Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (83)

Глава тридесет и седма
Хемптън Корт

Откровеният разговор между Монтале и Луиза в края на по-предишната глава ни води към главния герой на нашата повест — бедния странстващ рицар, изгонен от Париж по желание на краля.

Ако читателят реши да ни последва, ние ще се прехвърлим през пролива между Кале и Дувър, ще пресечем зелената плодородна равнина, оросявана от хиляди ручеи, която обгражда Черинг, Медстоун и десетина други градчета, кое от кое по-живописни, и най-накрая ще се озовем в Лондон. А от Лондон, след като узнаем, че Раул е пребивавал в Уайтхол, после в Сейнт-Джеймс, бил е приет от генерал Мънк, след което е получил достъп до най-отбрано общество, ние ще го последваме в една от летните резиденции на Чарлз II — Хемптън Корт на брега на Темза.

На това място реката още не е онзи оживен път, по който се придвижват половин милион пътешественици всяка година. Тук вълните й не са черни като вълните на Коцит, казващ: «Аз също съм море.»

Не, това е все още тихата речица с мъхести брегове, с големи, широки вирове, в които се отразяват върби и буки, с редки лодки, заспали тук-там из храсталаците и тръстиките, в обрасли с незабравка и камъш заливчета.

Пейзажът беше красив и спокоен: някаква тухлена белосана къща с дървени стълби вдясно на пейзажа, образуван от плътната стена на зеления остролистник. Сред високата трева ту се показва, ту изчезва някакво хлапе с червена риза като мак, развяван от поривите на вятъра.

Едрите бели овце със затворени очи преживят пашата в сенките на невисоки ясени, а чапла рибарка, проблясвайки със златисто-изумрудените си пера, се носи над водата, като лекомислено закача пръчката на своя събрат рибар, дебнещ големите шарани.

Над целия този рай, изтъкан от дълбока сянка и мека светлина, се извисява замъкът Хемптън Корт, построен от кардинал Уолси и предизвикал завист дори у краля, тъй че собственикът му беше принуден да го подари на своя повелител Хенри VIII.

Хемптън Корт е с кафяви стени, големи прозорци с красиви железни решетки, с хиляда кулички и странни камбанарийки, с тайни входове и фонтани в двора като Алхамбра; Хемптън Корт е люлка на рози и жасмин. Той радва зрението и обонянието и служи като очарователна рамка за прелестната любовна картина, създадена от Чарлз II, сред великолепните платна на Тициан, Порденон и Ван Дайк, от същия този Чарлз II, в чиято галерия висеше портретът на екзекутирания Чарлз I и където по дървената ламперия на стените се виждаха следи от пуритански куршуми, изстреляни от войниците на Кромуел на 24 август 1648 година, когато бяха докарали краля като пленник в Хемптън Корт.

Тук събираше двора си неговият син, вечно жаден за удоволствия, този поет по душа, неотдавнашен бедняк, който в дните на наслаждения си наваксваше всяка минута, прекарана в лишения и нищета.

Тревата на Хемптън Корт беше толкова нежна, та ти се струваше, че ходиш по кадифе, но не тя, не грамадните липи, чиито клони като върбови висяха до земята и скриваха под сенките си любовници и мечтатели, не лехите с пищни цветя, заобикалящи ствола на всяко дърво и представляващи ложе за високите двадесет фута розови храсти, не тези красоти обичаше Чарлз II в прекрасния дворец Хемптън Корт.

Може би той обичаше червеникавата повърхност на реката, която се бърчете при най-лекия ветрец, разкошна като косите на Клеопатра. Или езерата, обрасли с тръстика и бели лилии, които разтваряха млечнобелите си цветове, за да покажат златистото си сърце. Тези тайнствени, мълвящи води, по които плуват черни лебеди и малки лакоми патици, гонещи зелените, виещи се над цветята, мухи и жабите в техните убежища от прохладен мъх.

А може би го привличаха огромните остролистници, леките, прехвърлени през канавките, мостчета, сърните, мяркащи се в безкрайните алеи, или глухарите, които пърхаха сред кленовете и буковете.

Всичко това го имаше в Хемптън Корт, и още: дълги редици бели рози, виещи се по високи рамки и засипващи земята с благоуханния сняг на своите листчета. В тамошния парк имаше стари смокини с позеленели стволове, покрити с поетични и разкошни пластове мъх.

Чарлз II обичаше в Хемптън Корт очарователните женски фигури, които следобед се мяркаха по терасите и алеите. Той, както и Людовик XIV, заповядваше на известни художници да запечатват тяхната красота, така че върху платната оставаха увековечени множество красиви очи, излъчващи любов.

В деня, в който пристигнахме в Хемптън Корт, небето както във Франция бе нежно и ясно. Във въздуха цареше влажна топлина. Хелиотропът, пръснат по цветарника, излъчваше опияняващ аромат. Беше един часът. Върнал се от лов, кралят обядва, посети херцогиня Касълмен и след като доказа по такъв начин верността си към официалната любовница, спокойно можеше да й изневери до вечерта.

Целият двор флиртуваше и кокетираше. Дамите съвсем сериозно питаха кавалерите си какви чорапи ще им отиват повече: розови или зелени. Чарлз II бе обявил, че единственото спасение за дамите са зелените копринени чорапи, защото такива носи мис Люси Стюарт.

Но да оставим краля да убеждава все така другите, че неговият вкус е най-добрият, и да обърнем внимание на вървящата по буковата алея млада дама в тъмна дреха под ръка с друга дама — в лилаво. Те бяха преминали поляната, насред която се издигаше фонтан с бронзови сирени, и беседвайки, се изкачиха на терасата, край която имаше няколко павилиона в различна форма. Почти всички бяха заети и младите жени минаха покрай тях, без да спрат, при което едната се изчерви, а другата се замисли.

Най-после стигнаха до края на терасата, която гледаше към Темза.

— Къде отиваме, Стюарт? — попита по-младата.

— Ти водиш, скъпа Грефтън. Аз те следвам… Ще се обясним.

— За какво?

— По повод на това, че с виконт Дьо Бражелон постоянно се срещате в градината.

— Оттук правиш заключение, че ние… се обичаме?

— Защо не? Той е очарователен младеж. Надявам се, че никой не ви подслушва — каза мис Люси Стюарт, показвайки, че безпокойството й е по-скоро проформа.

— Не, не — отвърна Мери, — кралят е в овалния си кабинет с херцог Бъкингам.

— По повод на херцога, Мери… Мисля, че след завръщането си от Франция се е обявил за твой рицар. Как се отнасяш към това? Мълчиш. Е, добре, ще попитам красавеца Бражелон — със смях каза Стюарт. — Да вървим по-скоро!

— Почакай. Преди това трябва да поговоря с теб. Кажи, Стюарт, нали знаеш малките тайни на краля. Кажи, защо Дьо Бражелон е в Англия? Какво прави тук?

— Слушай — каза Стюарт с престорена важност, — така да бъде, ще ти издам държавна тайна. Искаш ли да ти преразкажа препоръчителното писмо на Людовик XIV до негово величество Чарлз II, донесено от господин Дьо Бражелон? Виждам, че искаш. Ето го: «Брате мой, изпращам ви придворен, син на човек, когото обичате. Моля ви да го приемете добре и да му внушите любов към Англия.» Не отговарям за точността на изразите, но смисълът е същият.

— Какво следва от това? По-точно, какъв извод ще направи кралят?

— Че негово величество кралят на Франция има някакъв повод да отстрани господин Дьо Бражелон и да го ожени… някъде извън пределите на Франция. Както знаеш, негово величество прие Бражелон великолепно и приятелски. Той му предостави най-хубавата стая в Уайтхол и тъй като ти си украшението на двора, след като отхвърли любовта на краля… хайде, не се изчервявай… то кралят реши да те предразположи към французина и да му направи прекрасен подарък. Ето защо ти, наследничка на триста хиляди, бъдеща херцогиня, умна и добра, участваш по желание на краля във всички разходки, предприемани от господин Дьо Бражелон. Тук има нещо като заговор. Ако искаш да запалиш фитила, аз ще ти дам огън.

Мис Мери се усмихна очарователно и каза, стискайки ръката на приятелката си:

— Благодари на краля.

— Непременно. Но се пази! Бъкингам е ревнив! — заплаши я Люси.

Едва беше произнесла тези думи, и от един павилион излезе херцогът и приближавайки се до дамите, с усмивка каза:

— Вие грешите, мис Люси! Аз не съм ревнив и ето ви доказателство: вижте, там мечтае в самота виконт Дьо Бражелон, който според вас трябва да е причина за моята ревност. Бедният! Надявам се, че няма да откажете да споделите самотата му, мис Мери. Искам да поговоря с мис Люси.

Покланяйки се на мис Стюарт, херцогът добави:

— Разрешете ми да ви предложа ръката си и да ви изпратя до краля, който ви чака.

След като остана сама, Мери Грефтън седя известно време неподвижна, навела грациозно глава, нещо свойствено за младите англичанки. Очите й бяха нерешително устремени към Раул, а в сърцето й се водеше борба, за която можеше да се съди по това, че страните й ту побледняваха, ту аленееха. Накрая тя решително тръгна към скамейката, на която, както каза херцогът, Раул мечтаеше самотен.

Колкото и леки да бяха стъпките на мис Мери, шумът от тях привлече вниманието на Раул. Той се огледа, забеляза я и тръгна към нея.

— Изпратиха ме при вас, господине — каза Мери Грефтън, — приемате ли ме?

— На кого дължа това щастие, госпожице? — попита Раул.

— На господни Бъкингам — престорено весело каза Мери.

— Херцогът, който така се стреми към вашето очарователно общество? Възможно ли е това, госпожице?

— Изглежда, всички са се наговорили да правят така, че да прекарваме заедно по-голямата част от деня, господине. Вчера кралят ми заповяда да седна до вас на масата, днес херцогът ме изпраща да ви правя компания на пейката.

— Той си тръгна, за да ми освободи пътя? — смутено каза Бражелон.

— Погледнете към завоя на алеята: той тръгна с мис Стюарт. Кажете, виконт, във Франция кавалерите оказват ли си подобни любезности?

— Не мога да ви кажа точно какво правят във Франция, тъй като едва ли мога да се нарека французин. Бил съм в много страни като войник и много време съм прекарал на село. Аз съм истински дивак.

— Англия не ви харесва, нали? Ах… напразно херцог Бъкингам ме изпрати тук.

— Напразно! — живо каза Раул. — Вие сте права, аз съм намусен човек и с мен е скучно. Господин Бъкингам не е трябвало да ви изпраща.

— Именно защото на мен не ми е скучно с вас — възрази Мери с нежния си глас, — Бъкингам не трябваше да ме праща.

— Не мога да разбера как така той ви е пратил при мен! Нали ви обича и вие него… — каза Бражелон смутен.

— Не, Бъкингам не е влюбен в мен, той обича херцогиня Орлеанска, а що се отнася до мен, то аз не изпитвам никакви чувства към него. Вие приятел ли сте на херцога, виконте?

— Бъкингам ми прави честта да ме нарича свой приятел, откакто се запознахме във Франция, защото е близък приятел на човека, когото обичам като брат.

— Граф Дьо Гиш! Който е влюбен в херцогиня Орлеанска и е обичан от нея! — възкликна девойката.

Раул наведе глава. Мис Грефтън продължи с въздишка:

— Те са много щастливи… Оставете ме, господин Бражелон, след като херцогът толкова неуместно ме предложи за ваша спътничка. Вашето сърце е заето от друга и вие ми дарявате вниманието си като милостиня. Признайте си… Ще бъде лошо от ваша страна, ако не кажете истината.

— Моля ви, признавам.

Грефтън го погледна. Бражелон се държеше толкова естествено и в очите му имаше такава прямота, че Мери не можете да го заподозре в невежливост или глупост. Тя разбра, че той обича друга, обича французойка, най-искрено.

Не след дълго той си призна и това и тя каза:

— Значи трябва да направя първата крачка. Вие не искате да говорите, тъй като сега сте сигурен, че не обичам херцога и може би съм влюбена във вас. Вие сте искрен и скромен млад човек. Предпочетохте да ми кажете: «Моята любов е във Франция.» Благодаря ви, господин Бражелон, за благородството. Занапред аз ще ви обичам още повече… приятелски. Но стига за мен, да поговорим за вас. Забравете, че мис Грефтън ви е говорила за себе си, кажете ми по-добре защо напоследък ставате все по-тъжен?

Раул беше дълбоко развълнуван от този нежен и задушевен глас. Той не намери какво да отговори, и Мери отново му дойде на помощ:

— Съжалете се над мен — каза тя. — Моята майка беше французойка. Значи мога да кажа, че по кръв съм такава. Но над моята френска страстност тегне английската мъгла и скука. У мен се раждат златни мечти за упоително щастие, но мъглата ги обвива и те се стопяват. Така стана и сега. Простете, дайте ми ръката си и ми разкажете като на приятелка за вашите мъки.

— Вие казвате, че сте французойка по кръв и душа?

— Да, майка ми беше французойка, а баща ми беше приятел на Чарлз I и емигрира във Франция. Така че по време на процеса срещу краля на Англия и управлението на Кромуел аз бях във Франция. След реабилитирането на Чарлз II баща ми се върна в Англия и почти веднага почина. Тогава кралят ми даде титлата херцогиня и разшири владенията ми.

— Имате ли родственици във Франция?

— Имам сестра, която е по-голяма от мен седем-осем години. Тя се омъжи във Франция и успя да овдовее. Това е маркиза Дьо Белиер. Сигурно я познавате. Тя също е влюбена и последните й писма показват, че е щастлива. Аз нямам, както вече ви казах, и половината от душата й, но нямам и стотна от щастието й. Да поговорим за вас. Кого обичате във Франция?

— Едно мило момиче, чисто и нежно като лилия.

— Но ако то също ви обича, защо сте тъжен?

— До мен стигнаха слухове, че вече не ме обичала. Писмото, в което се съобщава за това, не е подписано.

— Анонимно! Но това е подлост!

— Вижте — каза Раул, подавайки й четената сто пъти бележка. Мери Грефтън я взе и започна да чете:

«Виконт, добре правите, че се развличате с придворните красавици в Англия, защото в замъка на Людовик XIV вашата любов е обсадена. Останете си завинаги в Лондон или се връщайте по-скоро в Париж.»

— Без подпис? — каза Мери. — Значи не трябва да се вярва.

— Получих още едно писмо. От господин Дьо Гиш, Слушайте:

«Приятелю, аз съм ранен и болен. Върнете се, Раул, върнете се.

Дьо Гиш»

— Какво се каните да правите?

— След като получих преди два дни това писмо, реших веднага да искам разрешение от краля за тръгване. На писмото пише «Фонтенбло». Странно, нали? Дворът е в Париж. Аз бих тръгнал, но когато се обърнах към краля с молба да замина, той се засмя и каза: «Господин посланик, защо решихте да си тръгнете? Нима вашият крал ви отзовава?» Аз се изчервих и се смутих. Наистина съм изпратен тук от краля и нямам заповед да се връщам.

Мери събра вежди замислено:

— А тази, която обичате… писа ли ви?

— Нито веднъж.

— Нито веднъж? Значи не ви обича.

— Уверен съм, че нещо й е попречило!…

— Ето херцога… Нито дума за нашия разговор! Действително в края на алеята се показа Бъкингам. Той с усмивка приближи към тях, протягайки ръка:

— Разбрахте ли се за това, което може да ви направи щастлива, скъпа Мери, и да разсее мъката на Раул?

— Не ви разбирам, милорд — каза Бражелон.

— Разрешавате ли ми да говоря пред виконта, скъпа Мери? — с усмивка попита Бъкингам.

— Ако искате да кажете — гордо отвърна девойката, — че съм готова да обикна господин Дьо Бражелон, не си правете труда! Аз сама му го казах.

Като помисли малко, Бъкингам отвърна, без да се смути:

— Оставих ви с виконта, защото познавам вашия тънък усет и деликатност. Неговото болно сърце може да бъде изцерено само от лекар като вас.

— Но преди да говорим за сърцето на Дьо Бражелон, вие ми говорихте за вашето. Значи искате да лекувам две сърца едновременно?

— Вярно е, мис Мери. Но трябва да признаете, че аз бързо се отказах от вашата помощ, след като се убедих, че раната ми е неизлечима.

— Милорд — каза Мери, — господин Дьо Бражелон е щастлив. Той е обичан и обича. Значи лекар не му е нужен.

— Господин Дьо Бражелон е застрашен от тежко заболяване — каза Бъкингам. — На него повече от всякога ще му е нужно грижливо лечение.

— Какво искате да кажете, милорд? — живо попита Раул.

— На вас нищо няма да кажа. Но ако желаете, ще посветя мис Мери в неща, които вие не бива да чуете.

— Милорд, вие знаете нещо и ме подлагате на мъчение!

— Знам само, че мис Грефтън е най-очарователното създание, което едно болно сърце може да срещне по пътя си.

— Милорд, аз вече ви казах, че господин Дьо Бражелон обича друга! — каза Мери.

— Напразно.

— Нещо скривате, милорд. Обяснете ми защо обичам напразно?

— Но кого обича той? — извика Мери.

— Той обича жена, която е недостойна за него — отвърна Бъкингам с типична за англичаните флегматичност.

Мис Мери Грефтън извика и този вик хвърли в трепет Раул повече от последните думи на херцога.

— Херцог, вие казахте думи, обяснението за които аз, без да губя нито минута, ще се отправя да търся в Париж.

— Вие ще останете тук! — каза Бъкингам. — Нямате право да заминете: поръчение от краля не се изоставя дори причината да е жена, по-достойна от мис Грефтън.

— В такъв случай разкажете ми всичко.

Бъкингам вече отваряше уста да разкаже всичко, което знаеше, но на терасата се показа лакей, който приближи до павилиона, където се намираха кралят и мис Стюарт. Следваше го куриер, покрит с прах — явно току-що слязъл от коня.

— Куриер от Франция! От принцесата! — извика Раул, който позна ливреята на нейните слуги.

Куриерът помоли да бъде доложено за него на краля. Херцогът и мис Грефтън в това време си размениха многозначителни погледи.