Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (67)

Глава двадесет и първа
Господин Маликорн, архивариусът на Негово Величество

Две жени, загърнати с наметала и с черни домина от кадифе, колебливо последваха Маникан.

На втория етаж, зад червени пердета, меко струеше светлината на лампата. В дъното на стаята на легло с вити колени лежеше Дьо Гиш. Главата му бе отпусната на две възглавници, очите му бяха безжизнени и помътени, а дългите черни коси се бяха пръснали по възглавницата и разпилени къдрици закриваха лицето му. Чувстваше, че в тази стая господства треската. Умът му беше завладян от видения, които Бог изпраща на пътниците, отправящи се във вечността. Няколко петна засъхнала кръв се тъмнееха на пода.

Маникан се изкачи бързо по стълбите, бутна тихо вратата, надникна и като видя, че всичко е спокойно, влезе на пръсти в стаята и се приближи до голямото кресло в стил Анри IV. Маникан събуди гледачката и я помоли да излезе. После си зададе въпроса, дали да събуди Дьо Гиш, за да му съобщи приятната новина. Но тъй като зад вратата се чуваше шумолене на копринени рокли и тежкото дишане на спътничките му, той последва гледачката в съседната стая. Точно когато затваряше вратата, в стаята влязоха двете жени.

Първата посочи със заповеднически жест на спътничката си табуретката до вратата и решително се отправи към леглото, разтвори завесата и прибра широките й дипли зад възглавницата. Тя видя бледното лице на графа, видя дясната му ръка, бинтована с бяло платно, което рязко се открояваше на фона на тъмното одеяло, покриващо ложето на страданието. Трепна, виждайки, че тъмното петно на превръзката постепенно се увеличава. Ризата на младия човек беше разкопчана, сякаш нощната свежест щеше да облекчи дишането му.

Тежък стон се изтръгна от гърдите на младата жена. Тя се прислони до таблата на леглото и започна да наблюдава печалната картина.

Хъркане и стонове долитаха през стиснатите зъби на графа. Дамата с маската хвана лявата ръка на ранения, която бе гореща като разпален въглен. В сравнение с нейната ръка, студена като лед, ръката на ранения наистина гореше. От хладното докосване болният отвори очи. Дьо Гиш напрягаше зрението си, за да се върне в действителността.

Първото, което видя, беше призрак, застанал до колоната на кревата. Очите на болния се разшириха, но в тях не блесна нито искрица съзнание.

Стоящата при кревата направи знак на спътничката си, която седеше на табуретката до вратата, и тя, сякаш предварително си бе научила урока, каза със звънлив, ясен и мелодичен глас:

— Графе, нейно височество принцесата иска да знае как се чувствате и да изрази с моята уста най-дълбоки съболезнования.

При думата «принцеса» Дьо Гиш напрегна зрението си. Той не виждаше жената, която беше произнесла тези думи. Затова неволно се обърна натам, откъдето идвате гласът. Но тъй като ледената ръка не пускаше неговата, той отново се обърна към призрака.

— Вие ли ми говорите, госпожо? — попита със слаб глас. — Или има още някой в стаята?

— Да — едва чуто отвърна призракът с наведена глава.

— Тогава предайте на принцесата — с усилие произнесе раненият, — че щом тя си е спомнила за мен, аз ще умра без съжаление.

При думата «умра», произнесена от графа, дамата с маската не можа да удържи сълзите си. Ако съзнанието на Дьо Гиш беше по-ясно, той щеше да види бисерите, които се ронеха над постелята му. Забравила, че е с маска, дамата поиска да избърше сълзите си, но срещайки студения, безчувствен плат, тя с гняв скъса маската и я захвърли.

При вида на появилото се сякаш от облаците лице Дьо Гиш извика. Слабостта му пречеше да говори. Дясната му ръка инстинктивно се протегна към видението, но веднага безсилно падна на възглавницата. Кървавото петно на превръзката се разшири още повече. В същото време очите на младия човек се замъглиха и се затвориха, сякаш бяха встъпили в борба с безжалостния ангел на смъртта. След няколко конвулсивни движения главата му замря на възглавницата. Лицето му стана мъртвешки бледно.

Дамата се изплаши, но страхът не я отблъсна, а, напротив, привлече я към леглото. Тя се наведе над ранения, сгрявайки с диханието си лицето му, до което се докосваше. Целуна лявата ръка на Дьо Гиш. Болният отвори очи, без да вижда нищо. И отново потъна в безсъзнание.

— Да тръгваме — каза дамата, обръщайки се към своята спътничка. — Не трябва да оставаме повече, защото ще извърша някое безразсъдство.

— Ваше височество е забравила маската си — каза бдителната спътничка.

— Вземете я — отвърна дамата и се втурна към стълбите в страшен душевен смут.

Тъй като вратата към улицата оставаше полуотворена, двете дами изхвръкнаха през нея и веднага се върнаха в двореца.

Едната от дамите се изкачи бързо в покоите на принцесата и остана там. Другата влезе в стаята на придворните дами. Без дори да си поеме дъх, написа следните думи:

«Днес вечерта принцесата посети господин Дьо Гиш, от тази страна всичко върви чудесно. Действайте и вие и, главно — изгорете бележката!»

Тя сгъна записката и излезе в коридора, който водеше към заеманите от свитата на принца помещения. Спря се пред една врата, почука два пъти, пъхна в процепа бележката и избяга. След като се върна в стаята си, тя унищожи всички следи от нощната разходка и писането на тайната бележка.

При тези действия забеляза на масата доминото на принцесата, което бе взела по заповед на своята господарка, но беше забравила да го върне.

Да не забравя да направя утре това, което забравих днес — помисли си тя.

Взе маската и почувства, че кадифето е влажно. Поглеждайки пръстите си, Монтале видя, че те не само са влажни, но и изцапани с кръв. Маската беше паднала върху едно от петната в стаята на Дьо Гиш и вероятно незасъхналата кръв я беше изцапала. Белият хастар беше почервенял.

«Така значи — възкликна Монтале, която читателят вече е познал по маниерите и поведението. — Не, сега няма да я дам. Сега е твърде скъпоценна!»

Монтале изтича към кутията от кленово дърво, в която пазеше тоалетните принадлежности и парфюмите си.

«Прекрасна маско, обагрена с кръвта на храбрия рицар, ти ще отидеш при писмата на Ла Валиер и на Раул, в склада на ценностите, които някога ще послужат за източник на историята на френските крале. Ти ще отидеш при господин Маликорн — със смях каза палавницата, — да, при почтения господин Маликорн! — И тя духна свещта. — Който мисли, че е само надзирател на покоите на принца, а всъщност е произведен от мен в архивариус и историограф на дома на Бурбоните и на най-добрите родове в кралството. Нека тази мечка Маликорн се оплаче, ако може!» После затвори завесата над леглото и заспа.