Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (125)

Глава единадесета
Замъкът Во льо Виконт

Замъкът Во льо Виконт, разположен на една левга от Мелен, беше построен от Фуке през 1653 година. Пари по това време във Франция нямаше. Всичко беше погълнал Мазарини и Фуке харчеше остатъците. Впрочем у някои хора дори слабостите са плодотворни, дори пороците са полезни и Фуке, влагайки в този дворец милиони, бе успял да привлече към неговия строеж три знаменитости: архитекта Льо Во, специалиста по парковете Ленотр и декоратора на вътрешни помещения Льобрен.

Ако замъкът Во има някакъв недостатък, това е неговата прекалена величественост и изключителен разкош. Построен за поданик, приличаше повече на дворец, отколкото дворците, които Уолси, страхувайки се да не предизвика ревност у своя господар, беше принуден да му подарява. Ако нещо можеше да се предпочете пред великолепието на обширните покои, разкошната позлата, изобилието на картини и статуи, това бяха единствено градините на замъка Во, фонтаните — истинско чудо през 1653 година. Скюдери казва за този дворец, че за да полива градините му, Фуке бил разделил реката на хиляда фонтана и после ги събрал в потоци. Този великолепен дворец беше приготвен да приема монарха, когото наричаха най-великия крал в целия свят. Приятелите на Фуке бяха докарали тук всичко, с което бяха богати: актьори и декоратори, художници и скулптори, поети и майстори на острото перо. Армия слуги, разделена на групи, сновеше из дворовете и обширните коридори, докато Фуке, пристигнал едва сутринта, спокоен и внимателен към всичко, обикаляше замъка и даваше последните си разпореждания на управителя.

Беше 15 август. Върху плещите на бронзовите и мраморни богове падаха отвесни слънчеви лъчи. В чашите на басейните се нагряваше водата и в градините зрееха великолепни праскови.

— Ах, вие не сте опитали прасковите на господин Фуке, твърде млад сте за това! — щеше да каже великият крал петдесет години по-късно.

О, човешка памет! О, фанфари на мълвата! О, слава на този свят! Оня, който отлично си знаеше цената, комуто щеше да остане в наследство цялото състояние на Фуке, който щеше да вземе от него Ленотр и Льобрен, който щеше да изпрати самия Фуке до края на неговите дни в държавна тъмница, същият този щеше да си спомня единствено за прасковите на своя повален, забравен и удушен враг! Тридесет милиона щяха да се хвърлят с ръката на Фуке в неговите басейни, в леярните на неговите скулптори, в мастилниците на неговите поети, в папките на неговите художници и въпреки това щяха да се окажат напразни надеждите на човешката памет. Достатъчно щеше да бъде великият крал да види червена и сочна праскова, за да възкреси в паметта си печалната сянка на последния суперинтендант на Франция.

Уверен, че Арамис е приготвил всичко за посрещането на толкова значителен брой гости, че се е погрижил да провери охраната при всички врати и порти и да обзаведе необходимите помещения, Фуке се занимаваше с програмата на празненствата. Гурвил показваше къде ще бъдат фойерверките и илюминациите. Молиер го заведе в театъра. След като разгледа часовниковата кула, гостните и галериите, умореният Фуке срещна, спускайки се по стълбата, Арамис. Прелатът го спря със знак.

Суперинтендантът се приближи към своя приятел, който го отведе до голяма, набързо завършена картина. Живописецът Льобрен, потънал в пот, омазан с бои, уморен и вдъхновен, слагаше с бързата си четка последни мазки. Работеше върху портрет на краля в параден костюм, същия, който Персерен бе благоволил да покаже на Арамис.

Фуке се спря пред картината. Тя сякаш беше жива, свежест и топлина лъхаше от изобразената върху нея човешка плът. Той разгледа портрета, оцени майсторството и не намирайки с какво да възнагради този Херкулесов труд, прегърна с чувство художника. Суперинтендантът бе развалил костюм, струващ хиляда пистола, но бе влял бодрост в душата на Льобрен.

Това мигновение достави радост на художника, но хвърли в меланхолия Персерен, който съпровождаше с другите Фуке и се възхищаваше от картината най-вече заради костюма, ушит за негово величество. Тази му мъка бе пресечена от сигнал, даден от покрива на замъка. Зад Мелен, в откритата равнина, наблюдателите бяха забелязали кралската колона. Негово величество влизаше в Мелен. Подире му следваше дълга опашка от карети и конници.

— След час — обърна се Арамис към Фуке.

— След час — отвърна той, въздишайки тежко.

— А народът пита за какво са тези кралски празници! — Банският епископ се разсмя искрено.

— Уви, макар че аз не съм народът, също си задавам този въпрос.

— След двадесет и четири часа, монсеньор, ще ви отговоря на него. А сега се усмихвайте, днес е радостен ден.

— Знаете ли, Дербле, ако искате, вярвайте, ако не искате — недейте — разгорещено каза суперинтендантът, показвайки с пръст към виждащия се в далечината кортеж на Людовик, — той не ме обича и аз не горя от любов към него, но сега, когато се приближава към моя дом, не мога да си обясня защо личността му за мен е свещена, той е мой крал и почти ми е скъп.

— Скъп! Вярно е! — повтори Арамис, като си играеше с думите.

— Не се смейте, Дербле, знам, че ако той поиска, бих го обикнал.

— Трябва да кажете това не на мен, а на Колбер. Защото след като стане суперинтендант, ще ви определи пенсия от личните средства на краля.

Като подхвърли тази шега, Арамис се поклони.

— Къде отивате? — попита помрачнял Фуке.

— Монсеньор, трябва да се преоблека. Отивам в синята стая на втория етаж. Тази, която се намира над покоите на краля!

— Защо сте се настанили на толкова неудобно място? Там не можете дори да помръднете!

— Нощем, монсеньор, аз спя или чета в леглото. При мен има само един човек. Никой освен четец не ми е нужен. Прощавайте, монсеньор. Не се преуморявайте, приятелю. Пазете силите си за пристигането на негово величество краля.

— Ще се видим по-късно с вас. Къде е вашият приятел Дьо Валон?

— Настанил съм го до мен. Облича се.

Фуке се сбогува с усмивка и тръгна като главнокомандващ, който оглежда постовете преди приближаването на неприятеля.