Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (18)

Бездна пред щастието на Естер

Преди да отиде при Естер, Люсиен трябваше да се отбие в двореца Гранлийо и да прекара там двата часа, които превръщаха госпожица Клотилд-Фредерик дьо Гранлийо в най-щастливото момиче на квартал Сен-Жермен. Предпазливостта, характеризираща поведението на този млад кариерист, му подсказа да уведоми веднага Карлос Ерера какво впечатление е направила усмивката му, когато барон дьо Нюсенжан бе обрисувал портрета на Естер. Впрочем любовта на барона към Естер и намерението му да намеси и полицията в търсенето на неговата непозната бяха достатъчно важни обстоятелства, така че трябваше да се съобщят на човека, който бе потърсил под расото убежището, намирано някога от престъпниците в църквата. А от улица Сен-Лазар, където по това време живееше банкерът, до улица Сен-Доминик, където се намираше дворецът Гранлийо, пътят на Люсиен минаваше покрай неговия дом на кея Малаке. Той завари страшния си приятел да „пуши молитвеника си“, тоест лулата си преди лягане. Този човек, който се проявяваше по-скоро като особняк, отколкото като чужденец, се бе отказал от испанските пури, понеже ги намираше за много слаби.

— Работата става сериозна — забеляза той, когато Люсиен му разказа всичко. — Щом баронът е прибягнал до Лушар, за да търси малката, той ще се досети да пусне някого по петите ти и всичко ще се разбере. Няма да имам много време тази нощ и утре сутринта, за да подготвя картите, с които ще играя срещу тоя барон, за да му докажа преди всичко безсилието на полицията. А когато нашият „рис“ загуби всякаква надежда да намери своята овчица, заемам се да му я продам на цената, която той ще даде за нея.

— Да продадеш Естер? — викна Люсиен, у когото първата реакция бе винаги прекрасна.

— Ти, значи, си забравил в какво положение сме! — възкликна Карлос Ерера.

Люсиен наведе глава.

— Парите ни се свършиха — продължи испанецът, — а имаме дългове за шестдесет хиляди франка! Ако искаш да се ожениш за Клотилд дьо Гранлийо, трябва да купиш земя за един милион, та да осигуриш имот на тази грозотия. Е, точно Естер ще стане дивечът, след който ще накарам този рис да тича така, че да смъкна от него милиона. Остави на мене тази работа…

— Естер никога няма да се съгласи.

— Остави на мене тази работа.

— Тя ще умре от мъка.

— Това пък е работа на погребалното бюро. Е, и какво после?… — възкликна този жесток човек, прекъсвайки както обикновено лиричните жалби на Люсиен. Той помълча, после запита: — Колко генерали са умрели в разцвета на младостта си заради император Наполеон? Жени винаги се намират! През 1821 година никоя не можеше според теб да се сравнява с Корали, а все пак се намери една Естер. След нея ще дойде… знаеш ли коя ще дойде?… Жената, която още не познаваш! От всички жени тя ще е най-красивата и ти ще я потърсиш в онази столица, където зетят на херцог дьо Гранлийо ще стане пълномощен министър и ще представлява френския крал… Освен това я ми кажи, господин хлапако, дали Естер наистина ще умре от това? Искам да кажа, съпругът на госпожица дьо Гранлийо не може ли да си запази Естер? Остави аз да се грижа за тази работа, няма защо ти да мислиш за всичко: аз ще се оправя. Само че ще се лишиш от Естер за седмица-две и по-малко ще ходиш на улица Тетбу. Хайде, върви погугукай върху спасителната си сламчица и играй добре ролята си, пусни незабелязано на Клотилд пламенното послание, моето й написа тази сутрин, и гледай да ми донесеш и от нея едно по-топличко писъмце! Това момиче намира удовлетворение заради онова, от което е лишена, в писането; това ми харесва. Естер ще бъде тъжничка, кажи й да не роптае. Става въпрос да си подготвим ливрея от добродетели, дрехи от почтеност — прикритието, зад което големите на деня скриват безчестията си… Става въпрос за теб — моето красиво второ „аз“, — върху което никога не трябва да пада съмнение. Случаят ни оказа по-добра помощ, отколкото моят ум, който от два месеца нямаше на какво да се опре.

Докато подхвърляше една по една тези страшни думи като револверни изстрели, Карлос Ерера се обличаше и се тъкмеше да излиза.

— Личи си радостта ти — възкликна Люсиен, — ти никога не си обичал нещастната Естер и сега се радваш, че можеш да се отървеш от нея.

— Ти не си се изморил от любовта й, нали?… Е, аз пък не съм престанал да я мразя. Но не съм ли постъпвал винаги, като че ли съм бил искрено предан на това момиче, аз, който чрез Азѝ съм държал живота му в ръцете си? Няколко отровни гъби в ястието и всичко щеше да е свършено… Обаче госпожица Естер е жива!… И щастлива!… Знаеш ли защо? Защото ти я любиш! Не се прави на дете. Вече четири години ние очакваме да се случи нещо, в наша полза или не. Е добре! Сега трябва да проявим най-голямото си изкуство, за да обелим плода, който съдбата ни подхвърля днес; в това завъртане на колелото, както във всяко нещо, има и добра, и лоша страна. Знаеш ли какво мислех, като влезе?

— Не…

— Мислех да стана и тук, както в Барселона, наследник на някоя стара набожница с помощта на Азѝ…

— Престъпление?

— Само този начин оставаше, за да се осигури щастието ти. Заемодавците ни започват да се раздвижват. Вземат ли да те преследват и изгонят ли те от двореца на Гранлийо, какво те чака? Ще настъпи падежът на сатаната.

Карлос Ерера изписа с едно движение самоубийството на човек, който се хвърля във водата, после втренчи в Люсиен твърдия и проницателен поглед, чрез който волята на силния се прелива в душата на слабия. Този омагьосващ поглед, от който всяка съпротива на Люсиен изчезна, издаваше, че между тях двамата съществуват не само тайни на живот и смърт, но и привързаност, превъзхождаща обикновените човешки чувства в същата степен, в която този човек бе превъзмогнал нищожното си обществено положение.

Принуден да живее извън света, където законът бе забранил завинаги завръщането му, изтощен от порока и от яростната си и страшна борба с него, но надарен с огромна душевна сила, този човек, който бе и долен, и възвишен, неизвестен и известен, но главно — разкъсван от жажда за живот, възкръсваше чрез изящната личност на Люсиен, чиято душа той бе обладал. Той участвуваше в обществения живот чрез поета, на когото придаваше издръжливостта си и желязната си воля. За него Люсиен бе нещо повече от син, от любима жена, семейство и живот: той бе неговото отмъщение; ето защо, тъй като силните характери държат повече на чувството, отколкото на живота, го бе привързал към себе си с нерушими връзки.

След като бе откупил живота на Люсиен в момента, когато отчаяният поет правеше крачка към самоубийството, той му бе предложил един от онези пъклени договори, които срещаме само в романите, но чиято страхотна реалност често е била доказвана в углавния съд при прочути съдебни драми. Доставяйки на Люсиен всичките радости на парижкия живот и доказвайки му, че той може да има красиво бъдеще, Ерера го бе превърнал в своя вещ. Впрочем никаква жертва не се свидеше на този странен човек, щом станеше дума за неговото второ „аз“. Колкото бе силен иначе, толкова бе слаб на прищевките на това свое създание, така че в края на краищата му бе доверил тайните си. А може би чисто моралното съучастничество бе създало още една връзка между тях? От деня, в който Ла Торпий бе отвлечена, Люсиен знаеше на каква ужасна основа почива щастието му.

Под расото на испански духовник се криеше Жак Колен, една от звездите на каторгата, който преди десет години бе живял под гражданското име Вотрен в дома Воке, където Растиняк и Бианшон бяха на пансион. Жак Колен, наречен Тромп-ла-Мор^[1], избягал от Рошфор почти веднага след завръщането му в затвора, бе използувал примера на прочутия граф от Сент-Елен, но без порочното и дръзко дело на Коняр. Да се превърнеш в порядъчен човек и да продължаваш да живееш като каторжник, е начинание, чиито алтернативи са дотолкова противоречиви, че не може да не се получи гибелна развръзка, особено в Париж; а влезе ли в едно семейство, затворникът умножава десет пъти опасностите от превъплъщението си. За да се укрие от всякакво търсене, не би ли трябвало да застане по-високо от обикновените житейски въжделения? Светският човек попада в обстоятелства, които рядко тегнат на хората, несвързани с висшето общество. Затова расото е най-сигурното предрешване, особено ако може да се допълни с примерен и бездеен живот в уединение. „И така, ще стана духовник“ — каза си лишеният от граждански права човек, който искаше на всяка дена да възкръсне под някаква форма в обществото и да задоволи странните си като самия него страсти. Гражданската война, разпалена в Испания от конституцията през 1812 година, откри на този неуморим човек възможността да убие тайно при една засада истинския Карлос Ерера. Незаконен син на един велможа, изоставен отдавна от баща си, в неведение относно жената, на която дължеше живота си, този духовник бе натоварен с политическа мисия във Франция от крал Фердинанд VII, на когото го бе препоръчал някакъв епископ. Епископът — единственият човек, който се интересуваше от Карлос Ерера — почина по време на пътуването на това пропаднало чадо на църквата от Кадикс за Мадрид и от Мадрид за Франция. Щастлив от срещата с една толкова желана личност, и то при благоприятни обстоятелства, Жак Колен разрани гърба си, за да заличи съдбоносното клеймо, и промени лицето си с помощта на химикали. Преобразявайки се така пред трупа на духовника, преди да го унищожи, той успя да създаде някаква прилика с двойника си. За да завърши тази метаморфоза (почти така чудна, както и онази, за която става дума в арабската приказка, където остарелият вече дервиш получил способността да се вселява с вълшебни слова в тялото на младеж), каторжникът, който говореше испански, научи и латински толкова, колкото трябваше да знае един андалузки свещеник. Съхраняващ парите на затворниците от три каторги, Колен бе станал богат от сумите, поверени на честността му, която бе известна, но и насилствена: злоупотребата при такива съдружници често се заплаща със смърт от кама. Той прибави към този капитал и парите, дадени от епископа на Карлос Ерера. Преди да напусне Испания, успя да си присвои богатството на една благочестива набожна жена от Барселона, на която бе дал опрощение на греховете, обещавайки й да възстанови парите, получени от извършеното от нея убийство; то именно бе сложило началото на богатството на тази разкаяла се жена. Превърнал се в духовник и натоварен с тайна мисия, която щеше да му донесе препоръки за най-влиятелните личности в Париж, Жак Колен бе решил да не върши нищо, с което да изложи възприетия от него образ, и вече бе започнал да използува възможностите, предлагани от новия живот, когато по пътя от Ангулем за Париж срещна Люсиен. На мнимия абат се стори, че младежът може да бъде прекрасно средство за власт; той го спаси от самоубийство и му каза: „Отдайте се на един божи служител така, както човек се отдава на дявола, и пред вас ще се открият всички възможности за съвсем друга съдба. Ще заживеете като насън и най-лошото ви събуждане ще бъде смъртта, към която се стремяхте…“ Съюзът между тези двама души, които се превърнаха в едно цяло, почиваше на горното, пропито с убедителност разсъждение, а Карлос Ерера го спои между другото и с умело вплетеното съучастничество. Притежаващ дарбата да развращава, той унищожи почтеността на Люсиен, поставяйки го в жестока нужда и изваждайки го оттам, получавайки мълчаливото му съгласие за безчестни и долни постъпки, при което той все си оставаше чист, порядъчен и благороден в очите на обществото. Люсиен бе общественият блясък, в чиято сянка желаеше да живее фалшификаторът. „Аз съм авторът, ти си драматичното произведение; ако не се харесаш, мен ще освиркат“ — каза му той един ден, когато му призна по какъв светотатствен начин се бе предрешил. Карлос тръгна внимателно от признание към признание, съобразявайки безчестието на извършеното с онова, което бе постигнал у Люсиен, и с потребностите му. Ето защо Тромп-ла-Мор издаде последната си тайна едва тогава, когато парижките наслади, успехът и задоволената суета бяха предали душата и тялото на слабохарактерния поет изцяло в негова власт. Там, където някога съблазняваният от същия демон Растиняк бе устоял, Люсиен се поддаде, тъй като с него бяха действувалн по-ловко, бяха го злепоставили по-умело и го бяха завладели главно със задоволството, че си е спечелил завидно положение. Злото, представяно в поезията под формата на сатана, приложи към този женствен мъж най-привлекателните си съблазни и отначало поиска от него малко, а му даде много. Главният аргумент на Карлос бе вечната тайна, обещавана от Тартюф на Елмир. Непрекъснатите доказателства за абсолютна преданост, подобна на предаността на Сеид към Маоме, довършиха това ужасно дело и Люсиен бе завладян от Жак Колен. По това време Естер и Люсиен бяха не само изяли всички суми, поверени на пазителя на каторжническото имущество, който заради това се излагаше на опасността от страхотно разчистване на сметките, но и те самите — елегантното парижко конте, куртизанката и фалшификаторът бяха направили дългове. Точно когато Люсиен щеше да преуспее, и най-малкото камъче под краката на някой от тях можеше да стане причина да се сгромоляса невероятната сграда на това смело изградено благоденствие. На бала в Операта Растиняк бе познал Вотрен от дома Воке, но знаеше, че ако го издаде, го чака смърт, ето защо любовникът на госпожа дьо Нюсенжан и Люсиен си разменяха уж приятелски погледи, които прикриваха страха и на двамата. Ако се появеше опасност, Растиняк сигурно щеше да докара с най-голямо удоволствие колата, която би отвела Тромп-ла-Мор на ешафода. Сега всеки разбира мрачната радост, обзела Карлос при новината за любовта на барон дьо Нюсенжан, както и огромната полза, която човек като него щеше да извлече от нещастната Естер.

— Върви — каза той на Люсиен, — дяволът пази своя служител.

— Ти палиш огън върху барутен погреб.

— Incedo per ignes!^[2] — отвърна Карлос, усмихвайки се, — такъв е занаятът ми.