Оноре дьо Балзак
Величие и падение на куртизанките (115)

Наблюдения в областта на магнетизма

Смъртта на Люсиен и нахлуването на графиня дьо Серизи в „Консиержри“ бяха предизвикали толкова голямо разстройство в бурмичките на машината, че директорът бе забравил да извади от карцера мнимия испански духовник.

Макар в съдебните летописи да има много такива примери, смъртта на един затворник по време на следствието е твърде рядко събитие, така че и надзирателите, и писарят, и директорът не могат да не излязат от безстрастието, с което действуват. За тях обаче голямото събитие не беше това, че един толкова красив младеж се е превърнал така бързо в труп, колкото пречката от ковано желязо на първата решетка при входа, счупена от нежните ръце на една светска жена. Ето защо, щом главният прокурор и граф Октав дьо Бован заминаха с колата на граф дьо Серизи, отвеждайки припадналата му съпруга, директорът, секретарят на съда и надзирателите се струпаха при входното гише, изпращайки същевременно господин Льобрьон, лекаря на затвора, който бе повикан да установи смъртта на Люсиен, при лекаря на мъртвите от района, където живееше нещастният млад човек.

В Париж наричат лекар на мъртвите лекаря от района, чието задължение е да отиде да провери и да установи причините за смъртта.

С отличаваща го проницателност господин дьо Гранвил бе преценил, че за честта на изложилите се семейства е необходимо да се извади смъртен акт на Люсиен в общината, към която се числеше кеят Малаке, където бе живял покойният, а той да бъде отнесен от жилището си в църквата „Сен-Жермен-де-Пре“, където щеше да стане опелото. Господин дьо Шаржбьоф, секретар на господин дьо Гранвил, получи нареждания от него в този дух. Пренасянето на Люсиен трябваше да стане през нощта. Младият секретар бе натоварен да се разбере незабавно с кметството, с енорийския свещеник и с управлението на погребалната служба. Така за целия свят Люсиен щеше да е починал на свобода, в дома си, погребалното шествие щеше да тръгне от жилището му, където приятелите му щяха да бъдат поканени за самата церемония.

И тъй, в момента, в който отпочиналият си душевно Камюзо сядаше да се храни с честолюбивата си половинка, директорът на „Консиержри“ и господин Льобрьон, лекар на затворите, бяха застанали пред входното гише, като се дивяха пред чупливостта на железните пречки и пред силата на влюбените жени.

— Не се знае каква огромна нервна сила се крие в свръхвъзбудения от някаква страст човек — каза на тръгване докторът на господин Голт. — Динамиката и математиката нямат още знаци, нито изчисления за определението на тази сила. Вчера присъствувах на един опит, от който ме побиха тръпки; той дава представа за страхотната физическа сила, показана преди малко от онази женичка.

— Разкажете ми го — каза господин Голт, — имам една слабост, интересувам се от хипноза, не че вярвам в нея, но тя ме интригува.

— Един лекар-хипиотизатор (защото има хора сред нас, които вярват в хипнотизма) — започна доктор Льобрьон — ми предложи да експериментира върху мен едно явление, което ми беше описал и в което аз не вярвах. Любопитен да изпитам лично една от странните нервни кризи, чрез които се доказва съществуването на магнетизма, аз се съгласих! Това са факти. Много бих искал да зная какво би казала нашата Медицинска академия, ако всички нейни членове бъдат подложени, един след друг, на такова въздействие, което не оставя никакви съмнения. Старият ми приятел…

Тук доктор Льобрьон отвори една скоба.

— Този лекар е стар човек, преследван заради убежденията си от медицинския факултет още от времето на Месмер; той е на седемдесет или на седемдесет и две години и се нарича Бувар. Днес е патриарх на учението за животинския магнетизъм. Аз съм му като син, на него дължа положението си. И така старият и почтен Бувар ми предложи да ми докаже, че ако нервната сила бъде поставена в действие от хипнотизатора, тя не е безпределна, защото човек се подчинява на определени закони, но се изявява като природните стихии, чиито първопричини не зависят от нас и не се поддават на нашите изчисления.

— Ако си съгласен — каза ми той — да оставиш да те улови за ръката жена в сомнамбулно състояние, която, ако е будна, не може да я стисне с по-голяма от определената и измерима сила, ще признаеш, че в състоянието й, наречено така глупаво „сомнамбулно“, пръстите й ще имат способността да действуват като клещите на железаря!

Е, добре, когато оставих ръката си, господине, на жената, която не беше приспана (тъй като Бувар отрича този израз), а изолирана от външния свят, и когато старият човек заповяда на тази жена да ми стисне ръката продължително и с всички сили, помолих го да я спре в момента, когато кръвта щеше да бликне от пръстите ми. Ето! Вижте следите, които ще нося повече от три месеца!

— Дявол да го вземе! — възкликна господин Голг, като разглеждаше подобната на гривна синина, напомняща белег от изгорено.

— Драги Голт — продължи лекарят, — дори ръката ми да беше стегната в железен обръч с винтове, затягани от железар, нямаше да почувствувам така болезнено металното стягане, както почувствувах пръстите на тази жена; улови ме като че ли най-твърда стомана и аз съм убеден, че тя можеше да ми счупи костта и да ми откъсне китката. Натискът, който започна неусетно, продължи все по-силен, с една дума, щипците за спиране на кръв при операции не могли да действуват така успешно, както тази превърнала се в инструмент за мъчене ръка. Ето защо струва ми се доказано, че подчинявайки се на страстта (която всъщност представлява съсредоточената на едно място и събрала в себе си неизчислима животинска сила воля, подобно на различните видове електрическа енергия), човек може да вложи цялата си жизненост в един или друг свой орган, било за да нападне, било за да се отбранява. Под натиска на отчаянието тази млада женица бе съсредоточила цялата си жизнена сила в китките на ръцете си.

— Дяволски много й е трябвало, за да счупи една желязна пречка… — забеляза началникът на надзирателите, поклащайки глава.

— Имало е някаква шупла! — каза господин Голт.

— Не слагам граници на нервната сила — продължи лекарят. — Така именно, за да спасят децата си, майките хипнотизират лъвове, влизат в пламъци, вървят по крайчеца на покриви, където и котките едва биха се задържали, и понасят мъките на някои раждания. Там е тайната за опитите на затворниците и на каторжниците да излязат на свобода… Не е известно, още докъде може да стигнат жизнените сили, те са свързани с възможностите на природата и ние ги черпим от непознати източници!

— Господине — каза тихо един надзирател на ухото на директора, който изпращаше доктор Льобрьон до външната решетка на „Консиержри“, — изолираният номер две казва, че е болен и иска лекар; казва, че умирал — добави той.

— Наистина ли? — запита директорът.

— Хърка като мъртвец! — добави надзирателят.

— Вече е пет часът — каза докторът, — а аз още не съм обядвал… Но въпреки това готов съм да отидем при него…