Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (45)

Корантен печели втория рунд

— Префектът пак ме набара! — пошепна Пейрад на ухото на Корантен. — Откри ме!

— Ние ще провалим префекта — отговори Корантен на ухото на приятеля си.

После, като поздрави сдържано, той започна скритом да оглежда полицейския чиновник.

— Стойте тук, докато се върна, отивам в Префектурата — каза Карлос. — Ако не дойда пак, можете да удовлетворите прищявката си.

Като каза шепнешком тези думи на Пейрад, за да не разруши образа му в очите на камериерката, Карлос излезе, стараейки се да не остава по-дълго под погледа на новодошлия, в когото бе съзрял една от онези русокоси и синеоки личности, които могат да те вледенят от ужас.

— Това беше изпратеният от префекта полицейски чиновник — каза Пейрад на Корантен.

— Този ли? — отговори Корантен. — Хванал си се на въдицата. Този човек е сложил три тестета карти в обувките си, това личи от начина, по който е стъпил вътре, а на един полицейски служител не е нужно да се дегизирва!

И Корантен слезе бързо надолу, за да изясни съмненията си; Карлос вече се качваше във файтона.

— Ей, господин абат!… — викна Корантен.

Карлос обърна глава, видя Корантен и се качи в колата. И все пак Корантен успя да извика през вратичката:

„Това бе всичко, което исках да зная! Карай на кея Малаке!“ — викна той на кочияша със сатанинска подигравка в гласа и в погледа.

„Хайде — каза си Жак Колен, — свършено е с мен, разбрали са кой съм; сега трябва да бъда по-бърз от тях и главно да разбера какво искат от нас.“

Корантен бе видял пет-шест пъти абат Карлос Ерера, а погледът на този човек не можеше да се забрави. Най-напред Корантен бе познал широките рамене, после подпухналостите по лицето и бе видял измамата с трите пръста височина, получена от вътрешен ток.

— Ох, старче, накарали са те да издадеш! — каза Корантен, като видя, че в спалнята няма друг освен Пейрад и Контансон.

— Кой беше? — викна Пейрад с металически нотки в гласа. — Ще използувам последните си дни да го сложа на скара и да го изпека на нея.

— Това е абат Карлос Ерера, по всяка вероятност испанският Корантен. Всичко се изяснява. Испанецът е страшно покварен тип, той иска да направи състояние на оня младеж, като спечели от леглото на едно красиво момиче… Ти ще кажеш искаш ли да излезеш насреща на човек-дипломат, който ми се вижда дяволски хитър.

— О — възкликна Контансон, — той получи тристата хиляди франка в деня на арестуването на Естер, той беше във файтона! Спомням си тия очи, това чело и белезите от едра шарка.

— Ах! Каква зестра щеше да има малката ми Лиди! — възкликна Пейрад.

— Можеш да си останеш дегизиран — каза Корантен. — За да хвърлим едно око при Естер, трябва да я свържем с Вал-Нобл. Естер е била любовницата на Люсиен дьо Рюбампре.

— Вече са измъкнали повече от петстотин хиляди франка от Нюсенжан — забеляза Контансон.

— И още толкова им трябват — продължи Корантен, — имението Рюбампре струва един милион. Татенце — потупа той по рамото Пейрад, — ще получиш повече от сто хиляди франка, за да омъжиш Лиди.

— Не ми говори така, Корантен. Ако планът ти пропадне, не знам какво бих направил…

— Може би ще ги имаш още утре. Абатът, драги мой, е много хитър, шапка трябва да свалим пред него, той е старшията на дяволите, но ми е в ръцете и понеже е умен, ще се предаде. Гледай да се покажеш глупав като всеки богат чужденец и не се бой от нищо.

Вечерта на този ден, когато истинските противници се бяха срещнали лице в лице, и то на равен терен, Люсиен отиде на гости в дома Гранлийо. Там имаше много хора. Пред всички присъствуващи херцогинята задържа за малко Люсиен при себе си и беше чудесна с него.

— Направили сте някакво малко пътешествие? — запита тя.

— Да, госпожо херцогиньо. В желанието си да улесни женитбата ми сестра ми направи голяма жертва и аз успях да откупя имота в Рюбампре и да го възстановя изцяло. Имах обаче в лицето на моя адвокат от Париж много способен човек, та той успя да ми спести исканията, които търговците на имоти щяха да предявят, ако знаеха кой е купувачът.

— Има ли там замък? — запита, без да сдържа усмивката си Клотилд.

— Има нещо подобно на замък, но най-разумно би било то да се използува като материал и да се построи модерна сграда.

Заедно с усмивката на задоволство очите на Клотилд излъчваха пламъци от щастие.

— Тази вечер ще изиграете с баща ми партия робе? — каза му тя тихо. — Надявам се, че след петнадесет дни ще ви поканят на вечеря.

— Е, драги господине — обърна се към него херцог дьо Гранлийо, — казват, че сте купили имението Рюбампре, моите поздравления. Това е отговор на онези, които твърдяха, че имате дългове. Ние, аристократите, можем, подобно на Франдия и Англия, да имаме само държавни дългове; безимотните хора обаче, търговците, не могат да си позволят такова държане…

— О, господин херцог, аз дължа още петстотин хиляди франка за имението.

— Е, тогава ще трябва да се ожените за момиче, което да ви ги донесе като зестра; само че в нашите кръгове мъчно ще намерите партия с такова богатство, тук дават малко пари на дъщерите.

— Достатъчно е името им — отвърна Люсиен.

— Само трима играчи на вист сме: Мофриньоз, д’Еспар и аз; желаете ли да бъдете четвъртият? — запита херцогът Люсиен, посочвайки му масата за игра.

Клотилд застана до тях да гледа как играе баща й.

— Тя иска аз да спечеля — каза херцогът, потупвайки ръцете на дъщеря си и поглеждайки отстрани Люсиен, който остана сериозен.

Люсиен бе партньор на господин д’Еспар и загуби двадесет луидора.

— Мила мамо — каза Клотилд на ухото на майка си, — той има съобразителността да загуби.

В единадесет часа, след като размени няколко любовни думи с госпожица дьо Гранлийо, Люсиен се прибра и си легна с мисъл за пълното тържество, на което щеше да се радва след месец, защото той не се съмняваше вече, че ще го приемат като годеник на Клотилд и ще се ожени за нея преди постите на 1830 година.

На другия ден, по времето, когато Люсиен пушеше няколко цигари след обеда заедно с угрижения Карлос, им съобщиха за пристигането на господин дьо Сент-Естев (каква злободневка!), който искал да говори с абат Карлос Ерера или с господин Люсиен дьо Рюбампре.

— Казахте ли долу, че съм заминал? — запита абатът.

— Да, господине — отвърна прислужникът.

— Добре тогава. Приеми този човек — каза той на Люсиен, — но да не кажеш някоя дума, която да ни изложи или да се издадеш с някакво движение на изненада, това е врагът.

— Ти слушай — отвърна Люсиен.

Карлос се скри в съседната стая и видя през цепнатината на вратата Корантен, когото едва позна по гласа, до такава степен този забележителен, но неизвестен за него човек умееше да се преобразява! В този момент Корантен приличаше на стар финансов началник на отдел.

— Нямам честта да ме познавате, господине — каза той, — но…

— Извинете, че ви прекъсвам, господине — пресече го Люсиен, но…

— … но става въпрос за женитбата ви с госпожица Клотилд дьо Гранлийо, която няма да се състои — довърши бързо Корантен.

Люсиен седна и не каза нищо.

— Вие сте в ръцете на човек, който притежава и власт, и воля, и средства да докаже на херцог дьо Гранлийо, че земята на имението Рюбампре ще бъде платена с парите, които един глупак е дал за любовницата ви госпожица Естер — продължи Корантен. — Лесно ще бъдат открити присъдите, заради които госпожица Естер е била съдебно преследвана, а има и начини да се накара д’Етурни да проговори. Ще бъдат разкрити извънредно ловките машинации, приложени спрямо барон дьо Нюсенжан… Засега обаче всичко може да се уреди. Дайте ми сто хиляди франка и ще ви оставим на мира… Тази работа не ме засяга лично. Аз съм пълномощникът на хората, предприели това изнудване.

Корантен би могъл да говори още час, Люсиен пушеше цигарата си най-безгрижно.

— Господине — отговори той, — не желая да зная кой сте, защото хората, които се нагърбват с подобни поръчки, нямат име, поне за мен е така. Оставих ви да говорите спокойно: аз съм си у дома. Вие не ми се виждате лишен от здрав разум, чуйте сега моя отговор.

Настъпи мълчание, през което Люсиен втренчи в отправените към него котешки очи на Корантен вледеняващ поглед. После продължи:

— Или вие се опирате на съвсем неверни факти и мен не ме е грижа за тях, или сте прав и тогава, като ви дам сто хиляди франка, ще ви дам и правото да ми искате толкова пъти по сто хиляди, когато вашият упълномощител ми изпрати други сент-естевовци… С една дума — за да приключим с ценното ви предложение, — знайте, че аз, Люсиен дьо Рюбампре, не се боя от никого. Ни най-малко не съм замесен в мръсните интриги, за които ми говорите… Ако семейство дьо Гранлийо се опъва, има и други млади момичета за женене от знатно потекло. Изобщо за мене не е обидно да си остана и ерген, особено ако, както вие смятате, се занимавам с търговия на бели робини, и то с такива печалби…

— Ако абат Карлос Ерера…

— Господине — прекъсна го Люсиен, — абат Карлос Ерера е в този момент на път за Испания; той няма нищо общо с женитбата ми, нито се е месил в материалните ми интереси. Този държавен служител бе така добър да ме подпомага дълго със съветите си, но той трябва да даде отчет пред негово величество испанския крал; ако искате да говорите с него, предлагам ви да тръгнете по пътя за Мадрид.

— Господине — каза отчетливо Корантен, — вие никога няма да станете съпруг на госпожица Клотилд дьо Гранлийо.

— Толкова по-зле за нея — отвърна Люсиен, побутвайки нетърпеливо Корантен към вратата.

— Размислихте ли добре? — запита студено Корантен.

— Не ви признавам правото да се месите в работите ми, нито да ме карате заради вас да си хабя цигарите — отвърна Люсиен и хвърли загасналата си цигара.

— Сбогом — каза Корантен. — Няма да се видим друг път… но сигурно в живота ви ще настъпи момент, когато ще давате половината от състоянието си, за да сте ме спрели сега по стълбите.

В отговор на тази заплаха Карлос направи движение, като че ли отсича някому главата.