Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Splendeurs et misères des courtisanes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Оноре дьо Балзак. Величие и падение на куртизанките

Френска, второ издание

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Радослава Маринович, Галина Кирова

 

Дадена за набор юли 1980.

Подписана за печат октомври 1980.

Излязла от печат ноември 1980.

Формат 84×108/32

Печатни коли 34,50. Изд. коли 28,98.

УИК 28,75 Цена 3,26 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Дворецът Гранлийо

Към средата на миналото столетие родът Гранлийо се раздели на два клона: на херцозите дьо Гранлийо, осъден на изчезване, тъй като последният херцог имаше само дъщери; и на виконтите дьо Гранлийо, които трябваше да наследят титлата и герба на рода на правоимащия клон. Гербът на херцозите представляваше три златни военни брадви, поставени като сноп на червен фон, с прочутия надпис „Caveo non timeo“[1], в който е съсредоточена цялата история на това семейство.

Гербът на виконтите, подобно на герба на рода Наварен, представляваше разделено на четири червено поле със златни бойници по него, с изписан отгоре рицарски шлем и надпис: „Велики дела, велик произход!“ Останала вдовица от 1813 година, виконтесата имаше син и дъщеря. Макар и завърнала се почти разорена от емиграция, тя можа да си възстанови благодарение предаността на адвоката си дьо Дервил едно доста голямо богатство.

След като се завърнаха във Франция през 1804 година, херцог и херцогиня дьо Гранлийо бяха обсипани с милостите на императора; Наполеон ги прие сред придворните си, като възвърна всичко, принадлежащо на семейството — около четиридесет хиляди франка рента — и станало част от държавното имущество. От всички велможи, живеещи в квартал Сен-Жермен, които Наполеон гледаше да привлече на своя страна, единствени херцог и херцогиня дьо Гранлийо (тя произхождаше от по-големия клон на португалския клон Ажуда, свързан с рода Браганс) не отрекоха императора и неговите добри дела. Луи XVIII зачете тази проява на вярност, макар че хората от квартал Сен-Жермен я представиха като престъпление; може би той бе искал просто да поядоса августейшия си брат. Обществото смяташе, че е възможен един брак между младия виконт дьо Гранлийо и Мари-Атенаис, най-малката дъщеря на херцога, която тогава бе на девет години. Предпоследната дъщеря, Сабин, се бе омъжила след Юлската революция за барон дю Геник. Третата, Жозефин, стана госпожа Ажуда-Пинто след смъртта на първата жена на маркиза, която по баща бе дьо Рошфид. Най-голямата се бе покалугерила през 1822 година. Втората, госпожица Клотилд-Фредерик, тогава двадесет и седем годишна, бе дълбоко влюбена в Люсиен дьо Рюбампре.

Не трябва да си задаваме въпроса дали дворецът на херцог дьо Гранлийо, една от най-красивите сгради по улица Сен-Доминик, бе направил силно впечатление на Люсиен; всеки път, когато огромната пътна врата се разтваряше, за да пусне кабриолета му, той изпитваше онова суетно задоволство, за което е говорил Мирабо. „Макар че баща ми е бил прост аптекар в Умо, аз влизам в този дом…“ Така си мислеше той. Затова би извършил и много други престъпления, не само да се свърже с един измамник, за да има право да изкачва няколкото стъпала на тази стълба и да чува как известяват името му: „Господин дьо Рюбампре!“ в големия салон в стил Луи XIV, подреден още по времето на Луи XIV по образеца на салоните във Версай, където на времето се е намирало отбраното общество, каймакът на Париж, наричан още Малкият двор.

Знатната португалка, жена, която никак не обичаше да излиза от къщи, бе заобиколена повечето време от съседите си, семейства Шолийо, Наварен, Льононкур. Често при нея ходеха на гости, на път за бала или на връщане от Операта, красивата баронеса дьо Макюмер (по баща Шолийо), херцогиня дьо Мофриньоз, госпожа д’Еспар, госпожа дьо Кан, госпожица де Туш, родственица на Гранлийо, произхождащи също от Бретан. Виконт дьо Гранлийо, херцог дьо Реторе, маркиз дьо Шолийо, жена му, Мадлен дьо Морсоф — внучка на покойния херцог дьо Льононкур, маркиз д’Ажуда-Пинто, принц дьо Бламон-Шоври, маркиз дьо Босеан, епископският наместник дьо Памие, семейство Вандьонес, старият принц дьо Кадинян и синът му, херцог дьо Мофриньоз, бяха постоянните посетители в този внушителен салон, където се дишаше дворцов въздух, а държането, тонът и остроумието съответствуваха на благородното потекло на тези силни на деня, чието подчертано аристократично поведение бе допринесло да се забрави слугуването им по времето на Наполеон.

Старата херцогиня д’Юксел, майка на херцогиня дьо Мофриньоз, бе оракулът на този салон, където госпожа дьо Серизи не бе приета, въпреки че по баща бе Ронкьорол.

Въведен в този дом от госпожа дьо Мофриньоз, която бе накарала майка си да действува в полза на Люсиен, в когото бе лудо влюбена цели две години, привлекателният поет се задържаше там благодарение на влиянието на висшето духовенство и с помощта на парижкия архиепископ. Приели го бяха обаче едва след излизането на разпоредбата, с която му връщаха името и герба на рода дьо Рюбампре. Херцог дьо Реторе, кавалерът д’Еспар и още неколцина, които завиждаха на Люсиен, постоянно настройваха срещу него херцог дьо Гранлийо, като му разказваха случки, станали с дедите на Люсиен; обаче заобиколената от висши духовници и набожна херцогиня, както и Клотилд дьо Гранлийо го защищаваха. Впрочем Люсиен обясни тази неприязън с любовното си приключение, което бе имал с братовчедката на госпожа д’Еспар, госпожа дьо Баржьотон, станала по-късно графиня Шатле. След това, чувствувайки потребността да бъде приет в едно толкова влиятелно семейство и подтикван от тайния си съветник да се хареса на Клотилд, Люсиен прояви смелостта на новоиздигналите се простаци: започна да ходи там пет пъти седмично, нагълта любезно змиите на завистта, издържа безочливите погледи и отговори с остроумие на подигравките. Постоянството му, очарователните му обноски, учтивостта му успяха най-сетне да неутрализират възраженията и да намалят пречките. Все така желан гост у херцогиня дьо Мофриньоз, чиито пламенни писма, писани по време на любовната им страст, пазеше Карлос Ерера, идол за госпожа дьо Серизи и добре посрещан у госпожица де Туш, Люсиен, който бе доволен, че го приемат в тези три дома, научи от своя испанец да влага извънредно голяма сдържаност в отношенията си с хората.

— Човек не може да служи предано на няколко семейства едновременно — казваше му неговият таен съветник. — Който ходи навсякъде, никъде не предизвиква интерес към себе си. Аристократите покровителствуват само хора, които изтъркват мебелите им, хора, които те виждат всеки ден и които умеят да се превърнат за тях в необходимост, като дивана, на който седим.

Свикнал да гледа на двореца Гранлийо като на свое бойно поле, Люсиен пазеше остроумието си, находчивостта си, новините и изящните си придворни обноски за вечерите, когато прекарваше там. Умеещ да говори със загадки, приветлив и предупреден от Клотилд за подводните скали, които трябваше да избягва, той ласкаеше дребните страсти на господин дьо Гранлийо. Отначало Клотилд бе завиждала на щастието на херцогиня дьо Мофриньоз, а по-късно се влюби безумно в Люсиен.

Като си даваше сметка за преимуществата от един такъв брак, Люсиен започна да играе ролята на влюбен не по-лошо от Арман, най-модния актьор за любовни роли в „Комеди-франсез“. Той пишеше на Клотилд писма, които бяха първокласни литературни шедьоври, Клотилд му отговаряше, като се съревноваваше талантливо в изображението на жарката любов на книга, защото не можеше да люби по друг начин. Всяка неделя Люсиен ходеше на богослужение в „Сен-Тома-д’Акен“, представяше се за ревностен католик и изнасяше монархически и религиозни проповеди, които правеха чудесно впечатление. Между другото пишеше безплатно в прокатолическите вестници забележителни статии, подписани само с едно „Л“. Той написа политически брошури, по искане на краля, Шарл X, или по поръка на висшето духовенство, без всякакво възнаграждение. „Кралят — казваше той — толкова много е направил вече за мене, че му дължа кръвта си.“ Ето защо от няколко дена ставаше дума Люсиен да бъде привлечен към кабинета на министър-председателя като негов частен секретар; но госпожа д’Еспар насъска толкова много хора против Люсиен, че тъй нареченият „господин Жак“ на Шарл X не смееше да вземе решение. Не само че положението на Люсиен не бе ясно, но и въпросът: „От какво живее?“, застанал на устните на всекиго, колкото повече той се издигаше, чакаше отговор; освен това доброжелателното, а също и злобното любопитство водеха от проучване към проучване, тъй че намираха не един недостатък в ризницата на този кариерист. Клотилд дьо Гранлийо се бе превърнала в невинен доносчик за баща си и майка си. Няколко дни по-рано тя бе завела Люсиен до прозореца, за да поговори с него и да го осветли какви са възраженията на семейството й. „Купете земя за един милион и ще получите ръката ми, това е отговорът на майка ми“ — бе казала тя.

— По-късно ще те запита откъде си взел парите — забеляза Карлос, когато Люсиен му предаде този, така да се каже, последен отговор.

— Зет ми трябва да си е направил вече състояние — възрази Люсиен, — в негово лице ще имаме нещо като отговорен редактор.

— Значи, остава ни само да намерим милиона! — бе се провикнал Карлос. — Аз ще помисля по тази работа.

За да допълним картината на положението на Люсиен в дома на Гранлийо, ще кажем, че никога не го бяха поканили на вечеря. Нито Клотилд, нито херцогиня д’Юксел, нито госпожа дьо Мофриньоз — която запази чудесното си отношение към Люсиен — успяха да получат от стария херцог това благоволение, дотолкова благородникът си оставаше недоверчив към оня, когото наричаше „сеньор дьо Рюбампре“. Тази тънка разлика, забелязвана от цялото общество, причиняваше жива рана на Люсиеновото честолюбие; той чувствуваше, че в този дом само го търпят. Хората имат право да бъдат взискателни. Толкова често ги мамят! Да играеш роля в парижкото общество, без да притежаваш известно на всички състояние, без някаква честна професия, е положение, което никаква хитрина не може да задържи дълго време. Затова и Люсиен при общественото си изкачване придаваше особена тежест на възражението: „От какво живее той?“ Той бе принуден да признае у госпожа дьо Серизи, на която дължеше подкрепата на главния прокурор Гранвил и на един министър, граф Октав дьо Бован, председател на върховния съд, че „затъва в ужасни дългове“.

На влизане в двора на двореца, където се намираше причината, оправдаваща неговото тщеславие, Люсиен си каза горчиво по повод разсъжденията на Тромп-ла-Мор: „Чувствувам как всичко се пропуква под нозете ми!“ Той любеше Естер, а искаше да се ожени за госпожица дьо Гранлийо! Особено положение! Трябваше да продаде едната, за да купи другата. Само един човек можеше да направи тази сделка, без да пострада честта на Люсиен, и този човек бе предрешеният испанец; не се ли налагаше те и двамата да бъдат дискретни не само спрямо хората, но и помежду си? В живота не се среща такъв договор, където всеки да е едно след друго и господар, и подчинен.

Люсиен прогони облаците, помрачили челото му, и влезе весел, сияещ в салоните на дома Гранлийо.

Бележки

[1] Пазя се, но не се боя (лат.). — Б.пр.