? — запита тихичко Естер.

— Нищо не зная, каза ми да бъда съвсем спокоен — отговори Люсиен, без да смее да я погледне.

— Щом е така, ще се подчиня с кучешко покорство, което е моята гордост — каза Естер, улови Люсиен под ръка и го отведе в съседната стая с думите: — Вечеря ли добре, Лулу, у оня гнусен Нюсенжан?

— Пред кухнята на Азѝ никоя вечеря не може да бъде добра, колкото и да е известен домакинът, който те е поканил; Карем бе приготвил вечеря като всеки неделен ден.

Люсиен сравняваше неволно Естер с Клотилд. Любовницата бе така хубава, тъй неизменно чаровна, че не бе позволила на пресищането — чудовище, разкъсващо и най-устойчивото чувство — да се приближи до него. „Колко жалко — помисли си той — да намираш жена си в две същества! От една страна, поезия, сладострастие, любов, преданост, красота, нежност…“ Естер търсеше едно-друго и като всички жени преди лягане сновеше насам-натам и от време на време се спираше, тананикайки си. Човек можеше да я помисли за колибри.

„… А от друга страна — знатно име, расовост, почести, обществено положение, държане в обществото!… И няма начин да ги обединиш в едно лице“ — продължаваше да разсъждава Люсиен.

На другия ден, като се събуди в седем часа в прекрасната спалня в розово и бяло, поетът видя, че е сам. На звъненето му дотърча чудноватата Йороп.

— Какво желае господинът?

— Естер?

— Госпожата замина в пет без четвърт. Съобразно нарежданията на господин абата получих без никакви други разноски ново лице.

— Жена ли?

— Не, господине, англичанка… от ония жени, дето работят като приходящи нощем; наредиха ни да се отнасяме с нея както с госпожа; какво желае да прави господинът с тая кобила?… Горката госпожа, как само плака, като се качваше в колата… „Няма как, налага се!… — викаше тя. — Оставих милото ми котенце, както спеше — ми викаше и си бършеше сълзите. — Йороп, ако ме беше погледнал или беше произнесъл името ми, щях да остана, та ако ще и да умра с него…“ Вижте, господине, толкова много обичам госпожата, че не й показах заместницата й, а има много камериерки, които щяха да й причинят тази мъка.

— А, значи, непознатата е тук?…

— Ама, господине, тя беше в колата, с която госпожата замина, и аз я скрих в моята стая, както ми наредиха.

— Добре ли изглежда?

— Добре, колкото може да изглежда добре една случайно взета жена; няма да й е трудно да играе ролята си, ако господинът й помогне малко — допълни Йороп и отиде да доведе мнимата Естер.