Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (89)

Глава четиридесет и трета
При кралицата майка

Ана Австрийска беше в спалнята си в кралския дворец заедно с госпожа Дьо Мотвил и сеньора Молена. Кралят, когото чакаха цялата вечер, така и не се появи. Изгубила търпение, кралицата изпраща вече няколко пъти да научат дали не се е върнал.

Всичко предвещаваше буря. Придворните дами и кавалери избягваха да се срещат в приемните и коридорите, за да не говорят на опасни теми. Принцът още от сутринта беше отишъл с негово величество на лов. Ядосана на всички, принцесата седеше в покоите си. Ана Австрийска, след като прочете на латински молитвата си, разговаряше с двете си приближени на кастилско наречие. Ставаше въпрос за семейни работи. Госпожа Дьо Мотвил, която знаеше испански, й отговаряше на френски.

След като трите събеседнички, в безупречно учтива форма, с недомлъвки, изказаха мнение, че поведението на краля убива кралицата — неговата съпруга, кралицата майка и цялата роднинска кохорта, след като върху главата на Ла Валиер на изискан кастилски бяха изсипани всички проклятия, Ана Австрийска увенча тези жалби и укори с думи, отговарящи на нейния начин на мислене.

— Естос хиос — каза тя, обръщайки се към Молена. Тези думи означаваха: «Ах, тези деца!».

В устата на една обикновена майка тези думи имат дълбок смисъл. В устата на Ана Австрийска, пазеща дълбоко в душата си толкова невероятни тайни, те бяха просто ужасни.

— Да — отвърна Молена, — тези деца са просто ужасни. Деца, на които всяка майка се отдава без остатък!

— Заради които — продължи мисълта й кралицата — майката жертва абсолютно всичко.

Кралицата не довърши изречението си. Тя хвърли поглед към останалото сякаш без капка кръв лице на Людовик XIII, изобразен в цял ръст, и й се стори, че в потъмнелите очи на съпруга й се появява блясък, а нарисуваните върху платното ноздри се издуват от гняв. Той не говореше и не заплашваше. След думите на кралицата се възцари дълго мълчание. Молена започна да рови в кошницата с ленти и дантели. Госпожа Дьо Мотвил, поразена от тази мълния на взаимно разбирателство, наведе глава и се превърна в слух. Тя чу само едно многозначително «хм» от страна на дойката, тази олицетворена предпазливост. Госпожа Дьо Мотвил веднага вдигна глава и попита:

— Добре ли сте, ваше величество!

— Нещо не съм наред.

— Господин Вало е наблизо. Струва ми се, че е при принцесата. Нервите й са разстроени.

— Господин Вало напразно ходи при нея. Тя има нужда от съвсем друг лекар. Трудът, Мотвил, трудът… Ако някой действително е болен, това е моето момиче, кралицата…

— Но и вие… ваше величество…

Сякаш в потвърждение на тези думи остра болка прониза кралицата в сърцето. Тя побледня, поиска капки и се отпусна в креслото, сякаш щеше да загуби съзнание. Молена, без да бърза, се приближи до шкафчето от черупка на костенурка в златистожълт цвят, извади голям кристален флакон и го подаде на кралицата. Тя го поднесе към носа си, жадно го помириса и прошепна:

— Така някой ден Бог ще ме прибере при себе си. Да бъде волята му!

После сложи пръст на устните си, за да предупреди своята любимка да мълчи за видяното.

— Странно — каза след минута мълчание Мотвил. — Помните ли деня, когато за първи път се появи тази болка?

— Беше преди двадесет и три години. Роди се царстващият днес крал, прославеният син на ваше величество.

Кралицата извика и закри лицето си с ръце, като за няколко минути се потопи в размисъл. Дали това беше спомен, размисъл или още един пристъп на болката?

Молена хвърли към госпожа Дьо Мотвил почти свиреп поглед, дотолкова приличаше на упрек. Достойната жена, която не разбираше защо я гледат така, тъкмо се канеше да иска обяснения, когато Ана Австрийска стана от креслото и внезапно каза:

— Пети септември! Да, тази болка се появи на пети септември. Велика радост и велика тъга в един и същ ден. Велика тъга — добави тя тихо, — изкупление за велика радост.

Сякаш в този момент тя изчерпа силите си, защото замълча, очите й помръкнаха и ръцете й увиснаха надолу.

— Време е да си лягате — каза Молена.

Госпожа Дьо Мотвил стана. Едри сълзи, блестящи и досущ като детски, се търкаляха по бледните страни на кралицата. Като забеляза това, Молена устреми своя настойчив и предпазлив поглед към Ана Австрийска.

— Да, да — промълви кралицата. — Оставете ни, вървете, Мотвил.

Това «ни» прозвуча неприятно в ушите на любимката французойка. То означаваше, че след като тя си тръгне, ще потекат тайни и спомени. То означаваше, че разговорът е навлязъл в най-интересната си фаза и тя е излишна.

— Достатъчно ли е да остане Молена, за да помогне на ваше величество? — попита французойката.

— Да — каза испанката.

Госпожа Дьо Мотвил се поклони. Тогава старата прислужничка, облечена така, както се обличаха в испанския двор през 1620 година, се появи на прага; виждайки кралицата обляна в сълзи, госпожа Дьо Мотвил отстъпваща пред дипломатическите уловки на Молена, а последната във вихъра на своята дипломатическа мисия, прислужничката без притеснение се отправи към кралицата и радостно извика:

— Лекарство! Лекарство! За да се излекува ваше величество от болестта! От една дама… от Фландрия!

— Дама от Фландрия ли? Коя е тя? Испанка ли е? — попита кралицата. От кого е изпратена?

— От господин Колбер.

— Как се казва тази дама? Какво е положението й в обществото?

— На това ще отговори тя самата. Носи маска.

— Да, ваше величество — отвърна иззад завесата решителен и заедно с това нежен глас, който накара да потръпнат и кралицата, и нейните дами.

След миг се появи маскирана дама. Преди кралицата да отвори уста, непознатата каза:

— Аз съм монахиня от манастира в Брюге и съм донесла лекарство за ваше величество. То трябва да ви излекува. Но моля да останем сами.

Ана Австрийска даде знак на трите си компаньонки и те си тръгнаха. Тогава бегинката направи три крачки към кралицата и с уважение се поклони пред нея.

— Изглежда кралицата на Франция е много болна — каза Ана Австрийска, — щом като чак в манастира в Брюге са научили, че тя има нужда от лечение.

— Слава Богу, че ваше величество не е безнадеждно болна и че има приятели във Фландрия.

— Тези приятели ли ви изпратиха? Кажете имената им.

— Невъзможно и безполезно е, тъй като паметта на ваше величество все още не е пробудена от сърцето…

Ана Австрийска вдигна глава. Тя се мъчеше да проникне под маската, за да разгадае тайнствеността на тези думи, да открие името на тази, която говореше толкова спокойно. После, уморена от такова любопитство, което беше оскърбително за високомерието й, тя запита строго:

— Госпожо, вие вероятно знаете, че с царствени особи не се разговаря с маска.

— Благоволете да ми простите, ваше величество — каза бегинката, — дала съм обет да помагам на страдащите и опечалените, без да откривам лицето си пред тях. Бих могла да донеса облекчение на тялото и душата на ваше величество, но тъй като вие ме спирате, аз ще се оттегля. Прощавайте, ваше величество!

Тези думи бяха произнесени с такова преклонение и почит, че гневът и недоверието на кралицата изчезнаха, докато любопитството й растеше.

— Вие сте права — каза тя, — страдащите не бива да пренебрегват утехата, пратена им от Господ Бог. Говорете, госпожо, и може би на вас ще се удаде да облекчите страданията на моето тяло… Уви, боя се, че Господ готви за плътта ми жестоки изпитания.

— Да поговорим за душата ви — каза бегинката, — за душата ви, която страда, аз съм уверена в това, ваше величество. Има язви, които ни разяждат невидимо. При тях кожата остава с цвят на слонова кост и по тялото не се появяват сини петна. Лекарят не е в състояние да ги види, не може да чуе как в гърдите на болния, в мускулите, под течащата кръв скърцат със зъби тези ненаситни чудовища. Нито огънят, нито желязото са способни да унищожат този смъртоносен бич. Той прониква в мислите и чувствата и те са безпомощни. Болката се разраства в сърцето и то се пръска. Това са язвите, които са съдбоносни за кралете. Не страда ли ваше величество от такъв недъг?

Ана вдигна бялата си, прекрасна като в младостта й, ръка.

— Недъгът, за който говорите — каза тя, — е неизбежно зло за нашия живот, живота на великите хора на този свят, на които Господ е възложил да се грижат за поданиците си. Когато недъгът е твърде тежък, Бог ни освобождава от него чрез покаянието. Там ние отхвърляме бремето и се освобождаваме от гнетящите ни тайни. Не забравяйте, че Бог уравновесява изпитанията със силите на тленните създания и силите ми са способни да издържат тегнещото над мен бреме. За чуждите тайни ми стига дискретността на Бога, а за моите собствени ми е малко дискретността на духовника ми.

— Както винаги, вие смело се биете с вашите врагове, ваше величество, но малко се доверявате на приятелите.

— Кралете нямат приятели. Ако няма какво да ми кажете, ако се чувствате вдъхновена от Господ Бог като пророчица, вървете си, защото аз се страхувам от бъдещето.

— На мен ми се стори — решително каза бегинката, — че по-скоро се страхувате от миналото.

Още не беше довършила, когато кралицата се изправи и каза с рязък и заповеднически тон:

— Говорете! Обяснете пълно и разбрано, или…

— Не ме заплашвайте, ваше величество — меко каза бегинката. — Дойдох при вас изпълнена с уважение и съчувствие, дойдох при вас като приятелка.

— Тогава докажете го! Облекчете страданието ми, вместо да предизвиквате у мен раздразнение.

— Това лесно може да се направи и ваше величество ще разбере дали съм приятел. Какво нещастие е сполетяло ваше величество през последните двадесет години?

— О… много нещастия, нима не загубих своя крал?

— Не говоря за такива нещастия. Искам да ви задам един въпрос: след раждането на краля не бяха ли причинени на ваше величество страдания от една от близките ви жени?

— Не ви разбирам — отвърна кралицата, стискайки зъби, за да прикрие обзелото я вълнение.

— Сега ще ви обясня. Естествено, ваше величество помни, че кралят се роди на 5 септември 1638 година в единадесет часа и четвърт? В дванадесет и половина — продължаваше бегинката — дофинът, вече помазан от архиепископа в присъствието на краля и на вас, беше провъзгласен за наследник на френската корона. Кралят се отправи към часовниковата кула на стария сенжерменски замък, за да чуе «Те Деум». Ваше величество се освободи от бременността в присъствието на покойния принц — брат на краля, принцовете по кръв и придворните дами. Лекарят на краля Бувер и хирургът Оноре се намираха в приемната. Ваше величество заспа към три часа и сънят й продължи приблизително до седем, нали?

— Всичко това е вярно, но вие ми разказвате нещо, което освен мен и вас знае целият свят.

— Ще стигна, ваше величество, до това, което малцина знаят. Аз казах: малцина. Уви, бих могла да кажа: само двама, тъй като преди те бяха петима, но през последните няколко години тайната стана още по-скъпоценна поради смъртта на повечето от посветените в нея. Кралят, нашият господар, почива редом със своите прадеди. Бавачката, баба Перон, умря скоро след него, а за Ла Порт никой вече не си спомня.

Кралицата отвори уста, като се канеше да отговори, но под ледената ръка, с която докосна лицето си, тя почувства капки пот.

— Беше осем часа — продължи бегинката. — Кралят, доволен, вечеряше. Около него се носеха песни и весели викове, предизвикани от пълните догоре чаши. Народът викате под балконите. Швейцарците, мускетарите, гвардейците обикаляха из града и пийналите студенти, като се срещаха с тях, започваха да ги подхвърлят на ръце. Този шум от народното ликуване изплаши новородения дофин и той тихичко плачеше в ръцете на дойката си, госпожа Гозак. Ако в този момент той беше отворил очи, пред погледа му щяха да застанат две корони в дъното на люлката. Изведнъж ваше величество пронизително извика и към вас бързо се приближи Перон. Лекарите обядваха в отдалечена зала. Дворецът беше опустял въпреки множеството наоколо. Нямаше нито ред, нито часови. Акушерката, след като ви прегледа, завика от учудване и като ви прегърна, вас, измъчената и обезумяла от болки, изпрати Ла Порт да предаде на краля, че кралицата желае да види негово величество. Както знаете, Ла Порт беше умен и хладнокръвен човек. Той не се приближи до краля като изплашен слуга, който чувства значителността на носената от него вест. Той не желаеше да го плаши, а тази новина нямаше и да се стори на краля страшна. И ето: «Ваше величество, кралицата е изпълнена с щастие и ще бъде още по-щастлива, ако може да ви види при себе си». Този ден Людовик XIII за едно добро пожелание можеше да даде короната си на първия срещнат просяк. Той стана развеселен от стола и каза със същия тон, с който би казал и Анри IV: «Господа, аз отивам при жена си». Влезе при вас и Перон му подаде втория наследник, също толкова здрав и красив като първия. Тук акушерката добави: «Господарю, Господ не желае във френския царстващ дом да се прекъсне мъжката линия.» Кралят, воден от първия си порив, изтича към второто бебе, възкликвайки: «Благодаря ти, Боже!».

Тук бегинката млъкна, защото забеляза, че кралицата не се чувства добре. Ана Австрийска се беше облегнала в креслото с наведена глава и втренчен поглед, очевидно беше, че чува, но не разбира какво й се говори. Устните й трескаво потръпваха, сякаш отправяше молитва към Бога или призоваваше проклятие върху главата на тази безжалостна жена.

— Не мислете — живо продължи бегинката, — не мислете, че ако във Франция е необходим един наследник и ако кралицата е оставила второто си дете да живурка далеч от кралския трон, не мислете, че тя е била лоша майка. О, не, не!… Има хора, които много добре знаят колко сълзи тя проля, те могат да преброят жарките целувки, с които тя обсипваше това бедно същество, утешавайки го за жалкия и скрит в мрака живот поради държавната необходимост, превърнала се в съдба за брата близнак на Людовик XIV.

— Боже мой! Боже мой! — едва чуто шепнеше кралицата.

— Известно е — продължаваше леко оживена бегинката, — че след като кралят се видя баща на двама сина връстници, с еднакви права, беше овладян от тревога за съдбата на Франция и за мира и спокойствието в своето кралство. Известно е също, че извиканият в двореца Ришельо повече от час размишлява в кабинета на негово величество, докато накрая произнесе следната присъда: «Във Франция може да има само един наследник, роден, за да наследи трона на негово величество. Господ Бог ни изпрати още един, за да може да наследи първия. Но сега ние се нуждаем само от този, който пръв се е появил на бял свят. Ще скрием втория от цяла Франция, както Господ го скри отначало от неговите родители. Един наследник на престола — това е мир и спокойствие за държавата. Двама претенденти — това е гражданска война и анархия.»

С рязко движение бледната кралица стана от креслото.

— Вие знаете твърде много — произнесе тя с глух глас, — вие сте замесена в държавна тайна. — А приятелите, които са ви разказали за това, са лъжеприятели и предатели. Вие сте съучастничка в престъплението, което се извършва тук. А сега свалете маската си или ще извикам дежурния офицер да ви арестува. О, аз не се боя от тази тайна! Вие сте я узнали и ще платите за това! Тя ще се вкамени във вашите гърди. Тази тайна и вашият живот от днес не ви принадлежат!

Ана Австрийска заплашително пристъпи към бегинката.

— Оценете верността, честта и дискретността на забравените от вас приятели — каза бегинката и свали маската си.

— Херцогиня Дьо Шеврьоз! — възкликна кралицата.

— Единствената, която споделя с вас тази тайна.

— Ах — прошепна Ана Австрийска, — прегърнете ме, херцогиньо! Така може и да убиете старата си приятелка, като си играете с нейната съдбоносна скръб.

Кралицата заплака на рамото на старата си приятелка.

— Вие още сте млада! — полугласно произнесе госпожа Дьо Шеврьоз, — щом не сте загубили щастието и способността да плачете!