Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Смъртта на Д'Артанян

Противно на това, което обикновено се наблюдава в политиката и морала, всички честно сдържаха своите обещания. Кралят върна граф Дьо Гиш и изпрати в изгнание кавалера Дьо Лорен. Това толкова разстрои принца, че той се разболя от мъка. Принцеса Хенриета замина за Лондон и положи толкова усилия да убеди своя брат Чарлз II да последва политическите съвети на госпожица Дьо Керуал, че съюзът между Франция и Англия беше подписан и английските кораби, носещи баласт под формата на няколко милиона френско злато, проведоха ожесточена кампания срещу холандския флот. Чарлз II обеща на госпожица Дьо Керуал, че за добрите съвети, ще й се отблагодари с малък знак на признателност. Той удържа обещанието си и я направи херцогиня Портсмут. Колбер беше обещал на краля кораби, екипировка и победа. Както е известно, той удържа обещанието. Накрая, Арамис, на чиито обещания най-малко можеше да се разчита, написа на Колбер по повод преговорите в Мадрид следното писмо:

Господин Колбер,

Изпращам Ви преподобния отец Долива, временен генерал на ордена на Исус, мой бъдещ приемник. Той ще Ви обясни, господин Колбер, че аз запазвам за себе си управлението на всички дела на ордена, които засягат Франция и Испания, но не желая да запазя титлата генерал на ордена, тъй като това би хвърлило прекалено много светлина върху хода на преговорите, които сами поверени от Негово католическо величество краля на Испания. Аз отново ще взема тази титла по волята на Негово величество краля, когато предприетите от мен усилия, в съгласие с Вас, бъдат доведени до благополучен край за неувяхващата слава на Господа и Неговата църква.

Преподобният отец Долива ще Ви уведоми също за съгласието на Негово величество относно подписването на договор за неутралитет в случай на война между Франция и Холандия. Този договор ще остане в сила дори ако Англия вместо активни действия се ограничи с неутралитет. Що се отнася до Португалия, за която ние с Вас разговаряхме, то мога да Ви уверя, господине, че тя ще извърши всичко зависещо от нея, за да окаже на най-християнския от кралете помощ в предстоящата война.

Моля Ви, господин Колбер, да ме дарявате и занапред с Вашето приятелско разположение, като Ви уверявам в моята дълбока преданост и дълбокото си уважение към Негово християнско величество.

Херцог Даламеда

По такъв начин Арамис изпълни повече от обещаното. Остава ни да разберем с читателя дали удържаха на думата си Колбер, Д'Артанян и кралят.

През пролетта, както беше казал Колбер, започнаха военни действия и по суша. След армията в безупречен ред следваше дворът на Людовик XIV. На кон, обкръжен от карети с придворни дами и кавалери, той водеше на това кърваво празненство избраниците на своето кралство. Наистина, офицерите от армията слушаха друга музика. Тази на грохота на холандската крепостна артилерия, но за много от тях, намерили в тази война почести, звания, богатство или смърт, и това беше достатъчно.

Д'Артанян настъпи начело на корпус от дванадесет хиляди души кавалерия и пехота, като получи заповед да завладее различни крепости, представляващи възли от стратегическата отбрана, наречена Фрисландия. Никога досега армията не беше тръгвала в поход под водителството на толкова грижлив военачалник. Офицерите знаеха, че техният командващ е не по-малко внимателен и хитър, отколкото храбър, и няма да пожертва без нужда нито един човек и нито педя земя. Той имаше своите стари военни навици: да живее за сметка на вражеската страна, да поддържа войниците весели, а врага — тъжен.

Д'Артанян считаше, че е въпрос на чест да се покаже майстор в своята професия. Дотогава никой не беше виждал толкова успешно замислени сражения, по-добре подготвени и своевременно нанесени удари, по-умело използване на грешките, допуснати от обсадените. Само за месец армията на Д'Артанян превзе дванадесет крепости. Той обсаждаше тринадесетата и тя се държеше вече пет дни. Д'Артанян беше наредил да се изкопае ров, давайки си вид, че и през ум не му минава, че хората му може да са уморени. Земекопачите и работниците в армията на този човек бяха енергични, умни и старателни, защото той се отнасяше с тях като с войници, умееше да представи работата им като почетна и ги пазеше от опасности. Трябваше да се види с какво настървение те преобръщаха блатистата почва на Холандия. Войниците се шегуваха, че глината и торфът се топят пред тях като маслото в тиганите на холандските готвачки. Д'Артанян изпрати куриер до краля със съобщение за извоюваните от него победи. Това подобри настроението на краля и усили желанието му да се развлече с дамите. Победите на Д'Артанян придаваха толкова величие на краля, че госпожа Дьо Монтеспан го наричаше вече Людовик Победоносни.

Очите на госпожица Дьо ла Валиер често бяха разплакани, а за непобедимия няма нищо по-неприятно от любовница, която плаче, когато всички наоколо се усмихват. Звездата на госпожица Дьо ла Валиер залязваше, забулена в облаци и сълзи.

Веселото настроение на госпожа Дьо Монтеспан нарастваше с всеки нов успех и това утешаваше Людовик за всички неприятности и неудобства. За това кралят беше задължен на Д'Артанян и на никой друг.

Негово величество реши да признае тези заслуги и написа:

Господин Колбер, ние трябва да изпълним обещанието, дадено на господин Д'Артанян от мое име. Своите обещания той изпълнява безупречно. Всичко, което е необходимо за това, Вие ще получите в съответното време.

Людовик

За изпълнение на кралската воля Колбер задържа при себе си офицер и го изпрати при Д'Артанян с писмо и с инкрустирано със злато ковчеже от черно дърво. Ковчежето тежеше доста и към офицера бяха придадени петима души охрана, за да помогнат да се пренесе. Групата се добра до обсажданата от Д'Артанян крепост едва преди залез-слънце и веднага тръгна да търси своя генерал.

Беше им казано, че предната вечер комендантът на неприятелската крепост, един изключително упорит човек, е предприел акция, по време на която обсадените са затрупали изкопите на французите, убили са седемдесет и седем души и са започнали да запълват пробивите в крепостната стена.

Д'Артанян, ядосан от тази дързост, бе излязъл с девет роти гренадири, за да поправи нанесените от врага щети. На пратеника си Колбер нареди да търси Д'Артанян във всеки час на деня и нощта, където и да се намира той. Съпроводен от своята охрана, офицерът потегли на кон към траншеите. Конниците видяха Д'Артанян на открито от всички страни място. Той беше с шапка и мундир, обшити със злато, със своята дълга пръчка в ръка. Хапеше сивите си мустаци и от време на време с лявата си ръка изтръскваше от дрехите си прахта, която падаше върху него от взривяващи се наблизо гюлета. Под този смъртоносен огън, сред нетърпим вой и свистене, офицерите неуморимо работеха с кирка и лопата, докато войниците караха колички с пръст и поставяха решетки, изплетени от пръти. Пред очите на всички израстваха насипи, които прикриваха окопите.

Към три часа повредите бяха отстранени и Д'Артанян беше станал по-мек с обкръжаващите го подчинени. Той съвсем се успокои, когато с гола глава към него се приближи началникът на сапьорите и му доложи, че окопите отново са годни да приемат войниците.

Едва човекът завърши доклада си, когато едно гюле откъсна крака му и той падна в ръцете на Д'Артанян. Генералът вдигна своя войник и спокойно, ободрявайки го, го отнесе до укритието. Това стана пред очите на цялата армия и войниците приветстваха своя командир с шумни възгласи. От този момент въодушевлението, което цареше в армията на Д'Артанян, се превърна в неудържим порив. Две роти по собствена инициатива се хвърлиха към неприятелските предни постове и ги прегазиха за миг. Техните другари, удържани с голям труд от генерала, видяха войниците на крепостните бастиони и също се устремиха напред. Скоро започна ожесточеният щурм на контрескарпа, който беше ключ към крепостта. Д'Артанян разбра, че само по един начин може да спре своята армия. Трябваше да й даде възможност да завземе крепостта. Той хвърли всички свои сили към двата пробива в стената, които обсадените в това време запушваха. Ударът на войниците на Д'Артанян беше страшен. Осемнадесет роти взеха участие в него и сам генералът ги съпроводи на разстояние половин изстрел от крепостните стени, за да подкрепи щурма със своите резерви.

Ясно се чуваха виковете на холандците, унищожавани сред укрепленията от гренадирите на Д'Артанян. Обсадените отчаяно се съпротивляваха. Техният командващ се бореше за всяка педя от позицията си. За да сложи край на съпротивата на неприятеля и да го накара да прекрати стрелбата, Д'Артанян изпрати към крепостта нова колона щурмуващи. Тя проби дупка във вратите и скоро върху укрепленията, сред езиците на пламъците, се видяха отстъпващи в безредие холандци, преследвани от французите. В този момент зарадваният генерал чу до себе си някакъв глас:

— Господине, известие от господин Колбер. Генералът счупи печата върху писмото и прочете:

Господин Д'Артанян, кралят ми възложи да Ви уведомя, че вземайки под внимание Вашата безупречна служба и честта, която правите на неговата армия, Ви назначава за маршал на Франция.

Кралят, господине, изразява своето възхищение от победите, които сте постигнали. Той нарежда да се завърши започнатата от Вас обсада благополучно за Вас и за неговото дело.

Д'Артанян стоеше с разгорещено лице и сияещ поглед. Той вдигна очи, за да проследи придвижването на своите войски, сражаващи се върху крепостните стени сред огъня и облаци дим.

— Тук всичко привършва, крепостта ще капитулира след не повече от четвърт час — каза той на пратеника на Колбер и се зае да дочете писмото от Колбер.

Ковчежето, което ще Ви бъде връчено, е мой личен подарък. Мисля, че няма да се сърдите, след като узнаете, че докато Вие и войниците защитавате с шпага краля, аз карам мирните занаятчии да създават достойни за Вас знаци за нашата признателност.

Като Ви предлагам приятелство, господин маршал, умолявам Ви да повярвате в искреността на моите чувства.

Колбер

Задушавайки се от радост, Д'Артанян направи знак на пратеника и той се приближи с ковчежето. Но тъкмо когато маршалът се канеше да види съдържанието му, откъм укреплението се чу оглушителна експлозия, която отвлече вниманието му.

— Странно — каза той, — странно, до този момент не виждам върху стените бяло знаме и не чувам сигнал, който да извести, че врагът се предава!

Той хвърли срещу крепостта още триста свежи войници, водени от решителен офицер, който беше получил заповед да направи в крепостната стена още един пробив. След това, успокоен, отново се обърна към пратеника на Колбер. Офицерът все още стоеше до него с ковчежето в ръце.

Д'Артанян вече беше протегнал ръка, за да го отвори, когато неприятелско гюле изби ковчежето от ръцете на офицера и удари в гърдите Д'Артанян, като го отхвърли към близкия хълм. Маршалският жезъл, който беше изпаднал от ковчежето, се търколи към отслабналата ръка на маршала.

Д'Артанян се опита да го хване. Обкръжилите го войници се надяваха, че макар гюлето да го беше отхвърлило, той не е смъртно ранен. Тези надежди обаче не се оправдаха. Сред изплашените офицери се чуха тревожни възгласи. Маршалът беше целият окървавен. Смъртна бледност бавно покриваше неговото благородно, мъжествено лице. Подкрепян от обкръжилите го офицери, той погледна към крепостта и съгледа върху главния бастион бялото кралско знаме. С отслабващия си слух долови удари на барабани, възвестяващи победата.

Тогава, стискайки с изстиваща ръка маршалския жезъл с извезани върху него златни лилии, той наведе очи. Вече нямаше сили да погледне към небето и падна, мълвейки странни думи, които се сториха на войниците като бълнуване на умиращ. Тези думи някога означаваха толкова много, а сега никой освен умиращия не можеше да ги разбере:

— Атос, Портос, до скоро виждане! Арамис, сбогом навеки!

От четиримата смели мъже, чиято история разказахме, остана единствено прахът им. Душите им бяха повикани от Бога.

Край
Читателите на „Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер“ са прочели и: