Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (26)

Глава двадесет и шеста
Нейно Височество се убеждава, че при желание може да се чуе всичко, което се говори

За малко се беше възцарило мълчание, сякаш всички тайнствени нощни шумове се бяха притаили заедно с принцесата, за да чуят горещите любовни признания.

Говореше Раул. Той се беше облегнал на ствола на голям дъб и отговаряше на приятеля си със своя нежен, мелодичен глас:

— Уви, драги Дьо Гиш, това е голямо нещастие.

— О, да — съгласи се графът, — ужасно!

— Вие не ме разбрахте или не ме чухте. Аз наричам нещастие не любовта ви, а това, че не можете да я скривате.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че вече правите признания не на вашия изпитан приятел, който по-скоро ще умре, но няма да ви издаде, а на първия срещнат.

— На първия срещнат? — учуди се Дьо Гиш. — Вие с ума ли сте, Бражелон, че казвате подобни неща?

— Казвам това, което е в действителност.

— Не може да бъде! Как и при какви обстоятелства съм направил подобно безразсъдство?

— Искам да кажа, приятелю, че вашите очи, вашите жестове, вашите въздишки ви издават. Всяка гореща страст води до неразумни действия. Човек престава да се владее. Той е във властта на някакво безумие, което го кара да излива страданието си пред конете, пред дърветата, пред цветята, ако няма пред него приятел, пред когото да се изповяда. Но, мой бедни приятелю, запомнете, няма случай да не се намери някой в тази минута и да чуе това, което не е предназначено за ушите му. Дьо Гиш дълбоко въздъхна.

— Знаете ли — продължи Бражелон, — в тази минута ми е жал за вас. Откакто сме тук, вие вече стотици пъти ми разказвате за вашата любов към нея. Но дори нищо да не сте казали, въздишките ви издават. Оттук изводът, че ако не се самоконтролирате по-добре, рано или късно ще се разрази скандал. Кой ще ви спаси тогава? Отговорете ми. Кой ще спаси нея? Защото дори тя да не е виновна за вашата любов, това ще бъде оръжие против нея.

— Боже бой — измънка Дьо Гиш.

От гърдите му отново се отрони дълбока въздишка.

— Това не е отговор, Дьо Гиш.

— Знам.

— Тогава какво ще отговорите?

— Ще кажа, че тогава ще страдам повече, отколкото в тази минута.

— Не ви разбирам.

— Цялата тази борба ми разсипа нервите. Сега не мога нито да мисля, нито да действам. Дори не струвам колкото един съвсем обикновен човек. Последните ми сили ме напуснаха, най-твърдите ми решения се превърнаха в прах и аз не съм способен повече да се боря. Помниш ли, когато воювахме, ни се случваше да се сблъскаме с отред фуражири, пет-шест души. Започвахме да се бием. Случваше се да им дойдат на помощ още десетина души. Нищо. Озверяваш и продължаващ да се биеш. Но ако дойдат нови десетина души, не ти остава нищо друго, освен да пришпориш коня си, ако още го имаш. Щом не искаш да паднеш под куршумите. Аз сега съм точно в такова положение. Отначало се борех с Бъкингам. Сега се появи кралят. Аз няма да се боря с него. Дори кралят да я остави, нямам сили да се боря с характера на тази жена. Ни най-малко не се заблуждавам: ако попадна в мрежите на тази любов, ще загина.

— Трябва да упрекваш не нея, а себе си!

— Защо?

— Така. Ти знаеш, че принцесата е лекомислена. Обича всичко ново, чувствителна е към похвалите, независимо дали идват от дете или слепец, а ти гориш от такава страст, че ще се погубиш. Любувай й се, обожавай я, защото не е възможно мъж да я види, и да не се влюби. Но като я обичаш, уважавай в нея сана на нейния мъж, после него самия и накрая не забравяй за собствената си безопасност.

— Благодаря, Раул.

— За какво?

— За това, че след като виждаш как страдам, ме утешаваш. За това, че ми говориш за нея всичко най-хубаво, каквото мислиш, и дори това, което не мислиш.

— О — забеляза Раул, — грешиш, Дьо Гиш, аз невинаги казвам това, което мисля, но в такива случаи мълча. Когато говоря, не умея да се преструвам и да мамя и този, към когото се обръщам, може да разчита напълно на мен.

През цялото това време принцесата жадно се вслушваше в най-малкия шум, идващ от храстите, и внимателно се взираше в тъмнината.

— В такъв случай аз я познавам по-добре от теб — каза Дьо Гиш. Тя съвсем не е лекомислена. Тя е суетна. Не се увлича по новото, не помни старото и на нищо не вярва. Тя не е чувствителна към похвалите жена, а жестока кокетка. Дяволска кокетка! Истина е! Повярвай ми, Бражелон, изпитвам всички мъки на ада сега. Аз, храбрият и презиращият опасностите, се натъквам на препятствие, което не е по силите ми. Знаеш ли, Раул, пазя за себе си победата, която ще й донесе много мъки и сълзи!

Раул погледна приятелят си, който измъчен и задъхан залепи глава до дъба.

— Победа? — запита той. — Каква победа?

— Каква ли?

— Да.

— В един прекрасен ден ще се приближа до нея и ще кажа: «Аз бях млад, аз бях луд от любов, паднал в краката ви, не смеех да ви погледна, очаквайки да ме ободрите с дума или с поглед. Стори ми се, че съм доловил този поглед, и се изправих, но тогава без никакъв повод от моя страна, освен че ви заобичах по-силно, вие ме отхвърлихте от каприз, за да си доставите удоволствие, вие, безсърдечната жена, не вярваща в нищо и не знаеща какво е любов. Независимо че в жилите ви тече кралска кръв, вие сте недостойна за любовта на един честен човек. Аз се наказвам за това, че съм ви обичал, и умирам, проклинайки ви!»

— Боже мой! — възкликна Раул, трогнат от дълбоката искреност, лъхаща от думите на графа. — Ще ти кажа, че наистина си луд!

— Да, да! — продължаваше Дьо Гиш, обзет изпяло от мисълта си. — Тъй като тук няма с кого да воювам, ще замина някъде на север. Ще постъпя на служба при императора и милостивия куршум на някой унгарец, хърват или турчин ще сложи край на съществуването ми.

Още не беше завършил думите си, когато се чу шум. Раул скочи и застана нащрек.

Дьо Гиш както преди седеше на скамейката стиснал главата си с ръце.

Храстите се разтвориха и пред младите хора се появи бледна и развълнувана жена. С едната си ръка тя отстраняваше клоните, които й пречеха, а с другата свали капишона на наметалото, с което бяха загърнати раменете й. По влажните, блестящи очи, по царствената осанка, по величествения жест, а най-вече по ударите на сърцето си Дьо Гиш позна принцесата и извика, затваряйки очи.

Раул смутено въртеше шапката си в ръце, докато измърмори някакво приветствие.

— Господин Дьо Бражелон — обърна се към него принцесата, — бъдете добър да погледнете из алеите дали не се виждат някои от моите придворни дами. А вие, графе, останете. Аз съм уморена и искам да се облегна на ръката ви.

Ако гръм беше паднал над главата на Дьо Гиш, той по-малко щеше да се уплаши, отколкото при звука на този глас.

Но графът беше действително смел човек и дълбоко в сърцето си той беше взел окончателно решение. Ставайки, младият човек хвърли към Бражелон поглед на дълбока признателност.

Вместо веднага да отговори на принцесата, той се приближи до виконта и стисна ръката на своя благороден приятел. От гърдите му се откъсна въздишка, в която беше вложил всичките клокочещи в сърцето му чувства.

А гордата принцеса, която никак не беше свикнала да се съобразява с някого, чакаше покорно. Ръката й остана увиснала във въздуха и чак когато Раул си тръгна, тя я отпусна без гняв, но не и без вълнение върху ръката на Дьо Гиш.

Те останаха сами сред тъмната и безмълвна гора, в чиято тишина се чуваха само крачките на Раул, отдалечаващ се бързо по невидимите пътеки.

Над главите им се беше разтворила шатра от ароматни гъсти листа, в чийто просвет блестяха звезди.

Принцесата отведе тихичко графа на стотина крачки от недискретното дърво, което в тази нощ чу и позволи да се чуят толкова горещи излияния, и след като излезе на съседната поляна, откъдето се виждаше далеч наоколо, каза:

— Доведох ви тук, защото там, където бяхме, се чува всяка дума.

— Казвате, че се чува всяка дума, принцесо? — машинално повтори младият човек.

— Да.

— Какво значи това?

— Значи, че чух целия ви разговор.

— Боже мой, боже мой, само това липсваше! — прошепна Дьо Гиш и наведе глава като уморен от борбата с вълните плувец.

— Значи вие имате такова мнение за мен?

Дьо Гиш побледня и се обърна. Той не отговаряше нищо, изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент.

— Какво пък, това е добре — продължи кротко принцесата. — Предпочитам обидната истина пред лъжливата похвала. Нека бъде така! Значи според вас, господин Дьо Гиш, аз съм долна кокетка!

— Долна! — извика младият човек. — Това не съм казвал. Не мога да нарека долна тази, която за мен е по-скъпа от всичко на света. Не, не съм казвал това.

— Според мен жена, която вижда човек, изгарящ от пламъка, който тя самата е запалила, и не се опита да го загаси, е долна жена.

— Какво значение имат думите ми? — продължи графът. — Какво съм аз в сравнение с вас и струва ли си да се безпокоите дали съществувам на този свят?

— Господин Дьо Гиш, вие сте мъж, а аз — жена, след като ви познавам така добре, аз съвсем не искам да загивате заради мен. Реших да променя отношението си към вас и характера си. Ще бъда не само откровена, но и правдива. Умолявам ви, графе, не ме обичайте и забравете, че съм говорила и гледала към вас.

Дьо Гиш се обърна и изгори принцесата с поглед.

— Принцесо — извика той, — вие искате прошка, вие ме молите, вие?

— Да, да, аз. След като ви причиних зло, съм длъжна да го поправя. И така, графе, всичко е решено! Вие ми прощавате лекомислието и кокетството. Не ме прекъсвайте! Аз ви прощавам това, че ме нарекохте лекомислена и кокетка, дори нещо по-лошо. Откажете се от вашата мисъл за смъртта и по такъв начин ще запазите за вашето семейство, за краля и дамите рицаря, когото всички уважават и обичат.

Последните думи бяха произнесени от принцесата с такава искреност и нежност, че сърцето на Дьо Гиш едва не изхвръкна от гърдите.

— О, принцесо!…

— Слушайте по-нататък — продължи тя, — когато се откажете от мен, отначало по необходимост, а по-късно в изпълнение на молбата ми, по-правилно ще ме оцените и съм уверена, че ще замените тази любов, извинете, това безумие, с искрено приятелство, което ще ни предложите, и което, кълна ви се, ще бъде прието с радост.

По челото на Дьо Гиш изби пот, сърцето му замря, студ пробягна по жилите му, той хапеше устните си, тропаше с крак, с една дума — по всякакъв начин се опитваше да сдържи своето нетърпение.

— Принцесо — каза накрая, — това, което ми предлагате, е невъзможно, аз не мога да приема вашите условия.

— Как! — каза принцесата. — Вие се отказвате от моето приятелство?

— Не, не, не ми трябва приятелство, принцесо, предпочитам да умра от любов, отколкото да живея с приятелство.

— Чуйте ме, графе!

— Ах, принцесо — викна Дьо Гиш, — аз съм стигнал до този предел, когато не може да съществува друго уважение и друг разсъдък освен това на честния човек към обожаваната жена. Изгонете ме, прокълнете ме, отречете се от мен и ще бъдете права. Аз се оплаквах от вас, но го правех толкова горчиво само защото ви обичам. Казах ви, че ще умра, и ще го направя. Жив ще ме забравите, но мъртъв — никога, в това съм уверен!

Принцесата на свой ред се обърна и застина погълната от мечти, вълнувайки се не по-малко от него.

След известно мълчание тя попита:

— Значи вие много ме обичате?

— О, безумно! Готов съм да умра от любов, дори ако ме изгоните и престанете да ме слушате повече.

— В такъв случай вашата болест е безнадеждна — каза тя с весело изражение, — болест, която трябва да се лекува внимателно. Дайте ми ръката си… Студена е като лед.

Дьо Гиш преклони коляно и впи устните си в горещите ръце на принцесата.

— Тогава обичайте ме — каза принцесата, — след като не можете да не ме обичате.

Тя леко стисна пръстите му и го привлече към себе си с жест на кралица и любовница. Тялото на Дьо Гиш потрепери. Принцесата почувства този трепет и разбра, че той действително я обича.

— Вашата ръка, графе — помоли тя, — и да си тръгваме.

— Ах, принцесо! — каза графът развълнуван, с горящи очи. — Вие сте намерили друго средство да ме погубите.

— За щастие, то е такова, че действа по-дълго от другите, нали? — отвърна принцесата.

Тя го завлече към храстите.