Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (107)

Глава шестдесет и първа
Рана върху раната

Госпожица Дьо ла Валиер направи крачка напред.

— Да, аз съм — прошепна. — Помолих Оливен да не ви казва…

Тя замълча. Раул също не бързаше да започне разговор, възцари се мълчание, в което можеше да се чуе биенето на двете сърца; те не биеха заедно, но достатъчно силно!

Луиза трябваше да започне. Тя надви себе си и каза:

— Необходимо ми беше да поговоря с вас насаме, но нека това остане в тайна, никой освен вас, господин Дьо Бражелон, не може да го разбере.

— Госпожице — промълви виконтът, разстроен и задъхващ се, — аз самият въпреки доброто ви мнение за мен… признавам…

— Моля ви, бъдете така добър и седнете — каза Луиза, — изслушайте ме и не ме прекъсвайте…

Бражелон я погледна, после тъжно поклати глава и седна, по-точно рухна на стола:

— Говорете.

Тя се огледа крадешком. Погледът й беше пълен с молба и красноречиво изразяваше страха й от разгласа на тайната за нейното идване.

Раул стана, отвори вратата и каза:

— Оливен, който и да ме търси, няма ме вкъщи!

Луиза допря до очите си кърпа, за да избърше непокорна сълза, замисли се за миг и каза:

— Раул, не отвръщайте от мен честния си и добър поглед. Вие не сте от хората, които могат да презрат една жена само защото е отдала някому сърцето си. Вие няма да сте толкова лош, дори това да е засегнало лично вас и вашата гордост.

Младият човек мълчеше.

— Уви — продължи Ла Валиер, — трудно ми е да се защитя пред вас и не зная с какво да започна. Почакайте, по-добре да ви разкажа честно и безпристрастно какво се случи с мен. Ще ви кажа самата истина и дано сред мъглата от колебания, сред безкрайните препятствия, които ще трябва да преодолявам, да намеря правия път, за да облекча сърцето си, жадуващо да се излее пред вас.

Раул мълчеше. Ла Валиер го погледна, сякаш искаше да каже: «Ободрете ме поне с една дума… от съжаление…» Но Бражелон упорито мълчеше и тя продължи:

— Преди малко при мен дойде Сент-Енян с поръчение от краля и каза, че вие знаете всичко.

Тя се опита да го погледне, него, който след толкова удари трябваше да понесе и този, но не успя да улови погледа му.

— Той каза, че вие сте разгневен, и то напълно основателно. Сега Раул я погледна и устните му се разкривиха в презрителна усмивка.

— Умолявам ви, не казвайте, че сте почувствали нещо друго освен гняв! Раул, позволете ми да се изкажа докрай!

Бражелон направи волево усилие и прогони бръчките от челото си и гънките около устата.

— Освен това — каза тя, молитвено сключила ръце — моля ви да ми простите, моля ви като най-великодушния и благороден човек на света. Ако аз ви бях казала какво става с мен, никога нямаше да ви изменя. Умолявам ви, Раул, умолявам ви на колене, отговорете ми, дори с проклятие! По-добре проклятие от устата ви, отколкото подозрение в сърцето ви.

Раул направи усилие да остане спокоен.

— Господине, аз дълго време мислех, че ви обичам повече от всичко на света, и докато вярвах, ви казвах, че ви обичам. В Блоа — кралят беше там и аз продължавах да ви обичам. Мога да се закълна в това. Но един ден разбрах заблуждението си.

— В този ден, госпожице, знаейки, че ви обичам, трябваше да ми кажете, макар и от чувство за порядъчност, че сте ме разлюбили.

— В този ден, Раул… в този ден, когато за пръв път прочетох в дълбините на сърцето си, когато видях, че вие не го изпълвате, когато видях друго бъдеще пред себе си, освен да бъда ваша приятелка, ваша жена, в този ден, уви, вие не бяхте до мен.

— Вие знаехте къде съм и можехте да ми пишете.

— Не посмях. Изплаших се. Какво искате от едно бедно момиче! Аз ви познавах, знаех, че вие ме обичате, и треперех при мисълта, че мога да ви причиня страдание. Повярвайте ми, Раул, казвам ви самата истина, повярвайте ми сега, когато произнасям тези думи.

Раул се опита да се усмихне.

— Не — каза девойката с дълбоко убеждение в гласа. — Вие не можете да ме оскърбите с това преструване. Вие ме обичате, вие бяхте уверен в своето чувство към мен, вие не сте ме мамили, вие не сте лъгали сърцето си, както аз тогава…

Побледняла, тя закърши ръце и падна на колене пред него.

— Когато ми казвахте, че ме обичате — каза Раул, — вие сте обичали друг.

— Уви, така е! Уви, аз обичам друг и този… Господи Боже! Дайте ми да се доизкажа, Раул, защото това е единственият начин да се оправдая. Този друг аз обичам повече от живота си, повече от самия Бог! Простете вината ми или накажете измяната, Раул! Аз дойдох не за да търся оправдание, а да ви попитам дали знаете какво е любов? Ето аз обичам така, че мога да дам живота си и душата си на този, когото обичам. Ако той престане да ме обича, аз ще умра от отчаяние, освен ако Бог не ми изпрати подкрепа, ако Спасителят не се смили над мен. Аз очаквам вашата дума, Раул! Тук съм, за да умра, ако пожелаете смъртта ми! Убийте ме, Раул, ако в сърцето си ме считате виновна за всичко!

— Проси смърт само жена, която може да даде на любимия си единствено кръвта си — и нищо повече.

— Вие сте прав.

— Значи не можете да се откажете от тази любов?

— Не. Аз обичам и не искам никаква друга любов освен тази.

— Добре. Вие ми съобщихте всичко, което бих искал да зная. Сега аз на свой ред, госпожице, ви искам прошка, защото едва не станах пречка в живота ви. Виновен съм, че като грешах, ви помагах да грешите!

— Толкова много не искам от вас, Раул! — възкликна Луиза.

— Вината е изцяло моя — продължи Раул, — аз по-добре от вас познавам живота и бях длъжен да ви отворя очите. Аз трябваше да внеса пълна яснота в отношенията между нас. Трябваше да накарам сърцето ви да заговори, а аз едва успях да накарам устата ви да мълвят. Повтарям ви, госпожице, моля да ми простите!

— Това е немислимо! Немислимо! Вие се подигравате с мен! Не може да сте толкова добър, толкова непорочен!

— Почакайте! — каза с горчива усмивка младият човек. — Още малко и ще кажете, че не съм ви обичал като мъж!

— Вие ме обичате, вие ме обичате с нежна, братска любов, Раул. Позволете ми да запазя тази надежда!

— Братска любов! Не се самозалъгвайте, Луиза! Аз ви обичам като любовник, като мъж, аз ви обичах по-нежно от всички, които могат да обичат на този свят!

— Раул! Раул!

— Братска любов! О, Луиза, аз ви обичах така, че бих дал за вас капка по капка кръвта си, плътта си парче по парче, вечността, която ме чака там, на небето — миг след миг. Всичко! Обичах ви така, че моето сърце сега е мъртво, вярата ми е разколебана, очите ми угасват. Обичах ви така, че сега всичко за мен е пустиня — на земята, както и на небето!

— Раул, Раул, пощадете ме! Ако знаех.

— Всичко е свършено. Много е късно, Луиза! Вие обичате, вие сте щастлива. Виждам изпълващата ви радост през сълзите, нахлули в очите ви. Зад тези сълзи, които пролива вашата порядъчност, аз усещам въздишките, родени от вашата любов. Луиза, Луиза, вие ме направихте най-нещастния между хората. Вървете си, заклевам ви! Сбогом! Сбогом!

— Простете ми, умолявам ви, простете ми!

— Нима не направих нещо повече? Нима не ви казах, че ви обичам?

Ла Валиер покри лицето си с ръце.

— Да ви кажа това, което току-що ви казах, да ви го кажа по този начин, все едно да прочета във ваше присъствие смъртната си присъда.

Тя щеше да закрещи, но той затвори устата й с длан. Тя целуна ръката му и загуби съзнание.

— Оливен — извика Раул, — вдигнете тази дама и я свалете до портшеза, който я чака долу.

— Оливен я вдигна. Раул направи крачка, за да я целуне, да я целуне за пръв и последен път, но овладя порива си.

— Не, това не е нещо мое. Аз не съм кралят на Франция, за да присвоявам!

И се затвори в стаята си.