Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (4)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава двадесет и пета
Нощни похождения

Принцът се раздели с принцесата в отлично настроение и чувствайки се много уморен, се прибра у дома, предоставяйки на останалите да прекарат остатъка от нощта както им дойде наум.

След като се прибра, той веднага се зае с тоалета си с още по-голямо внимание от обикновено. Чувствуваше се победител. Докато камердинерите му работеха около него, той си подпяваше мотиви от музиката към балета, в който неотдавна бе танцувал кралят.

След това извика шивачите и им нареди да му покажат приготвения за следващия ден костюм. Остана много доволен и възнагради всеки от тях. Накрая обърна голямо внимание на кавалера Дьо Лорен, който току-що се беше върнал от празненството.

Кавалерът се поклони на принца и известно време пазеше мълчание, като командир на стрелци, наблюдаващ накъде да насочи огъня си. После като че ли се реши и започна:

— Обърнахте ли внимание на едно странно обстоятелство, ваше височество?

— Не. На какво?

— На така наречения лош прием, оказан от негово величество на граф Дьо Гиш.

— Така наречен?

— Да, разбира се, защото всъщност кралят му върна своята благосклонност.

— Не съм го забелязал — каза принцът.

— Как? Вие не сте забелязали, че кралят, вместо да го изпрати в изгнание, което би било напълно естествено, като че ли му изказа похвала за неговото странно упорство, позволявайки му да заеме място в балета?

— Намирате, че кралят не е прав, господин Дьо Лорен?

— А вие, принце, нима не споделяте мнението ми?

— Не съвсем, драги кавалере, аз одобрявам постъпката на краля, това, че той не подхвърли на немилост нещастника, по-скоро душевно засегнат, отколкото злоумишленик.

— А мен — забеляза кавалерът — това великодушие, признавам си, много ме учудва.

— Защо? — попита Филип.

— Считах краля за по-ревнив — злобно каза кавалерът. Няколко мига принцът чувстваше раздразнението на своя фаворит, а последната фраза подейства като искра върху барут.

— Ревнив! — извика принцът. — Ревнив?! Към какво или към кого, кажете, моля!

Дьо Лорен усети, че е изтървал думи, които не е трябвало да каже. Той се опита да замаже стореното.

— Към авторитета си — отвърна с престорено равнодушие. — От какво друго може да ревнува кралят?

— Ах, да, разбира се! — съгласи се принцът.

— Нима ваше кралско височество няма да каже добра дума за милия Дьо Гиш?

— Ей богу, не! — отвърна принцът. — Дьо Гиш е умен и храбър. Държа се лекомислено с жена ми, но аз не му желая нищо лошо въпреки това!

Кавалерът пося подозрение спрямо Дьо Гиш, както се опита да направи и за краля, но явно забеляза, че в тази минута е нужна снизходителност, дори пълно равнодушие и че за осветляване на положението ще му бъде необходимо да поднесе лампата до самия нос на съпруга.

С помощта на тази маневра понякога ти се удава да изгориш другите, но по-често се случва да се опариш сам.

«Добре, добре — помисли си кавалерът. — Ще почакам Дьо Вард, той за един ден ще направи повече, отколкото аз за месец. Защото мисля, прости ми, Боже, или по-точно, прости му, Боже, че той е по-ревнив от мен. Впрочем нужен ми е не Дьо Вард, а някакво събитие, каквото засега не виждам. Разбира се, завръщането на Дьо Гиш е много знаменателно след изгонването му, но значението на този факт се омаловажава, ако се вземе под внимание, че Дьо Гиш се върна именно когато кралят вече не се интересуваше от него. Че принцесата е заета с краля, това е ясно. Но кралят не е лъжица за моята уста, а и аз не мога да го хапя повече, тъй като на принцесата й остана малко време да любезничи с негово величество. Носи се слух, че кралят вече не се интересува от нея. Оттук следва, че трябва да стоим спокойно и да чакаме някакъв нов каприз, той ще разреши проблема.»

С тези мисли Дьо Лорен седна в креслото. Принцът му беше разрешил да сяда в негово присъствие. Тъй като целият му запас от отрова се беше свършил, то по-нататъшният разговор с него не представляваше вече никакъв интерес.

За щастие, както казахме, принцът беше в прекрасно разположение на духа, което стигаше за двама до минутата, когато освободи лакеите и свитата и премина в спалнята си. Тръгвайки си, той поръча на кавалера да предаде поздрави на принцесата и да й каже, че тъй като нощта е влажна, а той се страхува за зъбите си, няма да слиза повече в парка.

Дьо Лорен влезе при принцесата точно в момента, когато тя се връщаше в стаите си. Той точно изпълни заръката, но в очите й видя равнодушие, увеличено от някакво смущение, с което тя изслуша неговото съобщение.

Това за него беше нещо ново.

Ако този странен израз беше у принцесата в момент, когато се кани да излиза, той непременно би я последвал. Но принцесата се прибираше и тук нямаше какво повече да се прави. Той се завъртя на токове като щъркел, огледа се на всички страни, тръсна глава и машинално тръгна към цветарника.

Още не беше направил и стотина крачки, когато срещна двама млади хора, хванати под ръка, с наведени глави, да подритват попадналите под краката им камъчета. Бяха господата Дьо Гиш и Дьо Бражелон.

Тази среща, както винаги, предизвика у кавалера Дьо Лорен инстинктивно отвращение. Въпреки всичко той се поклони дълбоко и получи в отговор същото.

След като видя, че паркът опустява, че огньовете на илюминацията догарят и че подухва утринният ветрец, зави наляво и се върна в замъка през малкия двор, а двамата млади хора завиха надясно и продължиха пътя си към големия парк.

Когато кавалерът се изкачваше по малката стълбичка, която водеше към един таен вход, той забеляза, че в прохода между големия и малкия двор се появи жена, а след нея втора.

Жените вървяха бързо, което можеше да се отгатне по шума на копринените им рокли. Кройката на техните наметки, изящното телосложение и тайнственият и високомерен вид, особено на първата, възбудиха любопитство у кавалера.

«Много познати фигури» — каза си той, спирайки се на последното стъпало.

Като добра хрътка се канеше да тръгне след тях. В този момент го спря тичащият след него вече няколко минути лакей.

— Господине — доложи той, — пристигна куриер.

— Добре, добре — отвърна кавалерът. — До утре имаме много време.

— Донесъл е някакви спешни писма, които на господин кавалера може би ще бъде приятно да прочете.

— Така ли! — възкликна Дьо Лорен. — Откъде са?

— Едното е от Англия, а другото от Кале. Последното е изпратено по специален човек и видимо е много важно.

— От Кале! Кой дявол се е сетил да ми пише чак от там?

— Струва ми се, че познах почерка на вашия приятел Дьо Вард.

— В такъв случай идвам веднага — извика кавалерът, забравяйки, че току-що се бе канил да шпионира. Докато се изкачваше към стаята си, двете непознати изчезнаха в дъното на отсрещния двор.

Нека ги последваме, като оставим Дьо Лорен да преглежда пощата си.

Когато двете жени се приближиха до дърветата, първата задъхано спря и повдигна внимателно воала си.

— Далече ли е още до това място? — попита тя.

— Да, ваше височество, още петстотин крачки, но вие си починете, защото скоро ще се уморим.

— Вярно е.

Принцесата, тъй като това беше тя, се облегна на едно дърво.

— Слушайте, госпожице — каза тя, след като си пое малко дъх, — не скривайте от мен нищо, кажете ми цялата истина.

— Ето, ваше величество започва вече да се сърди — гласът на младото момиче затрепери.

— Успокойте се, скъпа ми Атенаис, ни най-малко не се сърдя. Всъщност всичко това не ме засяга. Вие се безпокоите да не сте казали нещо излишно под дъба. Вие се боите, че може би сте засегнали краля, а аз искам да ви успокоя, като сама се убедя дали е било възможно да ви подслушват.

— Разбира се, че е било възможно, кралят беше съвсем близко до нас.

— Да, но вие вероятно не сте говорили много високо, така че някои думи може да не са били чути.

— Ваше височество, ние мислехме, че сме съвсем сами.

— Вие три ли бяхте?

— Да, Ла Валиер, Монтале и аз.

— Значи именно вие сте говорили толкова непредпазливо за краля.

— Боя се, че е така. Но в такъв случай ще бъдете ли, ваше височество, така добра, да ме помирите с негово величество?

— Ако е нужно, ще го направя, обещавам ви. Но както вече ви казах, преди да тръгнем срещу неприятностите, трябва да бъдем сигурни, че кралят е чул нещо. На двора е тъмна нощ, а под дърветата е още по-тъмно. Кралят вероятно не ви е познал. Да започнем разговор за това, значи да се издадем.

— Ах, ваше височество, след като са познали госпожица Дьо ла Валиер, познали са и мен. Освен това господин Дьо Сент-Енян не остави у мен никакво съмнение за това.

— Значи вие сте говорили нещо много обидно за краля?

— В никакъв случай, ваше височество, нито една дума. Една от нас прекалено много го хвалеше, така че в сравнение с нейните похвали моите думи биха изглеждали доста студени.

— Тази Монтале е толкова безразсъдна — каза принцесата.

— Не, не беше Монтале! Монтале нищо не каза, думите бяха на Ла Валиер.

Принцесата трепна, сякаш за първи път чуваше това.

— Ах, не, не! — възкликна тя. — Кралят не е могъл всичко да чуе. По-добре да направим опита, заради който сме дошли тук. Покажете ми този дъб.

Принцесата тръгна по-нататък.

— Знаете ли къде е той?

— Уви, ваше височество, знам.

— Ще го намерите ли?

— Ще го намеря дори със затворени очи.

— Великолепно. Ще седнете на тази скамейка, където сте седели с Ла Валиер, и ще повторите със същия тон това, което сте говорили с нея. Аз ще се скрия в храстите и ще ви кажа дали се чува от там или не.

— Добре, ваше височество.

— Значи ако действително сте говорили толкова високо, че кралят ви е чул, в такъв случай…

Атенаис с напрежение чакаше края на изречението.

— В такъв случай — каза принцесата с пресекнал от бързото ходене глас, — в такъв случай трябва да ви забраня…

Принцесата още повече ускори крачка. Изведнъж спря.

— Дойде ми една идея — зарадва се тя.

— Сигурно това е някаква прекрасна мисъл — каза госпожица Дьо Тоне-Шарант.

— Вероятно Монтале също се чувства неловко.

— Не, не много. Тя по-малко говори, значи по-малко е компрометирана.

— Все едно, тя ще ви помогне, като излъже малко.

— Разбира се, особено ако узнае, че ваше височество ще прояви към мен разбиране.

— Струва ми се, че отгатнах какво трябва да направите, дете мое.

— Колко е хубаво!

— Ще кажете, че и трите сте знаели, че кралят е стоял зад тези храсти и че с него е бил господин Дьо Сент-Енян.

— Да, ваше височество.

— Нали знаете, Атенаис, че той беше много поласкан от добрите ви думи за него.

— Виждате ли, ваше височество, от тук всичко се чува — извика Атенаис, — значи господин Сент-Енян е чул наистина всичко.

Забелязвайки пропуска си, принцесата прехапа устни.

— Нали познавате добре този човек, от кралските милости му се е замаяла главата и сега говори разни глупости, дори си ги измисля. Работата не е в това. Важното е дали е чул кралят или не.

— Разбира се, че е чул, ваше височество.

— В такъв случай ще направите така: ще повтаряте, че на трите ви е било известно, чувате ли, на трите, защото ако възникне подозрение към една, ще заподозрат в лъжа и другите. И така: повтарям, на трите ви е било известно за присъствието на краля и Сент-Енян и вие сте решили да се пошегувате с тях.

— Ах, ваше височество, да се шегуваме с краля! Ние никога няма да посмеем да кажем това.

— Но това е било шега, чиста шега, невинна забава, позволена за жени, които искат да хванат с изненада мъжете. С това се обяснява всичко. Всичко, което Монтале е говорила за Маликорн, е шега. Всичко, което сте говорили за Сент Енян, също е шега, а тези думи, които е казала Ла Валиер…

— И които много би искала да си вземе обратно…

— Уверена ли сте в това?

— Напълно. Мога да се закълна.

— Значи още по-лесно може всичко да се представи като шега. Господин Маликорн няма да се сърди. На господин Дьо Сент-Енян ще му бъде неловко, тъй като вместо да се присмива на вас, ще се смеят на него. А кралят ще бъде наказан за любопитството, което не подхожда на неговия сан. Нека малко се посмеят и на него. Не мисля, че той ще се разсърди.

— Ах, ваше височество, вие сте ангел на добротата и разума.

— Това е в мой интерес.

— Как така?

— Вие ме питате как така е в мой интерес да пазя придворните си дами от шеги, насмешки и дори клевета. Уви. Вие знаете, дете мое, че дворът не е снизходителен към подобни грешки. Но ние вече вървим доста време, не стигнахме ли?

— Още петдесетина крачки. Сега да завием наляво.

— Значи можете да гарантирате за Монтале?

— Да.

— И тя ще направи всичко, което поискате?

— Всичко. С възторг ще го стори!

— А Ла Валиер?

— С нея ще бъде по-трудно. Тя изпитва отвращение към лъжата.

— Но ако се убеди, че за нея е изгодно…

— Страхувам се, че това няма да я накара да промени убежденията си.

— Да, да — ядосано каза принцесата, — мене вече ме предупредиха за нея. Тя е ужасна лицемерка. Една от онези преструвани, които призовават Бога, за да се крият зад гърба му. Но ако тя не поиска да излъже, ще си навлече насмешките на целия двор и гнева на краля. В такъв случай госпожица Дьо ла Бом льо Блан дьо ла Валиер да не ми се сърди, ако я изпратя у дома й. Нека там, в Турен или Блезоа, или не знам къде си, да си играе своите пасторали.

Тези думи бяха произнесени с такава жестокост и енергия, че младото момиче се изплаши. Тя реши да казва всичко, каквото й заповядат.

Накрая пристигнаха до кралския дъб.

— Ето мястото — каза Дьо Тоне-Шарант.

— Сега ще се убедим дали се чува — каза Хенриета.

— Шшт… — прошепна младото момиче, забравяйки за етикета и хващайки принцесата за ръка.

Хенриета се спря.

— Виждате ли, че се чува — каза Атенаис.

— Не.

— Слушайте.

Принцесата затаи дъх. Действително се чуха следните думи:

— Казвам ти, виконт, че без нея не мога да живея.

При звука на този глас Хенриета побледня под воала си. Тя хвана за ръка спътничката си и я отдалечи на двадесетина крачки, откъдето гласовете не се чуваха.

— Останете тук, мила Атенаис, и пазете да не ни изненадат. Струва ми се, че говорят за вас.

— За мен?…

— За вас или за вашето приключение. Ще ида да послушам. Идете да доведете Монтале и ме чакайте в края на гората.

Виждайки, че Атенаис се колебае, принцесата продължи с тон, който не търпеше възражение:

— Вървете!

Атенаис вдигна полите си и по пътечката между дърветата се върна към цветарника.

Принцесата се спотаи в храстите, като се облегна на един голям кестен.

Треперейки от страх и изгаряйки от любопитство, си каза: «Ще почакам! След като така добре се чува, да чуем какво говори за мен на виконт Дьо Бражелон този влюбен глупак Дьо Гиш».