Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (175)

Епилог

Четири години по-късно, след току-що описаната от нас сцена, двама конници минаха в една ранна утрин през Блоа и се разпоредиха да се подготви всичко за лов със соколи. Кралят беше пожелал да ловува в тази хълмиста равнина, която се пресича на две от Лоара и от едната страна опира в Мен, а от другата — в Амброаз.

Бяха началникът на кралския кучкарник и кралският соколар — длъжности, много уважавани по времето на Людовик XIII, но при неговия наследник доста пренебрегнати.

Двамата конници, след като огледаха местността и обсъдиха необходимите подробности по предстоящия лов, връщайки се към Блоа, забелязаха малки групи войници. Техните сержанти им определяха места на известно разстояние един от друг, там, където се предполагаше, че ще се състои ловната хайка. Това бяха кралските мускетари. Зад тях на хубав кон яздеше техният капитан, който се отличаваше със златните ширити върху мундира си. Той имаше бели коси и посивяла брадичка. Беше леко прегърбен, но съвсем леко яздеше и оглеждаше дали всичко е наред.

— Господин Д'Артанян остаря — каза началникът на кучкарника на соколаря, — той е десет години по-стар от нас, а когато язди, изглежда съвсем млад.

Офицерът грешеше. За четири години Д'Артанян се бе състарил поне с дванадесет. Той се приближи към двамата офицери и ги поздрави с оттенък на приятелска снизходителност, която отличава вишестоящите в общуването с по-нискостоящите. В отговор на своята любезност той получи два изпълнени с дълбоко уважение поклона.

— Ах, колко е добре, че се срещнахме, господин Д'Артанян! — възкликна соколарят.

— По-скоро аз би трябвало да кажа тези думи, господа, тъй като в наши дни кралят безпокои по-често мускетарите си, отколкото птиците.

— Да, не е като в добрите стари времена — въздъхна кралският соколар. — Спомняте ли си, господин Д'Артанян, как покойният крал биеше свраки из лозята над Божанси… Ах, дявол да го вземе! Вие не бяхте тогава капитан на мускетарите, господин Д'Артанян.

— А вие бяхте ефрейтор по птиците — шеговито забеляза Д'Артанян. — Все едно, беше добро време, тъй като младостта винаги е хубава. Не е ли така, господин началник на кучкарите?

— Вие ми оказвате твърде голяма чест, господин графе — поклони се той.

Д'Артанян ни най-малко не възрази, тъй като графската титла беше получил преди четири години.

— Не се ли уморихте от дългия път, господин капитан? — продължи кралският соколар. — От тук до Пинерол са най-малко двеста левги.

— Двеста и шестдесет и толкова обратно, господине — невъзмутимо отвърна Д'Артанян.

— А как се чувства той?… Нашият беден господин Фуке? — произнесе шепнешком кралският соколар.

От предпазливост началникът на кучкарника се отдалечи. — Не особено добре — отвърна Д'Артанян, — бедният, сериозно е огорчен. Той не разбира как така тъмницата може да бъде милост. Той казва, че след като парламентът го е изпратил в изгнание, с това му е произнесъл оправдателна присъда и че изгнанието е свобода. Той не може да си представи, че там са се заклели да се разправят с него и че за спасението на своя живот от яките нокти на парламента трябва да благодари на Бога.

— Да, клетият човек! Едва избегна ешафода! Казват, че господин Колбер е дал съответните разпореждания на коменданта на Бастилията и екзекуцията е била предварително решена.

— В края на краищата какво може да се направи? — каза Д'Артанян със замислен вид, сякаш искаше да прекрати разговора.

— В края на краищата — повтори приближилият се началник на кучкарника — господин Фуке е в Пинерол, и съвсем заслужено. Той имаше щастието да бъде закаран там лично от вас. Достатъчно е окрал негово величество.

Д'Артанян хвърли към началника на кучкарника един от своите изпепеляващи погледи:

— Господине, ако на мен ми бяха казали, че вие сте изяли това, което се дава за вашите хрътки, аз не само не бих повярвал, нещо повече — ако бяха ви затворили в тъмница, щях да ви съчувствам и нямаше да позволя да се говори лошо за вас. Само че, господине, колкото и честен човек да сте, аз твърдя, че вие не сте по-честен от бедния Фуке.

След този рязък упрек началникът на кучетата на негово величество краля провеси нос и изостана на две крачки от соколаря и от Д'Артанян.

— Той е доволен — каза събеседникът на мускетаря — и има защо: днес хрътките са на мода. Ако беше кралски соколар, нямаше да говори така.

Наблюдавайки как недоволството, породено от накърняването на частни, нямащи никакво значение за държавния живот интереси, влияе върху решението на голям политически въпрос, Д'Артанян се усмихна меланхолично. Той си спомни още веднъж за безметежното съществуване, което дълго беше привилегия на бившия суперинтендант на финансите, за неговото разоряване, за мрачната смърт, която го очакваше, и за да приключи с тази тема, попита:

— Обичаше ли господин Фуке да ловува със соколи?

— О, да, страстно! — отвърна кралският соколар с горчиво съжаление в гласа и с въздишка, която прозвуча като надгробно слово за Фуке.

Д'Артанян даде възможност да се разсее лошото настроение на кучкаря и тъгата на соколаря, като смушка коня си. Далеч, в края на гората, се показаха ловците. На поляната като падащи звезди прелетяха наметките на ездачките и белите коне като призраци се мяркаха през храсти и дървета.

— Е, как, дълго ли ще продължи вашият лов? — попита Д'Артанян. — Ще ви помоля по-скоро да пуснете птицата, тъй като съм много уморен. На какво се ловува днес: на чапла или лебед?

— И на двете, господин Д'Артанян — отвърна соколарят, — но вие не се безпокойте, кралят не е познавач. Той не ходи на лов заради себе си, неговата цел е да достави развлечение на дамите.

Думата «дами» беше толкова подчертана, че Д'Артанян наостри уши. Кучкарят, за да си спечели благоволението на мускетаря, се поклони угоднически.

— Смейте се, смейте се, господине — усмихна се Д'Артанян, — аз действително не знам нищо. Отсъствах цял месец и едва вчера се завърнах. Оставих двора опечален от смъртта на кралицата майка. След като прие последната въздишка на Ана Австрийска, кралят не желаеше да се развлича, но всичко на този свят един ден свършва. Престанал е да скърби? Толкова по-добре!

— И също така започва… — каза с груб смях началникът на кучкарника.

— А!… — Д'Артанян изгаряше от любопитство, но считаше, че ще е под достойнството му да разпитва. — Виждам, че има нещо, което започва… Скоро ли ще видим негово величество?

— В седем часа, господине, аз ще наредя да пуснат птиците.

— Кой ще съпровожда краля? Как е самочувствието на кралицата?

— По-добре, господине.

— А нима тя е боледувала?

— Откакто за последен път беше огорчена…

— За какво огорчение говорите? Не се страхувайте от моето любопитство, разказвайте. Та аз нищо не знам, току-що пристигам.

— Казват, че кралицата, позабравена след смъртта на своята свекърва, се оплакала на негово величество и той й отвърнал: «Нима аз, госпожо, не прекарвам при вас всяка нощ? Какво още искате?»

— Ах, горката жена! Сигурно мрази от цялата си душа госпожица Дьо ла Валиер — каза Д'Артанян.

— О, не, съвсем не госпожица Дьо ла Валиер!

— А кого в такъв случай?

Звукът на рог прекъсна техния разговор. Той викаше соколите и кучетата. Соколарят и неговият спътник веднага пришпориха конете и напуснаха Д'Артанян, без да успеят да му обяснят. Отдалеч се показа кралят, обкръжен от придворни дами и кавалери. Ходом, в строг порядък, под звуците на тръби и рогове, които възбуждаха конете и кучетата, се придвижваше по полето тази пищна кавалкада, това шествие, примесено със звуци, блясък, игра на цветове, за които нищо в наши дни не може да даде дори отдалечена представа, освен може би измамното богатство и фалшивото величие на театралното зрелище. Макар че зрението на Д'Артанян беше отслабнало до известна степен, той забеляза, че след кавалкадата идват три карети. Първата беше празна, предназначена за кралицата. Като не видя Ла Валиер близо до краля, Д'Артанян започна да я търси с очи и я забеляза във втората карета. В нея имаше и две прислужнички, които скучаеха не по-малко от своята господарка.

Отляво на краля, върху разгорещен кон, удържан от умела ръка, яздеше жена с ослепителна красота. Кралят й се усмихваше и тя му отговаряше със същото. Щом тя кажеше нещо, всички започваха неудържимо да се смеят. «Някъде съм срещал тази жена — помисли си мускетарят, — коя беше тя?» Наведе се към соколаря и му зададе този въпрос. Той понечи да отговори, но в същия момент кралят забеляза Д'Артанян:

— А, ето че се върнахте, графе! Защо ние с вас още не сме се видели?

— Защото, ваше величество — отвърна капитанът, — вие спяхте, когато пристигнах, и не се бяхте събудили, когато поех дежурството.

— Той си е останал все същият! — високо каза доволният Людовик. — Починете си, графе, заповядвам ви! Днес ще обядвате с мен!

Около Д'Артанян зашепнаха възторжено. Всеки се стараеше да се приближи до него и да му каже някоя приятна дума. Да обядваш с краля беше голяма чест и негово величество не я раздаваше така, както правеше Анри IV. Кралят отмина напред, а Д'Артанян беше спрян от нова група придворни, сред които блестеше Колбер.

— Здравейте, господин Д'Артанян — обърна се към него министърът благо и вежливо, — надявам се, пътуването е минало добре?

— Да, господине — Д'Артанян се поклони, но към шията на своя жребец.

— Чух, че кралят ви покани на обяд. Там ще се срещнете с един стар приятел.

— Стар приятел? — повтори въпроса Д'Артанян, като се потопи в тъмните вълни на миналото, които бяха успели да погълнат толкова приятели и толкова врагове.

— Херцог Даламеда, току-що пристигнал от Испания — продължи Колбер.

— Херцог Даламеда — опитваше се да си спомни, ровейки в паметта си, Д'Артанян.

— Това съм аз! — произнесе един съвсем белокос, прегърбен старец, заповядвайки да отворят вратата на каретата. Слезе от нея и се отправи към мускетаря.

— Арамис! — извика смаян Д'Артанян.

Все още неподвижен и вцепенен, той позволи на треперещите ръце на високопоставения старец да обгърнат шията му. Колбер погледна двамата приятели, след което мълчаливо се отстрани, за да останат насаме, кое. Значи — каза мускетарят, хващайки под ръка Арамис, — вие, изгнаникът и метежникът, сте отново във Франция?

— Да, и ще обядвам с вас при краля — каза усмихнато някогашният вански епископ. — Сигурно си задавате въпроса, защо трябва да бъдеш верен в този подлунен свят? Хайде да пуснем каретата на бедната госпожица Ла Валиер, вижте как се вълнува, вижте как разплаканите й очи следят краля, който разиграва коня си.

— Коя е дамата с него?

— Госпожица Дьо Тоне-Шарант, която стана госпожа Дьо Монтеспан — отвърна Арамис.

— След като Луиза ревнува, значи е измамена?

— Още не, Д'Артанян, но това няма да закъснее.

Те разговаряха, като се движеха след ловците, и кочияшът на Арамис караше толкова ловко, че пристигнаха на мястото за сбор точно тогава, когато соколът беше налетял на птицата и я натискаше към земята. Кралят бързаше, госпожа Дьо Монтеспан също. Те се намираха пред самотна камбанария с часовник, закрита от големи дървета, доста обрулени от есенния вятър. Зад кулата се виждаше ограда с вратичка. Соколът накара своята плячка да падне зад оградата до самия часовник и кралят пожела да влезе там, за да вземе, както изискваше обичаят, първото перо от уловената птица. Всички се бяха стълпили около оградата. Пространството зад оградата беше толкова малко, че не можеше да побере участниците в кралския лов. Д'Артанян спря Арамис, когато той изяви желание да напусне каретата и да се присъедини към останалите.

— Известно ли ви е, Арамис, къде ви е довел случаят?

— Не! — отвърна херцогът.

— Тук почиват хора, които познавах някога — каза развълнуван от тъжния спомен Д'Артанян.

Арамис все още не се сещаше за нищо и мина през тясната врата, която му отвори Д'Артанян, в часовниковата кула.

— Къде са погребани?

— Тук, до тази ограда. Виждате ли кръста под младия кипарис? Този кипарис е посаден върху техните гробове. Но не отивайте там. Паднала е свалената от сокола чапла и кралят се отправя към нея.

Арамис спря и се скри в сянката. Без да бъдат забелязани от никого, те видяха бледото лице на Ла Валиер. Забравена в каретата, тя отначало тъжно гледаше през прозореца, после, водена от своята ревност, влезе в кулата и облягайки се на колоната, следеше с поглед намиращия се зад оградата усмихнат крал, който направи знак на госпожа Дьо Монтеспан да се приближи. Госпожа Дьо Монтеспан се приближи и се облегна на предложената й от краля ръка. Като изскубна перо от чаплата, която току-що беше убита от сокола, той го забоде на шапката на своята възхитителна спътница. Усмихвайки се, тя целуна нежно ръката, която й направи този подарък. Кралят почервеня от удоволствие, погледна госпожата пламенно и любовно.

— Какво ще ми дадете в замяна? — попита той.

Тя отчупи клонче от кипарис и го предложи на краля.

— Тъжен подарък — каза тихо Арамис на Д'Артанян. — Този кипарис расте на гроб.

— Да, и това е могилата на Раул дьо Бражелон — тъжно произнесе Д'Артанян, — Раул, който спи редом с Атос под този храст!

Зад гърба им се чу стон и те видяха как госпожица Дьо ла Валиер падна безчувствена на земята. Тя бе видяла и чула всичко.

— Клетата жена! — Д'Артанян помогна на прислужничката, притичала до господарката си, да я заведе до каретата. Ла Валиер остана там да страда в самота.

Същата вечер Д'Артанян седеше на кралската трапеза с Колбер и с херцог Даламеда. Кралят беше весел и оживен, безкрайно внимателен към кралицата и също толкова нежен с принцеса Хенриета, която седеше от лявата му страна. Можеше да се помисли, че са се върнали предишните спокойни времена, когато кралят търсеше в очите на своята майка одобрение или неодобрение на всяка своя дума. За фаворитката никой не спомена по време на обяда. Два или три пъти кралят се обърна към Арамис с «господин посланик» и това още повече увеличи учудването на Д'Артанян, който без друго измъчваше мозъка си с въпроса: как така неговият приятел метежник бе в такива чудесни отношения с френския двор. Ставайки от стола, кралят предложи ръка на нейно величество кралицата, като направи знак на Колбер, очите на когото търсеха погледа на владетеля. Колбер отведе настрани Д'Артанян и Арамис. Кралят започна разговор със своята снаха, докато обезпокоеният принц разсеяно разговаряше с кралицата, като хвърляше тревожни погледи към брат си и жена си. Разговорът между Арамис, Д'Артанян и Колбер се да, въртеше около най-безобидни теми. Те си припомняха министрите от едно време. Колбер разказваше любопитни неща за Мазарини и слушаше спомени за Ришельо. Д'Артанян не можеше да се начуди, виждайки толкова здрав смисъл и весел хумор у този човек с гъсти вежди и ниско чело. Поразен беше от лекотата, с която този сериозен човек успяваше да отлага с изгода за себе си по-значителния разговор, за който никой от присъстващите не намекна нито веднъж, макар че и тримата събеседници чувстваха неговата неизбежност.

По лицето на принца личеше колко не му харесва разговорът на краля с принцесата. Очите й бяха зачервени, разплакани. Нима тя ще започне да се оплаква? Нима няма да я спре скандалът пред очите на целия двор? Кралят я отведе настрани и се обърна към нея с такъв нежен и мек глас, че това неизбежно трябваше да напомни на принцесата онези дни, когато тя бе обичана от него заради нея самата.

— Сестро моя, защо вашите възхитителни очи са разплакани?

— Но, ваше величество… — опита се да каже нещо тя.

— Принцът е ревнив, нали така, скъпа сестро?

Тя погледна към съпруга си и той разбра, че говорят за него.

— Да… — потвърди тя.

— Вижте — продължи кралят, — ако вашите приятели ви компрометират, то за това принцът не носи никаква вина.

Той каза тези думи толкова нежно, че принцесата, която в последно време беше толкова огорчена, едва не избухна в ридания. Толкова беше изстрадало и измъчено нейното сърце!

— Кажете ми какво ви тежи, скъпа сестро. Като брат ще ви съчувствам, а като крал ще го отстраня.

Тя повдигна очарователните си очи към Людовик и каза тъжно:

— Не ме компрометират моите приятели, те са далеч или се крият от всички. Но те са очернени и са в немилост пред ваше величество. А са ви толкова предани, толкова благородни!

— Вие говорите за Дьо Гиш, когото, отстъпвайки пред желанието на принца, изпратих в изгнание?

— Откакто той незаслужено е изпратен в изгнание, ежедневно си търси смъртта.

— Незаслужено ли, сестро моя?

— Толкова незаслужено, че ако не изпитвах към ваше величество уважение и привързаност… щях да помоля моя брат Чарлз, върху когото имам голямо влияние… да ви уведоми, че принцът и кавалерът Дьо Лорен, неговият фаворит, не могат безнаказано да бъдат палачи на моята чест и моето щастие.

— Кавалерът Дьо Лорен? Тази мрачна личност?

— Той е мой смъртен враг. Докато този човек продължава да седи в моя дом, където му е предоставена пълна власт и го държи принцът, моят съпруг, аз ще бъда най-нещастната жена в цялото кралство!

— Значи — бавно каза кралят — вие считате вашия брат, английския крал, за по-добър приятел от мен?

— Делата говорят най-добре за себе си, ваше величество.

— И бихте предпочели да се обърнете за помощ…

— Към моята страна — гордо каза тя, — да, ваше величество.

— Вие, внучка на Анри IV, както и аз, скъпа моя, сме първи роднини, все едно че сме брат и сестра. Защо да не сключим съюз? Казвате, че незаслужено съм изпратил Гиш в изгнание. Обещавам ви, че той ще се върне. По-нататък. Казвате, че разрешавам във вашия дом да пребивава Дьо Лорен, който настройва против вас принца, вашия мъж! Ще ви избавя и от неговото присъствие, обещавам ви!

— Щом е така, ние сключваме с вас съюз, ваше величество, и аз съм готова да подпишем договор… Но вие внесохте своята част, кажете ми аз какво трябва да направя?

— Вместо да ме скарвате с вашия брат Чарлз, трябва да се постараете да ни направите приятели, каквито досега никога не сме били. При една обикновена дружба хората се прегръщат и си разменят любезности и това струва само някоя и друга целувка или прием, което не изисква прекалено големи разходи. При политическото приятелство обаче… вместо прегръдки и пиршества ще трябва да си даваме един на друг живи, добре обучени и екипирани войници, да си подаряваме военни кораби с топове и провизии. Но случва се така, че сандъците от кралската хазна нямат възможност да оказват приятелски услуги от този кое род… На вас, скъпа сестро, на вас, която имате толкова голямо влияние върху вашия брат, може би все пак ще се удаде да постигнете онова, което никога няма да постигне един посланик… Реших, че едно пътешествие до Лондон ще ви развлече малко.

— Само че — прекъсна го принцесата — възможно е да претърпя неуспех. Английският крал има съветници, и то много опасни.

— Искате да кажете съветнички?

— Именно. Ако ваше величество желае да помоли Чарлз II за съюз, необходим, за да може да води война… тогава съветничките на краля, които сега са седем, а именно: госпожица Стюард, госпожица Уелс, госпожица Гуин, госпожица Орчи, госпожица св Цунг, госпожица Даус и графиня Кестълмен, ще убедят краля, че войната струва скъпо и че е по-добре да се дават балове и вечери в Хемптън Корт, отколкото да се екипират кораби в Портсмут.

— И тогава вас ви очаква неуспех?

— О, тези дами са способни да провалят всякакви преговори, ако не се водят от тях.

— Знаете ли какво ми дойде наум? Струва ми се, че ако се огледате добре около вас, може би ще откриете съветничка, която да ви придружи при краля и със своето красноречие да победи злата воля на седемте.

— Това действително е сполучлива идея, ваше величество и аз вече мисля за изпълнението на тази роля.

— Необходимо е тя да бъде красива. Все пак красивото лице струва повече от грозното, нали така? Освен това е нужен бърз, смел и находчив ум. Трябва да бъде знатна… но не много, достатъчно е спокойно да може да се приближи до краля. И… все пак малко да говори английски. Боже мой! Някоя… като госпожица Дьо Керуал например…

— Ами да, ето че я открихте… сестро моя — каза Людовик. — Ще я упълномощя да бъде официална прелъстителка и ще добавя към това няколко имения. Вече ви виждам в пътна карета, напълно утешена от всички болки и разочарования.

— Ще замина при две условия. Първо, трябва да знам какъв вид преговори ще водя.

— Веднага ще ви кажа. Нали знаете, че холандците всеки ден ме ругаят в техните вестници. Нямам намерение да търпя повече републиканските им маниери. Аз не обичам републиките. Виждам с досада, че тези владетели на моретата, за каквито са се обявили сами, пречат на френската търговия с Индия и техните кораби скоро ще ни изгонят от всички европейски пристанища. Подобно присъствие толкова близо до нашите граници не ми е по сърце, скъпа сестро.

— Но нали те са ваши съюзници?

— Ето защо те постъпиха доста неразумно, като изсякоха метал, който изобразява Холандия как спира като Исус Навин слънцето. Добавиха надпис: «Слънце, спри се пред мен.» Това не е по братски, нали така?

— А аз мислех, че вие вече сте забравили тази дреболия.

— Аз никога нищо не забравям. Ако моите истински приятели, като вашия брат Чарлз, пожелаят да се присъединят към мен… моретата могат да се поделят и след като Англия търпи подобно разделяне, с какво аз съм по-лош от холандците?

— Този въпрос с Чарлз ще обсъжда госпожица Дьо Керуал.

— А второто условие?

— Да имам съгласието на принца, моя съпруг.

— Ще го получите.

— Тогава отивам, братко мой.

Като чу тези думи, Людовик се обърна нататък, където бяха Колбер, Арамис и Д'Артанян, и направи уговорения знак на своя министър. Колбер веднага прекъсна разговора и се обърна към Арамис.

— Господин посланик, нека поговорим по служба.

Д'Артанян веднага се отдалечи. Той отиде до камината, откъдето можеше да чуе всичко, което кралят ще говори със своя брат, приближаващ се доста обезпокоен към него. Лицето на Людовик се оживи. Върху него личеше непреклонната воля, на която във Франция никой вече не се противопоставяше и която вече нямаше да срещне отпор и в цяла Европа.

— Принце — заяви кралят на своя брат, — аз съм недоволен от кавалера Дьо Лорен. Тъй като вие сте негов покровител, посъветвайте го да се отправи на пътешествие за няколко месеца.

Тези думи се стовариха върху принца, който обожаваше своя фаворит и му отдаваше цялото си внимание, като снежна лавина.

— С какво Дьо Лорен е разгневил ваше величество? Той хвърли яростен поглед към принцесата.

— Ще ви съобщя за това, когато той тръгне — отвърна невъзмутимо кралят. — И когато принцесата, вашата съпруга потегли за Англия.

— Принцесата за Англия!? — промълви слисано принцът.

— След седмица, братко мой, а къде ние с вас ще заминем, ще ви уведомя малко по-късно.

И след като удостои принца с една усмивка, за да подслади горчивината от двете изненадващи съобщения, кралят се завъртя на токове и се отдалечи. В същото време Колбер каза на херцог Даламеда:

— Господине, дойде време да внесем пълна яснота в отношенията между нашите страни. Аз ви помирих с краля и не можех да постъпя иначе с такъв виден човек като вас. След като вие също проявихте приятелски чувства към мен, то сега имате възможност да докажете тяхната искреност. Впрочем вие сте повече французин, отколкото испанец. Отговорете ми откровено: можем ли да разчитаме на неутралитета на Испания, ако предприемем известни действия спрямо Холандия.

— Господине — отвърна Арамис, — интересите на Испания са вън от всякакво съмнение. Да се настройва Европа против Холандия, към която в моята страна съществува стара омраза заради извоюваната от нея свобода, — такава е нашата политика, вече традиционна. Но Франция е в съюз с Холандия. После, вие знаете, естествено, че войната с тази страна ще се води предимно по море, което, струва ми се, не е по силите на Франция.

В този момент Колбер се обърна и видя Д'Артанян, който си търсеше събеседник, докато кралят разговаряше с брат си. Колбер каза шепнешком на Арамис:

— Можем ли да продължим в присъствието на господин Д'Артанян?

— Разбира се! — отвърна испанският посланик.

— Току-що говорихме с херцог Даламеда, че една война против Холандия би била морска война.

— Това е очевидно — съгласи се мускетарят. — Аз мисля, че за да се води морска война, ние трябва да имаме силна сухопътна армия.

— Какво казахте? — попита Колбер, защото му се стори, че не е чул добре.

— Защо сухопътна? — учуди се Арамис.

— Защото, ако кралят бъде победен в морските битки и англичаните не му помогнат, той бързо ще бъде лишен от пристанищата, които ще бъдат завзети от холандците, а в кралството ще нахлуят испанците — каза Д'Артанян.

— Ами ако испанците останат строго неутрални? — попита Арамис.

— Те ще бъдат неутрални, докато кралят е по-силен от противника си — отвърна Д'Артанян.

Колбер беше възхитен от тази прозорливост. Арамис се усмихна. Той знаеше, че Д'Артанян няма нужда от учители по дипломация.

Колбер, който като всички тщеславни хора беше обсебен от фантазии и уверен, че те ще завършат успешно, продължи с въпроси?

— А отде знаете, господин Д'Артанян, че кралят няма силен флот?

— Не съм запознат в подробности с кралския флот. Аз не съм добър моряк. Не обичам морето, но мисля, че щом Франция има морски граници, би създала моряци, ако има достатъчно кораби.

Колбер извади от джоба си тетрадка с разделени на две листове. От едната страна бяха записани названията на корабите, а от другата — броят на топовете на тях и числеността на екипажа.

— Тъй като и аз си помислих същото — обърна се той към Д'Артанян, — наредих да направят списък на корабите, които неотдавна придобихме, всичко тридесет и пет.

— Тридесет и пет? Но това е невъзможно! — извика Д'Артанян.

— Това са около две хиляди оръдия — продължи Колбер. — Това е, което притежава кралят. Тридесет и пет кораба — значи три силни ескадри, но аз искам да имаме пет.

— Пет? — учуди се Арамис.

— Те ще бъдат спуснати на вода, господа, до края на тази година. Тогава кралят ще има петдесет големи бойни кораба. С такива сили може да се воюва, нали?

— Да се строят кораби — каза Д'Артанян — е трудно, но възможно. Що се отнася обаче до тяхното въоръжение, не зная как ще стане това. Във Франция няма нито леярни заводи, нито арсенали.

— Ха! — весело се усмихна Колбер. — През последната година и половина аз построих някои неща. Нима не знаете? Не познавате ли господин Динфревил? Това е човек, когото аз открих: той има много добра специалност. Умее да накара хората да работят. Започна да лее топове в Тулон и да добива дърво в Бургундия. Може би, господин посланик, вие няма да повярвате, но ми хрумна нещо.

— О, господине — поклони се Арамис, — аз ви вярвам винаги и във всичко.

— Представете си, че размишлявайки за характера на нашите съюзници, достопочтените холандци, аз си казах: те са търговци, те са приятели на краля и ще бъдат щастливи да му продадат това, което правят за себе си. Така че, колкото повече купуваш… ах, трябва да добавя, че аз си имам Форан… познавате ли Форан, Д'Артанян?

Колбер се забравяше. Той нарече капитана просто Д'Артанян, също както кралят. Но мускетарят се усмихна:

— Не, не го познавам.

— Това е още едно мое откритие. Този Форан закупи за моя сметка триста и петдесет фунта гюлета, двеста и петдесет хиляди фунта барут, дванадесет кораба с дървесина от север, фитили, гранати, смола, нефт и доста други дребни неща седем процента по евтино, отколкото ако бяха купени в нашата Франция.

— Това е идея — каза Д'Артанян, — да накараш холандците да леят гюлета, с които да се воюва срещу самите тях.

— Нали? И то с голяма загуба! Възхитен от собственото си остроумие, Колбер се изсмя високо.

— Освен това — продължи той — същите холандци строят сега по най-добрите си образци поръчаните от краля шест големи кораба. Детуш… извинете, изглежда вие не познавате и господин Детуш, той има изключително точно око, може безпогрешно да определи какви са достойнствата и недостатъците на кораба, който се пуска на вода. Това е скъпоценно и рядко качество. Така че този Детуш ми се стори човек, който може да донесе неоценима полза на корабостроителницата, и сега той наблюдава строежа на шестте кораба, поръчани в Холандия за нашия кралски флот. От всичко това следва, господин Д'Артанян, че ако кралят би пожелал да воюва с Холандия, то той би имал доста добър флот. А дали сухопътната армия е добра, на вас ви е известно по-добре, отколкото на всеки друг.

Възхищавайки се от огромната работа, извършена от този човек за няколко години, Д'Артанян и Арамис се спогледаха. Колбер разбра и остана поласкан от толкова ценното за него одобрение.

— Ако ние не знаем това във Франция — каза Д'Артанян, — то извън нейните предели се знае още по-малко.

— Ето защо казах на господин посланика, че ако Испания запази неутралитет, а Англия ни помогне…

— Ако Англия ви окаже помощ, то аз отговарям за неутралитета на испанското кралство — потвърди Арамис.

— В такъв случай всичко е ясно — побърза да каже Колбер. — Що се отнася до неутралитета на Испания, виждам, че вие нямате още ордена Златното руно, господин Даламеда. Наскоро чух кралят да казва, че ще му бъде изключително приятно да види на гърдите ви лентата на ордена Свети Михаил.

Арамис се поклони.

«О! — каза си Д'Артанян. — Жалко, че не е тук Портос. Толкова лакти лента от най-различен вид би стигнала и до него при тази щедрост! Горкият, добър Портос!»

— Господин Д'Артанян — отново се усмихна Колбер, — това нека си остане между нас. Уверен съм, че вие няма да възразите да тръгнете със своите мускетари към Холандия. Знаете ли да плувате?

— Като секира — отвърна Д'Артанян.

— Работата е там, че всичките тези канали и безкрайни блата са трудни за преминаване и дори най-добрите плувци нерядко се давят по тези места.

— Това влиза в моята професия — да дам живота си за негово величество. И тъй като на война е рядкост да има много вода без огън, то отсега ви предупреждавам, че ще направя всичко възможно да избера огъня. Аз старея, водата изстудява кръвта ми, господин Колбер, докато огънят сгрява.

Произнасяйки тези думи, Д'Артанян беше толкова изпълнен с решителност и юношески плам, че Колбер на свой ред му се възхити.

Капитанът забеляза направеното от него впечатление. Той си спомни, че е добър онзи търговец, който умее да вдигне цената на стоката, когато тя се търси.

— Значи — каза Колбер — вие нямате нищо против една кампания срещу Холандия?

— Не — отвърна Д'Артанян. — Но във всичко, което споменавате, са замесени лични интереси и самолюбие. Заплатата на капитана на мускетарите е голяма, тук няма спор, но забележете: сега има кралска гвардия и лична охрана на негово величество. Капитанът на мускетарите трябва да командва всички тези хора и да изразходва най-малко сто хиляди на година за представителни…

— Нима допускате, че кралят ще се пазари с вас?

— Вие не ме разбрахте, исках да кажа, че аз, старият капитан на мускетарите, някога началник на кралската охрана, имайки предимство пред маршалите на френското кралство, веднъж забелязах, че имам двама равни на себе си по положение — командващия охраната и полковника, командващ швейцарците. Това не бих изтърпял. Аз си имам навици и твърдо се придържам към тях.

Колбер усети накъде бие Д'Артанян.

— Помислил съм вече за това, което казахте. Говорехме за канали и блата, при преодоляването на които хората се давят. Това се случва поради липса на лодки, дъски и тояги, най-сетне…

— Дори на такава малка тояжка като маршалския жезъл.

— Безспорно — отвърна Колбер. — Аз не знам случай маршал на Франция да се е удавил.

Д'Артанян побледня от радост и каза неуверено:

— В моя край сигурно биха се гордели с мен, ако стана маршал на Франция. Но за да получи маршалски жезъл, човек трябва да командва армия, водеща военни действия.

— Господине — каза Колбер, — тук, в тази тетрадка, вие ще намерите план на кампанията, която ви предстои да започнете през пролетта. Кралят ви поставя начело на своите войски.

Д'Артанян протегна ръка към бележника. Треперещите му пръсти се срещнаха с тези на Колбер. Министърът силно му стисна ръката.

— Господине — каза той, — отдавна трябваше да си дадем един на друг дължимото. Аз започнах, сега е ваш ред.

— Ще ви се отплатя, господине — отвърна Д'Артанян, — и ви моля да кажете на краля, че първата битка, в която ще участвам, ще завърши или с победа, или с моята смърт.

— А аз — заяви Колбер, — ще заповядам още днес да започнат да бродират златните лилии, които ще украсят вашия маршалски жезъл.

На следващия ден Арамис, който тръгваше за Мадрид, за да преговаря за неутралитета на Испания, пристигна в дома на Д'Артанян, за да го прегърне на раздяла.

— Сега трябва да се обичаме за четирима, нали сме само двама — въздъхна Д'Артанян.

— А ти може би повече няма да ме видиш, скъпи ми Д'Артанян — отвърна Арамис. — Само да знаеш колко те обичам! Сега аз съм стар, угаснал, почти мъртъв.

— Приятелю мой, ти ще живееш повече от мен. Твоята дипломация ти нарежда да живееш, докато моята чест ме обрича на смърт.

— Хайде, стига, господин маршал — усмихна се Арамис, — хора като нас умират само като се наситят на слава и радост.

— Ах — с печална усмивка произнесе Д'Артанян, — работата е там, че аз нямам апетит за нищо вече, господин херцог.

Те се прегърнаха и след два часа се разделиха завинаги.