Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (14)

Глава четиринадесета
Посредникът

Когато кралят се появи у принцесата, всички усетиха най-голямо безпокойство. Надвисваше буря и Дьо Лорен, сновейки из групата придворни, с оживление и радост виждаше и оценяваше първите й признаци. Както предвещаваше Ана Австрийска, присъствието на краля придаде на събитието тържествен характер.

В тези времена, през 1662 година, скарването между брата на краля и съпругата му и намесата на краля в семейните работи бяха немаловажно събитие. Не беше за учудване, че най-смелите хора, които бяха около Дьо Гиш, се разбягаха в ужас на всички страни. Самият граф, поддал се на общата паника, се уедини в дома си.

Колкото и да беше зает кралят с предстоящата задача, това не му попречи да огледа с око на познавач двата реда млади красиви придворни дами, които се бяха построили в галерията и скромно бяха свели очи пред него.

Всички се изчервяваха, почувствали върху себе си кралския поглед. Само една от тях, с дълги копринени коси и нежна кожа, побледня и се олюля, макар че приятелката й я подпираше с лакът. Беше Ла Валиер, която, подкрепена по този начин от Монтале, вече не страдаше от липса на храброст.

Кралят се огледа неволно. Всички глави, които се бяха изправили, веднага се сведоха. Само русата главичка на Дьо ла Валиер остана изправена. Сякаш всичките й сили се бяха изчерпали.

Влизайки при принцесата, Людовик я завари полулегнала на възглавниците. Тя стана и направи дълбок реверанс, измърморвайки няколко думи за честта, която й оказват. След това седна, но явно беше, че слабостта и безсилието, което показваше, са изкуствени, тъй като по бузите й играете очарователна руменина, а очите й, леко зачервени от пролетите неотдавна сълзи, заблестяха още по-силно.

Кралят седна и благодарение на своята наблюдателност забеляза следите от безпорядък в стаята и от вълнение — по лицето на снаха си. Той си придаде весел и безгрижен вид.

— Мила сестро — каза той, — в колко часа ще започне репетицията на балета?

Принцесата бавно и грациозно поклати очарователната си главица.

— Ах, господарю — каза тя, — бъдете милостив, извинете ме този път. Току-що се канех да ви съобщя, че не съм в състояние да участвам в репетициите.

— Как? — учуди се кралят. — Нима не сте добре?

— Да, господарю.

— Тогава ще повикам лекаря.

— Не, лекарите са безсилни против моята болест.

— Вие ме плашите.

— Господарю, искам да ви помоля за разрешение да се върна в Англия.

Кралят се учудваше все повече.

— В Англия! Какво говорите, сестро моя!

— Принудена съм да моля за това — решително каза внучката на Хенрих IV.

Прекрасните й черни очи засвяткаха.

— Много ми е тъжно, че се обръщам с такава молба към ваше величество. Но аз съм много нещастна в този двор. Искам да се върна в родината си.

— Сестро, сестро!

Кралят се приближи до нея.

— Изслушайте ме, господарю — продължаваше младата жена, малко по малко завладяваща събеседника с красотата си. — Аз съм свикнала да страдам. Още в ранно детство съм била пренебрегвана и унижавана. О, не възразявайте, господарю! — рече тя с усмивка.

Кралят се изчерви.

— Искам да кажа, че Бог ме е създал на този свят за това. Мен, дъщерята на могъщ крал, но както той е лишил баща ми от живот, така е могъл да ме лиши от гордостта ми. Аз много страдах и причиних с това големи страдания на майка си. Но дадох клетва, че ако достигна някога независимо положение, макар и положението на обикновена жена, изкарваща с ръцете си насъщния, няма да търпя унижение! Това време настъпи. Достигнах положението, принадлежащо ми по рождение. Приближих се до трона. Аз мислех, че като се омъжа за френски принц, ще намеря у него родственик, приятел, равен, но виждам, че съм намерила само господар. Това ме възмущава, господарю. Майка ми нищо не знае за това. Вас, когото така обичам и почитам…

Кралят трепна. Нито един женски глас досега не го беше вълнувал така.

— Вие, господарю, знаете всичко, след като сте дошъл тук. Може би ще ме разберете. Ако не бяхте дошъл, аз сама щях да дойда при вас. Искам да ми позволят да замина. Надявам се, вие сте толкова деликатен, че ще ме разберете и ще ме покровителствате.

— Сестро, сестро! — кралят се беше объркал от този стремителен натиск. — Помислили ли сте за последствията от тази крачка?

— Господарю, не мисля за нищо, просто се подчинявам на чувствата си. Нападат ме и аз инстинктивно се защитавам.

— Но какво са ви сторили? Кажете, моля ви!

Както виждаме, принцесата прибягна до обичайния женски трик — от обвиняема се превърна в обвинител. Този трик е неоспорим признак за вина, но жените винаги умеят да извлекат от него изгода.

Кралят дори не забеляза, че въпросът, с който беше дошъл: «Какво сте направили на брат ми?» се превърна в «Какво са ви сторили?»

— Какво са ми сторили? — повтори принцесата. — О, господарю, трябва да си жена, за да го почувстваш! Накараха ме да лея сълзи.

Тя избърса замъглените си очи със своето бисернобяло пръстче и отново започна да плаче.

— Сестро моя, успокойте се, умолявам ви — каза кралят, доближавайки се до нея и хващайки влажната и трепереща ръчица.

— Господарю, първо ме лишиха от моя брат. Милорд Бъкингам беше приятен и весел гост, мой сънародник, познаващ всичките ми навици, приятел, с когото в кръга на останалите наши близки сме прекарали толкова щастливи дни в моя чуден парк Сент-Джеймс.

— Но той беше влюбен във вас, сестро!

— Празен повод! Какво значение има — каза тя със сериозен тон — влюбен ли е бил в мен Бъкингам или не? Нима за мен е опасен влюбеният?… Ах, господарю, далеч не е достатъчно мъжът да бъде влюбен…

Тя се усмихва толкова нежно, така ласкаво, че сърцето на краля отначало заби учестено, но после се успокои.

— Позволете, но нали брат ми ревнуваше? — прекъсна я кралят.

— Добре, разбирам. Това е повод… Той ревнуваше и Бъкингам беше изгонен.

— Защо изгонен?

— Е, отдалечен, отстранен, уволнен, наречете го както искате, господарю. Така или иначе, един от първите благородници на Европа беше принуден да напусне френския двор на Людовик XIV като селски ерген, заради някакъв поглед или букет цветя. Това е недостойно за този най-галантен двор… Извинете, господарю, забравих, че като казвам това, посягам на вашата върховна власт.

— Повярвайте ми, сестро, съвсем не аз отдалечих херцог Бъкингам… Той ми е много симпатичен.

— Не вие? — ловко подхвана принцесата. — Толкова по-добре!

Тя така съумя да подчертае думите по-добре, сякаш искаше да каже по-зле. Настъпи дълго мълчание.

След това принцесата отново заговори:

— И така, господин Бъкингам замина… сега знам защо е бил отдалечен и от кого… струваше ми се, че най-после ще настъпи спокойствие, но не… принцът намира нов предлог. И ето…

— И ето — оживено каза кралят, — появява се друг. Неща съвсем естествени. Вие сте красива и винаги ще бъдете обичана.

— В такъв случай — извика принцесата, — около мен винаги ще бъде пустиня. О, аз знам, че това искат и това ми готвят. Но не, предпочитам да се върна в Лондон. Там ме познават и ценят. Там няма да се страхувам, че моите приятели ще бъдат наричани мои любовници. Ха, какво недостойно подозрение! Принцът загуби в моите очи целия си престиж, след като видях в него тиранина.

— Престанете, успокойте се! Цялата вина на моя брат е в това, че ви обича.

— Обича ме? Принцът ме обича? Ах, господарю!… Хенриета гръмко се разсмя.

— Принцът никога няма да обикне жена! — каза тя. — Принцът прекалено много обича себе си. Не, за мое голямо нещастие, принцът принадлежи към най-лошия вид ревнивци: той ревнува, без да обича.

— Признайте си — каза кралят, който чувстваше явна възбуда от този вълнуващ разговор, — признайте си, че Гиш ви обича.

— Ах, господарю, аз наистина не знам!

— Вие трябва да сте го видели. Влюбеният винаги се издава.

— Господин Дьо Гиш с нищо не се е издал.

— Сестро, сестро, твърде усърдно защитавате господин Дьо Гиш.

— Аз? Бог да ви е на помощ, господарю, остава само и вие да започнете да ме подозирате.

— Не, не, принцесо — живо възрази кралят, — не се огорчавайте, не плачете! Успокойте се, моля ви.

Тя плачеше и по ръцете й се стичаха едри сълзи. Кралят започна да ги изсушава с целувки.

Принцесата го погледна толкова тъжно и нежно, че Людовик беше улучен право в сърцето.

— Значи не изпитвате никакви чувства към Дьо Гиш? — попита той с безпокойство, което никак не подхождаше на ролята му на посредник.

— Никакви, абсолютно никакви.

— Значи, мога да успокоя брат си.

— Ах, господарю, той с нищо не може да бъде успокоен. Не му вярвайте, че ревнува. Той просто се е наслушал на лоши съвети. Характерът му е такъв. Неспокоен.

— Когато нещата ви засягат, нормално е да бъдете неспокоен. Принцесата наведе очи и замълча. Кралят също. Той все още държеше ръката й.

Както се стори на двамата, това мълчание трая цяла вечност.

Принцесата внимателно освободи ръката си. Тя беше уверена в победата. Битката беше спечелена.

— Принцът се оплаква — плахо каза кралят, — че вие предпочитате компанията на другите пред неговата.

— Господарю, принцът само се гледа в огледалото и заедно с кавалера Дьо Лорен измисля интриги против жените. Наблюдавайте го сам, господарю.

— Добре, ще го наблюдавам. Но какъв отговор да му предам?

— Отговор? Моето заминаване!

— Пак повтаряте тази дума! — невнимателно възкликна кралят, сякаш десетминутният разговор задължително трябваше да промени намеренията на принцесата.

— Господарю, аз не мога да бъда щастлива тук! — каза тя. — Господин Дьо Гиш пречи на принца. Какво, и него ли ще изгонят?

— Ако е необходимо, защо не? — каза с усмивка Людовик XIV.

— А след господин Дьо Гиш… за когото ще съжалявам, предупреждавам ви, господарю…

— Ще съжалявате за него?

— Няма съмнение. Той е любезен, различен е, отнася се към мен приятелски.

— Знаете ли, ако брат ми ви слушаше — каза леко засегнат кралят, то аз не бих се заел да ви помирявам, дори не бих опитал.

— Господарю, можете ли да попречите на принца да ме ревнува от първия срещнат? А господин Дьо Гиш съвсем не е първият срещнат.

— Пак! Предупреждавам ви, че и аз като добър брат ще се изпълня с предубеждение към господин Дьо Гиш.

— Ах, господарю, ах! — каза принцесата. — Умолявам ви, не се заразявайте нито от симпатиите, нито от предубежденията на принца. Останете си крал. Така ще бъде по-добре за всички.

— Вие сте очарователна присмехулница, сестро, и аз разбирам защо дори тези, на които се смеете, ви обожават.

— Затова ли, господарю, вие, когото избрах за свой защитник, се каните да преминете на страната на моите преследвачи?

— Аз? Ваш преследвач! Опазил ме бог!

— В такъв случай — тъжно продължи тя, — изпълнете молбата ми. Пуснете ме в Англия.

— Не, никога! — възкликна Людовик XIV.

— Значи тук съм пленница?

— Да, вие сте в плен на Франция.

— Какво да правя тогава?

— Ще ви кажа.

— Слушам ви, ваше величество.

— Вместо да се ограждате с вятърничави приятели… вместо да ни смущавате с вашата самота, бъдете винаги с нас, да живеем като дружно семейство. Не ще и дума, господин Дьо Гиш е много любезен кавалер, но ние, макар че нямаме неговия ум…

— Господарю, защо е тази скромност?

— Не, казвам истината. Можеш да бъдеш крал и в същото време да разбираш, че имаш по-малко шансове да се харесаш, отколкото този или онзи придворен.

— Готова съм да се закълна, господарю, че вие не вярвате на нито една дума, казана от вас.

Кралят я погледна нежно.

— Можете ли да ми обещаете да не прекарвате времето си във вашата стая с чужди хора и да ни подарите свободното си време? Искате ли да подпишем настъпателен и отбранителен съюз против общия враг?

— Да, господарю. Но вие верен съюзник ли сте?

— Ще видите.

— Откога започва нашият съюз?

— От днес.

— Аз сама ще съставя договора!

— Добре.

— А вие ще подпишете ли?

— Без да го чета.

— Ако е така, господарю, обещавам ви чудеса. Вие сте светилото на двора и когато се появите на нашия небосклон…

— Е?…

— Всичко ще засияе.

— О, принцесо, принцесо! — възкликна Людовик. — Вие знаете, че слънцето сте вие. Наистина, аз го избрах за своя емблема, но това е само символ.

— Господарю, вие хвалите вашата съюзница, значи се каните да я измамите — каза принцесата, заплашвайки краля с тънкото си пръстче.

— Как! Считате, че ви мамя, уверявайки ви в своята дружба?

— Да.

— А какво ви кара да се съмнявате?

— Едно нещо.

— Едно-единствено?

— Да.

— Какво е то? Ще бъда нещастен, ако не бих могъл да се справя с едно-единствено нещо.

— Това нещо не е във ваша власт, господарю, то е по-силно дори от Господ Бог.

— Какво е то?

— Миналото.

— Не ви разбирам, принцесо — каза кралят именно защото прекрасно беше разбрал.

Принцесата го хвана за ръка.

— Господарю — усмихна се тя, — аз имах нещастието толкова дълго да не ви се харесвам, че често си задавам въпроса, как можахте да ме изберете за своя снаха.

— Вие не сте ми харесвали?

— Хайде, не отричайте!

— Позволете!

— Не, не, аз помня добре.

— Нашият съюз започва от тази минута! — възкликна кралят с истинска жар. — Да не си спомняме за миналото нито вие, нито аз. Пред моите очи е само настоящето. Ето го. Вижте!

Той отведе принцесата до огледалото и в него се отрази румена красавица, пред която не би устоял дори светец.

— Но все пак аз се боя — прошепна тя, — че нашият съюз няма да бъде здрав.

— Искате ли да положим клетва? — попита кралят, възбуден от начина, по който се развиваше техният разговор.

— О, не бих се отказала от клетва — каза принцесата. — С нея нещата ще бъдат по-истински!

Кралят преви коляно, а тя с усмивка, която не можеха да опишат нито художник, нито поет, му подаде двете си ръце, към които той притисна разгорещеното си лице. И на двамата не достигаха думи.

Кралят почувства, че принцесата издърпва ръцете си, които леко го погалиха по бузите. Той веднага стана и излезе от стаята.

В очите на придворните се хвърли неговата ярка руменина и те си направиха извода, че сцената е била бурна. Но кавалерът Дьо Лорен побърза да забележи:

— Успокойте се, господа! Когато негово величество е разгневен, той побледнява!