Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (59)

Глава тринадесета
Дуелът

След като избраха конете, Дьо Вард и Дьо Гиш собственоръчно ги оседлаха. Дьо Вард нямаше пистолети, но пък Дьо Гиш имаше два чифта. Той ги донесе, зареди ги и даде възможност на Дьо Вард да избира. Той избра тези пистолети, с които беше стрелял вече двадесетина пъти и с които пред очите на Гиш беше убивал лястовичка в полет.

— Не се учудвайте — каза той, — че съм предпазлив. Вие познавате оръжието си. Следователно аз само изравнявам шансовете.

— Излишна забележка — отвърна Дьо Гиш, — никой не оспорва вашето право.

— А сега — продължи Дьо Вард — ще ви помоля да ми помогнете да възседна коня.

— В такъв случай трябва да се бием прави.

— Не, като седна на седлото, се чувствам прекрасно.

— Много добре, да не говорим повече за това. Дьо Гиш помогна на Дьо Вард да възседне коня.

— Само че — забеляза Дьо Вард — ние толкова сме увлечени от желанието да се унищожим, че пропуснахме едно обстоятелство.

— Какво?

— Тъмнината. Ще трябва да се убиваме един друг слепешката.

— Няма значение, последствията са едни и същи…

— Трябва да се вземе под внимание още нещо: честните хора никога не се сражават без секунданти.

— О — възкликна Дьо Гиш, — ние ще действаме по всички правила.

— Да, но аз не искам да давам повод да се говори, че сте ме убили от засада, също както не искам, ако аз ви убия, да бъда обвинен в престъпление.

Дьо Гиш размишлява известно време. В главата му окончателно се затвърди мисълта, че Дьо Вард иска да привлече свидетели с цел да възобнови разговора за принцесата и да придаде на дуела друг повод. Затова той нищо не отговори.

Двамата противници излязоха от замъка през същата врата, до която неотдавна видяхме Монтале и Маликорн. Сякаш за да се преборят с горещината, на тъмното небе се бяха събрали облаци и нощта бавно ги гонеше от изток на запад. Този тежък свод без пролуки и без блясък на звезди притискаше земята и започваше бавно да се разтваря от поривите на вятъра като огромно платно. Западаха едри, топли капки дъжд и събираха прахта на малки топчета. В същото време жадуващите за влага цветя, храсти и дървета в предчувствие на бурята изпускаха силен аромат, който навяваше сладки спомени за младостта, за вечния живот, за щастието и любовта.

— Как хубаво мирише земята — каза Дьо Вард, — тя ни мами, привлича ни към себе си.

— Знаете ли — каза Дьо Гиш, — искам да споделя нещо с вас по повод на нашия дуел. Ще изберем удобна поляна, ще слезем от конете, ще ги привържем където намерим и ще се срещнем без оръжие. След това всеки от нас ще се отдалечи на петдесет крачки и отново ще тръгне срещу другия.

— Добре! Именно по този начин преди три седмици аз убих в Сен-Дьони бедния Фоливан.

— Извинете, забравяте една подробност.

— Каква?

— По време на дуела с Фоливан вие вървяхте един срещу друг с шпаги в зъбите и пистолети в ръце.

— Вярно.

— Но този път, както желаете вие, отново ще възседнем конете и ще се дуелираме. Ще стреля първи този, който пожелае.

— Така е най-добре. Но тъй като е вече тъмно, ще има повече пропуски, отколкото през деня.

— Възможно е. Всеки има право на три изстрела. За първите два пистолетите са заредени, а за третия трябва отново да ги заредим.

— Добре! Къде ще стане нашият дуел?

— Виждате ли горичката пред нас?

— Рошен? Много добре я виждам.

— Познавате ли я?

— Познавам я чудесно.

— На средата й има полянка. Ще отидем там.

— Съгласен съм.

— Вижте колко е хубаво. Цялата светлина на звездите, както е казал Корней, е събрана на това място. За естествена граница му служат дърветата, които ограждат площадката като стена.

— Добре? Действайте, както казахте.

— В такъв случай да определим условията по-точно.

— Ето какво предлагам. Ако конят бъде убит, ездачът може да се сражава и спешен.

— Не възразявам, защото нямаме резервни коне.

— Но другият дуелист не е задължен да слиза от коня.

— Другият дуелист може да действа както желае.

— Срещайки се, противниците могат, без да се разминат, да стрелят в упор.

— Прието.

— Три изстрела, не повече, нали?

— Мисля, че е достатъчно. Ето барут и куршуми за вашите пистолети. Отмерете три заряда, вземете три куршума, аз ще направя същото. След това ще разпилеем остатъците от барута и ще изхвърлим куршумите.

— Да се закълнем в кръста — добави Дьо Вард, — че никой от нас няма нито повече барут, нито повече куршуми!

— Кълна се — съгласи се Дьо Гиш и вдигна ръка към небето. Дьо Вард го последва.

— А сега, мили графе — каза той, — позволете ми да кажа, че не успяхте да ме измамите. Вие сте любовник или скоро ще бъдете любовник на принцесата. Отгатнах вашата тайна и вие се страхувате, че ще я разглася. Желаете да ме убиете, за да осигурите мълчанието ми, това е разбираемо, на ваше място и аз бих постъпил по същия начин.

Дьо Гиш наведе глава.

— Но струваше ли си — продължи Дьо Вард с тържествуващ тон, — да ми стоварвате и тази неприятност с Бражелон? Пазете се, приятелю, вкараният в задънена улица глиган става бесен, както преследваната лисица става свиреп ягуар. Доведен от вас до крайност, аз отчаяно ще се защитавам.

— Това е ваше право.

— Да, но се пазете, ще ви създам много неприятности. Например вие се досещате, че аз не съм толкова глупав, да заключа моята тайна, или по-точно, вашата тайна в сърцето си с катинар! Един мой приятел, доста умен човек, вие го познавате, е посветен в тайната ми. Така че ако ме убиете, моята смърт няма да ви донесе много голяма полза, докато, напротив, ако аз ви убия, хм!… Нали разбирате, тогава всичко е възможно…

Дьо Гиш трепна.

— Ако аз ви убия — продължаваше Дьо Вард, — двама врагове на принцесата ще направят всичко възможно да я погубят.

— О, господине — извика побеснелият Дьо Гиш, — не разчитайте на моята смърт! Единия от тези врагове се надявам да убия сега, а другия при пръв удобен случай.

Дьо Вард отвърна с такъв сатанински смях, че суеверен човек би се изплашил. Но Дьо Гиш не беше впечатлен от това.

— Разбрахме се за всичко, господин Дьо Вард. И така, тръгвайте за мястото на сражението, ако не искате да тръгна аз.

— Не, защо — отвърна Дьо Вард, — възхитен съм, че мога да ви избавя от този труд.

Той пусна коня си в галоп, пресече поляната и застана точно срещу мястото, което заемаше Дьо Гиш.

Дьо Гиш не мръдна. На това разстояние от сто крачки противниците, скрити от гъстите сенки на върбите и кестените, въобще не се виждаха един друг. За около минута се възцари пълна тишина. После всеки от тях чу двойното щракане на ударниците на пистолетите. Дьо Гиш, следвайки обичайната си тактика, пусна коня в галоп, уверен, че плавното поклащане и бързината му ще го запазят.

Той тръгна по права линия към мястото, където според него трябваше да бъде Дьо Вард. На половината път разчиташе да се срещне с противника си, но това не стана. Тогава той продължи, предполагайки, че Дьо Вард го очаква, на мястото си.

Но след като измина две трети от поляната, той изведнъж видя как наоколо се освети, и в същия миг куршум със свистене свали перото, което украсяваше шапката му. Почти веднага след първия изстрел, който озари поляната, последва втори и куршумът улучи коня на Дьо Гиш в главата, малко под ухото. Животното падна. Тези два изстрела бяха неочаквани за Дьо Гиш, тъй като идваха от страна, напълно противоположна на очакваната. Но той имаше много добро самообладание и успя да пресметне своето падане, макар и не съвсем точно — кракът му се оказа под коня. Когато конят започна да рита в агония, Дьо Гиш успя да освободи крака си.

Чувствайки, че животното слабее, той пъхна пистолетите в кобурите от страх да не гръмнат при падането и да не остане без оръжие. Като ставаше, той отново извади оръжието и тръгна към мястото, където при светлината на изстрелите бе видял Дьо Вард. Дьо Гиш веднага разгада тактиката на противника си, която се оказа съвсем проста. Вместо да тръгне срещу Дьо Гиш или да остане на място да го чака, Дьо Вард беше направил петнадесет крачки в кръг, държейки се през цялото време в сянка, и когато противникът му се появи в средата на поляната, той добре се прицели и стреля, при което отмереният галоп на коня по-скоро му помогна, отколкото попречи.

Ние вече знаем, че въпреки тъмнината първият куршум прелетя само на един пръст от главата на Дьо Гиш. Дьо Вард беше толкова уверен в успеха, та му се бе сторило, че е паднал. Той много се учуди, когато забеляза, че конникът както преди стои върху седлото. Тогава побърза да стреля втори път, но ръката му трепна и той уби коня. Този пропуск би му помогнал, ако Дьо Гиш останеше да лежи на тревата притиснат от коня. Преди графът да се освободи, Дьо Вард щеше да успее да зареди пистолета си.

Но Дьо Гиш скочи на крака, имаше на разположение още три изстрела. Той моментално оцени положението. Трябваше да изпревари Дьо Вард. Той се затича, за да може да се приближи до противника си, преди той да е заредил пистолета.

Дьо Вард видя, че графът лети към него като ураган. Куршумът влизаше трудно въпреки натиска на шомпола. Да заредиш лошо, значи да загубиш време, или по-точно — да загубиш живота си. Той пришпори коня си и го изправи на задните крака. Дьо Гиш се обърна и в момента, когато конят се спускаше, екна изстрел, който свали шапката на Дьо Вард. Той разбра, че има на свое разположение няколко секунди и се възползва от тях, за да зареди пистолета си.

След като видя, че противникът му остава на седлото, Дьо Гиш хвърли първия пистолет, който вече беше ненужен, и тръгна към Дьо Вард, вдигнал втория. Още не беше направил и три крачки, когато Дьо Вард се прицели в него и стреля. В отговор се чу гневен вопъл, ръката на графа увисна като камшик. Пистолетът му падна на земята. Дьо Вард видя как Дьо Гиш се наклони, хвана пистолета с лявата ръка и направи крачка напред. Моментът беше съдбоносен.

«Свършен съм — прошепна Дьо Вард, — той е само ранен!»

В мига, в който Дьо Гиш се прицелваше, изведнъж тялото му отслабна. Той тежко въздъхна и падна до краката на коня на Дьо Вард.

«Всичко свърши!» — прошепна последният.

Дръпна поводите и конят му прескочи безжизненото тяло и се понесе към замъка.

Пристигнал там, Дьо Вард повече от четвърт час обмисля положението. Той толкова бързо напусна бойното поле, че дори не разбра дали действително Дьо Гиш е мъртъв. Във възбудения му ум възникнаха две предположения: Дьо Гиш или е мъртъв, или е само ранен.

«Ако е убит, трябва ли да го оставя на вълците? Това ще бъде безсмислена жестокост, тъй като, мъртъв, Дьо Гиш не може да разгласи тайната за дуела. Ако не е убит и не му окажа помощ, ще се прочуя като дивак, неспособен на великодушие!»

Този последен довод взе връх. Дьо Вард попита къде е Маникан. Събуди го и му разказа за дуела. Маникан каза само две думи:

— Да вървим!

По пътя въображението на Маникан се развихри и като слушаше подробностите, ставаше все по-мрачен.

— Значи — каза той, когато Дьо Вард замълча, — вие считате, че той е мъртъв?

— Уви, да!

— Вие се бихте без свидетели, така ли?

— Такова беше желанието.

— Странно! Толкова малко подхожда на господин Дьо Гиш.

— Надявам се, че не се съмнявате в моите думи!

— Хм, хм…

— Значи се съмнявате?

— Малко… но съмненията ще се увеличат, ако видя, че бедният ми приятел е мъртъв.

— Господин Маникан!

— Господин Дьо Вард!

— Струва ми се, че вие ме оскърбявате.

— Мислете каквото искате. Какво да правя, като никога не са ми харесвали хора, които идват и казват: «Аз убих този и този, това е голямо нещастие, но го убих честно.»

— Тихо, пристигнахме!

Действително пред тях се показа поляната, където на откритото се чернееше като неподвижна маса убитият кон. Вдясно от него лежеше по гръб в тревата клетият граф, облят в кръв. Той си беше на предишното място и по всяка вероятност не беше направил през това време нито едно движение.

Маникан падна на колене, повдигна графа и видя, че е хладен. Отново го пусна. Започна да търси наоколо и намери пистолета на Дьо Гиш.

— Уви! — каза той и се изправи бледен като привидение с пистолета в ръка. — Уви, не сте сбъркали, той действително е мъртъв!

— Мъртъв? — повтори Дьо Вард.

— Да, и пистолетът му е зареден.

— Нали ви казах, че стрелях в него в движение, когато той се прицелваше в мен.

— Уверен ли сте, че сте се били с него на дуел, господи Дьо Вард? Признавам си, много се опасявам дали тук няма обикновено убийство. Не, не, изслушайте ме! Вие сте стреляли три пъти, а неговият пистолет е зареден! Вие сте убили коня му и него самия, а той, Дьо Гиш, един от най-добрите стрелци на Франция, не е улучил нито вас, нито вашия кон! Наистина, господин Дьо Вард, вие ме доведохте тук за свое нещастие. Пролятата от вас кръв ме удари в главата и аз съм като пиян, но кълна се в честта си, след като имам тази възможност, аз ще ви пръсна черепа, господин Дьо Вард, помолете се за душата си.

— Господин, Дьо Маникан, вие се шегувате!

— Напротив, говоря съвършено сериозно.

— Ще ме убиете?

— Без всякакви угризения на съвестта, поне в настоящата минута.

— Вие благородник ли сте?

— Бях паж, значи съм благородник.

— Дайте ми тогава възможност да се защитавам.

— За да постъпите и с мен така, както с бедния Дьо Гиш?

Маникан извади пистолета си, смръщи вежди и го насочи към гърдите на Дьо Вард. Дьо Вард дори не се опита да бяга. Толкова беше изненадан. Изведнъж сред възцарилата се тишина, която на Дьо Вард се стори цяла вечност, се чу стон.

— Чувате ли — извика Дьо Вард, — той е жив, жив! На помощ, господин Дьо Гиш! Искат да ме убият!

Маникан отстъпи назад и видя, че графът с мъка се е изправил, подпирайки се на ръка. Маникан хвърли пистолета и с радостен възглас се хвърли към приятеля си. Дьо Вард избърса студената пот от челото си.

— Навреме се свести! — прошепна той.

— Какво става с вас? — попита Маникан ранения. — Къде сте ударен?

Дьо Гиш му показа осакатените пръсти и окървавената гръд.

— Графе! — извика Дьо Вард. — Обвиняват ме в убийство. Умолявам ви, бъдете ми свидетел, че се бих честно.

— Това е истина — каза раненият. — Господин Дьо Вард се би честно и който отрича това, ще стане мой враг.

— Първо ми помогнете, господине, да занесем клетия човек вкъщи — помоли Маникан, — после ще ви дам каквото искате удовлетворение. Да превържем раните на графа с нашите носни кърпи, след което да изстреляме двата останали куршума.

— Благодаря ви — каза Дьо Вард. — За един час два пъти гледах смъртта в лицето, тя е много грозна и аз предпочитам да получа от вас извинение.

Графът заяви, че се чувства достатъчно силен, за да върви сам. Куршумът беше размазал безименния пръст и кутрето, после се беше плъзнал покрай ребрата, но не бе проникнал в гърдите. Така че Дьо Гиш беше загубил съзнание по-скоро от болката, отколкото от самата рана.

Маникан го крепеше от едната страна, а Дьо Вард от другата. Така го отведоха във Фонтенбло при същия лекар, когото извикаха при умиращия францисканец.